Решение по дело №12695/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264554
Дата: 6 юли 2021 г. (в сила от 6 юли 2021 г.)
Съдия: Хрипсиме Киркор Мъгърдичян
Дело: 20201100512695
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 19 ноември 2020 г.

Съдържание на акта

                                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                               гр.София, 06.07.2021 год.

 

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Ивайло Димитров

 

при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12695 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 23.09.2020 год., постановено по гр.дело №34808/2019 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Е.-П.П.“ АД срещу Н.Н.К. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 98а ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 416.17 лв., представляваща стойност на доставена електрическа енергия за периода от 10.05.2016 год. до 13.09.2016 год. в имоти с абонатен №**********, с абонатен №********** и с абонатен №**********, находящи се в гр.Варна, ул.“**********ап.2  и ап.12 /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка, изразяваща се в пропуск да се отрази третият абонатен номер и номера, на който се намира третия имот/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.05.2017 год. до окончателното й изплащане и сумата от 27.49 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 27.06.2016 год. до 07.04.2017 год., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №30846/2017 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото и направените разноски в заповедното производство в общ размер на 550 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Н.Н.К.. Жалбоподателят поддържа, че ищецът депозирал молба по делото на 03.08.2020 год. – ден преди датата на насроченото открито съдебно заседание, към която приложил множество доказателства, които не били връчени на ответника. Като приел тези доказателства първоинстанционният съд бил допуснал нарушения на чл. 127, ал. 2 ГПК и чл. 143, ал. 1 – 3 ГПК. На следващо място сочи, че между страните не бил сключен договор за доставка на електрическа енергия, като липсвали и доказателства ответникът да е потребил твърдяното количество електрическа енергия. Не било ясно каква сума се претендирала за всеки от обектите /които били три/, както и как била формирана таксата „възстановяване“ в размер на 19 лв. Ищецът не се бил възползвал от правото си по чл. 34, ал. 1 от Общите условия да прекъсне електрическата енергия на обектите след изтичането на 20 дни от неплащането на първата фактура, което било довело до натрупване на още задължения за месеци напред. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.

Ответникът по жалбата „Е.-П.П.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото било доказано, че ответникът е клиент на ищеца – видно било от справката от АВ, че той бил собственик на процесните обекти – чл. 98а ЗЕ. Правилно първоинстанционният съд бил приел доказателствата, представени с молбата му от 03.08.2020 год. – чл. 143, ал. 2 ГПК. Услугата за временно преустановяване, съответно възстановяване на снабдяването с електрическа енергия, поради неизпълнени договорни задължения от страна на клиента, била такава, свързана с лицензионната дейност по разпределение на електрическа енергия – чл. 123, ал. 1 и чл. 124 ЗЕ и чл. 20, ал. 1 и чл. 21 от Общите условия за продажба на електрическа енергия. Размерът на тази такса не бил определен от ответника, а с решение по т. 3 от протокол №144 от 06.10.2010 год. на ДКЕВР. Таксата била предвидена в ценоразпис, който бил публичен и всеки абонат бил запознат със съдържанието му. Клаузата въвеждала реализиране на гражданската отговорност по повод виновно неизпълнение на договорно задължение за заплащане на дължимата цена за електрическа енергия и затова не съдържала уговорка във вреда на потребителя, нито пък ограничавала правата му по ЗЕ. Освен това в чл. 52, ал. 2 ПЕЕЕПП била предвидена възможност в 30-дневен срок от влизане в сила на Общите условия несъгласните с тях клиенти да внесат писмено заявление, в което да предложат специални условия, каквото в случая не било подавано от страна на ответника. Претендираното количество електрическа енергия било реално доставено до обектите и стойността му била дължима от ответника. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 98а ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС, тъй като исковата молба е нередовна, т.е. не съдържа всички необходими задължителни реквизити по смисъла на чл. 127 ГПК. Конкретизацията на размера на процесните задължения за главница – стойност на доставена електрическа енергия във всеки един от процесните имоти и обезщетение за забава в размер на законната лихва, както и такса за възстановяване на захранването /електромера/ за ап.12, се съдържа в представените фактури и сметки за потребление, към които исковата молба изрично препраща.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно чл. 91, ал. 2 ЗЕ, сделките с електрическа енергия се извършват при спазване разпоредбите на този закон и правилата за търговия с електрическа енергия, приети от КЕВР /преди това ДКЕВР/ по предложение на енергийните предприятия.

Според разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /отм./, "потребител на енергия" е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа енергия за домакинството си”, а съгласно § 1, т. 2а /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа енергия за собствени битови нужди.

В разглеждания случай е установено по делото въз основа на представените писмени доказателства, че ответникът е собственик на процесните имоти, респ. има качеството на потребител на електрическа енергия и че между страните съществуват облигационни отношения по договор за доставка на електрическа енергия за битови нужди

Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото, че стойността на доставената в процесните имоти електрическа енергия през исковия период и стойността на разходите за възстановяване на електрозахранването в ап.12 възлиза общо на 416.17 лв. – отразеното в представените фактури и справки за потребление количество на доставената електрическа енергия във всеки един от имотите не е било оспорено от ответника, като същият не е оспорил и дължимостта на таксата за възстановяване на електрозахранването в размер на 19 лв., поради което и ищецът се легитимира като кредитор на вземания за претендираните главници в горепосочения размер, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК. Обстоятелството по каква причина кредиторът не е упражнил правото си по чл. 123, ал. 1 ЗЕ е ирелевантно за предмета на спора.

Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя за допуснато от СРС процесуално нарушение, изразяващо се в приемането като доказателство по делото на представената от ищеца справка с молбата му от 03.08.2020 год. /преди провеждането на първото съдебно заседание в първоинстанционното производство/. Съгласно чл. 127, ал. 2 ГПК задължението на ищеца да посочи доказателствените средства относно релевантните за спора факти следва да бъде изпълнено с депозирането на исковата молба, това на ответника – с отговора на исковата молба /чл. 131, ал. 3 ГПК/, като и двете страни разполагат с процесуалните възможности по чл. 143, ал. 2 и 3 ГПК и чл. 146, ал. 3 ГПК. Следователно ищецът е могъл да релевира доказателствени искания до приключване на първото съдебно заседание в първоинстанционното производство, поради което и направените такива с горепосочената молба не са преклудирани.

Задължението за заплащане на стойността на доставената електрическа енергия е възникнало като срочно съгласно чл. 20, ал. 1, чл. 27, ал. 2 и чл. 28, ал. 5 от Общите условия на ищеца. Т.е., ответникът изпада в забава без да е необходимо кредиторът да отправя покана за изпълнение – чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Следователно релевираната акцесорна претенция се явява установена в своето основание за периода от 27.06.2016 год. до 07.04.2017 год., а нейният размер възлиза на 27.49 лв. – определен от СРС при правилно приложение на правилото на чл. 162 ГПК.

Релевираните претенции се явяват изцяло основателни и подлежат на уважаване.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

 

По отношение на разноските:

На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                                                 Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 23.09.2020 год., постановено по гр.дело №34808/2019 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в.

ОСЪЖДА Н.Н.К. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Е.-П.П.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Т., кула Г, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 144 с-в, за преценка за провеждане на производство по реда на чл. 247 ГПК, както и за провеждане на производство по реда на чл. 248 ГПК с оглед искането, формулирано в п. 3 от въззивната жалба на ответника Н.Н.К..

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

 

2/