РЕШЕНИЕ
Гр. София, 20.12.2016 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЖ, в закрито заседание на 20.12.2016 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Радостина Данаилова
ЧЛЕНОВЕ: Т. Костадинова
Владимир Вълков
като разгледа докладваното от съдия Вълков гр.д. № 13307 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 435 и сл. ГПК.
Предмет на разглеждане е жалба от името на Т.С.К. срещу постановление за разноските по изп.д. № 20168510403262. В жалбата се твърди, че частен съдебен изпълнител М.П. отказал да съобрази, че претендираното от взискателя адвокатско възнаграждение от 1000 лв. да е прекомерно. Твърди се и начислените такси по изпълнението в размер на 1504,03 лв. да не съответстват на дължимите. Сочи, че с поведените си не е дала повод да се образува изпълнително дело. Претендира разноски в настоящото производство.
По жалбата е депозирано възражение от името на взискателя – М.Ц.Т. се оспорва жалбата. Твърди, че с оглед Наредба № 1/09.09.2004 г. му се следва възнаграждение за образуване на изпълнително дело не по-малко от 200 лв., както и възнаграждение за извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания, възлизащо на 450 лв. Счита, че както съдебното дело, така и изпълнителното са от личен характер, а в продължителен период от време водили преговори, които усложнили работата му. Застъпва теза, че при тези обстоятелства няма основание за намаляване на адвокатски хонорар.
В мотивите си по повод на частната жалба частен съдебен изпълнител М.П. сочи сумата от 1504,03 лв. да касае проучване на имущественото състояние на длъжника като включва и пропорционална такса за изпълнение на парично вземане. Счита, че в чл. 10 от НМРАВ е предвидено възнаграждение за образуване на изпълнително дело и възнаграждение за воденето му, а и наредбата не го ограничава по размер.
Жалбата е подадена в предписания от закона срок от лице с признат интерес да инициира настоящото производство. Следващата се държавна такса е внесена, което определя и правото на жалба като надлежно упражнено.
Като обсъди наведените в процеса доводи настоящият състав намира следното.
Изпълнителното производство е образувано по искане от името на М.Ц.Т., депозирано на 12.08.2016 г. за събиране на сумата 8479,50 лв. съгласно приложен изпълнителен лист. Претендират се разноски и адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство. Поискано е да бъдат запорирани вземания и банкови сметки на длъжника, а съдебният изпълнител е овластен да определи начина на изпълнение и му е възложено да проучи имущественото състояние на длъжника, да прави справки и да набавя документи – чл. 18 ЗЧСИ.
Представен е договор за правна защита и съдействие при договорено и заплатено в брой възнаграждение от 1000 лв.
От материалите по изпълнителното дело, представени в копие към жалбата се установяват 6 броя справки съответно за адресите на длъжника и жалбоподател в настоящото производство и за установяване на имущественото й състояние, 1 брой запорно съобщение, изпратена покана за доброволно изпълнение. Издадена е сметка за начислена такса за цялостно проучване имущественото състояние на длъжника, набавяне на данни, документи, книжа и други, както и за определяне начина на изпълнение от ЧСИ в размер на 50 лв.
В изготвената на 12.08.2016 г. покана за доброволно изпълнение е отразено задължение за разноски по изпълнението в размер на 1504,03 лв.
На 29.08.2016 г. от името на жалбоподателката е депозирано възражение срещу размера на адвокатския хонорар до сумата от 570 лв. като е поискано и таксите от 1504,03 лв. да бъдат намалени до предвидените размери в Тарифата към ЗЧСИ.
На 15.09.2016 г. в съобщение до жалбоподателката чрез процесуалния й представител – адв. В.Й., е обективирано изявление на ЧСИ Я., че претендираното адвокатско възнаграждение не следва да бъде намалено с довод, че му се следва освен възнаграждение за образуване на изпълнително дело и възнаграждение за воденето му, пропорционално на претендирания материален интерес.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:
Нормата на чл. 79 ГПК е израз на общото правило, че длъжникът в материалното правоотношение дължи да възмезди своя кредитор за сторените допълните разноски за реализация на утвърдено негово притезание. От тази гледна точка и бездействието на длъжника да изпълни предписаното свое задължение се явява повод за завеждане на изпълнително производство. Както от ангажираните в изпълнителното производство доказателства, така и в рамките на настоящото не се установява удостовереното в изпълнителния лист притезание да е било удовлетворено и то преди датата на иницииране на изпълнителното производство. Ето защо наведеното възражение са недължимост на разноските е неоснователно.
В рамките на изпълнителното производство на общо основание приложимо е правилото на чл. 78 ал. 5 ГПК, което овластява органа, осъществяващ ръководството на изпълнителния процес да съобрази договорения размер на възнаграждението с правната и фактическа сложност на произтичащите от искането действия. Граница на тази власт се явява утвърденият размер на необходимо възнаграждение от Висшия адвокатски съвет, позволяващо надлежно осъществяване на квалифицираната услуга.
Законът не ограничава размера на адвокатското възнаграждение, който се определя свободно между страните по договора за правна защита и съдействие. Правилото на чл. 78 ал. 5 ГПК обаче утвърждава общовалидния принцип, че на възстановяване подлежат вредите, съставляващи пряка и непосредствена последица от вредоносно поведение. От тази гледна точка, ако необходимостта от този разход за реализация правото на защита е нормативно утвърдена, а с оглед нормата на чл. 134 от Конституцията самоуправляващата се адвокатура е овластена да регламентира механизъм за обезпечаването на квалифицираната услуга, размерът на този вид разход пряко зависи от направения избор на адвокат. От тази гледна точка и длъжникът е обвързан да възстанови сума, съразмерна на степента на сложност на конкретното производство от фактическа и правна страна. За разлика от исковия процес, при който въпросът за разноските в това число и за адвокатско възнаграждение зависи от изхода на спора, а следователно и преценката за сложността на случая се прави към момента на приключването му – чл. 81 ГПК, в рамките на изпълнителното производство този критерий е неприложим. Ето защо меродавни при преценка степента на сложност на делото се явяват реално съществуващите обстоятелства, предпоставящи разумно обоснована вероятност за допълнително усилие.
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата) разграничава минималното възнаграждение с оглед естеството на предоставената защита като чл. 10 от Наредбата визира пет самостоятелни хипотези за остойностяване на минимално необходимото възнаграждение. Процесуалният закон еднозначно обуславя принудителното изпълнение от осигурена на длъжника възможност да изпълни задължението си доброволно. Наложената от бездействието на длъжника правно регламентирана процедура обуславя необходимост от съдействие за подготовка на книжа и сезиране с искането на компетентния орган – чл. 10 т. 1 от Наредбата. Тази хипотеза не държи сметка за предмета на изпълнение, а и удовлетворяването на притезанието освобождава от принципно възможния ангажимент на адвоката в следващата фаза на изпълнението.
Следващата хипотеза – т. 2 от чл. 10 на Наредбата утвърждава механизъм за остойностяване адвокатския труд с оглед естеството на изпълняемото право – парично задължение. Тази хипотеза обхваща всички възможни действия от страна на адвокат, необходими за достигане на указаната цел – удовлетворяване на парично притезание. Процесуалното представителство по чл. 10 т. 2 от Наредбата припокрива по съдържание необходимите действия при образуване на изпълнителното дело – отправено искане до компетентен орган да предприеме предписаните от закона действия. Специфичното в чл. 10 т. 2 от Наредбата се явява изпълняемото право, което определя и тази норма за единствено меродавна при остойностяване на адвокатския труд в рамките на изпълнителното производство с такъв предмет. Невъзможността да бъдат идентифицирани конкретни действия, открояващи адвокатското съдействие за образуване на изпълнително дело от очертания кръг на очакваното усилие при хипотезата на чл. 10 т. 2 от Наредбата лишава от логично обяснение предложеното в случая кумулиране на възнаграждения за идентично по съдържанието си действие. Предмет на производството в случая е парично вземане, поради което приложение следва да намери именно тази хипотеза, определяща минимално възнаграждение от 526,78 лв. Овластяването на частния съдебен изпълнител да води самостоятелно принудителното изпълнение освобождава от принципно възложения върху страната ангажимент да определя начина на изпълнение по чл. 426 ал. 2 ГПК. От тази гледна точка продължаването на производството след изтичане на срока за доброволно изпълнение само по себе си не предполага допълнителни ангажименти за процесуалния представител на взискателя, обосноваващи и разумно очакване за усложняване на делото от фактическа страна.
Нормата на § 2 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, излиза извън предоставената на Висшия адвокатски съвет, поради което изрично е обявена за нищожна.
Определящо за отговорността за разноски се явяват предприетите действия при и по повод конкретно производство. Не се твърди, а и не се установява твърдяното в отговора съдействие за постигане на споразумение да е реализирани в рамките на изпълнителното производство. По делото са налице данни за формирано съгласие, което обаче предхожда това производство. Самата Наредба утвърждава критериите за разграничаване на видовете дела в контекста на оценка на относителната им тежест въз основа непосредствения предмет на делото. Наредбата не държи сметка за съпътстващите правния спор отношения между страните, поради което придадения с отговора личен характер на делото не е в състояние да го отличи по смисъла на чл. 78 ал. 5 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав не намира основание да счита, че конкретният случай се характеризира с особеност, определяща го като усложнен от фактическа или правна гледна точка. Ето защо и възражението за прекомерност на признатото възнаграждение е основателно и следва да бъде намален до посочената сума.
За пълнота следва да се посочи, че в настоящото производство не подлежи на ревизиране договорения размер на хонорара на адв. В.. Редукцията касае отговорността на трето на договора лице да възстанови договорената вече сума, принципно ограничена до вреди, съставляващи пряка и непосредствена последица от неговото поведение.
От поканата за доброволно изпълнение не става ясно при какви условия е формирана сумата 1504,03 лв. при посочено основание – такси в изпълнителното производство. Необходимите разноски, които длъжникът дължи да понесе заради бездействието си, произтичат от реално извършени действия с предписано съдържание в Тарифата към Закона за частните съдебни изпълнители (Тарифата). В случая се установява, че в рамките на изпълнителното производство са извършени справки в това число за установяване адресите на длъжника и имущественото й състояние, изпратено е запорно съобщение, изготвена е покана за доброволно изпълнение като не се спори, че е връчена от служител на частния съдебен изпълнител. Дължимите при тези условия прости такси и подлежащи на предплащане с ДДС възлизат на 162 лв.
По изричен текст на първа забележка към чл. 26 от Тарифата пропорционалната такса се определя в пълен размер, но подлежи на събиране с оглед на реално събраната в рамките на принудителното изпълнение сума. Предпоставка за изпълнение както принудително, така и доброволно се явява определено по основание и размер вземане. От тази гледна точка съдебният изпълнител дължи да разграничи еднозначно подлежащите на събиране такси за реално предприети действия от пропорционалната такса за реализирана принуда. Затова и законът изрично определя акта на съдебния изпълнител за действие, подлежащо на съдебен контрол. Еднозначно утвърдения обем на отговорността за разноски обуславя и разпределение на постъпилите по изпълнението суми. От данните по делото не се установява да е събрана конкретна сума, поради което не е налице възникнало в тежест на жалбоподателката парично задължение на това основание. Това налага инкорпорираното в поканата за доброволно изпълнение постановление за разноските, потвърдено от съдебния изпълнител и с депозираното в настоящото производство становище, да бъде частично отменено.
По разноските
Настоящият състав приема, че и по отношение отговорността за разноски в съдебен процес приложение следва да намери общоутвърдената граница на задължението за обезвреда – пряка причинно-следствена връзка между сторения разход и укоримо поведение. От тази гледна точка и меродавна е конкретната причина, обусловила развитието на съдебното производство. Предмет на настоящото е законосъобразността на предприети от съдебния изпълнител действия. Законът овластява съдебния изпълнител да ръководи изпълнителното производство, което правомощие несъмнено включва и преценката за начина, по който да упражни делегираната му власт да упражни принуда. Реципрочно на задължението на адресата на принудата да търпи въздействието се явява изрично предвиденото средство за защита – чл. 74 от Закона за частните съдебни изпълнители. Не се твърди, а и не се установява укоримо поведение на взискателя в изпълнителното производство, поради което настоящият състав не намира основание да възлага в нейна тежест разноските, провокирани от незаконосъобразните действия на частния съдебен изпълнител.
Мотивиран от изложеното настоящият състав на Софийски градски съд
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ на основание чл. 435 ал. 1 предл. последно ГПК постановление за разноски на ЧСИ М.П. за разноски – адвокатско
възнаграждение над сумата от 576,28 лв. и такси по Тарифа към ЗЧСИ над сумата
от 162,00 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявеното от Т.С.К. искане по чл. 81 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване – чл. 437 ал. 4 изр. второ ГПК.
Препис от решението да бъде изпратен на ЧСИ М.П..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
На съдия Р.Данаилова по ч.гр.д.№ 13307/2016г.
Не съм съгласна със становището на мнозинството от
съдебния състав относно начина на определяне на минималния размер на адвокатските
възнаграждения за процесуално представителство по изпълнителни дела, който е
приложим и по отношение на юрисконсултското възнаграждение, определено от
съдебния изпълнител с постановлението за разноски, което е предмет на обжалване
по настоящето дело.
Считам, че чл.10 от Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения съдържа разпоредби за определяне на
възнаграждение в зависимост от предмета на извършваните процесуални действия и
вида на подлежащото на принудително изпълнение право, които възнаграждения
следва да се кумулират, ако възложеното
представителство включва освен образуване на делото и представителство в
хода на производството.
Ако се приеме
тезата на мнозинството, че възнаграждението по чл.10, т.1 от Наредбата се дължи
само при уговорено представителство за образуване на изпълнителното
производство без извършване на други действия
и в хипотезата на прекратено изпълнително производство поради плащане в
срока за доброволно, независимо от уговорения обем на правна защита, то изпълнение
при възложено представителство за цялото изпълнително производство, то при
принудително изпълнение на вземания под 2428,57
лв. възнаграждението за цялостно представителство по изпълнителното дело
би било по-малко от възнаграждението, на което взискателят би имал право ако е
упълномощил адвокат/юрисконсулт само за образуване на делото или ако получи
плащане в срока за доброволно изпълнение. На следващо място няма съмнение, че
ако изпълнителното производство е насочено към принудително изпълнение на
различни по вид права – вземания, предаване на имот или други права, то
възнагражденията по т.2,3 и 4 на чл.10 следва да се кумулират във връзка с
определяне на минималния им размер, поради което и няма правна логика
възнаграждението по т.1 да има различен режим. Разпоредбата на чл.9 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е неотносима в случая, тъй като на първо
място касае определяне на минималните възнаграждения за конкретно определени и
изрично посочени действия и на следващо място редакцията й изрично предвижда,
че касае възнаграждение за еднократно действие и без последващо
представителство, като е определен и минимален размер.
По изложените съображения считам, че постановлението
за разноските следваше да бъде отменено в частта за определеното юрисконсултско
възнаграждение над 776,28 лв./ 200 лв. за образуване
+576,28 лв. за последващото представителство/
Съдия:
Р.Данаилова