РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 21.06.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІ-г въззивен състав, в
публично заседание на втори юни през две хиляди и седемнадесета година, в
състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : ОЛГА КАДЪНКОВА
мл. съдия: ДЕСИСЛАВА ВЛАЙКОВА
при секретар Алина Тодорова, като разгледа докладвано от председателя гр. д. № 626/2017 год. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Депозирана е въззивна жалба от К.Н.Д. срещу решение от 05.08.2016
г., постановено
по гр.д. № 14792/2013 г. на Софийски районен съд, в частта, с която
е допуснато извършване на делба на основание чл. 34 ЗС, между М.И.М.
с ЕГН********** и К.Н.Д. с ЕГН ********** за АПАРТАМЕНТ
№ 20, находящ се в гр. София, ж. к. “****”, бл. **, вход “А”,
етаж 5 - самостоятелен обект с идентификатор 68134.1500.2323.1.20, състоящ се от
две стаи, преходна дневна, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от
87.36 кв.м., при съседи: зелена площ, улица, улица, апартамент № 21, апартамент
№ 25 и апартамент № 15, както и съседи по схема № 57553/01.10.2013 г. на СГКК -
гр. София: на същия етаж – самостоятелен обект с идентификатор
68134.1500.2323.1.21, отгоре - самостоятелен обект с идентификатор
68134.1500.2323.1.25 и отдолу - самостоятелен обект с идентификатор
68134.1500.2323.1.15; заедно с принадлежащите: избено помещение № 42 с полезна
площ от 2.06 кв.м., при съседи: мазе на апартамент № 39, мазе на апартамент №
29, коридор и коридор, заедно с таванско помещение № 52 с полезна площ от 4.04
кв.м., при съседи: таван на апартамент № 39, таван на апартамент № 29, улица и
коридор, заедно с 1.217 % идеални части от общите части на сградата и от
правото на строеж върху мястото - поземлен имот с идентификатор 68134.1500.2323
при следните квоти: 1/2 идеална част
за всеки от съделителите. В останалата част, с която при същите квоти е
допусната делба между същите страни по отношение на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с
идентификатор 04234.6966.2601, находящ се в село Бистрица,
Столична община, район Панчарево, в.з. **, местност **с площ от 589 кв. м. с номер
по предходен план 2601, квартал 8Ма, парцел Х-2601, при съседи по скица № 4813/24.01.2013
г. на СГКК - гр. София: имоти с идентификатори: 04234.6966.3414, 04234.6966.3771,
04234.6966.2600, 04234.6938.3685, 04234.6966.3413 и 04234.6966.2084 и съседи по
нотариален акт № 137/01.03.2006 г. - път, С.С.Т., наследници на А.Д.Г.,
наследници на М.Д.Т.и наследници на Д.Д.Т., и съседи по скица - улица, УПИ VII-2334, УПИ III-2080, УПИ IV-2416; ведно с подобренията в него - строяща
се вилна еднофамилна жилищна сграда, изградена до ниво ВТОРИ ЕТАЖ, без покрив
със застроена площ 94 кв. м. с идентификатор 04234.6966.2601.1, съгласно скица
№ 12852/06.03.2014 г. на СГКК - гр. София решението не е обжалвано и е влязло в
законна сила.
Въззивникът твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно и
незаконосъобразно, като излага, че в противоречие с новата съдебна практика
съдът е приел, че след като процесният недвижим имот е придобит по време на
брака и на името на двамата съпрузи, то е налице съпружеска имуществена общност
по отношение на него и не може да се установява трансформация на лично
имущество. В подкрепа на възражението си излага подробно становище. Освен това
заявява, че съдът неправилно е възприел изложеното съдържанието на
свидетелските показания, както и че в противоречие със закона не е тълкувал
действителната воля на дарителя (баща на въззивника), която естествено е била с
паричните средства в размер на 15 000 /10 000 щ.д. да дари своята
дъщеря, а не нейния съпруг, към който чисто житейски няма никакви отговорности
и задължения. Излага и че неправилно е била разпределена доказателствената
тежест, като съдът е възложил доказването на факта в полза на кого е направено
дарението в тежест на въззивника, а всъщност е следвало въззиваемата страна да
установи, че тя също е била надарена от бащата на бившата му съпруга. Твърди се
и липса на логика в мотивите на първоинстанционното решение, доколкото не е
ясно как съдът е стигнал до извода, че е налице съвместен принос за
придобиването на процесния недвижим имот, както
и не става ясно на какво основание изобщо родителят на въззивника е имал
дарствено намерение спрямо съпруга на дъщеря си.
Моли съдът да уважи жалбата съобразно изложените доводи и претендира разноски за производството.
Въззиваемата страна представя в срок отговор на подадената въззивна
жалба, с която обосновава становище за нейната неоснователност. Излага, че не
оспорва факта, че бащата на бившата му съпруга е дал 10 000 щ.д. за
закупуването на процесния имот, като намира, че напълно правилно СРС е приел,
че тези пари са били дарени на младото семейство, т.е. и на двамата, за да имат
свое жилище в София. Останалата сума до размера от 15 000 щ.д. била дадена
от придобити от него преди брака лични средства. Намира решението за напълно
законосъобразно и представя становище в тази връзка, като претендира разноски
по делото.
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.
За да се произнесе, Софийски градски съд съобрази следното :
Жалбата е процесуално допустима, подадена в срок, от легитимирана страна в процеса и против акт, подлежащ на разглеждане по реда на въззивното производство.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По отношение на неговата правилност, съдът намира следното:
От представените писмени материали се установява, че пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл. 34 от ЗС от М.И.М. срещу К.Н.Д. по отношение на АПАРТАМЕНТ № 20, находящ се в гр. София, ж.к. “****”, бл. **, вход “А”, етаж 5 – самостоятелен обект с идентификатор 68134.1500.2323.1.20, състоящ се от две стаи, преходна дневна, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 87.36 кв.м., при съседи: зелена площ, улица, улица, апартамент № 21, апартамент № 25 и апартамент № 15, както и съседи по схема № 57553/01.10.2013 г. на СГКК - гр. София: на същия етаж - самостоятелен обект е идентификатор 68134.1500.2323.1.21, отгоре – самостоятелен обект с идентификатор 68134.1500.2323.1.25 и отдолу - самостоятелен обект с идентификатор 68134.1500.2323.1.15; заедно с принадлежащите: избено помещение № 42 с полезна площ от 2.06 кв.м., при съседи: мазе на апартамент № 39, мазе на апартамент № 29, коридор и коридор, заедно с таванско помещение № 52 с полезна площ от 4.04 кв.м., при съседи: таван на апартамент № 39, таван на апартамент № 29 улица и коридор, заедно с 1.217 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото - поземлен имот с идентификатор 68134.1500.2323, придобит по силата на нотариален акт за покупко - продажба № 137/31.08.1998 г. при квоти по ½ идеални части от имота.
По делото безспорно е установено, че страните са имали сключен граждански брак, който е прекратен към момента със съдебно решение, влязло в сила на 31.01.2012 г., но през времето, когато са били в брачен съюз, те са сключили договор за покупко –продажба на посочения горе апартамент, като в нотариалния акт имотът е вписан като придобит на името на двамата съпрузи.
В хода на първоинстанционното производство ответницата е направила възражение с правно основание чл. 23, ал.1 СК вр. пар.4, ал.1 СК за пълна, респективно частична трансформация на лично имущество относно процесния апартамент, като е заявила, че продажната цена за същия е заплатена изцяло със средства, които са й дарени от нейния баща, евентуално частично с такива средства. Ищецът е признал, че сумата от 10 000 щ.д. са дарени от бащата на ответницата с цел закупуване на апартамента, но твърди, че дарението е било в полза на младото семейство, т.е. и на двамата съпрузи, предвид което не е налице право на изключителна собственост в полза на бившата му съпруга, нито по отношение на целия имот, нито за съответна част от него.
По делото са събрани писмени и
гласни доказателства, които са кредитирани от първоинстанционният съд, като с
оглед на тяхната преценка същият е постановил решение, с което е приел, че
ответницата не е доказала по несъмнен начин наличието на трансформация на лично
имущество, като съответно е приел липса на пълна и частична основателност на
направеното възражение. В резултат е допуснал делба на процесния имот,
приемайки, че той е съпружеска имуществена общност, при квоти по ½ идеални части за всеки
съпруг.
При така установеното настоящата
съдебна инстанция намира следното:
По отношение на повдигнатия от
въззивника въпрос във връзка с разпределението на доказателствената тежест
между страните при направено възражение за наличие на трансформация на лично
имущество следва да се има предвид следното: Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по
реда на чл. 290 ГПК решения (решение № 249/27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/2010
г., ІІ ГО; решение № 355/09.01.2012 г. по гр. д. № 430/2011 г., ІІ ГО, решение
№ 412/29.06.2010 г. по гр. д. № 594/2009 г., І ГО; решение № 760/15.07.2011 г.
по гр. д. № 61/2010 г., ІV ГО; решение № 885/19.11.2009 г. по гр. д. №
2768/2008 г., І ГО; решение № 94/10.05.2010 г. по гр. д. № 1258/2009 г., І ГО и
др.) презумпцията по чл. 21 СК предвижда, че ако по силата на възмездна сделка
се придобиват вещи или вещни права по време на брака в резултат на съвместен
принос, който се предполага до доказване на противното, то вещноправният ефект
се разпростира в патримониума и на двамата съпрузи съобразно приложимия законов
режим на съпружеската имуществена общност. Презумпцията е оборима, като в
тежест на съделителя, който поддържа, че имотът е придобит изцяло с негови
лични средства по правилата на чл. 23 СК е да установи наличието на пълна или
частична трансформация на лично имущество по категоричен начин, като насрещното
доказване на имащите правно значение за трансформацията факти трябва да бъде
пълно и пряко. Всяко възражение за трансформация по чл. 23 СК не е оспорване на
съвместния принос, а опровергаване на презумпцията за съвместен принос. Само
доказаното при условията на пълно и пряко доказване влагане на суми, които имат
личен характер, могат да обусловят извод, че презумпцията за съвместен принос е
оборена и съответно, че вещта е лична собственост само на вложилия средствата
си съпруг. В тежест на претендиращия индивидуална собственост в резултат от
пълна или частична трансформация е да установи каква е придобивната стойност на
имота, влагането на лични средства за закупуването му, какъв е размерът на
вложените лични средства и техния произход, съответно в каква част тези средства
са еквивалентни на продажната цена по придобивната сделка-изцяло или отчасти.
По отношение на произхода на
твърдените лични средства въззивникът(ответник в първоинстанционното
производство) следва да установи, че направеното в настоящия случай дарение от
баща му е било единствено с дарствено намерение да се облагодетелства
единствено дъщеря му, а не и съпругът й. В този ред въззивникът следва да
установи чрез събирането на доказателства в хода на делото, че именно и
единствено тя е била надарена от баща си, като житейското предположение за това
няма правно значение ( решение № 1124 от 19.10.2007 г. по гр.д. № 1281/2006 г.
на II г.о. ВКС). С оглед изложеното
неоснователно е възражението на въззивника, че първоинстанционният съд е
разместил недопустимо доказателствената тежест, като е приел, че именно тя
трябва да установи факта, че направеното от страна на баща й дарение е с цел единствено тя да бъде
облагодетелствана. Действително съществува практика, включително на ВКС (
решение № 727/23.11.2010 г. по гр.д. № 978/2010 г. на IV г.о. на ВКС), в която е прието, че в случаите,
когато родителите на единия съпруг прехвърлят в негова полза безвъзмездно
някакви права, съществува предположение, че те са искали да облагодетелстват
единствено него. Приема се, че в тази хипотеза доказателствената тежест да
установи, че и той също е надарен лежи върху другия съпруг, който не е низходящ
на дарителите. Това становище обаче е развито за хипотеза, която е различна от
настоящата и визира ситуации, в които дарението е направено единствено и само
на името на надарения съпруг-низходящ, което се установява ясно от представени
писмени доказателства( в повечето случаи касае хипотези с прехвърляне на права
по жилищноспестовни влогове). В посочените хипотези е съществувала възможност
за родителя –дарител да направи дарението и в полза само на единия съпруг,
който е негов низходящ и в полза и на двамата съпрузи, но той е избрал да
надари изрично и единствено своето дете.
Предвид това се предполага, че волята му е била именно такава. При това
положение, ако другият съпруг твърди, че и той е надарен, то съответно върху
него е и доказателствената тежест да докаже това свое твърдение. Без да влиза в
противоречие с тази практика и без да касае идентичен случай като се отчетат
разликите в процесните ситуации, в настоящия спор доказателствената тежест
следва да се носи единствено от ответника направил възражението за наличието на
лична трансформация, поради посочените горе причини.
Като се има предвид изложеното
досежно доказателствената тежест в процеса настоящата съдебна инстанция намира,
че от събраните по делото доказателства се установява категорично, че сума в
размер на 10 000 щ.д. е била дарена от бащата на въззивника с дарствено намерение
именно тя, като негова дъщеря да бъде облагодетелствана от дарението. В тази
връзка на първо място страните не спорят за размера на тази сума, поради което
това обстоятелство е безспорно, макар и от представените писмени доказателства
( в частност банкови документи) и от изслушаната по делото експертиза да не
може да се установи нито какъв точно е размерът на средствата, постъпили по
сметка на продавачите на процесния имот като заплащане на цената по договора за
покупко-продажба на същия, нито кой е превел парите, поради изтичането на
сроковете за съхранението на тази банкова информация. С оглед последното
въззивникът не е успял да докаже по делото, че в нейна полза е било направено
дарение от баща й за сума над 10 000 щ.д., предвид което и съобразно правилото
на чл. 154 ГПК това твърдение се счита за недоказано. Въззиваемата страна обаче
е успяла да събере доказателства, от които следва да се заключи, че сумата от
5 000 щ.д., с която е заплатена останалата част от продажната цена в общ
размер на 15 000 щ.д. е представлявала общи средства и на двамата съпрузи,
дарени им от бащата на въззиваемата страна. Този извод следва от показанията на
свидетеля на ищцовата страна – И.И., който е баща на въззиваемата страна и
който е установил изрично с показанията си, че „парите, които подсигурихме от
наша страна дадохме на младото семейство, на двамата, на М. и К.“. Предвид
качеството на този свидетел по отношение на въззиваемата страна и значението на
неговите показания за достигане на обективната истина, както и доколкото в тази част от показанията си същият разкрива
неблагоприятни факти, за страната, която го е довела като неин свидетел, съдът
намира че показанията следва да бъдат кредитирани в тази им част, като така се
установява, че възраженията на въззиваемата страна, че тези 5 000 щ.д. са
лично негови средства са неоснователни и недоказани. Видно от приетото е, че те
са били общи средства на двамата съпрузи.
Недоказано е съответно и възражението на въззивника, че средствата за
цялата продажна цена са от средства, дарени й лично от баща й, доколкото е
видно, че последният е дарил само сумата от 10 000 щ.д.
Не е спорно между страните, че тези
10 000 щ.д., дарени от бащата на въззивника и 5 000 щ.д., дарени на
младото семейство, са вложени именно за закупуването на процесния имот, като
това обстоятелство косвено се доказва и от изслушаната експертиза, с която е
заключено, че по сметка на продавача на имота са постъпили в дена на продажбата
9 000 щ.д.
С оглед разпределението на
доказателствената тежест, направено горе, въззивникът е доказал, че 10 000
щ.д., дарени от нейния баща, са предоставени с цел единствено тя да бъде
облагодетелствана и подсигурена. В тази връзка се кредитират показанията на
свидетелите С.А.и П.С., изслушани пред първоинстанционния съд, от които става
ясно, че бащата на въззивника е демонстрирал пред тях намерението си да дари
парите на дъщеря си- „ ….ще купува апартамент на дъщеря си…“, „ …..Н.Д.се
похвали, че е купил на дъщерята апартамент….“. Видно е, че никъде бащата на
въззивника не е манифестирал намерение да дари нещо на своя зет, като
единствено е приемал, че е подсигурил собствената си дъщеря с жилище в София, а
не че подсигурява бъдещето и на нейния съпруг или на младото семейството като
цяло. Съответно дарственото намерение на бащата на въззивника е било единствено
спрямо собственото му дете, поради което въззивника е успял при условията на
пълно и главно доказване да установи, че 10 000 щ.д., с които е заплатена
по-голямата част от процесния апартамент, са нейни лични средства, придобити по
силата на договор за дарение с баща й. В тази връзка следва да се има предвид,
че съдът не кредитира показанията на свидетеля на въззиваемата страна в частта,
с която се твърди, че семейството на въззивника е дарило парите за нуждите на
младото семейство, тъй като този свидетел има качеството на заинтересован от
изхода на делото и показанията му, съобразени с останалия събран по делото доказателствен
материал, не са достоверни. В подкрепа на това съдът приема, че показанията му
не почиват на преки възприятия, доколкото той никъде не свидетелства да е имала
такава договорка между родителите или пък поне да е имало разговор в тази
насока, при който бащата на въззивника да е изразил желанието си да подкрепи
именно семейството, а не собственото си дете.
Само с оглед постигане на цялостност
на изложението настоящата съдебна инстанция намира, че дори и да се приеме, че
разпределението на доказателствената тежест следва да е в посока, че ищецът-
въззиваема страна в настоящето производство е следвало да установи при
условията на пълно и главно доказване, че е дарено и на него, то същият не е
събрал по делото достатъчно доказателства, от които да може да се заключи, че
дарението е било в полза на двамата съпрузи. В тази връзка съдът не кредитира
показанията на свидетеля, който е и негов баща, поради изложените горе
съображения.
С оглед приетото настоящата съдебна
инстанция намира, че продажната цена за процесния апартамент, която е в
размерна 15 000 щ.д. е заплатена по следния начин: 5 000 щ.д. общи
средства на двама съпрузи към момента на сключване на сделката и 10 000
щ.д. лични средства на въззивника, придобити по силата на договор за дарение в
негова полза. Съответно имотът съставлява 2/3 лична собственост на въззивника и
само 1/3 ид. части съсобственост между съпрузите, която е била в режим на
съпружеска имуществена общност и след прекратяване на брака се е трансформирала
в обикновена съсобственост. Следователно делба следва да се допусне именно по
отношение на тази 1/3 (5000/15 000 ид.ч.) ид.части от имота. Останалите 2/3
ид.части (10 000/ 15 000 ид.ч.) от имота съставляват лична
собственост на въззивника, като придобити от него през брака, но с лични
средства.
Основателно е възражението на
въззивника за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че дори по
делото да е установено, че процесният апартамент е бил закупен изцяло или
отчасти със средства - лично имущество на К.Н. МИЧЕВА, то след като имотът е
придобит на името на двете страни по делото, през време на брака между тях,
следва изводът, че съгласно разпоредбите на чл. 21 от СК, процесният недвижим
имот, е бил включен в съпружеската имуществена общност. В тази връзка е
изложено, че след като ответницата се е съгласила и нейният съпруг към този
момент да участва в сделката като купувач на процесния недвижим имот, дори средствата
за закупуването му да са били лично имущество на ответницата, то тя ги е предоставила
на ищеца на някакво основание (дарение, заем и т.н.), но тези техни вътрешни отношения
са ирелевантни за настъпването на вещно-прехвърлителния ефект на договора за
покупко-продажба на процесния апартамент през време на брака между страните. В
подкрепа на този извод съдът се е позовал на Решение № 92 от 27.02.2003 г. по
гр. д. № 609/2002г. на ВКС на РБ, I Г.О.
Въпреки, че безспорно съдебна практика в тази посока е съществувала към
определен период, към настоящият момент същата е преодоляна по силата на т.4 от
ТР № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че независимо от това, че при
сключването на придобивната сделка в нотариалният акт са вписани като купувачи
и двамата съпрузи, не е налице пречка да се твърди и установи трансформация на
лично имущество, тъй като същественото не е кой формално е вписан в акта за
собственост, а произходът на средствата, които определят преценката за
наличието приноса или не.
С оглед изложеното настоящата
съдебна инстанция намира, че съдебното решение следва да се отмени в обжалвана
част и съответно да се постанови такова, по силата на което да се допусне делба
между страните за 1/3 ид.части от процесния недвижим имот при равни квоти.
По разноските:
Разноските
по този спор, направени във въззивното производство, следва да се присъдят
съобразно общите правила на чл. 78 от ГПК, тъй като определянето им не
зависи от стойността на дяловете,
както е предвидено в чл. 355, изр.1 ГПК, а от изхода на делото по този спор. Предвид това на въззивника следва да се присъдят
разноски в размер на 25 лв. заплатена държавна такса. Не са представени
доказателства за направени други разноски в рамките на това производство,
включително за заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените мотиви, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ съдебно решение от 05.08.2016 г., постановено по гр.д. № 14792/2013 г. по описа на Софийски районен съд, в частта,
с която е допуснато извършване на делба на основание чл. 34 ЗС между М.И.М. с ЕГН ********** и К.Н.Д. с ЕГН **********
за АПАРТАМЕНТ № 20, находящ се в гр. София, ж. к. “****”, бл. **, вход
“А”, етаж 5 - самостоятелен обект с идентификатор 68134.1500.2323.1.20, състоящ
се от две стаи, преходна дневна, кухня и сервизни помещения, със застроена площ
от 87.36 кв.м., при съседи: зелена площ, улица, улица, апартамент № 21,
апартамент № 25 и апартамент № 15, както и съседи по схема № 57553/01.10.2013
г. на СГКК - гр. София: на същия етаж – самостоятелен обект с идентификатор
68134.1500.2323.1.21, отгоре - самостоятелен обект с идентификатор
68134.1500.2323.1.25 и отдолу - самостоятелен обект с идентификатор
68134.1500.2323.1.15; заедно с принадлежащите: избено помещение № 42 с полезна
площ от 2.06 кв.м., при съседи: мазе на апартамент № 39, мазе на апартамент №
29, коридор и коридор, заедно с таванско помещение № 52 с полезна площ от 4.04
кв.м., при съседи: таван на апартамент № 39, таван на апартамент № 29, улица и
коридор, заедно с 1.217 % идеални части от общите части на сградата и от
правото на строеж върху мястото - поземлен имот с идентификатор 68134.1500.2323
при следните квоти: по 1/2 идеална част за всеки от съделителите и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА извършването на делба на
1/3 ид.част от АПАРТАМЕНТ № 20, находящ се в гр. София, ж. к. “****”,
бл. **, вход “А”, етаж 5 - самостоятелен обект с идентификатор
68134.1500.2323.1.20, състоящ се от две стаи, преходна дневна, кухня и сервизни
помещения, със застроена площ от 87.36 кв.м., при съседи: зелена площ, улица,
улица, апартамент № 21, апартамент № 25 и апартамент № 15, както и съседи по
схема № 57553/01.10.2013 г. на СГКК - гр. София: на същия етаж – самостоятелен
обект с идентификатор 68134.1500.2323.1.21, отгоре - самостоятелен обект с
идентификатор 68134.1500.2323.1.25 и отдолу - самостоятелен обект с
идентификатор 68134.1500.2323.1.15; заедно с принадлежащите: избено помещение №
42 с полезна площ от 2.06 кв.м., при съседи: мазе на апартамент № 39, мазе на
апартамент № 29, коридор и коридор, заедно с таванско помещение № 52 с полезна
площ от 4.04 кв.м., при съседи: таван на апартамент № 39, таван на апартамент №
29, улица и коридор, заедно с 1.217 % идеални части от общите части на сградата
и от правото на строеж върху мястото - поземлен имот с идентификатор
68134.1500.2323 при следните квоти: ½ ид.част за М.И.М. с ЕГН **********
и ½ ид. част за К.Н.Д. с ЕГН **********, като ОТХВЪРЛЯ предявения
от М.И.М. срещу К.Н.Д. иск с правно основание чл. 34 ЗС по отношение на
останалите 2/3 ид.части от същия недвижим имот.
ОСЪЖДА М.И.М. да заплати на К.Н.Д. сумата
от 25 лв. заплатена държавна такса за разглеждане на въззивната жалба на
основание чл. 78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страната.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.