№ 909
гр. София, 23.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Борисова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221100508172 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.04.2022 г. по гр.д. № 9706/21 г., СРС, І ГО, 50 с-в е
отхвърлил предявените от Т. Д. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.
******* срещу Г. П. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******
*******, искове с правно основание чл. 71, ал.1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр за
признаване за установено, че спрямо Т. Д. П., ЕГН **********, е извършена
дискриминация по признак обществено положение от страна на Г. П. Ч., ЕГН
**********, като служебен защитник по НЧД №7031/2019 г. по описа на СРС
за периода 01.10.2019- 22.10.2019г., съставляваща процесуално
представителство по НЧД №7031/2019 г. по описа на СРС въпреки отказ от
защитника на Т. Д. П., и за задължаване на Г. П. Ч. да се въздържа в бъдеще
от по-нататъшни нарушения. Отхвърлил е предявения от Г. П. Ч., ЕГН
**********, адрес: гр. София, ул. „******* ******* срещу Т. Д. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ж.к. *******, иск с правно основание чл. 45,
ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 5000 лева за главница, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на
обида, нанесена от Т. Д. П. като казал на Г. П. Ч. „ако още малко се помотаеш,
1
ще ти се изплюя върху суратя“ на 01.10.2019г. в гр. София, в сградата на СРС,
НО, бул. „*******, и с написаните на 18.02.2021 г. в искова молба по гр. дело
№ 9706/2021 г. по описа на СРС от Т. Д. П. думи и изрази: „дискриминира“,
„наглее“, „гьонсуратлъка на този човек“, „за някой лев отгоре, без да си дава
зор - това е водещото“, „хем неканен се бута, хем никаква работа не върши“,
ведно със законна лихва от 18.06.2021 г. до окончателното й изплащане.
Осъдил е Т. Д. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ******* да
заплати на Г. П. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******
*******, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 500 лева - съдебни
разноски.
Решението е обжалвано с две въззивни жалби:
С въззивна жалба вх. № 25034844 от 27.04.2022 г. от ищеца Т. Д. П.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „******* с мотиви, изложени в
жалбата. Твърди се, че съдът е отговорил неправилно на основният въпрос
трябвало ли е ответникът да си даде отвод, след като ищецът е заявил и устно,
обиждайки го грозно веднага след делото на първа инстанция и писмено, с
молба до СГС на втора инстанция, че ищецът не желая ответникът да го
представлява повече. Съдът неправилно е приел, че въпреки огромния
конфликт между страните, няма пречка ответникът да защитава ищеца, но
това е погрешно. Позицията на ищеца не е въобще отказ от защита, а такава,
че не желае именно този ответник да го защитава. Според ищецът, след като
ответникът е знаел за конфликта между двамата и че ищецът не желае този
адвокат/ответник/ да го защитава, то ответникът е следвало да се откаже от
делото, като при отказ, на ищеца ще бъде назначен нов служебен защитник.
Няма значение каква е причината за конфликта между страните/доверител и
адвокат/, а обстоятелството, че такъв конфликт е налице. Дори другата
страна-СГП е разбрала позицията на настоящия ищец и е подкрепила
направеното по внчд № 4288/2019г. искане адвокат Ч. да не го представлява
по въпросното дело, но съдът не е приел това искане, по израза на
възивника/ищец не го е „подкрепил“, защото е сметнал, че е налице
злоупотреба с право. Прави се извод, че настоящия ищец не е имал
адекватен защитник, който да обясни на съда защо настоящият ищец е
обжалвал решение, което е изцяло в негова полза. Целта на обжалването е
протест срещу безобразията на СРП и коментар пред съда/СГС/ на какво се е
2
превърнала прокуратурата. Моли решението да бъде отменено и да бъде
постановено ново в „моя полза“.
Въззиваемият/ответник Г. П. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ул. „******* ******* не взема становище по тази въззивна жалба.
С въззивна жалба вх. № 25036009/03.05.2022 г. от адвокат Г. П. Ч. от
САК, ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „******* ******* срещу
решение от 15.04.2022 г. по гр.д. № 9706/21 г., в частта, в която СРС, І ГО, 50
с-в е отхвърлил предявения от Г. П. Ч., ЕГН **********, адрес: гр. София,
ул. „******* ******* срещу Т. Д. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ж.к. *******, иск с правно основание чл. 45, ал.1 от ЗЗД за заплащане на
сумата 5 000 лева за главница, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, настъпили в резултат на обида, нанесена от Т. Д. П.
като казал на Г. П. Ч. „ако още малко се помотаеш, ще ти се изплюя върху
суратя“ на 01.10.2019г. в гр. София, в сградата на СРС, НО, бул. „*******, и с
написаните на 18.02.2021 г. в искова молба по гр. дело № 9706/2021 г. по
описа на СРС от Т. Д. П. думи и изрази: „дискриминира“, „наглее“,
„гьонсуратлъка на този човек“, „за някой лев отгоре, без да си дава зор - това
е водещото“, „хем неканен се бута, хем никаква работа не върши“, ведно със
законна лихва от 18.06.2021 г. до окончателното й изплащане с мотиви,
изложени в жалбата. Заявява, че обидата представлява „оценъчни твърдения,
които засягат чувството на лично достойнство и самооценка на лицето, чрез
неприлично, противоречащо на правилата на морала, отнасяне с него" и
именно такива оценъчни твърдения - думи и изрази, неотговарящи на
истината са използвани срещу ответника от лицето Т. П.. Те го унизяват,
предизвикват вътрешни отрицателни преживявания и засягат
професионалната му чест и достойнство, на които ответникът държи. Ищецът
Т. П. си позволява да критикува безпричинно доброто име на ответника,
неговите професионални качества като използва неприлични, противоречащи
на общоприетите норми за добро поведение, морал и добри нрави - думи и
изрази. Нещо повече, П. признава писмено в подадената от него молба, с
която допълва исковата си молба и взима отношение по насрещния иск, че с
подадения от него иск цели не да защити личните си законни права и
интереси, а желае да навреди на ответника, което е една явна злоупотреба с
право и доказателство за неправомерния умисъл на лицето. Според мотивите
3
в решението на първоинстанционния съд „негативните оценки за определена
личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не
пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността."
Въззивникът/ответник заявява заявява и твърди, че използваните думи и
изрази срещу него и изразяващи негативна оценка са крайно обидни и засягат
значително достойнството на личността му. Те изразяват негативна и
пренебрежителна личностна оценка спрямо ответника, засягат самооценката
му и то именно в качеството му на адвокат при изпълнение на функциите му.
Честта и достойнството са две неделими понятия, като обикновено честта се
свързва с положителната обществена оценка за личността, а достойнството-
със самооценка на човека за собствената му значимост, а казаното от П., без
съмнение, засяга оценката и самооценката на ответника. От тази гледна точка
използваните думи и изрази са го унизили, те са недопустими от морално-
етичните норми за упражняваната от ответника професия, както и за добрите
нрави за обществото като цяло. Това обстоятелство се потвърждава и от
разпоредбата на чл.29(1) (Доп. - ДВ, бр. 97 от 2012 г.) от ЗАд, която гласи:
„Пред съда, органите на досъдебното производство, административните
органи и други служби в страната адвокатът или адвокатът от Европейския
съюз е приравнен със съдията по отношение на дължимото му уважение и му
се дължи съдействие като на съдия."
Не приема тезата на съда, че в конкретния случай става въпрос за една
обикновена критика относно упражняваната от ответника професионална
дейност. Възмущава се от съображенията, че е допустимо публичните
личности, в т.ч. съдии, прокурори адвокати да бъдат подложени на
обществена критика на ниво по-високо от това, на което са подложени
обикновените граждани. От тях се изисква да бъдат по-толерантни към
агресивни изказвания по повод изпълняваните от тях функции." В случая не
се касае просто за критика в смисъла на обосновано и градивно съждение, а
става въпрос за остро и агресивно поведение, с използване на множество
крайно груби, принизяващи личността квалификации, които не могат да се
защитят с общите съображения, с които се обосновава ценността - свободата
на изразяване на мнение. Противното би означавало, че всеки съдия,
прокурор и адвокат е длъжен да търпи думи и изрази като: "ако още малко се
помотаеш, ще ти се изплюя върху суратя", „дискриминира", „наглее",
„гьонсуратлъка на този човек", „за някой лев отгоре, без да си дава много зор
- това е водещото", „хем неканен се бута, хем никаква работа не върши".
Намира тези думи за обидни и противоречащи на морала и добрите нрави. В
този смисъл счита, че постановеният съдебен акт е не просто неправилен и
незаконосъобразен, а неприемлив, принизяващ до крайна степен всички
4
съдии и прокурори, както и цялата адвокатска гилдия, на която ответникът
държи, защото адвокатската професия е важна за държавата и обществото,
както и жизнено необходим елемент за гражданското самосъзнание. Когато
обаче съдът решава, че това не е обидно поведение, а свободно изразяване на
мнение, приема невъзпитаните и брутални думи на П. за нормални, то създава
предпоставки за бъдещо усещане за ненаказаност и подронване авторитета на
други колеги и българския съд въобще.
Счита, че постановеният съдебен акт е неправилен и предвид на това, че
в подадената молба от Т. П., с която същият допълва исковата си молба и
взема отношение по насрещния иск е налице признание на насрещния иск,
тъй като П. заявява: "Иска обаче, в частта му, в която ответника страда от
думите, с които съм го описал в ИМ, трябва задължително да бъде уважен. Аз
в моята ИМ съм го омазал по един недопустим начин, като изобщо не съм си
давал сметка, че трябва да се държа деликатно и да спестявам неща, които
макар и грозни са верни. Давам си сметка какви страдания съм му причинил с
тази ИМ, но какво да направя, аз вече я входирах. Така ИМ не трябва да се
пише и съда трябва да спира такива грозни прояви. Относно моята цел по
това дело. Целта е да навредя на отв. като го осъдя за това че ме е
дискриминирал. Със задоволство отчитам факта, че той вече е платил сумата
от 200лв., но аз не съм го карал, той сам си е навредил. ".
Предвид гореизложеното и на основание чл.45, ал.1 от ЗЗД, моли съда
да отмени решението в обжалваната част и да постанови съдебен акт, с който
да осъди Т. Д. П., ЕГН ********** да заплати на ответника сумата от 5000
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
настъпили в резултат на обида, нанесена от Т. Д. П. като казал на Г. П. Ч. "ако
още малко се помотаеш, ще ти се изплюя върху суратя" на 01.10.2019г. в гр.
София, в сградата на СРС, НО, бул. "*******, и с написаните на 18.02.2021г.
в искова молба по гр.дело № 9706/2021г. по описа на СРС от Т. Д. П. думи и
изрази: "дискриминира", „наглее", „гьонсуратлъка на този човек", „за някой
лев отгоре, без да си дава много зор - това е водещото", „хем неканен се бута,
хем никаква работа не върши", ведно със законна лихва от 18.06.2021г. до
окончателното й изплащане. Претендира присъждане на разноски,
включително адвокатски хонорар и държавна такса за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемият по тази въззивна жалба Т. Д. П., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ж.к. „******* не взема становище по нея.
СГС намира, че жалбите са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
надлежна страна и са процесуално допустими.
На основание чл.269 ГПК въззивният съд с произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно, не е постановено в нарушение на
5
правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията-
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече
смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по неговата правилност.
От фактическа страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл.71, ал.1, т.1 и т. 2 от ЗЗДискр . и чл.124 и сл. от ГПК от Т. Д.
П. срещу Г. П. Ч. за признаване за установено в отношенията между страните
извършена дискриминация, свързана с обстоятелството, че ответникът в
качеството на служебен защитник е осъществил процесуално
представителство на ищеца по НЧД №7031/2019 г. по описа на СРС въпреки
отказа на Т. Д. П. и за задължаване на ответника да се въздържа в бъдеще от
по-нататъшни нарушения в тази връзка.
Ищецът Т. Д. П. твърди, че спрямо него е осъществено от ответника
дискриминационно отношение по признак „обществено положение'’, считано
от 01.10.2019 г. до приключване на н.ч.д. № 7031/2019 г. по описа на СРС.
Ответникът умишлено, поради користна цел, отказал да се съобрази с
искането на ищеца да не го представлява. Общественото положение
обосновава с факта, че ищецът участвал условно в качеството на „обвиняем“.
Посочва за лица сравнители граждани -участници в наказателен процес,
които са заявили отказ от определен защитник, в резултат на което
защитникът е сменен. В това сходно положение за ищеца, ответникът не се е
съобразил с волята на защитаваното лице, съобразно чл. 96, ал.2 и чл. 98, ал.2
от НПК.
Ответникът Г. П. Ч. в срока по чл.131 от ГПК е оспорил исковете по
основание и размер. Не оспорва, че е участвал по НЧД №7031/2019 г. по
описа на СРС, което производство е по Закон за здравето/ЗЗ/, както и че е бил
назначен с акт на съда за служебен защитник на ищеца, който участвал като
лице, за което се претендира, че страда от психично заболяване. Заявява, че
адвокатската защита била задължителна, а при опитите да съгласува с ищеца
линията на защита получил недружелюбно отношение и отказ за
комуникация. В хода на процедурата по ЗЗ и в рамките на задължителната
защита, която следвало да осъществи, ищецът заявил съгласие за това, след
като посочил, че няма да упълномощава друг адвокат. Предвид това
6
ответникът счита, че липсва умишлено неблагоприятно третиране, а
поведението му било според установените процесуални правила.
По реда на чл. 211 от ГПК Г. П. Ч. предявява срещу Т. Д. П. осъдителен
иск с правно основание чл. 45, ал.1, във вр. чл. 52 от ЗЗД , за заплащане на
сумата 5000 лева. представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на обида, нанесена от Т. Д. П. с казаното
„ако още малко се помотаеш, ще ти се изплюя върху суратя“ на 01.10.2019г .
в гр. София, в сградата на СРС, НО, бул. „*******, и с написаните на
18.02.2021 г. в искова молба от Т. П. думи и изрази „дискиминира“, „наглее“,
„гьонсуратлъка на този човек“, „за някой лев отгоре, без да си дава зор - това
е водещото“, „хем неканен се бута, хем никаква работа не върши“. Тези думи
и изрази неоснователно накърняват доброто име на ищеца по насрещния иск
и репутацията на адвокат, и се приписват негативни качества като алчност,
наглост, некадърност, което счита за унизяващо неговата личност.
Ответникът по насрещния иск не оспорва, че е казал твърдяното, като
счита, че с това се потвърждава неговото нежелание да бъде представляван от
Г. Ч.. Оспорва, че ищецът се опитал да съгласува с него линията на защита по
НЧД №№7031/2019 г. Заявява, че ищецът няма как да страда от казаното, тъй
като въпреки това се явил по процесното дело на втора инстанция, за да
защитава ответника /по насрещния иск/. С тези действия се потвърждава
умисъл за различно третиране на ответника /по насрещния иск/. Признава, че
написаното в искова молба действително е грозно, като съдът трябва да спира
подобни прояви.
Съдът приема следното:
По делото е безспорно, че Г. П. Ч. е назначен от СРС за процесуален
представител/служебен защитник/ на Т. Д. П. по НЧД № 7031/2019 г. по описа
на СРС, че Т. Д. П. е казал на Г. П. Ч. „ако още малко се помотаеш, ще ти се
изплюя върху суратя“ на 01.10.2019г. в гр. София, в сградата на СРС, НО,
бул. „*******, след приключване на второ открито съдебно заседание по НЧД
№7031/2019 г. по описа на СРС. Безспорно е, че НЧД №7031/2019 г. по описа
на СРС е образувано по искане на СРП по чл. 157, във вр. чл.156, ал.1, вр. чл.
155 от Закон за здравето/ЗЗ/ за прилагане на медицински мерки - настаняване
и лечение в специализирано заведение на Т. Д. П.. С разпореждане от
13.05.2019г. съдът е допуснал правна помощ на ищеца П. от вида
процесуално представителство и изискал от САК определяне на служебен
защитник. С протоколно определение от 23.05.2019 г. съдът назначил адвокат
Г. Ч. от САК за служебен защитник. Съгласно протокол за проведено открито
съдебно заседание от 19.09.2019г. по НЧД № 7031/2019 г., ценен като
официален документ, ищецът П. заявява, че не възразява адвокат Ч. да го
7
представлява. В о.с.з. на 01.10.2019 г. по същото дело, в което е даден ход на
съдебните прения и е четено постановено решение в производството по реда
на ч.155 от ЗЗ, при съдебните прения адвокат Ч. е поискал производството да
бъде прекратено и да не се уважава първоначалното искане на СРП за
настаняване и лечение в специализирано заведение на Т. Д. П., тъй като от
заключението на СППЕ при него не се наблюдава психическо заболяване по
чл.146 от ЗЗ. Т. Д. П. е заявил, „присъединявам се към заявеното от
защитника ми“. По това дело, с решението си, съдът е оставил без уважение
искането на прокурор при СРП, с правно основание чл.157 във вр. с чл.156,
ал.1 във вр. с чл.155 от ЗЗ за провеждане на задължително лечение в
специализирано заведение на Т. Д. П., ЕГН ********** от гр.София.
Независимо, че решението е било в полза на Т. Д. П., същият подал въззивна
жалба срещу решението, като било образувано в.н.ч.д. № 4288/19 по описа на
СГС. В жалбата си до СГС заявява, че по делото не му е нужен адвокат, но
ако съдът прецени за задължително, то настоява да не е адвокат Ч.. Доводът е,
че не бил уведомен, че СППЕ е взета от адвоката, който не му я предал,
когато се видели пред залата, като му разрешил да я снима. Твърди, че
адвокатът е взел хонорар за присъствие. Заявява, че „не искам да го
виждам“, „друг може, нямам претенции, нека изкара някой лев“. С
протоколно определение от о.с.з. на 22.10.2019 г. по в.н.ч.д. № 4288/2019 г.,
СГС, НО, ХV въззивен състав е оставил без уважение искането на Т. П. за
отстраняване на адвокат Ч. по съображения, че не са констатирани конкретни
противоречия в интересите на защитата и лицето, че отказът е безмотивен и
може да се зачете само при договорна защита, т.е упълномощен адвокат, но
не и при назначен служебен защитник.
От правна страна:
Предмет на разглеждане в настоящото производство са първо искове по
чл.71, ал.1 за установяване на нарушение в третирането на ищеца,
представляващо дискриминация/нарушено право на равно третиране на
основата на признака „обществено положение“, считано от 01.10.2019 г. до
приключване на н.ч.д. № 7031/2019 г. по описа на СРС. Ответникът
умишлено, поради користна цел, отказал да се съобрази с искането на ищеца
да не го представлява. Общественото положение обосновава с факта, че
ищецът участвал условно в качеството на „обвиняем“.
8
Законът за защита от дискриминация забранява всяка пряка или
непряка дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал. 1. Според чл. 4,
ал. 2 пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице
въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би
било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а според чл.
4, ал. 3 непряка дискриминация е поставяне на лице въз основа на същите
признаци в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез
привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако те са
обективно оправдани с оглед законовата цел и средствата за постигане на
целта са подходящи и необходими. Неблагоприятно третиране според
легалната дефиниция на това понятие, съдържащо се в § 1 т. 7 ДР на ЗЗДискр,
е всеки акт, действие, бездействие, което пряко или косвено засяга права или
законни интереси. Според § 1 т. 8 ДР ЗЗДискр изразът „на основата на
признаците по чл. 4, ал. 1“ означава на основата на действителното, настояще
или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези признаци
у дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се
предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията.
Признакът трябва да е основна, значима причина за по- неблагоприятното
третиране, защото не всяко различно третиране е дискриминация, а само това,
което е основано на защитен признак. Признакът „обществено положение“ се
определя като мястото, което едно лице заема в структурата на дадено
общество и е израз на отношението, оценката, която се дава на това лице във
връзка с неговото социално поведение и функции. Признакът трябва да е
основна, значима причина за по-неблагоприятното третиране, защото не
всяко различно третиране е дискриминация, а само това, което е основано на
защитен признак. Съгласно чл. 9 от ЗЗДискр, основната доказателствена
тежест в съдебното производство за защита от дискриминация е възложена на
ищеца, който трябва да установи фактите, въз основа на които може
основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Не е
необходимо пострадалият да доказва пълно и изцяло, че е налице
дискриминация, умисъл у ответника или целенасоченост на
дискриминиращите действия, нито пълно и изцяло да установява причинно-
следствената връзка между защитения признак и по-неблагоприятното
третиране. Следва обаче да докаже поне факти, които дават основание за
съмнение или подозрение, че вероятно, макар и не сигурно, е извършена
9
дискриминация. Едва тогава тежестта е за ответника - да установи пълно и
главно, че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено.
Както е изяснено в съдебната практика, от значение за установяване на
дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен
резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДскр.
форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали при
осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни
изисквания – така решение № 231/31.03.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г.,
решение № 428/13.05.2010 г. по гр. д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение
№ 153/14.06.2010 г. по гр.д. № 6/2009 г. на ВКС, III г.о. и др. Настоящият
въззивен състав не намира, че в конкретния случай е налице твърдяното от
ищеца нарушение на забраните по чл.4 ЗЗДискр. Съгласно, чл. 158, ал. 4 от
Закон за здравето, участието на защитник е задължително в съдебната
процедура, каквато е тази по н.ч.д. № 7031/2019 г. на СРС. Чл.6 § 3, б. „с“ от
КЗПЧОС, гарантира на обвиняемо лице, което правно положение е сходно на
лице, спрямо което се претендира прилагане на медицински мерки, правото
на правна помощ „по негов избор“, т.е. помощ от адвокат, който обвиняемият
е ангажирал и на когото плаща. По правило изборът на адвокат от обвиняемия
трябва да се зачита. Държавата може да откаже да го признае поради
съответни и достатъчни причини. Правила, които ограничават изборът на
лицето принципно да се ползва от адвокатска защита и кой конкретен адвокат
да го защитава, са допустими. Пример е служебната защита по чл. 158, ал. 4
от ЗЗ, тъй като го изискват интересите на правосъдието. В този случай,
въпреки че желанията на лицето трябва да се вземат предвид, изборът на
адвокат в крайна сметка е задача на държавата, респ. преценка на съда.
Следователно не се забраняват различия в третирането, които произтичат от
обективна оценка на съществено различни фактически обстоятелства и които,
базирайки се на обществения интерес, постигат справедлив баланс между
защитата на обществените интереси и зачитането на гарантираните от
Конвенцията права и свободи.
Въззивната инстанция също приема, че по делото не се доказа наличие
на обосновано предположение за неблагоприятно третиране по отношение на
ищеца, съгласно § 1 т. 7 ДР на ЗЗДискр. Не се констатира негови законни
права и интереси да са накърнени, а фактите, твърдени от ищеца за проявена
10
дискриминация, касаят начина на упражняване на правомощията на ответника
в качеството му на служебен защитник. В конкретния казус, ответникът е
участвал не поради желанието на ищеца, а поради преценката на съда за
необходимостта от задължителна служебна защита, доколкото липсва
упълномощен адвокат. При тези данни, отказът от защитник на ищеца е
ирелевантен, а по аргумент от чл. 96, във вр. чл. 94, ал.1, т.1-3 и 6 от НПК е и
недопустим. В цитирания текст е посочено, че „обвиняемият може във всеки
момент на производството да се откаже от защитник, освен в случаите на чл.
94, ал.1, т.1-3 и 6 от НПК, т.е. касае се до абсолютно задължителна защита.
При оказване на правната помощ не е установено ответникът да е имал
различен подход към ищеца. Съгласно чл.98, ал.2 НПК, защитникът е длъжен
да съгласува с обвиняемия основните линии на защитата. Когато защитникът
счита, че основните линии на защитата, предложени от обвиняемия, са
несъвместими с неговите задължения, той уведомява своевременно
обвиняемия и продължава защитата, ако не бъде отстранен от наказателното
производство по предвидения за това ред. Налице са доводи в тази насока, но
по делото такова нарушение не е установено. Както пояснява самият ищец,
недоволството от адвоката му се зародило във връзка с предаването на
изготвената СППЕ, която била взета от адвоката, снимана, като на ищеца била
предоставена в ксерокопие. Тези действия не обосновават дискриминация,
защото у защитника трябва да се държат всички важни доказателства по
делото, които при необходимост да бъдат ползвани от него за реализиране на
правната помощ. Освен това, отстраняването на служебен адвокат е акт на
съответния ръководно-решаващ орган в наказателния процес, като такъв е
бил постановен по в.н.ч.д. № 4288/2019 г. и е било оставено без уважение
искането на ищеца. Основанията за самоотвод на адвокат са изрично
изброени в чл.91, ал.3 НПК, в който текст е посочено, че не може да бъде
защитник: 1. който е бил или е защитник и на друг обвиняем и защитата на
единия противоречи на защитата на другия; 2. който е представлявал или е
давал съвети на друг обвиняем, ако защитата, която му се възлага,
противоречи на защитата на другия обвиняем; 3. който е представлявал или е
давал съвети на противната страна; 4. който е участвал в производството в
друго процесуално качество; 5. който е съпруг, роднина по права линия без
ограничение, по съребрена линия до четвърта степен или по сватовство до
трета степен на съдия, съдебен заседател, прокурор, или разследващ орган по
11
делото. Тези основания не са налице в конкретното производство.
Законът за защита от дискриминация цели установяване и
санкциониране на всяко поставяне на неравностойно положение според
признаците, изброени в разпоредбата на чл.4, ал.1 ЗЗДискр или на всякакви
други признаци, установени в закон или в международен договор, по който
Република България е страна. Това по-неблагоприятно третиране на лице на
основата на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр следва да се преценява в
сравнение с начина по който се третира, било е третирано или би било
третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. При липса в
закона на дефиниция за това кои обстоятелства могат да бъдат сравнявани и
кога е налице сходство, следва да се приеме, че при преценка за това дали
едно лице е поставено в по-неблагоприятно положение в сравнение с група
лица, към която не принадлежи, следва преди всичко да се изхожда от
установената в закона регламентация на обществените отношения.
Несъмнено наличието на "сравними сходни обстоятелства" следва да се
преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т.е. лицата, с
които той се сравнява, следва да бъдат в идентично положение. Както бе
посочено, съгласно чл. 9 от ЗЗДискр, основната доказателствена тежест в
съдебното производство за защита от дискриминация е възложена на ищеца,
който трябва да установи фактите, въз основа на които може основателно да
се предположи, че той е жертва на дискриминация. Следва да докаже факти,
които дават основание за съмнение или подозрение, че вероятно, макар и не
сигурно, е извършена дискриминация. Едва тогава тежестта е за ответника- да
установи пълно и главно, че правото на равно третиране на ищеца не е
нарушено.
СГС намира, че ищецът не е доказал как са третирани други лица при
"сравними сходни обстоятелства“, а доказателствената тежест е негова. Това
не става с посочване на общоизвестни дела и свързани с тях предположения
на ищеца за смяна на адвокатите от страна на обвиняемите. Относно
цитирането на конкретни лица следва да се установи сходство в положението
на сравняваните субекти, за да могат да служат като лица сравнители и да
отговарят на изискването за сравними сходни белези, като тези на
жалбоподателя. ГПК е предвидил богат инструментариум за доказване на
твърдените факти. При съблюдаване на формулираното в чл.9 ЗЗДискр.
12
правило за разпределение на доказателствената тежест в производството за
защита от дискриминация, че страната, която твърди, че е жертва на
дискриинация, следва да докаже факти, от които може да се направи извод, че
е налице дискриминация, то настоящата инстанция приема, че по делото не са
ангажирани каквито и да е доказателства за установено дискриминационно
третиране на жалбоподателя, спрямо други лица, както и обективно наличен
противоправен резултат за него при упражняване на някаква дейност или при
неизвършването на определена дейност. Следва да бъде отбелязано
обстоятелството, че не всяко укорително или засягащо индивида поведение е
дискриминационно проявление. Съгласно определение № 424/31.05.2019 г. по
дело № 919/2019 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., от значение при установяването на
дискриминация е обективно съществуващия недопустим противоправен
резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните
в ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо
дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните
нормативни изисквания, какъвто резултат не бе установен по делото.
Относно искът по чл.45, ал.1 ЗЗД:
По делото е безспорно, че Т. Д. П. е казал на Г. П. Ч. „ако още малко се
помотаеш, ще ти се изплюя върху суратя“ на 01.10.2019г . в гр. София, в
сградата на СРС, НО, бул. „*******, на гишето пред банката, а в искова молба
по настоящото дело е написал на 18.02.2021 г. следните думи и изрази
„дискриминира“, „наглее“, „гьонсуратлъка на този човек“, „за някой лев
отгоре, без да си дава зор - това е водещото“, „хем неканен се бута, хем
никаква работа не върши“, че казаното от Т. П. на 01.10.2019 г. е било по
повод отказа на адвоката да даде препис от експертизата/СППЕ/, получен от
адвоката и необходимостта да се направи още един препис за сметка на Т. П..
За да се уважи иск за деликтна отговорност, трябва да са налице всички
елементи от фактическия състав на текста, а именно ответникът с деянието
си, действие или бездействие, виновно да е причинил вреда на ищеца. Трябва
да е налице и причинна връзка между вредата и виновното деяние на
ответника. Елемент от състава е виновността на поведението на ответника.
Съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД, тя се предполага по отношение причинителя до
доказване на противното. Вината представлява психическото отношение,
изразено в умисъл или непредпазливост което извършителят на
13
неправомерното действие или бездействие има към своето противоправно
поведение и произтичащия от него резултат. 3адължение на дееца е да обори
това твърдение като докаже липсата на вина. Само доказана липса на вина го
освобождава от отговорност.
В конкретния казус, за да бъде уважен искът по чл. 45 ЗЗД, ищецът по
насрещния иск следва да докаже при условията на пълно и главно доказване,
че е претърпял твърдените неимуществени вреди, причинени от обидни
изявления, които накърняват неговите лични, професионални права и
интереси, позорящия характер на изнесеното и причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Обида е
налице, когато деецът каже или извърши нещо унизително за честта или
достойнството на друго лице (макар и съответното оценъчно съждение да е
обективно вярно) и то възприеме пряко или посредствено думите или
действията - арг.от чл. 146, ал. 1 от НК. Обидата представлява оценъчни
твърдения, които засягат чувството на лично достойнство и самооценката на
лицето, чрез неприлично, противоречащо на правилата на морала, отнасяне е
него. Обида е всяка употреба на унизителни епитети, свързани с отрицателно
качество на личността и/или на отрицателни унизителни съждения за
качествата на засегнатия. В чл.39, ал.1 от КРБ е регламентирано основното
право на гражданите на свободно мнение и неговото разпространи чрез слово
- писмено или устно, като конституционният законодател в ал. 2 е ограничил
упражняването на това конституционно право до тези предели, при които то
не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго.
Материалноправните предели, до които се простира свободата на изразяване,
се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и
достойнството на гражданите. Правото на свободно изразяване на мнение и
правото на критика не може да се упражнява, за да се нанасят обиди и да се
изричат или поддържат клеветнически твърдения. Когато при упражняването
на това право се накърнява достойнството или честта на другиго, лицето,
което е нанесло обида или е изрекло клеветническо твърдение, отговоря за
причинените вреди. Настоящата инстанция също приема, че не е налице
противоправно поведение при изказани мнения с негативна оценка, пряко или
косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се
предполага, във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност
или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите,
14
визирани в чл. 39, ал. 2 от Конституцията. Негативните оценки за определена
личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не
пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността. Свободата
на изразяване на мнения е приложима не само по отношение на информация
или идеи, които се възприемат благоприятно, но също така и за изявления,
които се възприемат като оскърбителни, шокиращи или смущаващи.
Практиката е константна, че държавните органи, политиците,
обществените фигури и държавните служители следва да търпят критика в
по-голяма степен от обикновените граждани/ практика на ЕСПЧ по делото
Лингенс срещу Австрия и др. В практиката на ЕСПЧ се провежда и известна
градация на степента на толерантност към критика. Сочи се, че тя трябва да е
най-голяма при политиците, след тях са останалите публични лица, като най-
голяма защита на честта и достойнството следва да получават частните лица.
В този смисъл въззивната инстанция също приема, че е допустимо
публичните личности, в т.ч. съдии, прокурори, адвокати, да бъдат подложени
на обществена критика на ниво по-високо от това, на което са подложени
обикновените граждани. Само острото и агресивно поведение, с използване
на крайно груби, принизяващи личността квалификации, не може да се
защити с общите съображения, с които се обосновава ценността на свободата
на изразяване на мнение. В този смисъл направените от Т. П. изявления, „ще
ти се изплюя върху суратя“, думи и изрази като „дискриминира“, „наглее“
(производна дума от „наглост“ и означава качество или проява на нагъл,
крайно нахалство), „гьонсуратлъка на този човек“ (от „гьонсурат“ -нахален,
дебелокож човек, който не изпитва чувство на неудобство, притеснение или
вина, в каквато и ситуация да се намира), „за някой лев отгоре, без да си дава
зор-това е водещото“, „хем неканен се бута, хем никаква работа не върши“,
представляват унизителни квалификации насочени към личността,
неприлични думи и изрази.
Изявленията са оскърбителни и могат да бъдат възприети като обида по
смисъла на чл. 146, ал.1 от НК, като се отчете и субективното отношение от
нанасящия обидата. Тези изявления са възприети именно като обида от Т. П.,
който сам признава, че искът, в частта му, в която „ответника страда от
думите, с които съм го описал в ИМ, трябва задължително да бъде уважен. Аз
в моята ИМ съм го омазал по един недопустим начин, като изобщо не съм си
давал сметка, че трябва да се държа деликатно и да спестявам неща, които
макар и грозни са верни. Давам си сметка какви страдания съм му причинил с
тази ИМ, но какво да направя, аз вече я входирах. Така ИМ не трябва да се
пише и съда трябва да спира такива грозни прояви.“ Това признание говори за
ясното съзнание какво може да бъде причинено на възприемащия обидата, за
начина по който тя е нанесена-аз в „.моята ИМ съм го омазал по един
недопустим начин, като изобщо не съм си давал сметка, че трябва да се държа
деликатно и да спестявам неща, които макар и грозни са верни. Давам си
сметка какви страдания съм му причинил с тази ИМ.“
Освен това, както е възприето в съдебната практика, принципът за
15
забрана на недобросъвестното упражняване на субективни права, е доразвит в
„чл. 3 ГПК, където е посочено, че участващите в съдебните производства
лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да
упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и
съобразно добрите нрави. Това означава, че процесуалните права следва да се
упражняват за целта, за която са предоставени, а не с цел да бъде навредено
на другата страна в производството или на трети лица, или съответно, за да се
облагодетелстват лицата, които упражняват тези процесуални права. Както
сам е посочил ищецът, „моята цел по това дело е да навредя на ответника.
като го осъдя за това че ме е дискриминирал. Със задоволство отчитам факта,
че той вече е платил сумата от 200лв., но аз не съм го карал, той сам си е
навредил.“ Действително, в конкретния случай трябва да се държи сметка, че
прагът на търпимост на адвоката трябва да е по-висок относно коментарите за
неговата професионална дейност, но предвид извършените самопризнания от
страна на Т. П. за целта на завеждане на делото, както и субективното му
отношение към онова, което е изрекъл, настоящата инстанция намира, че
искът по чл.45, ал.1 ЗЗД се явява основателен, като са налице всички
елементи на гражданския деликт.
Предвид гореизложеното съгласно чл.51, вр. чл.52 от ЗЗД на
увреденото лице се дължи обезщетение за причинените от деянието
неимуществени вреди. Съгласно Постановление № 4 от 23.XII.1968 г.,
Пленума на ВС размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла
на чл.52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се
имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. От друга
страна, при преценка стойността на обезщетението, съдът съобрази
обстоятелствата, които сочат на определяне на по-нисък размер на
обезщетение. На първо място следва да се има предвид, че ищецът по
насрещния иск е публична личност, а както бе посочено по-горе в
изложението, съдебната практика е константна, че държавните органи,
политиците, обществените фигури и държавните служители следва да търпят
критика в по-голяма степен от обикновените граждани/ практика на ЕСПЧ по
делото Лингенс срещу Австрия и др. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се
направи извод, че изказаните от Т. П. твърдения са повлияли трайно негативно на
представата на Г. Ч. за неговата личност, професионална дейност,
достойнството и доброто му име в обществото.
Ето защо, настоящият въззивен състав приема, че обезщетение за
16
неимуществени вреди в размер на сумата 500 лева е в състояние да обезщети
причинените на Г. Ч. неимуществени вреди от противоправното поведение на
ответника.
На основание чл.271, ал.1, пр. III ГПК първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта, в която искът по чл.45, ал.1 ЗЗД е
отхвърлен за сумата над 500 лв. до претендираните 5000 лв., и вместо него да
бъде постановено друго, с което Т. Д. П., ЕГН ********** следва да бъде
осъден да заплати на ответника сумата от 500 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на
обида, нанесена от Т. Д. П. като казал на Г. П. Ч. "ако още малко се помотаеш,
ще ти се изплюя върху суратя" на 01.10.2019г. в гр. София, в сградата на СРС,
НО, бул. "*******, и с написаните на 18.02.2021г. в искова молба по гр.дело
№ 9706/2021г. по описа на СРС от Т. Д. П. думи и изрази: "дискриминира",
„наглее", „гьонсуратлъка на този човек", „за някой лев отгоре, без да си дава
много зор - това е водещото", „хем неканен се бута, хем никаква работа не
върши", ведно със законна лихва от 18.06.2021г. до окончателното й
изплащане.
В останалата част, решението следва да бъде потвърдено. Разноските за
първата инстанция са присъдени в полза на ответника.
Предвид изхода на делото и предявената претенция, Т. Д. П. следва да
заплати на Г. П. Ч., направените от него разноски за въззивната инстанция за
държавна такса в размер на 100 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 15.04.2022 г. по гр.дело № 9706//2021 г. на СРС, І
ГО, 50 състав в частта, в която съдът е отхвърлил предявения от Г. П. Ч.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „******* ******* срещу Т. Д. П.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. *******, иск с правно основание чл.
45, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата над 500 лв. до претендираните 5000
лева главница, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, настъпили в резултат на обида, нанесена от Т. Д. П. като казал на Г. П.
17
Ч. „ако още малко се помотаеш, ще ти се изплюя върху суратя“ на
01.10.2019г. в гр. София, в сградата на СРС, НО, бул. „*******, и с
написаните на 18.02.2021 г. в искова молба по гр. дело № 9706/2021 г. по
описа на СРС от Т. Д. П. думи и изрази: „дискриминира“, „наглее“,
„гьонсуратлъка на този човек“, „за някой лев отгоре, без да си дава зор - това
е водещото“, „хем неканен се бута, хем никаква работа не върши“, ведно със
законна лихва от 18.06.2021 г. до окончателното й изплащане, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Т. Д. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******
******* да заплати на Г. П. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул.
„******* ******* по иск с правно основание чл. 45, ал.1 от ЗЗД сумата от 500
лв. главница, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, настъпили в резултат на обида, нанесена от Т. Д. П. като казал на Г. П.
Ч. „ако още малко се помотаеш, ще ти се изплюя върху суратя“ на
01.10.2019г. в гр. София, в сградата на СРС, НО, бул. „*******, и с
написаните на 18.02.2021 г. в искова молба по гр. дело № 9706/2021 г. по
описа на СРС от Т. Д. П. думи и изрази: „дискриминира“, „наглее“,
„гьонсуратлъка на този човек“, „за някой лев отгоре, без да си дава зор - това
е водещото“, „хем неканен се бута, хем никаква работа не върши“, ведно със
законна лихва от 18.06.2021 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Т. Д. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******
******* да заплати на Г. П. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул.
„******* ******* направените от него разноски за въззивната инстанция в
размер от 100 лв.
Решението е окончателно по иска с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД,
като може да се обжалва само в частта, по иска с правно основание чл.71, ал.1
ЗЗДискр. в едномесечен срок от връчването преписа на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18
19