РЕШЕНИЕ
гр. София, 08.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI „Г” въззивен състав, в публичното
заседание на двадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН
ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Трендафилов в.
гр. дело № 17289 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. ГПК.
С
Решение № 464631 от 06.08.2018 г., постановено по гр. д. № 39547/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 70 с-в, са уважени кумулативно обективно съединените насрещни
искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Т.Б.“
ЕАД срещу „К.ц.С.” ЕООД, за заплащане на сумата от 398.03 лв., представляваща неустойка по чл. 8, б. „а“ от
допълнително споразумение по програма „Заедно“ от 07.10.2014 г., начислена в
кредитно известие № **********/20.10.2016 г. за предсрочно прекратяване на
ползването на мобилни номера 359898752015 и 359898752016, ведно със законната
лихва считано от 26.09.2017 г. до окончателното плащане и сумата от 35.67 лв., представляваща обезщетение
за забава за периода от 04.11.2016 г. до 21.09.2017 г., както и сумата от 200
лв. – разноски в първоинстанционното производство. С решението е отхвърлен
предявеният от „К.ц.С.” ЕООД срещу „Т.Б.“ ЕАД отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не
дължи на ответника сумата от 400 лв., представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване на допълнително споразумение по програма „Заедно“ от 07.10.2014 г.
Срещу
така постановеното решение в срока по чл. 259 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца
„К.ц.С.” ЕООД, в която се излагат съображения за неправилност на крайния
съдебен акт. Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд неправилно и в
нарушение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД е тълкувал волята на страните по
допълнително споразумение по програма „Заедно“, поради което е достигнал до
неправилния извод, че договореният между страните срок на действие на договора
е 19.11.2016 г. За изясняването на действителната обща воля при тълкуването на
договора съдът следвало да спазва критериите на тълкувателното правило на чл.
20 ЗЗД, но като допълващ фактор следвало да отчете и съпостави свързаните със
сключването на договора факти, като изследва обстоятелствата по постигане на
съгласието, поведението на страните преди и след сключването на договора, както
и как са изпълнявани задълженията по него. От клаузата на чл. 6 от
допълнителното споразумение било видно, че потребителят декларирал, че му бил
предложен срок от 12/24 месеца. От поведението на страните в процеса на
преговори се установявало, че потребителят целял да договори ползване на
мобилните услуги на оператора за максимален срок от 2 години и таква била
офертата на доставчика. Договорът влязъл в сила на 07.10.2014 г., като ищецът
добросъвестно изпълнявал задълженията си в двугодишния срок на действие на
договора. Неправилен бил и изводът на съда, че неустоечната клауза не била
нищожна като нарушаваща добрите нрави. Моли съда да отмени обжалваното решение
и да му присъди направените в производството разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът по въззивната жалба „Т.Б.“ ЕАД не е депозирал
отговор на жалбата.
Софийски градски съд,
след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявен
е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и
насрещни обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За
да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че ищецът нарушил
задължението си по чл. 7 от допълнителното споразумение по програма „Заедно“, а
именно да не прекратява едностранно ползването на СИМ картите в рамките на
уговорения срок, като същият едностранно, въз основа на заявления за
преносимост, прекратил ползването на услугите по допълнителното споразумение
преди изтичането на посочения срок. Приел е също, че в случай на неспазване на
това си задължение ищецът се задължил да заплати на ответника неустойка в
размер на 200 лева за съответната СИМ карта/номер, съгласно чл. 8, б. „а“ от
допълнителното споразумение. На следващо място първоинстанционният съд е
обосновал, че релевираното от ищеца възражение за нищожност на неустойката е
неоснователно. Посочил е още, че ищецът не установил положителния факт на
погасяване на задължението в размер на претендираната от ответника по делото
неустойка в размер на 398.03 лв. При тези мотиви първоинстанционният съд е
отхвърлил предявеният от ищеца отрицателен установителен иск и е уважил насрещните
обективно кумулативно съединени осъдителни искове за присъждане на
претендираните суми.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата
е необходимо да се добави и следното:
Страните
във въззивното производство не спорят и от представените по делото
доказателства се установява, че на 07.10.2014 г. същите сключили допълнително
споразумение по програма „Заедно“, съгласно което ищецът избрал да ползва СИМ
карти за мобилни номера ******и ******по пакет „текуща програма“, а отвеникът
се задължил да му предостави устройства на преференциални цени.
Безспорно
е между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че на 13.10.2016 г. ищецът, чрез законния си представител,
депозирал пред друг мобилен оператор – Мобилтел, две заявления за пренасяне на
мобилните номера ******и ******– предмет на горепосоченото допълнително
споразумение от 07.10.2014 г., в мрежата на Мобилтел. В заявленията ищецът
изразил съгласие договорът, сключен с даряващия доставчик - „Т.Б.“ ЕАД, да бъде
прекратен по отношение на номерата, чието пренасяне е било заявено. Новият
доставчик – Мобилтел, бил упълномощен да прекрати договора с даряващия
доставчик, като заявленията за пренасяне се считали за писмено предизвестие за
прекратяване на двустранния договор.
Спорът
се концентрира върху въпроса относно срока на действие на сключеното на
07.10.2014 г. допълнително споразумение по програма „Заедно“ и по – конкретно
коя е била крайната дата на изтичането му, както и относно обстоятелството дали
уговорената клауза за неустойка е нищожна, поради накърняване на добрите нрави.
По
въпроса за критериите по чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорни клаузи, отговор
се съдържа в трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решения
по т.д. № 523/2008 г., ІІ т.о.; т.д. № 666/2010 г., І т.о.; гр.д. № 856/2009
г., ІV г.о.; т.д. № 761/2008 г., І т.о., по т.д. № 1843/2013 г., т.д. № 317/2014 г., І
т.о., т.д. № 2483/2014 г., ІІ т.о. и др., в които е указано, че на тълкуване
подлежи неясна или двусмислена договорна клауза и такава, по която има спор
между страните, като съдът при тази си дейност е длъжен да се съобрази с
изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното
съдържание. При издирване на действителната обща воля, отделните уговорки
следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една от тях в смисъла,
който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката
и добросъвестността.
По
отношение на срока следва да се отбележи, че в клаузата на чл. 6 от сключеното на
07.10.2014 г. допълнително споразумение по програма „Заедно“ страните изрично
се договорили, че с подписването му ползването на всички услуги, предоставяни
от ответника на ищеца, включително и по Рамковия договор и документите,
представляващи неразделна част от него, както и за всеки номер по същото
споразумение, се продължава за нов първоначален срок, до дата 19.11.2016 г.,
съответно 24 месеца, считано от датата на изтичане на последно подписания от
страните документ – Допълнително споразумение по програма „Заедно“ или
заявление за смяна на програма, което е приложимо и само ако този последно
подписан документ е с определен срок към датата на подписване на
споразумението. В клаузата на чл. 6 от споразумението било посочено още, че ако
последно подписаният документ вече се е превърнал в безсрочен при сключване на
споразумението, срокът тече от датата на подписването му от страните по него.
Ето защо и съобразно чл. 6 от подписаното от страните допълнително споразумение
следва да се приеме, че ищецът и отвеникът постигнали съласие, че за посочените
мобилни номера ползването от ищеца на всички услуги се продължава за нов
първоначален срок, който е до дата 19.11.2016 г., както правилно е приел и
първоинстанционният съд. В противен случай напълно се обезсмисля изричното
посочване на датата 19.11.2016 г. Правилно първоинстанционният съд е посочил,
че клаузата на чл. 6 от допълнителното споразумение урежда различни хипотези,
като е изложил подробни мотиви в тази насока, които въззивният съд не намира за
необходимо да преповтаря. При това положение възражението на въззивника, че
срокът на договора бил изтекъл по – рано, е неоснователно.
Неоснователно
е и възражението на въззивника, че уговорената в допълнителното споразумение
клауза за неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. От клаузата
на чл. 7 от сключеното между страните допълнително споразумение се установява,
че ищецът поел задължението да не прекратява едностранно ползването на СИМ
картите/номера по споразумението в рамките на горепосочения срок – 19.11.2016
г. Съгласно чл. 8, б. „а“ от допълнителното споразумение от 07.10.2014 г., в
случай на неспазване на това задължение ищецът „К.ц.С.” ЕООД се задължил да
заплати на ответника неустойка в размер на 200 лева за всяка СИМ карта/номер. В
разглеждания случай е безспорно между страните по делото, че ищецът
едностранно, въз основа на заявленията за преносимост, прекратил ползването на
услугите по допълнителното споразумение преди изтичането на уговорения срок –
19.11.2016 г., както и че преди тази дата процесните номера били пренесени в
мрежата на друг мобилен оператор - Мобилтел.
Страните
могат отнапред да уговорят размера на обезщетението за причинени вреди от
неизпълнение на договорно задължение, без да е нужно те да се доказват.
Пораждането на това акцесорно задължение представлява неустойка, която съгласно
правилото, уредено в чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, т. е. освен
обезщетителната си функция, тя представлява и обезпечителен способ за точно и
добросъвестно изпълнение на договорните задължения. Не съществува спор в
съдебната практика и правна доктрина, че като форма на договорна отговорност
неустойката има и санкционна функция, която макар и неуредена изрично от закона
е допустима, предвид договорната свобода по чл. 9 ЗЗД и очертаните от
законодателя нейни граници. Като клауза, уговорена в договора, неустойката е
проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД).
Тази
наказателна функция несъмнено намира приложение тогава, когато размерът на
същата е по - голям от размера на претърпените вреди, но и в тази хипотеза
уговорената неустойка следва да е в съответствие с императивните норми на
закона и на добрите нрави.
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, обективирани в т. 3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Условията
и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии:
-
естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
-
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др.;
-
вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
-
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди;
При
конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други
критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки
отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената
цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Преценявайки
начина на уговорената между страните неустойка към момента на сключване на
процесното допълнително споразумение – отнапред определен размер на обезщетението
от 200 лв. за СИМ карта/номер, правилно първоинстанционният съд е приел, че
неустойката отговаря на присъщите й функции, като дори напълно възможно би било
ответникът – оператор да претърпи вреда от предсрочното прекратяване и в по –
голям от договорения с клаузата на чл. 8, б. „а“ размер. В този смисъл,
правилно първоинстанционният съд е отбелязал, че към момента на сключване на
допълнителното споразумение не било ясно каква би била стойността на ползваните
от ищеца услуги, нито кога би могло да настъпи предсрочното прекратяване на
договора. Отделно от това, освен с договорната неустойка, задължението на ищеца
да не прекратява споразумението през първоначалния срок, не е било обезпечено с
други правни способи. Съобразявайки
присъщите за процесното договорно правоотношение горепосочени обстоятелства,
настоящият съдебен състав намира, че процесната договорна неустойка в
уговорения размер не създава възможност за несправедливо обогатяване на ответника
– оператор. При
отчитане на релевантните съобразно ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС критерии в тяхната съвкупност е видно, че клаузата за
неустойка по чл. 8, б. „а“ от допълнителното споразумение изпълнява всички
възложени й от закона функции – стимулира точното изпълнение по договора, служи
за обезщетяване на вредите от неизпълнението и санкционира поведението,
предприето в нарушение на най-съществените, с оглед целта на договора,
задължения. Ето защо, не може да се приеме, че уговорената между страните
неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Поради
съвпадение на правните изводи на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Предвид
изхода на спора, право на разноски в настоящото производство има единствено
въззиваемата страна „Т.Б.“ ЕАД. Същата, обаче, не е направила искане за
присъждането им, нито е представила доказателства за сторени разноски, поради
което съдът намира, че разноски не следва да й се присъждат.
С
оглед цената на исковете, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението не подлежи на
касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 464631 от
06.08.2018 г., постановено по гр. д. № 39547/2017 г. по описа на СРС, ГО, 70
с-в.
РЕШЕНИЕТО
не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.