О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 33
гр.
Шумен, 15.01.2019г.
Шуменски окръжен съд, в закрито заседание на петнадесети януари
през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова
ЧЛЕНОВЕ: 1. С. Станчев
2. мл. с. Н. Цветанкова
като разгледа докладваното от окръжния съдия Л. Томова, в.ч.гр.д. № 478 по описа за 2018г. на ОС - Шумен, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на 274 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по частна жалба с рег. № 8057/20.11.2018г.
депозирана от „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД с ЕИК ..., със седалище и адрес на управление:
гр. С., р-н ..., представлявано от управителя И.Ш., действаща чрез юрисконсулт П.К.
срещу определение № 773 от 31.10.2018г. по гр. д. № 986/2018г. по описа на РС – Н. П., с което е оставено без уважение искането на
жалбоподателя за възстановяване на внесената по делото държавна такса. Жалбоподателя
твърди, че определението е неправилно и постановено при съществени нарушения на материалния закон и се иска
неговата отмяна. Излага, че на 02.03.2018г. Дружеството е депозирало пред РС –
Н. П. заявление по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение срещу В.Т.И. и е образувано ч.гр.д. № 326/2018г. Предвид връчването на заповедтта на длъжника
при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, на осн. чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК на
заявителя е бил даден едномесечен срок, в който да предяви установителен иск за
вземането си и внесе следващата се държавна такса в размер на 214,00 лева по
сметка на РС – Н. П.. В изпълнение на дадените указания на 19.07.2018г. Дружеството е депозирало искова молба, по
която е образувано и процесното гр. д. № 986/2018г. по описа на РС – Н. П.. На
17.09.2018г. били уведомени, че производството по делото е прекратено, като недопустимо.
За да го прекрати, съда е приел, че не е налице правен интерес от предявяване
на иска, тъй като след прилагане на заповедното производство, било установено,
че длъжника не е възразил срещу заповедтта за изпълнение и същата е влязла в
сила. Сочи, че заповедния съд, е дал указания на заявителя за предявяване на
иска, преди да получи информация за местоработата на длъжника, респ. преди да направи
опит да връчи заповедтта на длъжника, чрез неговия работодател и въпреки
дадените указания за предявяване на иска, е предприел действия и по връчване на
заповедтта чрез работодателя, като именно, чрез него, същата била връчена на
длъжника на 27.07.2018г. След като, в дадения му срок длъжника не е депозирал възражение срещу заповедтта за изпълнение, същата
е влязла в сила, поради което и е отпаднала необходимостта Дружеството да
завежда иск за установяване на вземането си. С молба от 03.10.2018г. ищеца е
поискал от съда, предвид погрешно
дадените указания за предявяване на иска, недължимо внесената държавна такса да
му бъде възстановена, което искане с обжалваното определение от 31.10.2018г. е оставено без уважение.
Съдът след като се запозна с изнесените доводи в
жалбата и материалите по делото, приема за установено следното:
Частната жалба е подадена в срок, от надлежно
легитимирано лице, срещу акт подлежащ на обжалване и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неосноснователна, поради следните съображения:
Производството
по първоинстанционното дело е образувано по искова молба с правно основание чл.
422 от ГПК, подадена от жалбоподателя „Ай тръст“ ЕООД с ЕИК ..., гр. С., район ...,
представлявано от И.Ш. – управител, действаща чрез юрк. П.К., срещу В.Т.И. с
ЕГН ********** ***. В исковата молба се твърди, че ответникът е сключил договор
за заем с „Кредисимо“ АД, а Дружеството ищец е станало поръчител по договора за
заем. След като ответникът преустановил плащанията си по договора с „Кредисимо“
АД, се наложило ищецът да заплати сумата на кредитора, която сега търси от
длъжника. За вземането си същия е подал заявление по чл. 410 от ГПК, по което
било образувано ч.гр.д. № 326/2018 г. на РС – Н. П..
Съдът по заповедното производство е дал указания на заявителя, че доколкото заповедта
е била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, то следва в
едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си, като доплати и
следващата се държавна такса.
С
определение № 593 от 27.08.2018 г. първоинстанционния
съд е прекратил производството по делото, като недопустимо, тъй като не били налице
основанията на чл. 415 от ГПК, за предявяването му. Приел, е че не са налице основанията, за предявявяне на иска по реда на чл.
415, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като заявителят трябва да предяви иск
за установяване на вземането, ако заявлението е връчено по реда на чл. 47, ал.
5 от ГПК, но след служебното прилагане на заповедното
производство, се е установило, че заповедният съд е дал тези
указания на заявителя в производството преди да изчака да получи данни за
местоработата на длъжника. След получаване на справка от НАП се е установило, че длъжника има сключен трудов договор и
съобщение е изпратено по местоработата му. Същото било
получено на 27.07.2018 г. от която дата е
започнал да тече и срока за подаване на възражение от
страна на ответника. Срока е
изтекъл на 10.08.2018 г., възражение не е подадено и от 11.08.2018 г. заповедта за изпълнени е влязла
в сила. Приел, е че при тези обстоятелства, при влязла в сила
заповед за изпълнение, за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на
иска и е прекратил производството по делото.
На 04.10.2018 г. ищеца е депозирал молба, с искане да бъде му бъде възстановена
внесената държавна такса по делото, тъй като същата се явявала
недължимо платена. С обжалваното пред настоящата инстанция определение съда
е оставил без уважение искането. Приел, е че възстановяването
на недължимо внесени по сметка на съдебния орган такси и други разноски е
допустимо само в случай, че става дума за средства, които са внесени без да се
дължат. Трайна била съдебната практика, че при подаване на
иск се дължи държавна такса, тъй като таксата
се дължала за образуване на производството, а не
за постановяване на акта по същество. Позовал се е на
решения на ВКС
с които е прието, че по недопустими
искове се дължи такса и ако съдът прекрати производството, ищеца не се
освобождава от задължението да плати тази такса. Единствената
хипотеза за връщане на внесена държавна такса била при приключване на делото със спогодба - чл.
78, ал. 9 от ГПК. Посочил е, че и
подаването
на иска и внасянето на таксата не можело да
се аргументира и с виновното поведение на
заповедния съд, тъй като и липсата на активно поведение от страна на
ищеца, по хода и движението на производството, също е довело до недопустимото
производство.
Настоящата въззивна
инстанция намира определението за правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 4б от ЗДТ по искане на заинтересованата
страна се връщат само недължимо платените държавни такси, т. е. само таксите,
по които исково или охранително производство не е било образувано или таксите
са били събрани въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и
надвнесените такси. Само в тези хипотези таксите следва да се приемат като
недължимо платени, т. е. платени без да е налице основание за това по смисъла
на чл. 3 от ЗДТ. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от ЗДТ изрично предвижда, че
държавната такса, която се събира от органите на съдебната власт, се заплаща
при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаването на
документа, за който се плаща такса, както е указано в тарифата, одобрена от
Министерски съвет. Основанието за внасянето на държавната такса следователно е
отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права чрез
провеждане на съдебно производство, респ. за издаване на определен документ в
изрично предвидените случаи. Законът не свързва в първата хипотеза основанието
за внасяне на държавна такса със задължението на съда да постанови определен
съдебен акт, т. е. основанието за внасяне на таксата не е обвързано с очакван
от вносителя правен резултат, както в хипотеза на издаване на документ, при
която таксата се заплаща само ако документът бъде издаден. Изпълнението на задължението на съда по чл. 2
от ГПК, е образуване на исково
производство, в което да бъде извършена преценка за допустимостта и
основателността на заявеното от страна на ищеца искане за защита и съдействие
на лични и имуществени права, при което следва да се има предвид, че
разпоредбата на чл. 2 от ГПК не касае защита само правата на ищеца, но и на
правото на ответника да получи съдействие за неговите права, чието съществуване
ищецът оспорва. Прекратяването на производството по делото поради недопустимост
на иска по причина, че законът не предвижда основание за ангажиране
отговорността на ответника по посочения от ищеца ред, брани правото на
ответника срещу недопустимо посегателство върху неговата правна сфера по
смисъла на чл. 2 от ГПК. Разпоредбата на
чл. 4, буква "а" ЗДТ изрично предвижда, че държавната такса се
заплаща за искови молби, т. е. предявяването на иск, чрез подаване на искова
молба до съда, а не извършването на определено съдопроизводствено действие от
страна на съда е основание за заплащането й. Разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от ЗДТ установява само механизма, по който
простите такси следва да бъдат определени от Министерския съвет по предвидения
в чл. 1, ал. 2 от същия закон ред, но не и действията, които задължително
следва да бъдат извършени от съда при подадена искова молба срещу внесената
държавна такса. Указанията на съда, за внасянето на съответната държавна такса,
за подаването на искова молба, не са по усмотрение на съда, а същите произтичат
по силата на законовите разпоредби и избора е предоставен изцяло на страната,
дали ще се възползва от тях или не. Съгласно разпоредбата на чл. 415, ал. 1 от ГПК, съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за вземането си, като в
т. 2 изрично е посочено, когато заповедтта е връчена на длъжника при условията
на чл. 47, ал. 5 от ГПК т.е. преценката за завеждане на иска за установяване на
вземането и за доплащане на дължимата държавна такса е предоставен изцяло на
заявителя. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че с оглед погрешно
дадените указания на заповедния съд, е
внесена държавна такса, която не се дължала. Указанията на първоинстанционния
съд, по заповедното производство, не са погрешно дадени, а са съобразени със
сроковете и реда посочен в разпоредбата на чл. 47, ал. 5 от ГПК, които законноустановени
срокове не могат да бъдат продължавани от съда по собствена инициатива. Такава
възможност е предоставена единствено на страните в производството, като в
разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от ГПК изрично е посочено, че по молба на
заинтересованата страна, съда може да продължи, не само определените от него
срокове, но и законни такива. Ако заявителя, беше проявил необходимото активно
поведение, и следеше хода на инициираното от него заповедно производство, би
могъл да предотврати, с предоставените му от закона механизми и възможности, образуването
на последващото исково производство – прекратено от съда, като недопустимо и чиято
такса за образуването му, претендира да му бъде възстановена, като недължимо
платена.
Съгласно трайноустановената и
непротиворечива практика на съдилищата, при прекратяване на производството,
като недопустимо, внесената държавна такса не подлежи на връщане, поради което,
като е оставил без уважение искането на ищеца, за възстановяване на внесената
от него държавна такса, първоинстанционния съд е постановил правилен съдебен
акт, който следва да бъде потвърден.
Воден от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 773 от 31.10.2018г. по гр. д. № 986/2018г. по описа на РС – Н. П., с което е оставено без уважение искането на ищеца „Ай
тръст“ ЕООД с ЕИК ..., за възстановяване на внесената по делото държавна такса.
Определението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.