Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен състав, в
публично съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.
съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина Добрева - Кочовски,
като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска
в.гр.дело № 8400 по описа за 2020 г., за да се произнесе, предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение
№ 102101 от 27.05.2020 г., постановено по гр. д. № 71683 по описа за 2018 г. на
СРС, 148 състав, е уважен предявеният от „К.Н.Ю.“ ЕАД срещу И.П.П. иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ за сумата от 800 лева –
неустойка за неизпълнение на задължението за работа при ищеца в едногодишен
срок от приключване на обучението по договор за обучение от 08.05.2018 г.,
ведно със законната лихва от 08.11.2018 г. до окончателното изплащане. В тежест на ответника са възложени
разноските, сторени от ищеца в производството.
Недоволен
от постановеното решение е останал ответникът в първоинстанционното
производство, с оглед което е депозирал въззивна
жалба и е поискал същото да бъде отменено. В жалбата се излагат оплаквания, че обжалваният
съдебен акт е необоснован и неправилен, като постановен в нарушение на
материалния закон и процесуалните правила. Твърди се, че е приложим специалният
закон, а именно КТ, а съдът се произнесъл свръхпетитум,
уважавайки претенцията на ищеца. Изложени са съображения, че курсът не се явява
квалификационен, досежно заеманата от служителя
длъжност, с оглед което и неприложима се явявала разпоредбата на чл. 234 КТ.
Заявеното искане е решението да бъде отменено, а предявеният от ищеца иск –
отхвърлен в цялост.
Ответникът
по жалбата я оспорва с отговор, постъпил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззиваемият заявява становище за правилност на решението,
за съответствие на същото с приложимия материален закон и за постановяването му
в рамките на търсената от ищеца защита. Поддържа, че в мотивите на решението са
изложени подробни съображения относно обстоятелството, че посещаваният от
ответника курс е бил насочен към повишаване на неговата квалификация. Заявеното
искане е жалбата да бъде оставена без уважение, а решението на първоинстанционния съд – потвърдено.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт
и възраженията на насрещната страна, приема следното от фактическа и правна
страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното
съдебно решение е валидно и допустимо. Неоснователно с въззивната
жалба се твърди, че съдът се е произнесъл свръхпетитум
– предявен е иск за осъждане на ответника за сумата от 800 лева, претендирана като неустойка съгласно подписано между страните
допълнително споразумение на основание чл. 234 КТ. С решението съдът не е
надхвърлил очертания с исковата молба предмет на спора, разгледал е предявения
иск, а диспозитивът съответства на търсената от ищеца
защита, с оглед което и решението не е недопустимо. Същото е правилно и при
постановяването му съдът не е допуснал нарушения на материалния закон и на
процесуалните правила, с оглед което и съдебният акт следва да бъде потвърден. По
доводите на въззивника, ангажирани в настоящата фаза
на процеса, съдът приема следното:
За безспорно между страните с обжалваното решение е
прието, че между ищеца, като работодател, и ответника, като служител, е бил
сключен безсрочен трудов договор № А-16953/02.05.2017 г., допълнително
споразумение от 05.02.2018 г. за изменение на длъжността на ответника на
„специалист бизнес решения и договори“ при основно възнаграждение от 1400 лв.,
както и че правоотношението е било прекратено, считано от 06.08.2018 г. по
взаимно съгласие по молба на ищеца. Не е спорно също така и сключването на
08.05.2018 г. между страните на договор за обучение, по силата на който
ответникът се е задължил да премине курс на обучение по немски език за
повишаване на професионалната си квалификация, а ищецът – да поеме разходите по
неговото провеждане. За безспорно на следващо място е прието, че ответникът е
посещавал курса и на 06.07.2018 г. е приключил успешно договореното обучение. В
хода на производството пред първия съд ответникът е признал, че разноските за
обучението му са били извършени от ищеца. Ето защо въззивния
съд с оглед наведените с жалбата оплаквания следва да даде отговори на
поставените за разрешаване въпроси – относно правната квалификация на
претенцията на ищеца, в това число завършеното от ответника обучение има ли
характеристиките на такова за повишаване професионалната квалификация на
ответника, както и да извърши служебно проверка на съответствието на клаузата
за неустойка със закона и добрите нрави.
Съобразно въведените от страните твърдения за правнорелевантните за спора факти, въззивната
инстанция приема, че първоинстанционният съд е дал
вярна правна квалификация на предявения иск.
Съгласно чл. 234, ал. КТ страните по трудовото
правоотношение могат да сключат договор за повишаване на квалификацията на
работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия
или специалност (преквалификация).
Както се посочи и по-горе, между страните не е спорно,
че са сключили договор за обучение, по силата на който работодателят е поел
задължението да организира провеждането и финансира обучението на служителя.
Видно е от съдържанието на клаузата на чл. 3, т. 2 от същия, че работникът е
поел задължение да работи при работодателя не по-малко от една година, считано
от деня, в който успешно е завършил обучението, като в случай на неизпълнение
на това задължение /прекратяване на трудовото правоотношение по желание на
служителя или поради дисциплинарно уволнение/ в чл. 6 е предвидена неустойка в
размер на стойността на обучението.
От клаузите на самия договор за обучение се установява
волята на страните и целта на сключването му е изрично разписана в същия – за
да се повиши професионалната квалификация на служителя. В тази връзка в
мотивите на обжалваното решение са изложени подробни съображения относно
неоснователността на наведеното с отговора на исковата молба възражение, че
договорът не е бил сключен за повишаване на квалификацията на работника с оглед
задълженията му съгласно длъжностната характеристика за заеманата от него
длъжност. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд
препраща към изложеното в тази част от решението, като намира за ненужно да го
преповтаря. Единствено следва да се посочи, че с оглед предвидените в чл. 234 КТ правни възможности, страните по трудовото правоотношение могат да договорят
условията, при които освен повишаване на професионалната квалификация на
работника, договор да бъде сключен и за придобиване на друга специалност или
професия /преквалификация/. Същественото в случая е, че между страните по
позволен от закона начин е постигнато съгласие за обучаване на служителя чрез
провеждането на ускорен курс по немски език и условията, при които това да бъде
осъществено, правата и задълженията на страните във връзка с обучението.
Доколкото този договор е подписан между страни, обвързани от трудово правооотношение и касае допълнително обучение на служителя,
финансирано от работодателя, въззивният съд приема,
че постигнатите договорки са именно по реда на чл. 234 КТ.
По претенцията на ищеца за неустойка:
С Решение № 272 от 5.10.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1637/2010 г., III г. о., ГК, е прието, че съгласно чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ с
договора за повишаване на квалификацията страните могат да предвидят
отговорност при неизпълнение на поетото от работника/служителя задължение да
работи при работодателя определен срок. Целта на разпоредбата е работата в
определения по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ срок при този работодател да компенсира
разходите за обучение. За разлика от договора за ученичество /чл. 230 - 232 КТ/, при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен
начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на
обучавания - дали обезщетението следва да съответства на неизпълнената част от
договора, или се дължи цялата сумата за разходите по обучението. Следователно
този въпрос е предоставен на договорната свобода на страните. Във всеки
конкретен случай договорът следва да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД като
се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който
най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността.
В конкретния случай страните са предвидили, че при
неизпълнение на задължението на работника да продължи да работи при същия
работодател за срок от една година след завършване на обучението, ще дължи на
работодателя неустойка в размер на разходите за обучението. Уговорен е и
падежът на задължението – същото е дължимо, считано от прекратяване на
договора. Страните не спорят, че договорът е прекратен по инициатива на
работника преди изтичането на едногодишния срок от завършване на обучението,
както и че ответникът не е заплатил на ищеца претендираното
вземане.
При извършване на преценка за действителността на
клаузата за неустойка към момента на сключване на договора за обучение въззивният съд приема, че същата съответства на
императивните норми на закона, както и на добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност
в гражданските и търговските правоотношения. Начинът на уговарянето ѝ и
размерът са в съответствие с присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции – претендират се под формата на неустойка само разходите
за обучението, по отношение на които ответникът е направил признание, че са
извършени от неговия работодател. Ето защо и клаузата е действителна и поражда
предвидената за служителя отговорност от неизпълнение на поетото с договора
задължение.
Както е прието в Решение № 28 от 1.07.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 243/2010 г., IV г. о., ГК, съдът
може да намали съразмерно на частта на уговорения срок неустойката за период,
през който е престирано изпълнение, но не може служебно
да се произнесе по намаляването на неустойката. В конкретния случай от страна
на ответника не е направено искане в тази насока, с оглед което и искът е
изцяло основателен, както е приел с обжалваното решение първоинстанционният
съд.
Ето защо и въззивната жалба
е неоснователна, а решението следва да бъде потвърдено като правилно –
съответстващо на събраните доказателства и приложимия материален закон.
По разноските:
Като взе предвид изхода от въззивното
производство – неоснователност на въззивната жалба,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски се следват на ответника по жалбата.
Установява се, че извършените от въззиваемия разноски
са в размер на 420 лева с ДДС – заплатено по банков път адвокатско
възнаграждение. Сума в посочения размер следва да се възложи в тежест на въззивника.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 102101 от 27.05.2020 г.,
постановено по гр. д. № 71683 по описа за 2018 г. на СРС, III Гражданско
отделение, 148 състав.
ОСЪЖДА И.П.П., ЕГН **********,
да заплати на „К.Н.Ю.“ ЕАД, ЕИК ***********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 420 лева – разноски за производството пред СГС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.