Определение по дело №1232/2021 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 2324
Дата: 3 септември 2021 г. (в сила от 3 септември 2021 г.)
Съдия: Теодора Кръстева
Дело: 20211000501232
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 27 април 2021 г.

Съдържание на акта

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2324
гр. София , 31.08.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ в закрито заседание на
тридесет и първи август, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов

Светлин Михайлов
като разгледа докладваното от Теодора Кръстева Въззивно частно
гражданско дело № 20211000501232 по описа за 2021 година
Производството е образувано по частни жалби от Агенция за водене на спорове в
приватизационни процедури на Р Сърбия, правоприемник на Агенция за приватизация на Р
Сърбия, чрез адв. М. и адв. С. срещу определение № 4600/08.12.2020 г. по т.д. № 1727/ 2020
г. по описа на Софийски градски съд, ТО, 16 състав, с което е върната исковата молба на
частния жалбоподател на основание чл. 299, ал. 2 ГПК за признаване и допускане
изпълнението на територията на Р България на съдебно решение № 32П3057/ 14.06.2010 г.
на Стопански съд – Белград, Р Сърбия и срещу определение № 16/ 23.02.2021 г. по същото
дело, в частта, в която е оставена без уважение молбата на ищеца за изменение на
определение № 4600/ 08.12.2020 г. в частта за разноските.
По частната жалба срещу определение № 4600/ 08.12.2020 г.:
Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно и необосновано,
постановено при допуснати от съда процесуални нарушения и неправилно приложение на
материалноправните разпоредби
За съществени нарушения на съдопроизводствените правила сочи отсъствието на
диспозитив за прекратяване на производството, както и произнасянето на съда с
определение, а не с разпореждане. Твърди, че преди да върне исковата молба, съдът е
следвало да даде указания на страната за отстраняване на констатираните нередовности,
представляващи основание за връщането й.
Подържа, че изложените от съда съображения, представляват такива по същество на
спора, а не по неговата недопустимост.
За нарушение на материалния закон изтъква мотивите, с които е прието, че страните
1
са обвързани от силата на присъдено нещо с влязлото в сила решение № 1452/ 12.06.2018 г.
по т. д. № № 670/ 2018 г. на САС. Според разбирането на страната, силата на присъдено
нещо обхваща факта, че процесното решение на Стопанския съд – Белград не е влязло в
сила към датата на подаване на искането за неговата екзекватура в Р България, поради което
и след връчването на решението на 12.10.2016 г., чрез пълномощника на ответника М. Й. и
влизането му в сила от 31.10.2016 г., пътя за защита не бил преграден.
Излага доводите, че производството по т. д. № 670/2018 г. на САС е с ограничен
съобразно чл. 294 ГПК предмет, съобразно указанията за касиране на предходното решение
по т.д. № 348/2014 г. на САС, изтъкнати в решението на ВКС. Затова счита, че след като в
производството по първото въззивно решение на САС от 06.10.2016 г. не е могъл да му бъде
известен ненастъпилия още факт на повторно връчване на упълномощен адвокат от
12.10.2016 г., то той не е имал процесуалната възможност да въвежда пред съда, този
новонастъпил факт.
Застъпва тезата, че иска е допустим, тъй като новото установяване, което с новия иск
се търси, се отнася до друг, следващ период, а не до този, предходен период, за който важи
СПН.
Ответникът по жалбата „Хелиос – Пловдив - В. и сие“ СД я оспорва и моли
определението да бъде потвърдено.
Поддържа, че волята на съда, да прекрати служебно производството е напълно
изяснена с изложените мотиви. Указания по реда на чл. 129 ГПК съдът бил длъжен да даде
при проверка на редовността на исковата молба, докато в случая, връщането било резултат
от проверката за допустимостта на предявения иск, за която съда разполагал с правомощия
да следи по всяко време на производството.
Противопоставя се на твърденията, че съображенията на съда за връщане на исковата
молба касаят съществото на спора, а не допустимостта на иска. Разпоредбата на чл. 299, ал.
1 ГПК налагала на съда задължението да прекрати делото, образувано по спор, разрешен с
влязло в сила решение, при констатирана пълна идентичност на страните и спорното
материално право и това били въпроси по допустимостта на производството.
Споделя становището, че повторното връчване на решението на 12.20.2016 г. не е
новонастъпил спрямо настоящото производство факт, тъй като е бил известен на страната
още в хода на предходното делото, поради което и не представлява ново основание,
относимо към въпроса за преклузията на силата на присъдено нещо.
Съдът, като обсъди доводите на страната и материалите по делото, намира за
установено следното:
Частната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт от категорията на
обжалваемите и от лице с право на жалба, поради което е процесуално допустима.
2
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
С разпореждане, съдът се произнася по процесуални въпроси, каквито са тези по чл.
129 ГПК, при проверка редовността на исковата молба /да се остави без движение искова
молба и тя се върне, ако не бъде поправена/, при насрочване на съдебно заседания, по реда
на чл. 131 ГПК или чл. 141 ГПК.
Когато се произнася по процесуални въпроси, каквито са тези по допустимостта на
производството и по неговото развитие, съдът постановява определения. Такава е и
настоящата хипотеза. Съдът е обсъдил възражението на ответника за непререшимост на
спора. Обстоятелството, че същия спор между същите страни вече е решен със сила на
присъдено нещо, представлява отрицателна абсолютна процесуална предпоставка, която с
разпоредбата на чл. 299, ал. 2 ГПК е дефинирана, като процесуална пречка за възникването
и съществуването на правото на иск, поради което и съдът е върнал исковата молба.
Прекратяване на производството е правна последица, която е резултат от връщането на
исковата молба. Затова дали прекратяването ще бъде изрично упоменато в съдебния акт или
не, то това не рефлектира по какъвто и да бил начин, на факта, че е налице един недопустим
иск, по който съда не дължи произнасяне, тъй като решението би било недопустимо.
Въпросът за недопустимостта на иска може да бъде поставен във всеки един момент
до приключване на производството, както по инициатива от страните, така и от съда. Това
не е въпрос, относим към редовността на исковата молба, а проблем на правото на иск,
който води началото си от приключилото между страните т. д. № 378/ 2014 г. на СГС, ТО, 2
състав. С решението от 23.10.2015 г. по т. д. № 378/2014 г. на СГС, потвърдено с решение №
1452/12.06.2018 г. по т. д. № 670/ 2018 г. на САС и недопуснато до касационно обжалване с
определение № 406/ 26.06.2019 г. по т. д. № 2676/ 2018 г. на ВКС, със сила на присъдено
нещо е установено, че съдебно решение № 32П3057/14.06.2010 г. на Стопанския съд – гр.
Белград, Р Сърбия не може да бъде признато и допуснато до изпълнение на територията на
Р България по реда на чл. 119, ал. 1 КМПЧ. Основание за отказа е факта на неизпълнение на
едно от условията за признаване и допускане на изпълнение, а имено, това, че решението не
е връчено на ответника, защото лицето С. Р., чрез което е проведена процедурата е нямал
представителна власт спрямо ответника и решението не е влязло в сила на удостоверената
дата 25.08.2010 г.
Поначало, едно последващо връчване на решението, така както е изложено и в
мотивите на решение № 1452/2.06.2018 г. по т. д. № 670/ 2018 г. на САС, може да
представлява основание за нова процедура по екзекватура. Проблема обаче е, че в случая,
факта на повторното връчване е от 12.10.2016 г. и решението е влязло в сила на 31.10.2016 г.
или преди приключване на устните състезания по т. д. № 670/ 2018 г. на САС, респективно
преди влизане в сила на решението от 23.10.2015 г. по т. д. № 378/ 2014 г. на СГС. В тази
хипотеза, ищецът е разполагал с правомощието на чл. 266 ГПК да се позове пред въззивния
съд на процесния новонастъпил факт, защото той представлява законова предпоставка за
3
възникване на правото на екзекватура, но не го е сторил. Несъстоятелно е възражението, че
при повторното въззивно производство при условията на ограничен въззив е недопустимо
въвеждането на новонастъпили факти. Еднозначно с чл. 266, ал. 2 ГПК е казано, че до
приключване на съдебното дирене във въззивното производство, страните могат да твърдят
нововъзникнали след подаването на жалбата обстоятелства, които са от значение за делото,
както и да сочат доказателства за тях. Няма правно основание, правилото да не намира
място при повторно разглеждане на делата по реда на чл. 294 ГПК, точно защото иде реч за
нововъзникнали факти, такива които очевидно няма как да са били известни, поради което и
не са били обект на разглеждане от касационния съд, за да са преклудирани от ограничения
въззив. Допусната процесуална грешка от ищеца, не може да бъде санирана, чрез сезирането
на съда с нов иск, за който да твърди, че е такъв, защото повторното връчване на решението
и влизането му в сила от 30.10.2016 г., представлявали непредявено основание. След като
фактите са били известни на страната, преди приключване на съдебното производство по т.
д. № 670/ 2018 г. на САС, то налице е преклудиращото действие на обективните предели на
силата на присъдено нещо спрямо тях, поради което и основания на тях иск в настоящото
производство е недопустим. Това обуславя връщането на исковата молба в съответствие с
чл. 299, ал. 2 ГПК и като е достигнал до този извод, първоинстанционният съд е постановил
правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
По частната жалба срещу определение № 4600/ 08.12.2020 г.
Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно и следва да бъде
отменено. Противопоставя се на изложените от съда мотиви, че възражението за
прекомерност е несвоевременно, тъй като доказателствата за сторените от насрещната
страна разноски, са депозирани с отговора на исковата молба, за това ищецът е разполагал с
възможност да ги оспори, преди постановяване на определението за прекратяване на делото.
Ответникът по жалбата „Хелиос – Пловдив - В. и сие“ СД я оспорва и моли
определението да бъде потвърдено.
Частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Настоящият съдебен състав споделя разбирането, че когато, производството е
приключило без открити заседания и в хипотеза като настоящата, при връщане на исковата
молба, но не поради нередовност на същата /когато съдът указва последиците от
неотстраняване на нередовностите/, а поради преценка на съда за недопустимост на иска, то
възражението за прекомерност може да бъде направено и в срока и по реда на чл. 248, ал. 1
ГПК. Ето защо, независимо, че доказателствата за разноските са представени от ответника с
отговора на исковата молба, то материалноправните доводи на ищеца, че дължи по – малко
отколкото твърди насрещната страна, могат да бъдат направени и с искането за изменение
на определението в частта за разноските. По същество, те са основателни. Съдът намира, че
съпоставено с определения в чл. 25 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимален размер на
възнаграждението за производства по екзекватура в размер на 300 лв., претендираните от
4
ответника разноски в размер на 10 000 лв. са прекомерни и съобразно извършените от
повереника процесуални действия, фактическа и правна сложност на делото, следва да
бъдат намалени до сумата в размер на 500 лв.
Ето защо, атакуваното определение следва да бъде отменено, като в тежест на ищеца
бъдат възложени разноски в размер на сумата от 500 лв.

Водим от горното, Софийският апелативен съд,


ОПРЕДЕЛИ:
ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 4600/08.12.2020 г. по т.д. № 1727/ 2020 г. по описа
на Софийски градски съд, ТО, 16 състав.
ОТМЕНЯ определение № 16/ 23.02.2021 г. по т.д. № 1727/2020 г. по описа на
Софийски градски съд, ТО, 16 състав, в частта, в която е оставено без уважение искането на
Агенция за водене на спорове в приватизационни процедури на Р Сърбия, за изменение на
определение № 4600/ 08.12.2020 г. по т. д. № 1727/ 2020 г. в частта за разноските и вместо
него постановява:
ОСЪЖДА Агенция за водене на спорове в приватизационни процедури на Р
Сърбия, правоприемник на Агенция за приватизация на Р Сърбия да заплати на
Хелиос - Пловдив - В. и сие“ СД, ЕИК ********* разноски за производството пред СГС в
размер на 500 лв.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен
съд, при условията за допустимост по чл. 280 ГПК, в едноседмичен срок от съобщаването
му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6