Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
23.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на втори юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 7885 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 106008 от 01.06.2020 г. по гр.д. № 47033/2017 г. Софийски
районен съд, 31 състав признал за установено по предявените от „Р.(БЪЛГАРИЯ)“
ЕАД, ЕИК ******, срещу Д.М.Д., ЕГН **********, искове с правно основание
чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 4 ЗПК (отм.), чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 10, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 3 463.06 лв. - главница по договор за банков
кредит от 06.08.2007 г., ведно със законна лихва от 22.02.2017 г. до изплащане
на вземането, сумата от 96.42 лв. - възнаградителна лихва за периода от
05.08.2016 г. до 05.02.2017 г., сумата от 76.02 лв. - неустойка за периода от
05.08.2016 г. до 21.02.2017 г., които вземания са предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 28.02.2017 г. по ч.гр.д.
№ 11061/2017 г. на СРС, 31 състав, и отхвърлил предявените искове с правно
основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 4 ЗПК (отм.) и чл.
415, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца главница за разликата над 3 463.06 лв. до пълния предявен
размер от 3 990.43 лв., и неустойка - над 76.02 лв. до пълния предявен
размер от 116.84 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата 589.46 лв. – разноски в исковото производство, и сумата
202.43 лв. - разноски по ч.гр.д. № 11061/2017 г. на СРС, 31 състав; На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 100.56
лв. – разноски за исковото производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Д.М.Д., който го
обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за недопустимост,
евентуално – за неправилност, като постановено при неправилно приложение на
материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Решението било недопустимо предвид постановяването му при
наличие на процесуална пречка – образувано тълкувателно дело № 5/2019 г., ОСГТК
на ВКС по въпроса: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни
погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл.
147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на
изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост”. Този
въпрос бил от значение за правилното решаване на настоящия правен спор и СРС
следвало да спре производството до произнасяне от ВКС. Евентуално поддържа, че
решението е неправилно. СРС не обсъдил представените от ищеца ОУ, които поради
липса на достоверна дата не можели да бъдат отнесени към процесния договор, а липсата
на ОУ водело до нищожност на договора за банков кредит. Възприетата от СРС
фактическа обстановка не била съобразена с действителното съдържание на
събраните по делото доказателства. Съдът не съобщил на страните, че ще се
произнесе служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора, като едва с
решението изследвал въпроса за неравноправността на клаузите на чл. 4 от
договора за възнаградителната лихва, като приел, че надплатеното от
кредитополучателя и солидарния длъжник въз основа на неравноправните клаузи е
недължимо и подлежи на връщане от банката, а поръчителят дължи главницата и
възнаградителната лихва по последните 12 погасителни вноски така, както са
определени в първоначалния погасителен план. В приетото допълнително заключение
на ССЕ вещото лице посочело, че „с увеличаване на СБР и лихвения процент са се
увеличавали вноските по кредита, като ефектът от увеличаване на лихвения
процент е двоен, тъй като с увеличаване на вноската по договорната лихва в анюитетната
вноска се намалява частта на главницата, което води веднъж до по-голям остатък
от непогасената главница, и втори път – до по-висока лихва, изчислена върху
по-голяма главница с по-висок лихвен процент; Промяната на СБР за срока на
договора се е отразила реално върху вноската и лихвите – както наказателните,
така и договорните“. Тези изводи на вещото лице били в съответствие с
уговореното в чл. 4 от договора, съгласно която СБР бил изходен пункт при
образуване на лихвата по чл. 4, но имал значение и при определяне на
наказателната надбавка по чл. 4.5. Промяната на СБР била извършвана едностранно
от банката, при неспазване на предварително уговорения за това ред по чл. 4.1,
от което следвало, че всичко надплатено по приетите за нищожни клаузи на чл. 4
и чл. 4.5 подлежи на връщане от банката, а не само на възнаградителната лихва,
както приел СРС. От съда не било отчетено и допълнителното заключение, че
увеличаването на СБР по чл. 4 води до промяна на анюитетните вноски, а оттук и
до размера на целия дълг, поради което задължението на ответника към банката
следвало да бъде преизчислено при приложението на правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, възпроизведено и в чл. 4.7 от договора. СРС следвало да разгледа и въпроса
за неравноправността на клаузата за неустойка и значението на СБР за определяне
на нейния размер, и да обяви същата за нищожна. Съдът неправилно отхвърлил
възражението за прихващане с аргумента, че същото е несвоевременно направено.
Предвид служебно вмененото му задължение за произнасяне при наличие на неравноправни
клаузи в потребителски договор, и поради липса на указания в тази насока в
доклада по чл. 146, ал. 2 ГПК, пропускът за извършване на конкретно
съдопроизводствено действие от ответника не можел да има за резултат преклудиране
на правото да попълни делото с относими към спорното право доказателства.
Допуснатите нарушения на съдопроизводствените правила обусловили и материалната
незаконосъобразност на изводите на СРС. Моли съда да отмени решението в
атакуваните части, вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго, с
което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски за
заповедното, първоинстанционното и въззивното производство, като за тези пред
настоящата инстанция представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Р.(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като
правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
След частично прекратяване на производството в частта му по
предявени в условията на евентуалност осъдителни искове, първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове,
предявени срещу Д.М.Д., както следва:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 4 ЗПК (отм.) за сумата 3 990.43 лв. - главница по договор за банков
кредит от 06.08.2007 г., сключен между ищеца и Г.Б.В.– кредитополучател, И.Г.В.-
солидарен длъжник, и ответника Д.М.Д. – поръчител, от която 1 795.25 лв. - редовно
падежирала главница, и 2 195.18 лв. - предсрочно изискуема главница;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 4 ЗПК (отм.) за сумата 96.42 лв. - възнаградителна лихва за периода
05.08.2016 г. - 05.02.2017 г., от която 84.19 лв. - редовно падежирала
възнаградителна лихва, и 12.23 лв. - предсрочно изискуема възнаградителна лихва,
и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 116.84 лв. - наказателна лихва (неустойка) за периода 05.08.2016
г. - 21.02.2017 г., от която 100.74 лв. - редовно падежирала наказателна лихва,
и 16.10 лв. - предсрочно изискуема наказателна лихва.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 22.02.2017 г. до окончателното
плащане. За вземанията е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 410 ГПК по гр.д. № 11061/2017 г. на СРС, 31 състав, солидарно
срещу длъжниците Г.Б.В., И.Г.В.и Д.М.Д., като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
възражение е подадено само от Д.М.Д..
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №
1/2013г., ОСГТК на ВКС). Съгласно чл. 7, ал. 3 (нова, ДВ бр. 100/2019 г.) ГПК,
съдът следи служебно и за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен
с потребител, като осигурява възможност на страните да изразят становище по
тези въпроси.
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните
части. Възражението на длъжника Д.Д. срещу издадената заповед за изпълнение е
подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в
срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите са допустими.
Доводът в жалбата решението да било недопустимо, тъй като
районният съд не спрял производството по делото до постановяване на
тълкувателен акт по тълк.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, е несъстоятелен. Както
е разяснено с т. 1 на Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. по тълк. д. №
8/2013 г., ОСГТК на ВКС, при образувано тълкувателно дело пред Върховния
касационен съд по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да
се спира само в касационната инстанция на основание чл. 292 ГПК, а не и във въззивната и първата инстанция.
Настоящият състав намира
обаче решението за неправилно по следните съображения:
Не е било спорно и по делото се установява, че на 06.08.2007 г. е сключен
договор за банков кредит между банката-ищец и Г.Б.В.– кредитополучател, И.Г.В.–
солидарен длъжник, и Д.М.Д. – поръчител, по силата на който банката
предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 25 375 лв., напълно усвоен
на датата на сключване на договора. Уговорено е погасяване на кредита на 120
равни анюитетни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 300.54 лв.,
дължими на 5-то число на месеца, считано от 05.09.2007 г. до 05.08.2017 г. С
чл. 4 е уговорена възнаградителна лихва в размер на 7.45 % върху непогасената
главница на годишна база, включваща два компонента – СБР за лева (стойност на
банковия ресурс, определен от банката) и 2.5 пункта - фиксирана надбавка
годишно. Съгласно определението в договора, „стойност на банковия ресурс“ е
лихвеният процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по
котировка „предлага“ плюс законоустановените разходи на банката, в т.ч. за
поддържане на ЗМР и свързаните с фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван
текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при банката.
Според чл. 4.1, при промяна на пазарните условия банката може едностранно
да променя лихвата в частта СБР. Новият лихвен процент влиза в сила от датата,
посочена в уведомлението до кредитополучателя.
Съгласно чл. 4.5, при забава в плащането на дължими суми по кредита,
кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава – наказателна
надбавка към лихвата в размер на 12 пункта годишно. Наказателната лихва
представлява договорената лихва, увеличена с наказателната надбавка,
начислявана на годишна база върху цялата усвоена и непогасена главница за
времето на забавата до окончателното плащане на забавените задължения.
С договора ответникът е учредил поръчителство за обезпечаване на всички
вземания на банката.
Съгласно приетото в първата инстанция допълнително заключение на ССЕ, което
не е оспорено от страните, а съдът кредитира като обективно и компетентно, в
периода на действие на договора лихвата по кредита се е променяла със
стойности, посочени в табличен вид в заключението. С увеличаване на СБР и
лихвения процент са се увеличавали вноските по кредита, като ефектът от
увеличаване на лихвения процент е двоен - с увеличаване на вноската по
договорната лихва в анюитетната вноска се намалява частта на главницата, което
води веднъж до по-голям остатък от непогасената главница, и втори път – до
по-висока лихва, изчислена върху по-голяма главница с по-висок лихвен процент. Промяната
на СБР за срока на договора се е отразила реално върху вноските и лихвите – както
наказателните, така и договорните. Съгласно таблицата към допълнителното
заключение и обясненията на вещото лице при изслушването му, разликата между дължимото
по първоначалния погасителен план и действително заплатените вноски (след
едностранните изменения на лихвите) възлиза на 3 615.05 лв., която сума е
събрана от кредитополучателя.
С оглед така установеното, правилно районният съд, след извършена служебно
преценка е приел, че клаузата на чл. 4.1 от договора е неравноправна и като
такава – нищожна, предвид липсата на яснота относно начина на изменение на
лихвата и в частност – СБР, и непосочването на обективни показатели, въз основа
на които лихвата ще се променя. С
клаузата на чл. 4 от договора за кредит е определен размерът на годишната
лихва за усвоения кредит, като този размер е ясно посочен и се равнява на
7.45 %. Следователно клаузата съдържа конкретизирано по размер задължение на кредитополучателя
и доколкото касае основния предмет на договора - възнаградителната лихва по
договора за кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин съгласно
изискването на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, тя не е неравноправна.
Поради това правилно районният съд е
приел, че процесният договор продължава да действа без неравноправната клауза
на чл. 4.1 от договора, а надплатеното от кридитополучателя въз основа на
нищожната клауза е недължимо. Правилно също е приел, че когато банката не е
обявила кредита за предсрочно изискуем, исковият съд в производството по чл.
422 ГПК следва да признае за дължими падежиралите към датата на устните
състезания пред себе си вземания на банката (в който смисъл са и разясненията,
дадени с Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г.,
ОСГТК на ВКС); че срокът по чл. 147 ЗЗД е преклузивен и за него съдът следи
служебно (т. 4б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС).
Недоумение будят доводите в жалбата във
връзка с приетото от СРС относно началния момент, от който тече преклузивният
срок по чл. 147 ЗЗД, тъй като първостепенният съд е приел разрешението, най-благоприятно
за въззивника, дадено с решение № 83 от 26.05.2017 г. по т.д. № 50394/2016 г.,
ІV ГО на ВКС и решение № 44 от 05.06.2017 г. по гр.д. № 60073/2016 г., ІІІ ГО
на ВКС, съгласно които при уговорено погасяване на главното задължение на
отделни погасителни вноски с различни падежи шестмесечният срок по чл. 147, ал.
1 ЗЗД тече от датата на падежа на всяка вноска, и ако кредиторът бездейства и
не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се
прекратява задължението на поръчителя за плащане на тази вноска, т.е.
преклудира се отговорността му за съответната част от главното задължение; Не е
необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече
шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на вноски,
чиито падежи вече са настъпили. Това разбиране напълно се споделя и от
настоящия състав. И понастоящем по образуваното тълк.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на
ВКС няма постановен тълкувателен акт, но по изложените по-горе съображения наличието
му не е основание за спиране на производството от първоинстанционния или
въззивния съд.
Доводите в жалбата за допуснато от СРС съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, като не съобщил на страните, че ще се произнесе
служебно за наличие на неравноправни клаузи в договора е несъстоятелен, тъй
като ход на устните състезания в първата инстанция е даден на 26.09.2018 г.,
преди обнародване на новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК в ДВ бр. 100/2019 г. При
постановяване на решението районният съд е съобразил новата разпоредба и правилно
е извършил такава преценка. Заявеното в четвъртото по ред открито съдебно
заседание в първата инстанция възражение за прихващане с надплатената от
кредитополучателя сума в размер на 3 613.05 лв. е било преклудирано по
силата на чл. 133 ГПК с изтичане на срока по чл. 131 ГПК, а доводите в жалбата
в тази връзка са неоснователни.
Както беше посочено, правилно районният съд е определил размера на
дължимите от поръчителя 12 погасителни вноски съобразно приложения към исковата
молба погасителен план, отговарящ на договорните условия и актуален към датата
на сключване на договора, като главницата от последните 12 погасителни вноски е
в размер на 3 463.06 лв., а възнаградителната лихва – в размер на 143.20
лв., от които банката претендира 96.42 лв.
Настоящият състав намира обаче, че неправилно първостепенният съд не е
извършил преценка за действителността на клаузата на чл. 4.5 от договора за
кредит. Освен че съгласно тази
клауза размерът на наказателната лихва (неустойката) е в пряка зависимост от
СБР, изменян от банката въз основа на нищожната клауза на чл. 4.1, клаузата
противоречи и на императивната материалноправна норма на чл. 19, ал. 2 ЗПК (отм.), съгласно която когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не
може да надвишава законната лихва. Процесният договор за кредит попада в
приложното поле на ЗПК (отм.) – по аргумент за противното от чл. 3, ал. 3, ал.
4 и ал. 5 ЗПК (отм.). При уредената от законодателя засилена потребителска
защита, при която съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в
потребителски договори, по аргумент за по-силното основание съдът следва да следи
служебно и за наличие на нищожни клаузи поради противоречие с императивна
материалноправна законова норма, установена в защита на потребителите. Клаузата
на чл. 4.5 от договора противоречи на императива на чл. 19, ал. 2 ЗПК (отм.),
поради което е нищожна, и съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД следва да бъде заместена
от повелителното правило на чл. 19, ал. 2 ЗПК (отм.), като обезщетението за забава се
определи в размер на законната лихва. Определено по този ред, обезщетението за
забава възлиза на 46.50 лв.
Въззивният съд намира за основателен
довода в жалбата, че предвид установеното по делото, че в резултат начислените
въз основа на нищожни клаузи суми за лихви кредитополучателят е надплатил по
договора сума в размер на 3 613.05 лв., това е следвало да бъде съобразено
от първостепенния съд, като преизчисли задължението на ответника към банката по
реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, възпроизведен и в чл. 4.7 от договора. Съгласно чл.
142 ЗЗД, поръчителят може да противопоставя на кредитора всички възражения на
длъжника (вкл. за плащане), дори когато длъжникът се е отказал от тях или е
признал своето задължение. Ирелевантно за прихващане на изпълнението е дали
ответникът е релевирал своевременно възражение за прихващане по чл. 103 и сл. ЗЗД. При съобразяване на уговорения между страните по договора ред за
прихващане на изпълнението, с надвнесената от кредитополучателя сума следва да
се прихване първо наказателната лихва до дължимия й размер от 46.50 лв., след
това възнаградителната лихва до претендирания размер от 96.42 лв., и най-накрая
главницата в размер на 3 463.06 лв., при което задълженията са погасени
чрез плащане и остава надвнесена сума в размер на 7.07 лв. След като с
надплатената сума от 3 613.05 лв. кредитополучателят е погасил изцяло валидно
възникналите задължения по процесния договор за кредит, изпълнението от
кредитополучателя освобождава и солидарно отговорния поръчител - чл. 123, ал.
1, изр. 1 ЗЗД. Поради това предявените срещу поръчителя искове са неоснователни
и подлежат на отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в обжалваните части и вместо това постановено
друго, с което исковете се отхвърлят изцяло. Съответно решението следва да бъде
отменено и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден
да заплати на ищеца разноски за исковото и за заповедното производство.
При този изход, разноски за производствата се следват на
ответника-въззивник. В заповедното производство няма заявено искане за
разноски, нито доказателства за направени такива от длъжника, поради което
разноски за заповедното производство не се присъждат; Доказано направените
разноски в първата инстанция са в размер на 744 лв., като след приспадане на
присъдените от СРС 100.56 лв. ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника разноски за първата инстанция в размер на оше 643.44 лв.; Доказано
направените разноски за настоящата инстанция са в размер на 119.26 лв. –
заплатена държавна такса.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 106008 от 01.06.2020 г.,
постановено по гр.д. № 47033/2017 г. на Софийски районен съд, 31 състав в обжалваните части, с които е признато
за установено по предявените от „Р.(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ******, срещу Д.М.Д.,
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 4 ЗПК (отм.), чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 10, ал. 2 ЗЗД и чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3 463.06
лв. - главница по договор за банков кредит от 06.08.2007 г., ведно със законна
лихва от 22.02.2017 г. до изплащане на вземането, сумата от 96.42 лв. - възнаградителна
лихва за периода от 05.08.2016 г. до 05.02.2017 г., сумата от 76.02 лв. -
неустойка за периода от 05.08.2016 г. до 21.02.2017 г., както и в частта, с която Д.М.Д., ЕГН **********, е осъден да
заплати на „Р.(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
589.46 лв. – разноски в исковото производство, и сумата 202.43 лв. - разноски
по ч.гр.д. № 11061/2017 г. на СРС, 31 състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Р.(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ******, срещу Д.М.Д., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 4 ЗПК
(отм.) за размера от 3 463.06 лв. - главница по договор за банков кредит
от 06.08.2007 г., иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 4 ЗПК (отм.) за сумата 96.42 лв. - възнаградителна лихва за периода
от 05.08.2016 г. до 05.02.2017 г., и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 92, ал. 1 ЗЗД за размера от 76.02 лв. - неустойка по чл. 4.5 от договора за
кредит за периода от 05.08.2016 г. до 21.02.2017 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА „Р.(БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
„Е.****“, да заплати на Д.М.Д., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата от още
643.44 лв. (шестстотин четиридесет и
три лева и 44 стотинки), представляваща разноски за първоинстанционното
производство, и сумата 119.26 лв. (сто деветнадесет лева и 26 стотинки),
представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 47033/2017 г. на Софийски
районен съд, 31 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.