№ 10
гр. гр. София , 11.03.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД в закрито
заседание на единадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Веселина П. Вълева
Членове:Емилия В. Петкова
Аделина Иванова
като разгледа докладваното от Аделина Иванова Въззивно частно
наказателно дело № 20211010600096 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.345 вр.чл.306 ал.3 пр.2 НПК.
Предмет на въззивна проверка е определение от 11.02.2021г.,
постановено по НОХД № 1366/20г. по описа на СпНС, 13-ти състав, с което
определение по реда на чл.306 ал.1 т.4 пр.1 НПК е „оставена без уважение“
молбата на осъдения Н.Т., чрез защитника му адв.М. Б. за връщане на иззета
парична сума, приложена като ВД.
Срещу определението е постъпила частна жалба от адв.М.Б. и
единственият защитен аргумент се изразява в посочения факт на изземване на
претендираната парична сума от жилище, обитавано от Н.Т.. Отправено е
искане за отмяна на атакуваното съдебно определение и връщане на
описаните движими вещи.Към частната жалба са приложени и 4 бр. трудови
договори на лицето н С. Т. и 1 бр. декларация на това лице и доколкото
самата декларация инкорпорира определено лично изявление, то същата не
може да бъде ценена за писмено доказателство по настоящото дело.
Съдът, след като се запозна с изложените в частната жалба доводи и
след като прецени материалите по делото, намира за установено следното:
1
Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от активно
легитимирано лице и в преклузивния срок по чл.342 ал.1 НПК.
Установената от въззивния съд хронология по делото се изразява в
следното: Частният жалбоподател Н.Т. е привлечен към наказателна
отговорност по образувано ДП № 305/19г. по описа на ГДБОП - МВР, пр. пр.
№ 19,,,/19г. на СП, като са му вменени няколко отделни престъпления. По
същото ДП в качеството на обвиняеми са привлечени и още две лица.В
последствие на 12.05.20г. в СпНС е внесено за разглеждане по реда на гл.29
НПК сключено от всичките трима обвиняеми, техните защитници и
представител на държавното обвинение споразумение, което в открито с.з. на
15.05.20г. е одобрено от първоинстанционния съд и на основание чл.24 ал.3
НПК наказателното производство е прекратено.С одобреното споразумение
настоящият жалбоподател е признат за виновен в извършване и на четирите
вменени му престъпления, съответно по чл.321 ал.3 т.2 вр.ал.2 НК, по чл.339
ал.2 вр.ал.1 НК, чл.354а ал.2, изр.2 т.1 вр.ал.1 пр.4 вр.чл.20 ал.2 НК и по
чл.354а ал.3 пр.2 т.1 НК, като след определяне на наказание за всяко едно от
горните престъпления и на осн.чл.23 ал.1 НК е постановено за изтърпяване
едно общо наказание в размер на най-тежкото такова, а именно ЛСВ за срок
от 3 години и 6 месеца при ПСР на изтърпяване, а на осн.чл.23 ал.3 НК е
присъединено наказанието глоба в размер от 20 000лв.Със същото съдебно
определение от с.з. на 15.05.20г. е признат за виновен и подс.Й. Г. Й.ов, на
когото също към определеното за изтърпяване едно общо наказание ЛСВ с
присъединено наказанието глоба от 20 000лв.
В проведеното съдебно производство по реда на гл.29 НПК
първоинстанционният съд не се е произнесъл по всички приобщени към
доказателствената съвкупност ВД.
От фактическа страна въззивният съд подчертава и обстоятелството, че
съобразно съдържанието на приложените по ДП писмени доказателствени
средства – в частност протокол от 16.09.19г. за претърсване на недвижим
имот, находящ се в гр.София ж.к.,,,,,,,, бл. ,, вх.1 ап.№ ,,, и изземване на вещи
се установява факта на действително изземване на редица движими вещи,
представляващи ВД по см. на чл.109 НПК, между които и претендираните в
2
настоящото производство парични средства.Според АСНС, следва да се
подчертае и обстоятелството, че самият протокол за претърсване и изземване
е подписан и от двамата осъдени Н.Т. и Й.Й.ов, като в изготвеното в
последствие по реда на чл.161 ал.2 НПК съдебно определение от 17.09.19г., а
и в иницииращото го искане на СП изрично е отразено, че претърсеният
недвижим имот се ползва съвместно и от двамата осъдени.
В последствие и в изготвеното по реда на чл.306 ал.1 т.4 НПК съдебно
определение първостепенният съд в контекста на горепосочения факт
относно извършеното ПСД гради извод, че претендираните от осъдения Н.Т.
парични средства не са негова собственост, а принадлежат на осъдения
Й.Й.ов. Наред с този довод и при преценката по същество на процесния спор
СНС излага в атакуваното определение и съображение, че по настоящем
осъдените Н.Т. и Й. Й.ов все още не са изпълнили наложеното им наказание
глоба в размер на 20 000лв. за всеки един от тях по отделно и в тази вр.
отчита декларираното намерение на служителите на НАП за насочване на
изпълнението при събиране на глобата към иззетата парична сума.
При горната фактическа обстановка съдът е длъжен да анализира
събраните доказателства и да прецени законосъобразността на атакуваното
съдебно определение, с оглед изложените в него мотиви, като разбира се,
съобрази и процесуалния момент на произнасяне от страна на основния съд.
В контекста на горното и на първо място се отбелязва, че правилно е
отчетено обстоятелството на приобщаване на претендираната парична сума,
като ВД по делото по см. на чл.109 НПК. Общоприетият принцип в
наказателното производство, касаещ ВД е законово регламентиран в разп. на
чл.111 ал.1 НПК и предвижда запазване на събраните по делото доказателства
до приключване в цялост на наказателното производство. Процесуалният
закон предвижда и изключение от горното правило и съгл. нормата на чл.111
ал.2 НПК допуска връщане на предметите, иззети като ВД, в хипотезата на
чл.111 ал.3 НПК, преди приключване на наказателното производство.В
конкретния случай обаче наказателното производство е приключило с влязъл
в законна сила съдебен акт – съдебното определение за одобряване на
сключено споразумение съгл. чл.382 ал.9 НПК е окончателно, а по силата на
чл.383 ал.1 НПК същото се ползва с последици на влязла в законна сила
3
присъда.При приключило наказателно производство съдът е задължен да се
произнесе относно приложените ВД и доколкото липсва такова произнасяне
към момента на одобряване на сключеното споразумение, то правилно е
приет за приложим процесуалният ред на чл.306 ал.1 т.4 НПК.
При произнасяне за приобщените ВД и независимо от процесуалния ред
(дали се касае за неприключило или за приключило наказателно
производство) съответният решаващ орган следва да съблюдава общия
регламент на чл.111 ал.2 НПК, въздигащ принципното правило за връщане на
ВД на „правоимащите лица, от които са отнети“, респ. законът цели
възстановяване на съществуващото преди изземване на вещта фактическо
положение.Видно от горецитираните доказателствени материали, а именно от
протокола за претърсване и изземване и от изготвеното на осн.чл.161 ал.2
НПК съдебно определение, претърсен е имот, ползван съвместно и от двамата
осъдени и всеки един от тях е подписал съставения протокол. Действително
на самия протокол е отразено лично изявление на всеки един от двамата
осъдени с определено текстово съдържание (което изявление е отчетено от
СНС за решаващо), но това изявление е лишено от доказателствена стойност,
според апелативния съд.
На следващо място основният съд е отчел за решаващо и намерението
на НАП за насочване към претендираната парична сума и евентуалното
принудително изпълнение за събиране на наказанието глоба. В тази насока
обаче следва да се посочи, че липсва наложено по реда на чл.72 НПК
обезпечение на наказанието глоба, което обезпечение съгл. ТР № 2/12г. на
ВКС е допустимо да бъде насочено към вещи, приложени като ВД по делото,
доколкото тези вещи не са изключени от гражданския оборот, независимо че
на практика се намират във фактическата власт на съответния решаващ
орган.С възможността за налагане на определени обезпечителни мерки са
разполагали разследващите органи както в хода на ДП, така и в хода на
съдебното производство, дори и след одобряване на сключеното
споразумение, което обаче не се налага служебно от съда, а се инициира от
страна на участващия прокурор по аргумент от чл.72 ал.2 НПК и при
съблюдаване съразмерността между наложената глоба и поисканите
обезпечения.Налагането на обезпечителна мярка върху вещи, представляващи
ВД, а така също и ако тези вещи са предмет на административно нарушение,
4
каквато хипотеза е визирана в чл.112 ал.2 НПК, би представлявало пречка за
тяхното връщане.Според АСНС, пречка за връщане на вещи, представляващи
ВД, представлява и възможността за насочване на принудително изпълнение
върху същите – подобно намерение е изрично обективирано от страна на
НАП, като реализация на същото все още не е отпочната, поради
бездействието от страна на съда за предоставяне на исканата от данъчните
служители информация относно титулярството на правото на собственост
върху самите вещи.В тази вр. и отчитайки от една страна изрично посочения в
обжалваното определение мотив за принадлежност на вещите на осъдения
Й.Й.ов, а от друга страна отчитайки самия факт на отправена с депозираната
пред СНС молба от осъдения Н.Т. претенция за връщане на същите тези вещи
би могло да се гради извод за наличие на спор по см. на чл.113 НПК.
Съгласно ТР № 2/14г. на ВКС преценката за възникване на спор за право
върху вещи, представляващи ВД, не е обвързана от задължителното условие
за висящ съдебен спор, а е достатъчно наличие на две насрещни твърдения,
като в тази насока първостепенния съд следва да положи допълнителни
усилия за изясняване на обстоятелството дали действително е налице спор по
см. на чл.113 НПК. В същото време следва да е ясна волята на СНС дали
задържа вещите (принадлежащи на едно от двете осъдени лица) с цел бъдещо
Независимо обаче от всичко гореизложено, настоящият въззивен
съдебен състав приема, че при постановяване на обжалваното съдебно
определение на СНС е допуснат определен порок, който е съществен такъв и
касае липсата на формирана категорична воля за съдбата на приложените ВД.
В тази насока съдът препраща към нормата на чл.301 ал.1 т.11 НПК,
повеляваща съдът да се произнесе за това „какво да стане с веществените
доказателства“ – разбира се, разп. на чл.301 НПК визира реквизитите на
присъдата, като съдебен акт, но идентично съдържание следва да притежава и
определението по чл.306 ал.1 т.4 НПК. Т.е. особено при приключило
наказателно производство възможностите на съда са ограничени - следва ясно
да се посочи на кого се връщат определени ВД или съответно вещите не
подлежат на връщане, понеже се отнемат на конкретно законово основание,
оставят се за пазене при условията на чл.113 НПК, предмет са на наложени
обезпечителни мерки или се задържат вещите (при категорично уточняване
5
на собствеността върху същите) с цел бъдещо принудително изпълнение, като
извън тези последни хипотези съдът не разполага с правомощие за
своеобразно задържане на ВД. В случая първоинстанционният съд в своите
мотиви отбелязва, че претендираната парична сума принадлежи на осъдения
Й. Й.ов, но въпреки това не я връща на същия, а постановява диспозитив към
съдебния акт „оставя без уважение“ молбата на осъдения Н.Т., респ. не е ясно
след като приема за неоснователна процесната молба, какво става с
конкретните ВД, а именно подобно съдържание следва да притежава
съдебното определение.Липсата на изискуемото съдържание се приема за
порок на изготвеното и обжалвано пред АСНС съдебно определение, което
поради това, следва да бъде отменено и следва делото да се върне на
първостепенния съд за произнасяне с ясен, точен и категоричен съдебен акт.
Действително по правилото на чл.345 ал.2 НПК въззивният съд при
отмяна на обжалваното определение следва да се произнесе по същество на
процесния спор, но в случая констатираният недостатък на проверявания
съдебен акт не може да бъде отстранен в настоящото въззивно производство,
тъй като по този начин практически делото ще се реши от една съдебна
инстанция, а не това е законодателният замисъл на производството по гл.22
НПК.
Съобразявайки всичко горепосочено, АСпНС
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение от 11.02.2021г. по НОХД № 1366/20г. по описа
на СпНС, 13-ти състав
ВРЪЩА делото на СпНС, 13-ти състав за ново произнасяне по молбата
на осъдения Н. К. Т. за връщане на ВД.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване и
протестиране.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7