Р Е Ш Е Н И
Е № 260450
гр. Пловдив, 03.12.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, търговско
отделение, ХІІІ състав, в публично съдебно заседание на 24.11.2021г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Валентина Василева, като разгледа
докладваното от съдията т. д. № 435 по
описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК
вр. чл. 79 и чл. 86 вр. чл. 138 от ЗЗД.
Ищецът
„ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Драган
Цанков“ 37 основава вземането си на договор за кредит от 03.06.2009
год., сключен с третото неучастващо по делото лице Г.Х.Т., както и на договор
за поръчителство, сключен с ответника Д.И.Д. ЕГН ********** на 03.06.2009 год.
Твърди, че отпуснатият на кредитополучателя кредит е изцяло усвоен, но по него
има просрочия, считано от 03.09.2009 год. Твърди, че крайният срок за
погасяване на кредита е 03.12.2018 год. и към момента е падежирал. Твърди, че
общият размер на претендираното вземане, включващ главница и лихви към
29.05.2019 год. включително, е 69 123,40 лв., от които просрочена главница
в размер на 21 464,81 лв., 28 176,59 лв. просрочена договорна лихва
за периода от 03.09.2009 год. до 03.12.2018 год., 19 434 лв. просрочена
наказателна лихва за периода от 03.09.2009 год. до 29.05.2019 год. включително,
както и 48 лв. разноски за връчване на покана. Твърди, че за процесните суми е
подал заявление по чл. 417 ГПК. Издадени са заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист за сумите, предмет на делото, но тъй като солидарно
отговорният ответник – поръчителят, е възразил срещу заповедта, налице е правен
интерес от предявяване на настоящите установителни искове. Претендират се
разноски, включително тези по заповедното производство.
Ответникът
Д.И.Д. ЕГН ********** оспорва изцяло исковата молба по основание и размер.
Твърди, че, доколкото има спрямо кредитора същите възражения, които има и
длъжникът, прави възражение за погасяване по давност на исковите суми с оглед
на обстоятелството, че последното плащане по кредита е извършено от длъжника на
01.09.2009 год., откогато насетне е налице пасивно поведение спрямо длъжника и
спрямо ответника в качеството му на поръчител. Твърди се също нищожност на
разпоредбите на точка 11.1 и 11.3 от договора за кредит, уреждащи промяна на
дължимите по договора лихви по изложени в отговора съображения. Позовава се и
на изтекъл преклузивен срок спрямо него съобразно чл. 147 от ЗЗД, като се
излагат подробни съображения в този смисъл. Твърди се също, че не е настъпила
предсрочната изискуемост на договора за кредит. Поради всичко изложено в
отговора се иска претенцията да бъде отхвърлена.
В
допълнителната искова молба ищецът оспорва наведените от ответника възражения
преди всичко с твърдения, че в случая не се претендира предсрочна изискуемост
на договора за кредит, а сумата се търси поради настъпила крайна падежна дата.
Твърди се също, че не са погасени по давност претенциите именно с оглед на
настъпилата крайна падежна дата на договора, считано от когато вземането на
банката е станало изискуемо, както и поради същата причина, че не е изтекъл
преклузивният срок спрямо поръчителя по чл. 147 от ЗЗД. Твърди се също, че
клаузите, цитирани от ответника в договора, не са неравноправни, респективно
нищожни.
В
допълнителния отговор ответникът поддържа възраженията си, позовава се на съдебна
практика.
Съдът, от събраните доказателства и фактите, които се установяват с тях,
прие следното:
По допустимостта:
Видно
от приложеното ч.гр.д. в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК за исковата сума срещу ответника. В срока по чл.414 ГПК поръчителят
като солидарно отговорен длъжник е възразил срещу заповедта. В предоставения на
ищеца от съда 1-месечен срок за това е подадена настоящата искова молба. Налице
е идентичност между предмета на заповедното производство и исковото. Поради
това предявеният по реда на чл. 422 ГПК установителен иск е допустим.
По същество:
Съдът е указал на страните, че доказателствената
тежест в процеса се разпределя по следния начин: Всяка от тях дължи доказване
на заявените от нея позитивни факти. Ищецът
следва да докаже, че е страна – кредитодател по валидно сключен договор за
кредит с кредитополучателя – трето за спора лице и договор за поръчителство,
сключен с ответника, съдържанието им и размера на дълга, както и че е спазен
преклузивният срок по чл. 147 от ЗЗД по отношение отговорността на поръчителя,
каквито основни възражения се правят от ответника. В тежест на ответника е да
установи направените от него правоизключващи възражения за положителни факти, в
това число възражението си за нищожност на цитираните клаузи на договора на
наведените основания, възражението си за погасяване по давност на главното и
акцесорните задължения по кредита, за което се твърди, че макар и лично
възражение на кредитополучателя, поръчителят също може да го прави, както и
възражението си за изтекъл преклузивен срок по чл. 147 от ЗЗД.
Безспорни
между страните са следните факти: сключването на договор за кредит и договор за
поръчителство със соченото съдържание; липсата на плащане по договора от
посочената от ищеца дата – 01.09.2009 год., която не се оспорва от ответника,
до настоящия момент; настъпването на крайната падежна дата на главното вземане;
обстоятелството, че ищецът основава вземането си не на предсрочна изискуемост
на кредита, а на настъпила крайна падежна дата, в каквато връзка се очертава
основният предмет на спора, който е преди всичко правен – относно приложимостта
на чл. 147 от ЗЗД по отношение на стари падежирали анюитетни вноски по кредита
спрямо поръчителя при настъпил краен падеж на главния дълг.
При
така очертаната безспорна фактическа обстановка неотносими са възраженията на
ответника, свързани с обявяването на предсрочната изискуемост на кредита,
доколкото вземането на ищеца се основава на настъпил краен падеж на
задължението, а не на упражнено потестативно субективно право за обявяване
на кредита за
предсрочно изискуем. Съответно при настъпил краен падеж
на задължението кредитодателят няма задължение за уведомяване на солидарните
длъжници, в т.ч. поръчителя, тъй като те още с възникването на облигационната
връзка знаят кога става изискуем целият дълг.
Неоснователно
е и възражението за неравноправност на цитираните от ответника клаузи. Неравноправните клаузи в
потребителски договори са уредени в гл.VІ от Закона за защита на потребителите.
В чл.143 е дадена дефиниция на неравноправна клауза и са изброени хипотези, при
които една клауза в договор следва да се счита за такава. Според посочената
разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Изброяването на хипотезите, при които една уговорка в
договора се явява неравноправна, не е изчерпателно, поради което във всеки един
случай следва да се прецени дали не са налице общите критерии, дадени в чл.143
ЗЗП, дори и клаузата да не попада в нито един от примерно посочените случаи на
т.1 до т.17 от цитираната норма. Преди да се обсъждат предпоставките по чл.143
ЗЗП обаче следва да бъде извършена преценка за това дали клаузите не са
индивидуално уговорени, тъй като съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално или
индивидуално уговорените клаузи не са нищожни, макар и да попадат в хипотезите
по чл.143 ЗЗП. В ал.2 е дадена дефиниция на индивидуално уговорени клаузи чрез
метода на изключването, според която не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия.
В конкретния случай видно от съдържанието на договора
за кредит страните индивидуално са определили вида, размера и начина на
изчисляване на лихвите за съответните лихвени периоди, вкл. възнаградителната
лихва и лихвите при просрочие. Следователно тези клаузи са индивидуално
уговорени, а не предварително изготвени като част от универсални общи условия,
поради което ответникът не може да се позове на евентуална тяхна
неравноправност, респ. нищожност. Дори под условие да се приеме друго,
неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП е клауза, в която е предвидена
възможност за кредитора да променя лихвения процент едностранно в случаите,
когато липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на
формиране на едностранно променената лихва или когато изменението само формално
е обвързано от посочен в договора индекс (EUROBOR, SOFIBOR и пр.) и липсва
обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на
покачване на индекса. Така или иначе обаче конкретната обвързаност на лихвата
от определени критерии /SOFIBOR, пазарен лихвен индекс/, свързани с обективния
банков и финансов пазар, даващи яснота и методика, съответно математически
алгоритъм, уговорен от двете страни, за начина и случаите на изменение на
лихвата, е без значение в разглеждания казус, тъй като от допълнителното
заключение на ССчЕ, което съдът възприема като професионално и обективно
изготвено, а и неоспорено от страните, се установява, че лихвеният процент не е
променян през цялото действие на договора. Т.е. в случая не се е стигнало до фактическа
хипотеза на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, обосноваваща неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП.
Ответникът е навел възражения
за изтекла в негова полза погасителна давност, както и за изтекъл срок по
чл.147 от ЗЗД. Срокът по чл. 147, ал.
1 ЗЗД е краен и преклузивен. За разлика от погасителната давност с
изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а
се прекратява самото поръчителство. Преклузивните срокове, за разлика от
давностните /чл. 120 ЗЗД/, се прилагат от съда служебно. В този смисъл
изтичането на посочения срок към датата на подаване на заявлението е абсолютно
основание за отхвърляне на същото, доколкото по силата на чл. 7, ал. 1 ГПК
съдът има служебното задължение да следи за допустимостта на извършваните от
страните процесуални действия. Поради това и следва да се приеме, че изтичането
на преклузивния срок по чл.147 от ЗЗД поглъща правно релевантния факт на
изтичане на давностните срокове и приложението на тази норма има превес пред
нормите на чл.110 и сл. от ЗЗД. Затова съдът следва да разгледа първо
възражението по чл.147 от ЗЗД, като при наличие на предпоставките на изискуемия
фактически състав е безпредметно разглеждането на възражението за давност.
Поради наличието на противоречива съдебна
практика по приложението на чл. 147 ЗЗД е образувано тълкувателно дело №
5/2019г с предмет: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни
погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл.
147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на
изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост?”. По
това дело все още не е постановено тълкувателно решение, като до окончателния
отговор на въпроса настоящият съдът споделя по – новата съдебна практика,
обективирана в решение № 83 от 26.05.2017г. по т. д. № 50394/2016 г. на ІV г.
о. на ВКС, решение № 44 от 05.06.2017г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ІІІ г. о.
на ВКС и др., в която е застъпено становището, че шестмесечният срок по чл.
147, ал. 1 от ЗЗД тече от датата на падежа на всяка вноска и ако кредиторът
бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с
изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащане на тази
вноска, т.е. преклудира се отговорността му за съответната част от главното
задължение. Не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да
тече шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на
вноски, чиито падежи вече са настъпили. Ако кредиторът не се грижи за
интересите си и бездейства – нито води иск срещу главния длъжник за вноските с
вече настъпили падежи, нито обявява на последния предсрочна изискуемост на
вноските с ненастъпили падежи, шестмесечният преклузивен срок по 147, ал. 1 ЗЗД
тече за всяка отделна вноска от съответната дата на настъпване на падежа
ѝ. Ако кредиторът не завежда иск срещу главния длъжник, но обяви на
последния предсрочната изискуемост, шестмесечният преклузивен срок по 147, ал.
1 ЗЗД ще тече от датата на достигане на това волеизявление до длъжника, но само
по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата. По отношение на
вноските с настъпили падежи към същата дата срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече
от съответната дата на падежа на всяка една от тях.
В този аспект на разсъждения съдът приема, че е
налице настъпване на преклузия по чл.147 от ГПК относно падежиралите вноски за
главници и лихви, за които кредиторът не е инициирал съдебна защита. Т.е. всички вноски с
настъпил падеж повече от 6 месеца преди подаване на заявлението са преклудирани
на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Доколкото заявлението е подадено на
30.05.2019г, само последната вноска, падежирала на 03.12.2018г, е дължима от
поръчителя. 6 - месечният преклузивен
срок за предпоследната вноска е изтекъл на 03.05.2019г – преди подаване на
заявлението. Видно от погасителния план към договора /л. 31 от приложеното
дело/, приложен и към второто допълнително заключение на ССчЕ /л. 188/,
размерът на последната непреклудирана вноска е 396.39 лв и акцесорно на нея се
дължи договорна /възнаградителна/ лихва в размер на 6 лв. Това са релевантните
размери, които следва са бъдат отчетени, тъй като те са съобразени с
конкретните договорености между страните – предходните изчисления на вещото
лице се основават на едностранно представената счетоводна документация от
страна на банката и доколкото се отклоняват от погасителния план и размера на
последната вноска по него, не следва да бъдат съобразявани. Действително според
неоспореното второ допълнително заключение на вещото лице размерът на дължимите
суми за последните 6 месеца назад: 30.11.2018г - 30.05.2019г, съобразно
погасителния план, неразделна част от договора, са главница в размер на 39.64
лв и договорна лихва – 0,60 лв. Доколкото обаче сумите по погасителния план са
различни, като той е представен и от самото вещо лице и са съответно 396.39 лв
и 6 лв, съдът приема, че се касае до техническа грешка, допусната от експерта.
Така или иначе срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от съответната дата на падежа
на последната вноска и считано от падежирането й на 03.12.2018г същият не е изтекъл до образуване
на заповедното производство. Затова тя се дължи в цялост ведно с акумулираната
върху нея възнаградителна лихва. Съобразно това заключение в кредитираната му
част други суми извън сочените главница и договорна лихва не се дължат за
необхванатия от преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД период /освен законната лихва
от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане/. В тази връзка
следва да се посочи, че ищецът, който носи доказателствената тежест за това, не
ангажира доказателства за непреклудирания размер на наказателната лихва, която
така, както се претендира, надхвърля многократно размера на главницата.
Действително в първото допълнително заключение е посочена сума от 6 418.98
лв като размер на наказателната лихва за периода 30.11.2018г - 30.05.2019г., но
първо тя надхвърля размера на главницата за същия период – 4 591.34 лв;
второ, основава се само на счетоводните книги на банката и трето, не
съответства на размера на вноските /главни и акцесорни/ по погасителния план,
неразделна част от договора, които каза се вече следва да са водещи при
формиране на фактическите и правни изводи относно това какъв е размерът на
последната единствено непреклудирана вноска, който е фиксиран отнапред чрез
конкретна договореност между страните и няма как по достоверен начин счетоводно
да бъде изменен /за съда остана неясно защо и какви допълнителни вноски са
начислявани след последната вноска за главница, която от 396.39 лв по
погасителен план е станала 4 591.34 лв по счетоводни данни и съответно на
нея е увеличен размерът на акцесорните вземания за договорна и наказателна
лихва/. Същевременно, ответникът проведе насрещно доказване посредством третото
допълнително заключение, от което се установява, че други суми извън вече
посочените не се дължат и то при положение, че конкретно поставеният на вещото
лице въпрос е „какъв е размерът на задължението, считано шест месеца назад от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като съответно се
посочат главница, договорна и наказателна
лихва“. Колкото до претендираната
сума от 48 лева, представляваща направени разноски за връчване на нотариална
покана по сметка/фактура от 18.03.2019г, следва да се приеме, че в тази част вземането
не е преклудирано, тъй като очевидно, считано от този момент не е изтекъл 6 –
месечният срок до упражняване на правата от страна на банката чрез иницииране
на заповедното производство. Поради това на общо основание тази сума се дължи.
Налага се общият извод, че ответникът дължи на ищеца
следните суми, за които претенцията е основателна и ще се уважи, като в
останалата й част ще се отхвърли: 396.39 лв – главница, представляваща последна
просрочена вноска, падежирала на 03.12.2018г и 6 лв – договорна лихва към нея
или общо 402.38 лв, под № 114 в
погасителния план към договор за кредит от 03.06.2009 год.,
сключен с кредитополучател Г.Х.Т., дължима от ответника по договор за
поръчителство от 03.06.2009 год. за непреклудирания по смисъла на чл. 147 ЗЗД
период от шест месеца преди датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение: 30.11.2018г
- 30.05.2019г, както и сумата от 48
лева,
представляваща направени разноски за връчване на нотариална покана по
сметка/фактура от 18.03.2019г, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 30.05.2019г до окончателното плащане.
При този изход на делото и претенцията за това страните
имат право на разноски по съразмерност. В заповедното производство ищецът е
направил разноски за държавна такса в размер 1 382.47 лв. и за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150 лв. или общо 1 532.47 лв. За исковото
производство ищецът е направил разноски в размер на общо 2 082.47 лв за
ДТ, депозит вещо лице и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450
лв, определено по реда на чл. 25, ал. 2, предложение второ вр. ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ съобразно материалния интерес по делото на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, който препраща към чл. 37 ЗПП, а последният – към
Наредбата за заплащането на правната помощ, съобразно списък на разноските на л. 193 и доказателствата
за действително направен разход в този размер. Така общият размер на разноските
на ищеца за заповедното и за исковото производство е 3 614.94 лв, от която
му се дължи сумата от 25.30 лв
съобразно уважения обем на претенцията му /3 614.94 лв х 0,007/.
Ответникът е направил разноски в общ размер на 2 950
лв – за адвокатски хонорар и депозити за експертизи съобразно списък на
разноските на л. 196, към която следва да се добави и допълнително внесения
депозит от 80 лв или общо 3030 лв, от която съобразно отхвърления размер на
претенцията му се следва сумата от 3 008.79
лв /3030лв х 0,993/.
По
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Д.И.Д. ЕГН ********** *** в
качеството си на поръчител дължи на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Драган Цанков“ 37, следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение от 03.06.2019г. по ч.гр. д. № 1151/2019г. по описа на РС -
Асеновград и изпълнителен лист към нея: 396.39 лв – главница, представляваща последна
просрочена вноска, падежирала на 03.12.2018г и 6 лв – договорна лихва към нея
или общо 402.38 лв, под № 114 в
погасителния план към договор за кредит от 03.06.2009
год., сключен с кредитополучател Г.Х.Т., дължима от ответника по договор за
поръчителство от 03.06.2009 год. за непреклудирания по смисъла на чл. 147 ЗЗД
период от шест месеца преди датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение: 30.11.2018г
- 30.05.2019г, както и сумата от 48
лева,
представляваща направени разноски за връчване на нотариална покана по
сметка/фактура от 18.03.2019г, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 30.05.2019г до окончателното плащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ претенцията за разликата над горните суми до пълния
им предявен размер от съответно 21 464.81 лв – главница; 28 176.59 лв
– договорна лихва за периода от 03.09.2009 год. до
03.12.2018 год., както и за
сумата от 19 434 лв – наказателна лихва за периода от 03.09.2009 год. до 29.05.2019 год. включително
ОСЪЖДА Д.И.Д. ЕГН ********** *** да заплати на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Драган
Цанков“ 37 сумата от общо 25.30 лв – разноски в заповедното и исковото
производство по съразмерност.
ОСЪЖДА „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Драган Цанков“ 37
да заплати
на Д.И.Д. ЕГН ********** *** сумата от 3 008.79 лв – разноски
по съразмерност.
Решението
подлежи на обжалване пред АС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: