РЕШЕНИЕ
№ 229
гр. Карлово, 14.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20215320101590 по описа за 2021 година
ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр. І-во от
ЗЗД.
Ищцата М. П. СТ. с ЕГН ********** от град С., квартал „Л.“, улица
„Б.“ **** твърди, че на 31.01.2017 г. ищцата сключила договор за
потребителски кредит № **** с „Ф.Б.“ ЕООД. В договора било посочено, че
сумата по отпуснатия заем е в размер на 600.00 лева, а общата сума която
следва да върне ищцата е в размер на 603.30 лева, платима пет дни след
сключването на договора. Уговореният фиксиран лихвен процент бил в
размер на 0.550% (лихва в размер на 3.30 лева), а годишният процент разходи
(ГПР) бил в размер на 49.240%. Също така в договора било уговорено, че
изпълнението на задължението на ищцата ще бъде обезпечено от „Ф.Б.“.
В изпълнение на горното на същия ден ищцата сключила договор за
гаранция с „Ф.Б.“, по силата на който се задължила да изплати
възнаграждение в общ размер на 50.70 лева.
Ищцата погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно в
общ размер на 654.00 лева. Последната била изплатена на „Ф.Б.” ЕООД.
Счита, че процесният договор бил нищожен (недействителен) на
основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК) вр. чл. 26, ал. 1 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като противоречи на
законоустановените императивни правила.
Смята, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал.
1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма.
Настоящият случай касаел сключването на договор за предоставяне
1
на финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението
до сключването на договора били използвани изключително средства за
комуникация от разстояние. Ето защо, за действителността на договора
следвало да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) - чл. 8 и сл., и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Счита, че в настоящия случай тази процедура не е спазена, тъй като
доставчиците „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“ не са изпълнили императивно вменените
им задължения да предоставят на потребителя М.С. изискуемата
преддоговорна информация, не са получили валидно съгласие на потребителя
за сключването и изпълнението на договорите, както и за условията, при
които последният може да се откаже от тях.
Смята, че всички разменени електронни съобщения не отговарят на
императивните изисквания на ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представлявали
електронни документи, които обаче се явявали неподписани такива, тъй като
не била спазена предвидената процедура за удостоверяване на техния
действителен автор (например чрез квалифициран електронен подпис),
респективно същите нямали т.нар. „формална доказателствена сила“ по
смисъла на чл. 180 от Гражданския процесуален кодекс ГПК).
Счита, че ответното дружество е приело за сключен процесния
договор с М. П. СТ. в нарушение на предвидените императивни правила, без
последната да е изразила валидно своето съгласие.
Смята, че било нарушено изискването процесният договор да е
написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.
Счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11 ал. 1 т. 7 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен
елемент от неговото съдържание, а именно общият размер на кредита.
За действителността на договора било необходимо в общия размер
на кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на
получаване от кредитополучателя, как се изплаща същата (в брой или по
банкова сметка) и кога следва да бъде изплатена. В случая било налице
единствено формално посочване на размера на отпуснатия заем (600.00 лева).
Също така липсвало посочване на начина, по който ще бъде изплатена сумата,
както и в какъв срок.
Смята, че договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не било налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на
разходите (ГПР) по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към
ЗПК начин.
Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване.
2
Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР
по кредита, а именно - кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посоченият в договора ГПР от 49.240% било в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 във вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2
и 4 от ЗПК. В договора единствено било посочен фиксиран лихвен процент
(ГЛП) по заема от 0.550%, без обаче да става ясно как тази стойност се
съотнася към ГПР по договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в
съдържанието на договора не били включени всички останали такси и
разходи (в това число възнаграждение по сключения договор за
поръчителство), индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен
размер на ГПР от посочения.
Съгласно Решение от 20.09.2018г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябвало да се приравни
ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят
било напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с
всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението
му“.
На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит е
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв (в размер на
635.29 % за конкретния договор) бил над максимално установения праг на
ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в
тази връзка не била посочена и общата сума, дължима от ищцата.
В т. 5 от процесния договор било посочено, че заемът се обезпечава
с поръчителство, предоставено от „Ф.Б.“ в полза на „Ф.Б.“ ЕООД. На същия
ден ищцата се задължила да заплати на „Ф.Б.“ възнаграждение в общ размер
на 50.70 лева, която сума впоследствие била изплатена заедно с останалите
дължими суми по кредита на „Ф.Б.“ ЕООД.
Смята, че в настоящия случай сключеното с „Ф.Б.“ съглашение не
отговаря на принципното значение и цел на договора за поръчителство.
Смисълът на последния се изразявал в гарантиране на изпълнението на
задължението на длъжника към кредитора.
Предвид обстоятелството, че ищцата сключила такъв договор за
поръчителство, с лице, избрано и посочено от кредитодателя, за което
заплатила такса, равняваща се на близо половината от размера на отпуснатия
кредит, без да е налице неизпълнение на задълженията от нейна страна,
можел да се направи единственият обоснован извод, че сключеният договор
за поръчителство излиза от присъщата функция за обезпечаване на заема, а
има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита.
Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем,
върху чието съдържание потребителят не можел да влияе.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора
преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
3
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за
паричен заем е уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от точно определено лице - „Ф.Б.“, в полза на „Ф.Б.“ ЕООД, се
намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел,
транспонирана в ЗПК.
Считам, че замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 от
ЗПК, бил тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат
кредитът, както и при какви условия (вкл. и дали ще е необходимо
обезпечение). Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да сключи
договор за поръчителство с точно определено лице, за което да заплаща и
възнаграждение, вследствие на което дългът му нараствал, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличавала.
Счита, че тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна, тъй
като същата била във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143, ал. 1 от
Закона за защита на потребителите (ЗЗП) - не отговаряла на изискванията за
добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните. Клаузата не
била формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на
чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност
с договора за гаранция (поръчителство) не позволявала на потребителя да
прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2,
т. 19 от ЗЗП. Също така счита, че тази клауза не била индивидуално
уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята, че от начина, по който била формулирана процесната клауза
и особено от изречение трето „Одобряването на обезпечението се извършва
чрез одобряването на кредита“ ставало ясно, че в случая се касае за едно
общо „тристранно“ споразумение между М.С., „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“. Целта
на включване в правоотношението на третото, свързано с ответника лице
„Ф.Б.“ било заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал.
2 от ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на
трето лице „поръчител“. Впоследствие обаче тези такси се заплащали на
заемодателя „Ф.Б.“ ЕООД.
От една страна одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо
водело до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът бил
уговорен и се предоставял само и единствено при поръчителство на точно
определено трето свързано лице. Нещо повече, тази клауза била уговорена
още при сключването на договора с „Ф.Б.“ ЕООД, без да бъде предоставена
възможност на потребителя да посочи избран от него поръчител и била
абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаването му.
4
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19,
ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Ф.Б.“ ЕООД не включило в ГПР разходите
за заплащане на възнаграждението по сключения с „Ф.Б.“ договор за
възлагане на поръчителство от ищцата, което по своята същност
представлявало печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се
плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен
процент (ГЛП) и ГПР. Получаването на сумата по кредита било обусловено
от сключването на договор за поръчителство, от страна на
кредитополучателя, за което тя дължала възнаграждение в общ размер на
50.70 лева. Това обстоятелство безспорно било известно на „Ф.Б.“ ЕООД,
предвид това, че сключването на договора за поръчителство било предвидено
в самия договор за потребителски кредит.
Също така сумата в размер на 50.70 лева била част от общо
дължимата сума по кредита и макар в договора да било посочено, че същата
представлява възнаграждение за поръчителство, предоставено от „Ф.Б.“,
същата била заплатена от ищцата на „Ф.Б.“ ЕООД (което не я прехвърлило
впоследствие на „Ф.Б.“) като част от дължимите суми по самия кредит.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не
можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България, което означавало, че лихвите
и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето
защо счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.
Смята, че „Ф.Б.“ ЕООД нарушило императивното правило на чл. 19,
ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не включило таксата за поръчител от 50.70
лева в размера на ГПР. При условие, че същата била законосъобразно
посочена, действителният ГПР щял да възлиза на 635.29 %. Ето защо счита,
че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до
нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя
за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.
Счита, че с тези действия „Ф.Б.“ ЕООД заобиколило изискванията
на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника,
като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, била
нищожна.
Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването
и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове
(ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др.) били приети в Република България, въз основа
на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това
задължения за синхронизиране на българското законодателство с
европейското. Ето защо счита, че приложимото национално законодателство
следвало да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите,
съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити.
Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за
5
правилно посочване на размера на ГПР злепоставяло и самата цел на
Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на
кредитите, защото по този начин потребителят не можел да сравни
продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР била чрез императивни
норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на
ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да
ориентира икономическия избор на потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се
установявало на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО (и транспонирана в ЗПК), поради което същата имала
и нормативно значение. Гореописаните такси (в това число и възнаграждение
за поръчител) безспорно попадали в изискванията на Директивата - те били
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при
тези условия и били предварително заложени. По тези съображения тези
клаузи изисквали размерът им да се включи в общия размер на разходите и от
там в ГПР. Ето защо счита, че неправилното изчисляване и посочване е
самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на
това било и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като
съществено условие на договора. Това следвало и от сравнителноправния
прочит на уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива
2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където това изискване
последователно и ясно било формулирано и затвърждавано.
Смята, че от гореизложеното било единствено изводимо, че
грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата
на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно
целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от
ЗПК.
На самостоятелно основание счита, че договорът е недействителен,
тъй като грешно посоченият размер на ГПР води и до неправилно посочване
на общата сума, дължима от потребителя по кредита. Съгласно процесния
договор общата сума била в размер на 603.30 лева, но ищцата реално
изплатила на „Ф.Б.“ ЕООД сумата в общ размер на 654.00 лева. По този начин
била нарушена и втората част от задължителното съдържание на договора,
уредена в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Смята, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е
реално прилаганият в отношенията между страните, представлява
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1
от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.
В този смисъл било и Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на
СЕС „Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на
по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“),
6
доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй
като клаузата за възнаградителна лихва (ГЛП) е нищожна поради
противоречие с добрите нрави.
Смята определения от кредитодателя размер на възнаградителната
лихва (в който се включвало и възнаграждението за поръчител) за
изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал
трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка
недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до
нищожност и на целия договор, по аргумент на чл. 11 ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от
ЗПК.
Отделно от горното счита, че е налице несъответствие между
посочения в преддоговорната информация фиксиран годишен лихвен процент
и този, посочен в процесния договор.
На самостоятелно основание счита, че договорът за потребителски
кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като
не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В нарушение на императивните изисквания в т. 2 на процесния
договор било посочено единствено, че общата сума по кредита (в размер на
603.30 лева) се дължи пет дни след сключването на договора, като падежът на
задължението бил 05.02.2017 г. Също така погрешно изчислената и посочена
обща сума, дължима от потребителя (603.30 лева, вместо реално изплатената
654.00 лева), водела и до погрешно изчислен и посочен брой и размер на
погасителните вноски.
Ето защо смята, че клаузата не била формулирана по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и
разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки,
не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
Във връзка с гореизложеното счита, че процесният договор следва да
бъде обявен за недействителен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от
ЗПК.
Счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на
основание чл. 11 ал. 1 т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен
съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата
на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може
да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения
7
процент на ден.
С оглед на гореизложеното счита, че нищожността на процесния
договор за потребителски кредит води до нищожност и на свързания с него
договор за гаранция.
В случай, че съдът приеме, че процесиите договори за валидни,
смята, че същите са унищожаеми на основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД поради
измама или евентуално на основание чл. 28, ал. 1 поради грешка.
С оглед всички изложени съображения било единствено изводимо,
че към момента на сключване на договора за потребителски на 31.01.2017г. и
свързания с него договор за гаранция, в съзнанието на ищцата са били
наведени неверни представи относно съществените елементи от неговото
съдържание. „Ф.Б.“ ЕООД въвело в заблуждение ищцата относно
действителните размери на отпуснатия заем, на общата сума, която следвало
да върне, на ГПР и на погасителните вноски. При условие, че ищцата била
запозната с действителното съдържание на тези многобройни и съществени
уговорки, тя със сигурност нямало да сключи процесния договор.
Смята, че процесиите договори са унищожаеми на основание чл. 33,
ал. 1 от ЗЗД с оглед сключването им поради крайна нужда и явно неизгодни
условия.
М.С. била принудена да сключи договора за потребителски кредит и
свързания с него договор за гаранция, предвид обстоятелството, че се
намирала в крайна нужда. Към този момент тя не разполагала с достатъчно
финансови средства да задоволи своите и на нейното семейство основни
потребности - заплащане на разходи за комунални услуги, храна и други
разходи от неотложен характер. Именно тези обстоятелства оказали влияние
върху формирането на вътрешната й воля да сключи договора. При условие,
че тези факти не били налице М.С. нямало да сключи процесния договор, а
най-малкото със сигурност нямало да го сключи при тези условия.
Налице били явно неизгодни условия по процесния договор с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните
престации. Ищцата получила сумата в размер на 600.00 лева, като
впоследствие върнала сумата от 654.00 лева, респективно ответното
дружество реално получило възнаграждение за предоставения заем в размер
на 54.00 лева или печалба за предоставената услуга в размер на около 10%.
Това обстоятелство явно не съответствало на пазарните и икономически
условия в страната към момента на предоставяне на заема – 31.01.2017 г.
Евентуално, ако съдът приеме договорите за валидни и
действителни, смята, че са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на
добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради
неравноправност, отделните клаузи от процесиите договори.
Ответното дружество отпуснало на ищцата заем в размер на 600.00
лева, като впоследствие ищцата погасила и превела единствено на ответното
дружество изцяло сумата в общ размер на 654.00 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
8
кредита“.
Ето защо счита, че е налице правен интерес за ищцата от
предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на
основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. I-во от ЗЗД за
претърпените имуществени вреди в размер на сумата от 54.00 лева -
разликата между заплатената от ищцата на ответното дружество сума (654.00
лева) и получената от нея сума (600.00 лева).
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да осъди на основание
чл. 23 във вр. чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 55, ал. 1, пр. I-во от ЗЗД „Ф.Б.“ ЕООД
да заплати на М. П. СТ., сумата от 54.00 (петдесет и четири) лева,
представляваща недължимо платени суми по сключила договор за
потребителски кредит № **** от 31.01.2017 г., ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до
окончателното й изплащане. Претендира деловодни разноски.
Сочи банкова сметка, по които да бъдат преведени присъдените
суми, а именно: БАНКА: „***“ АД, IBAN: ************, BIC: *******, с
титуляр: „Х.С.Е.“ ООД.
Ответникът „Ф.Б.“ ЕООД, чрез процесуалния си представител
оспорва иска.
Сочи, че претенциите на ищцата не са подкрепени от убедителни
писмени доказателства, а представените такива не били годни да породят
релевираните и желани от ищеца правни последици. Исковата молба
съдържала бланкетни и голословни твърдения, неподкрепени с конкретни
факти и документи, като същата била лишена и от конкретика по отношение
на извършени плащания, възникнали облигационни правоотношения, суми и
проценти. Изтъквали се суми и проценти, които не съответствали по никакъв
начин на представения договор и релевираните от ищеца твърдения.
Твърденията в исковата молба за нарушение разпоредбите на Закона за
потребителския кредит (ЗПК) и Закона за защита на потребителите (ЗЗП) се
явявали бланкетни, недоказани и противоречащи на обективната истина
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) и Закона
за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Не ставало ясно как ищецът достига до извода за размерите на посочените
проценти на ГПР и лихва и за твърдените от него като надплатени суми нито
от къде черпи подобна информация. Твърденията изцяло противоречали на
обективната действителност.
При осъществяване на дейността си като финансова институция,
сключваща договори за кредит с потребители, ответното дружество спазвало
всички предвидени законови изисквания, в т.ч. ЗЗП, ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ.
Ответното дружество изпълнявало насрещните си задължения към
потребителите по сключените договори за заем, изготвени изцяло в
съответствие с императивните норми на закона (същите не били
недействителни, нито съдържали нищожни клаузи). Начислената лихва (и
евентуално такси) били изцяло съобразени с действащата нормативна уредба
и всички стандарти за отговорно кредитиране. Прилаганите от ответното
дружество общи условия по договорите за кредит били предмет на
предварително одобрение от БНБ и за всяка промяна БНБ бивала
9
своевременно уведомявана. Актуалните общи условия били достъпни по
всяко време и на сайта на ответника. За ответното дружество, в качеството му
на кредитодател - страна по договори за потребителски кредити, не били
налице каквито и да е било основания и/или задължения за плащане на суми
като недължимо платени. Вземанията на ответника произтичали единствено и
само от валидни договорни основания - сключени договори за кредит и
дължими по тях парични суми - главници, лихви и т.н.
Относно валидното сключване на договора за кредит:
Процедурата по сключването на договора за кредит била изпълнена
в съответствие с всички нормативни актове, в това ЗПФУР и ЗЕДЕУУ.
Процесът на кандидатстване и отпускане на кредита през интернет
страницата на ответното дружество включвала следните стъпки:
Потребителят попълвал и подавал искане за потребителски кредит
под формата на електронен формуляр на интернет страницата на Ф. с
исканите от потребителя параметри на кредита, в това число предпочитаното
от него обезпечение. Потребителят избирал дали да посочи личен гарант -
физическо лице или да се възползва от допълнителна услуга - гаранция,
предоставяна от Ф.Б. (Приложение № 2А);
След подаване на искането за кредит, Ф. извършвал преглед на
същото и оценка на кредитоспособността на потребителя съгласно чл. 16 от
ЗПК, въз основа на което вземал решение за одобрение или отказ да бъде
отпуснат кредит;
В случай на одобрение, Ф. изпращал на имейл адрес, посочен от
потребителя, преддоговорна информация под формата на Стандартен
европейски формуляр (СЕФ), заедно с проекти на документи за сключване на
договор за кредит, генерирани въз основа на посоченото от потребителя в
електронния формуляр. В част 4.1. на СЕФ и в в чл. 12 от общите условия
било изрично посочено правото на отказ от кредита.
Потвърждение чрез съобщение по телефона (SMS) от страна на
потребителя, че е съгласен да сключи договор за кредит при предложените
условия.
Ищецът и Ф. изпълнили всички стъпки по-горе, вследствие на което
бил сключен договор за кредит. Ищецът кандидатствал за потребителски
кредит в размер на 600.00 (шестстотин) лева за срок от 5 дни през интернет
страницата на Ф. на 31.01.2017 г. в 13:55 ч. След извършване на оценка на
кредитоспособността на кредитоискателя, същият бил одобрен за кредит в
размер на 600 (шестстотин) лева. При кандидатстването ищецът посочил
телефонен номер ********* и електронна поща **************, като тези
полета били винаги задължителни при електронното кандидатстване за
кредит, за да може да продължи процесът на кандидатстване. Прилага извадка
от системата на дружеството за изпратено съобщение, съдържащо
параметрите на искания от ищеца кредит, на електронната поща на ищеца при
кандидатстването му за кредит (Приложение № 5).
При кандидатстването ищецът избрал да се възползва от
допълнителна услуга - гаранция, предоставяна от Ф.Б. plc. Нещо повече,
видно от предоставената от ищеца преддоговорна информация в раздел 4,
т.4.3 било описано, че кредитоискателят сам избира дали да кандидатства с
10
личен гарант или не, както и в случай на избор на юридическо лице -гарант,
каква сума следва да заплати на посоченото юридическо лице.
Видно от Приложение № 2А - извлечение от интернет страницата на
Ф., потребителят избирал дали да предостави поръчител - личен гарант или
да избере юридическо лице като поръчител. При избор на Ф.Б., системата
незабавно и автоматично показвала сумата, дължима за предоставената
услуга, която потребителят трябвало да заплати на Ф.Б. (Приложение № 2Б -
извлечение от интернет страницата на Ф. с илюастративна цел). Ищецът не
пожелал и не кандидатствал за кредит с личен гарант. Сам ищецът избрал да
се възползва от допълнителна услуга, която Ф.Б. не изисквало. Ако по време
на кандидатстване за кредит, кредитоискателят посочел, че желае да
кандидатства за кредит с личен гарант и личният гарант отговарял на
минималните изисквания, посочени на сайта на ответника, а кредитоискателят
преминел успешно оценка на кредитоспособността, то кредитът се отпускал
като се гарантирал от посоченото физическо лице. Изборът на
кредитоискателя дали да предостави личен гарант или да избере услуга по
предоставяне на гаранция от юридическо лице се вписвал и предоставял във
формата на СЕФ. Ищецът следвало да предостави СЕФ с депозирането на
исковата молба.
След като бил одобрен, ищецът получил на електронната си поща
********** договор №**** (приложен от ищеца към исковата молба), общи
условия (приложение № 3) и преддоговорна информация (приложена от
ищеца към исковата молба). Ищецът изпратил нарочен CMC от телефонен
номер - ********** на 14.09.2018 г. в 19:09 часа, с което дал своето съгласие
да сключи договора за кредит при предложените условия, което билж видно
от заявката за кредит-извлечение от системата на Ф.Б. (Приложение №6).
Съгласно чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския
парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година относно електронната
идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на
вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО - обикновеният
електронен подпис означавал данни в електронна форма, които се добавят
към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които
титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. Безспорно
потвърждаването с CMC представлява обикновен електронен подпис,
доколкото CMC съобщението представлява данни в електронна форма и
логически се свързва с телефонния номер на ищеца, посочен от него към
момента на кандидатстването.
Съгласно чл. 13, ал. 4 от Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги, правната сила на обикновения
електронния подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това
е уговорено между страните. Такава уговорка била налице в чл. 8 от
процесния договор, подписан от ищеца, с която ищецът е дал своето съгласие
идентификационният номер (т.е. телефонният номер) на ищеца да има силата
на саморъчен подпис във взаимоотношенията с Ф..
Ф. спазило всички законови изисквания във връзка с това договорът
за потребителски кредит, както и всички негови елементи да са написани по
ясен и разбираем начин, като били спазени изискванията за формат и размер
на шрифта.
11
Относно правомерното посочване на общия размер на кредита:
Твърдението на ищеца, че не бил посочен общият размер на кредита,
както и че липсвало посочване на начина, по който ще бъде изплатена сумата
и в какъв срок, не отговаряло на действителността. В чл. 3 от договора за
кредит ясно било посочено, че общата сума, която следва да бъде върната от
ищеца е в размер на 603,30 лв. (шестстотин и три лева и тридесет стотинки),
като главницата била в размер на 600 лв., а лихвата в размер на 3,30 лв.
Връщането на заемната сума ведно с лихвата било дължимо с едно плащане в
срок от 5 дни от одобряване на кредита и отпускане на заемната сума. Това
били параметри на кредита, индивидуално уговорени и поискани от ищеца и
изрично посочени в договора и преддоговорната информация. В общите
условия изрично били посочени начините, по които можел да бъде върнат
заемът, а именно по банков път (изредени били възможни банкови сметки),
чрез Е.Р., чрез Процесингова система, чрез пощенски паричен превод, чрез С.
или плащане в брой на С..
Заявеният кредит се нареждал веднага след получаване на
потвърждение от заявителя за сключения договор, т.е. с изпращането на
нарочен CMC в този смисъл. Ищецът разполагал с тази информация още
преди да подпише договора за кредит. Начинът, по който ще се получат
средствата се посочвал изрично в заявката към момента на кандидатстването
за кредит (приложение № 2В).
Относно надлежното формиране на ГПР по договора за кредит и
правомерното невключване на таксата за предоставяне на гаранция
(поръчителство) в ГПР по Договора за кредит:
Ищецът предоставил цялата законово необходима информация във
връзка с размера на ГПР, както и начина на неговото формиране. Съгласно чл.
5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор
за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът предоставял
своевременно на потребителя необходимата информация за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит.
Тази информация се предоставяла във формата на СЕФ за предоставяне на
информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2 от ЗПК.
Такъв СЕФ бил предоставен на електронната поща на ищеца при
кандидатстването за кредита, с който се запознал.
Предвидените разходи в СЕФ били включени впоследствие по ясен
и разбираем за ищеца начин и в договора за кредит. В чл. 3 от договора за
кредит ясно било посочено, че общата сума, която следва да бъде върната от
ищеца е в размер на 603,30 лева, като главницата е в размер на 600 лв., а
лихвата е в размер на 3,30 лв.. Следователно, за ищеца била налична и
индивидуално уговорена всяка една сума, която тя следвало да върне с оглед
на сключения от нея договор за кредит, като тези стойности били на
разположение на ищеца през целия процес на кандидатстването, а именно (i)
При попълването на електронния формуляр на интернет страницата на Ф. за
отпускането на кредит, (ii) Чрез предоставения СЕФ на електронната поща на
ищеца след подаване на заявката за кредит и (iii) Чрез предоставения проект
на договор за кредит, който бил надлежно одобрен от същата с изпращането
на нарочен CMC в този смисъл.
12
Посоченият ГПР от 49.24% в договора за кредит бил в съответствие
с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не бил по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Възнаграждението за
предоставената от Ф.Б. услуга за гаранция, от своя страна, не се включвала в
размера на ГПР, тъй като не била задължителна за сключването на договора
за кредит. Твърденията на ищеца, че бил принуден да сключи договор за
гаранция с Ф.Б. не отговаряло на обективната действителност.
При кандидатстване, кредитополучателят можел да избере да
сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за
да обезпечи задълженията си по кредита, или да посочи поръчител, избран от
него. Сключването на договор за гаранция от кредитополучателя не било
задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличавало
възможностите на кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от
него размер и при предлаганите от кредитора условия. Договорът за гаранция
бил възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от кредитора. Ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант,
предложен от кредитора, кредитополучателят получавал незабавна
информация за размера на разхода. Този разход не се включвал в ГПР по
кредита, тъй като не влизал в общия разход по кредита съгласно §1.1. от
Закона за потребителския кредит, доколкото касаел услуга, предоставяна от
трето лице (Ф.Б.), която не била задължителна.
Неоснователно било становището на ищеца, че сключването на
договор за кредит е обусловено от сключване на договор за гаранция и
същото е вменено като задължение на потребителя. Видно от приложение №
2А - извлечение от интернет страницата на Ф. - потребителят можел да избере
какво обезпечение да предостави - поръчител, който сам той е избрал или
Ф.Б. - дружество партньор на Ф.. Избраната възможност залягала в процесния
чл. 5 на договора за кредит, който се генерирал автоматично въз основа на
избора, който потребителят направил при подаването на заявка за кредит, т.е.
същата уговорка се явявала индивидуално договорена по избор на
потребителя. Ако ищецът избрал личен гарант, то клаузата на договора щяла
да гласи: „Кредитът се обезпечава с поръчителство предоставено от (три
имена) в полза на Дружеството...“. С оглед на изложеното твърденията на
ищеца се явявали неоснователни.
Видно от приложение № 2Б - извлечение от интернет страницата на
Ф. с илюстративна цел, в случай, че потребителят избере Ф.Б. като поръчител,
системата автоматично показвала таксите, които потребителят ще трябва да
заплати на Ф.Б. за избраната услуга, преди да бъде сключен договорът за
кредит. Калкулаторът (посочената визуализация в предходното изречение) на
дружеството-гарант бил въведен именно с цел яснота и постигане на
информираност при взимане на решение от потребителя.
Видно от горното, както и от изложените в т. 2.1. стъпки по
сключване на кредита:
Ищецът сам избрал в електронния формуляр като обезпечение
поръчителство от Ф.Б. и след като се е запознала с дължимите от него такси
по договора за гаранция, подала заявлението;
Ищецът получил по e-mail преддоговорна информация, в която било
13
посочено изрично, че за сключването на договора за кредит Ф. изисква от
ищеца сключването на договор за гаранция, заедно с проекти на договора за
кредит. Отделно потребителят получавал по електронна поща и цялата
документация от Ф.Б. - Договора за гаранция и прилежащите документи;
Ищецът, след като първо сам посочил Ф.Б. като поръчител и
получил информацията и проектите на договори, потвърдил изрично чрез
СМС, че желае да сключи договора при посочените условия.
Невключването на възнаграждението за Ф.Б. за предоставяните от
него услуги на гаранция към ГПР по договора за кредит, сключен с Ф.Б., не
представлявало също така и заблуждаваща търговска практика. Както било
посочено по-горе, потребителят бил надлежно информиран за
необходимостта от предоставянето на обезпечение, като сам избрал да ползва
услугите на Ф.Б. още при кандидатстването за кредит, вместо личен гарант,
каквато възможност била предоставена на преценката на ищеца.
Твърдението на ищеца, че сключването на договор за гаранция с
Ф.Б. имало за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по
кредита било напълно неоснователно. Необходимостта от обезпечение за
кредитора се явявала следствие на извършваната от него оценка на
кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от ЗПК, кредиторите
били длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и имала за
цел да гарантира финансовия риск, който Ф. носи от възможността да има
неизпълнение от страна на ищеца. Ф. имало интерес от получаването на
обезпечение именно за да си гарантира, че няма да търпи вреди от
неплатежоспособността на длъжника. По тази причина счита за
неоснователни твърденията на ищеца, че договарянето на обезпечение е
незаконосъобразно.
С оглед на гореизложеното, не счита за основателни твърденията на
ищеца за нарушение на чл. 19 ЗПК.
Относно законосъобразния размер на възнаградителната лихва
Твърденията на ищеца, че уговорената възнаградителна лихва,
равняваща се на 3,30 лв. (0,55% за срока на кредита), противоречи на добрите
нрави, било неоснователно.
Размерът на възнаградителната лихва се показвал още на етап
кандидатстване чрез електронната заявка, чрез СЕФ и се включвал в договора
за кредит, който се одобрявал изрично от потребителя. Възнаградителната
лихва не включвала възнаграждението за услугите за предоставяне на
гаранция от Ф.Б. по подробно изложените съображения по-горе.
Законодателят изрично предвидил ограничение на размера на
възнаградителната лихва, като определил таван за ГПР, в който тя се
включвала - пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута. Ф. изпълнил това законово изискване и следователно
размерът на възнаградителната лихва не би могъл да се възприеме като
противоречащ на добрите нрави.
Относно правомерното посочване на условията за издължаване на
кредита:
Условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
информацията за размера, броя и конкретната дата, на която плащането било
14
дължимо били посочени изрично в договора за кредит, както и в
преддоговорната информация (част 2, т. 4, 5 и 6). Съгласно чл. 2 от договора
за кредит, по ясен и напълно разбираем начин, било посочено, че заемателя се
задължава да върне заема в срок от 5 дни, считано от датата на превеждане на
сумата на заема, съобразно чл. 3.2. от общите условия и е посочена падежната
дата, а именно „Падежната дата на заема е: 05.02.2017г. Заемателят се
задължава да върне заема с еднократно плащане, извършено на падежната
дата“.
Възнаграждението за предоставената гаранцията от Ф.Б.,
включително информацията за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски се посочвали в погасителен план към
договора за гаранция, който ищецът следвало да е получил от Ф.Б.. Ищецът
бил информиран още на етап кандидатстване за размера на възнаграждението
за Ф.Б., ако поиска същото да гарантира изпълнението на задължението на
кредитоискателя (Приложение №2Б).
Относно правото на отказ от сключения договор за потребителски
кредит:
Правото на отказ от сключения договор за потребителски кредит
било уредено в чл. 12 от Общите условия. Същият гласи:
„Кредитополучателят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и
без да посочва причина, да се откаже от сключения Договор за заем, като
уведоми писмено Дружеството в 14-дневен срок от сключването на Договора.
В случай че Кредитополучателят упражни правото си на отказ, същият се
задължава да върне на Дружеството получената заемна сума (главницата) и
да заплати лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на кредита
до датата на връщане на главницата, без неоправдано забавяне и не по-късно
от 30 календарни дни, считано от изпращането на уведомлението до
Дружеството за упражняване правото на отказ. Лихвата се изчислява на базата
на уговорения в Договора за заем лихвен процент. Срокът за връщане на
заема започва да тече от датата на получаването на уведомлението на
Кредитополучателя за упражняване на правото му на отказ. За легитимното
упражняване на правото на отказ следва да бъде изпратено уведомление в
писмена форма“ на адреса на Дружеството.
При упражняване правото на отказ от кредит от страна на
потребителя, Ф. не изисквало и не събирало от потребителя обезщетение, с
което стриктно спазвало разпоредбата на чл. 29, ал. 6 ЗПК.
Ищецът се възползвал от правото на отказ по 4 от кредитите, по
които бил одобрен.
По основателността на евентуалния иск:
Счита предявения евентуален иск за унищожаването на договора за
кредит, както и договора за гаранция поради измама, грешка или крайна
необходимост за неоснователен.
На ищеца била представена цялата изискуема преддоговорна
информация през целия процес на кандидатстването - размер на главница,
размер на лихва, лихвен процент, ГПР, погасителни вноски. Това се е случило
(i) след попълването на електронния формуляр на интернет страницата на Ф.
за отпускането на кредит (ii )чрез предоставения СЕФ на електронната поща
15
на ищеца след подаване на заявката за кредит и (iii) чрез предоставения
проект на договор за кредит. На всеки един етап от кандидатстването ищецът
можел да се откаже от искания кредит. Ищецът също така изрично избрал да
ползва услугите на Ф.Б., вместо да посочи личен гарант, при което се е
визуализирала дължимата сума за предоставяна на избраната услуга
(приложение №2Б). След като се запознал с условията по кредита, ищецът дал
своето изрично съгласие за сключване на договора за кредит чрез нарочен
CMC. Оттук, искането на ищеца за унищожаването на договорите следвало да
се счита за неоснователно.
Относно унищожаването на договора за кредит и договора за
гаранция поради крайна нужда, прави възражение за изтекла 1-годишна
погасителна давност. Двата договора били сключени на 31.01.2017г.,
следователно искането за унищожаването на договорите на това основание
следвало да се счита за погасено по давност. Дори разгледан по същество,
този иск също следвало да бъде оставен без уважение. Ищецът не навеждал
каквито и да било доказателства и факти, доказващи твърдението му. Също
така ищецът бил надлежно информиран за всички елементи на поискания
кредит още на етап кандидатстване. В случай, че условията, при които се
отпускат кредитите от Ф. не удовлетворявали ищеца, той би могъл да се
обърне към друго лице за предоставянето на кредит. С приемането на общите
условия, ищецът декларирал, че 1) икономическото му положение позволява
своевременно да изпълни условията на договора; 2) осведомен е и при
необходимост се е консултирал със специалист за съпътстващите задължения,
които могат да се отразят негативно на икономическото му състояние; 3)
осведомен е, че лихвената ставка по потребителския кредит в друга
финансова институция или банка може да бъде по-ниска от предложената от
дружеството и независимо от това кредитополучателят желае да получи
потребителски кредит от дружеството; 4) Дружеството не го е принуждавало
да взима потребителски кредит и по негово желание му е разяснило
съпътстващите сключването на договора задължения и му е отговорило на
всички въпроси, свързани с дадения договор; 5) той не смята условията на
договора за себе си като крайно неподходящи (чл. 3.6 от Общите условия).
Ищецът добре познавал продуктите на Ф., тъй като кандидатствал за
общо тридесет и три (33) кредита в периода от 01.08.2017г. до 13.07.2021г.
като само в 15 (петнадесет) от тях са били одобрени след извършвана оценка
на кредитоспособността на ищеца, като при всяко кандидатстване ищецът
избирал гаранция от Ф.Б.. При всяка заявка ищецът посочвал електронна
поща ********** и телефонен номер ********* при кандидатстването.
С оглед неясните твърдения на ищцовата страна относно наличието
на недействителни договори, клаузи, недължимо платени суми и т.н., „Ф.Б.“
ЕООД запазва правото си да релевира допълнителна подробна аргументация
относно валидността на отношенията си с потребителя по сключен договор за
кредит, в случай че ищецът конкретизира твърденията и претенциите си.
МОЛИ съда да отхвърли иска като неоснователен.
След преценка на събраните по делото доказателства, по отделно
и в тяхната съвкупност и във връзка със становищата на страните, съдът
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
16
Не се спори и се установява от писмените доказателства, че между
ответника „Ф.Б.“ ЕООД като кредитодател и М. П. СТ., като
кредитополучател е бил сключен договор за кредит № **** от 31.01.2017г.,
по силата на който на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 600.00
лева (чл.1). договорът е сключен за срок от 5 дни (чл.2), считано от датата на
превеждане на сумата по заема съгласно чл. 3.2 от общите условия на
кредитора. Посочено е, че падежната дата на заема е 05.02.2017 г., като
заемателят се задължава да върне сумата с еднократно плащане, извършено
на падежната дата. В чл. 3 е уговорено, че общата сума, която следва
заемателят да върне е в размер на 603.30 лева, от която сума 3.30 лева
представлява лихва, определена от общите условия, при лихвен процент
0.55%. В чл. 4 е посочен годишен процент на разходите (ГРП) в размер на
49.24 лева. В чл. 5 е уговорено обезпечение, като страните са се съгласили, че
договорът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в
полза на дружеството. Не е посочено възнаграждение в договора.
В чл. 7, 9 и чл. 10 от договора, ищцата е дала съгласието си за
обработка на личните й данни, за ползване на кода за потвърждение като
саморъчен подпис на заемателя и за използване на идентификационния номер
като знак за авторството на документите, изпратени от ищцата, включително
идентификационния номер да служи за удостоверяване на електронни
изявления да се считат удостоверени с електронен подпис по смисъла на чл.
13 ал.1 от ЗЕДЕП както и да има силата на саморъчен подпис.
От неоспореното заключение на вещото лице по допуснатата ССчЕ,
което съдът кредитира изцяло като обективно, обосновано и изчерпателно, се
установява, че:
1) Общата сума, която М. П. СТ. е изплатила на „Ф.Б.“ ЕООД по
договор за предоставяне на потребителски кредит **** от 31.01.2017г., е в
размер на 654.00 лева, преведена на 07.02.2017 година чрез И..
2) На 07.02.2017 г. М. П. СТ. е заплатила на „Ф.Б.“ ЕООД по договор
за кредит **** от 31.01.2017г., сумата от 654.00 лв., разпределено по суми
както следва: а) главница – 600.00 лв.; б) лихва - 03.30 лв.; в) обезпечение за
поръчителство: 50.70 лева.
3) На база договор **** от 31.01.2017г. и погасителен план, и
вземайки предвид размера на всички дължими суми, действителния процент
на разходите, изчислен по нормативно установената формула в Приложение
№ 1 към чл. 19 ал.2 ЗПК: а) главница: 600 лв.; б) възнаградителна лихва:
03.30 лв.; в) срок на договора - 5 дни; оскъпяване за срока на кредита: 0.55%;
годишен лихвен процент (ГЛП) – 40.15%; годишен процент на разходите
(ГПР) е в размер на 49.24%;
На база: а) главница: 600 лв.; б) възнаградителна лихва: 03.30 лв.; в)
срок на договора - 5 дни; г) включено обезпечение за поръчителство: 50.70
лева: общо оскъпяване в края на периода: 654 лева; Оскъпяване за срока на
кредита: 9%; ГЛП – 657%; ГПР – 53867.75%
4) Сумата в размер на 50.70 лева не е задържана от ответника, по
счетоводни данни е преведена на „Ф.Б.“.
Съдът намира предявения иск за основателен по следните
съображения:
17
Между страните е бил сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит и не се спори, че ответникът е изпълнил задължението
си да предостави сумата, предмет на договора, а ищецът като длъжник – да
върне заетата сума. Кредитодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за кредит по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК.
Предмет на спора е осъдителен иск за неоснователно обогатяване с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. І от ЗЗД във връзка с чл. 23 и чл. 22 от ЗПК
за връщане на дадено без основание - поради нищожност на договор за
потребителски кредит.
Основателността на главния иск предполага заплащане на сочената
от ищеца сума на ответника, което обстоятелство следва да бъде установено
при условията на пълно и главно доказване от ищеца. В тежест на ответника е
да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на
основание за задържане на сумата, в т.ч. наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за заем.
Сключеният между страните договор **** от 31.01.2017г.
представлява договор за потребителски кредит, сключен от разстояние по
смисъла на ЗПФУР, поради което неговата действителност следва да се
съобрази с изискванията на специалните закон - ЗПК и ЗПФУР, както и с
общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. В
разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване
факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за
предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е
възложена на доставчика на услугата. За доказване на преддоговорната
информация и на електронните изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се
прилага ЗЕДЕУУ, а преддоговорната информация, както и изявленията,
направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от
разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на
другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях. Съгласно чл. 3 от ЗЕДЕУУ
електронният документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от
Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от
23.07.2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните
услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на
18
Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28.08.2014 г.), а съгласно чл. 3, ал. 2
от ЗЕДЕУУ писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен
документ съдържащ електронно изявление. Съгласно чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ
правната сила на електронния подпис е равностойна на тази на саморъчния
подпис, когато това е уговорено между страните. Такава уговорка между
страните се съдържа в клаузата на чл. 10 от договора, съгласно която ищецът
е дал изричното си съгласие кодът за потвърждение, предоставен от
кредитора, който е електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ
във взаимоотношенията с дружеството да има силата на негов
собственоръчен подпис.
Оспорва се ищцата, че договор за кредит **** от 31.01.2017г. е
подписан от ищеца с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от
ЗЕДЕУУ във връзка с чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на
Европейския Парламент и на Съвета от 23.07.2014 г. относно електронната
идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на
вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО, тъй като съдържа
данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна
форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния
подпис използва, за да се подписва - три имена, ЕГН, номер и дата на лична
карта, настоящ адрес, електронна поща, телефон за връзка и други, до които
само титулярят би следвало да има достъп. В тази връзка, при
доказатлествена тежест на ответника, като доставчик на услугата, същият не
установи факта, че е изпълнил задълженията си да предостави на ищцата
преддоговорната информация, съгласно приетото по-горе. Съдът допусне
поисканата съдебно-техническа експертиза, с протоколно определение от
открито съдебно заседание на 08.02.2022 г. по искане на ответната страна.
Ответникът не заплати депозита, определен за възнаграждение на вещо лице,
и не ангажира други доказателства да е изпълнил задълженията си да
предостави преддоговорна информация на ищцата. Във връзка с твърденията
си за спазена процедура, ответникът представя редица разпечатки от
електронната си система за кандидатстване за кредити, подадени от ищцата,
някои от които през няколко дни или в два съседни дни, включително
заявката за процесния кредит (л.78), но от същите не се установява дали
преддоговорната информация е била предоставена.
Разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК въвеждат особени изисквания за валидност на
договора за потребителски кредит, чието неизпълнение води до неговата
недействителност съгласно императивната разпоредба на чл. 22 от ЗПК.
Договор за кредит **** от 31.01.2017г., е сключен в писмена форма,
но не е установен размерът на шрифта, на който е възпроизведен договора,
като фактът на установяване отново е в доказателствена тежест на ответника.
Не се установява дали е спазено е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11
от ЗПК договорът за потребителски кредит да съдържа погасителен план, но в
него уговорено еднократно плащане на цялото задължение, поради което
може да се приеме, че погасителния план се съдържа в чл. 3 от договора.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
19
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към
закона начин. ГПР по кредита, според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК
изразява общите разходи по кредита за потребителя. Легална дефиниция на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-
специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит
не е самоцелно, а е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа
за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени
икономическите последици от сключване на договора. В случая в договора за
заем е посочена единствено абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, не е посочено кои
компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният ГПР от
49.24 %. Не е ясно също така как посоченият лихвен процент от 0.55 %
участва в ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какво е реалното оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Целта на чл. 11, т. 10 от ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. Поради това, следва се приеме, че е налице
нарушение на ЗПК по отношение на съществен елемент на договора за
кредит, което съгласно чл. 22 от ЗПК води до недействителност не само на
тази клауза, но и на цялото договорно правоотношение поради противоречие
със закона.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза може да се направи извод, че в посочения в договора за
потребителски кредит ГРП от 49.24 % не е включена сумата от 50.70 лв.,
представляваща такса за поръчителство по договора за гаранция
(поръчителство), сключен с „Ф.Б.“, който обезпечава договора за заем,
доколкото вещото лице е посочило, че с тази сума кредитът се оскъпява с 9.00
% зца срока на договора, че ГЛП възлиза на 657%, а ГПР е в размер на
53867.75%. С тази допълнителна такса се покриват разходи, които са
свързани с договора за заем и са били предварително известни на кредитора,
най-малкото защото сключването на договора за гаранция (поръчителство) е
регламентирано в клаузата на чл. 5 от договора за заем, а също и предвид
извършеното плащане на таксата в полза на кредитора. Поради това
стойността на тази такса е следвало да бъде включена в ГПР по кредита
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 19, ал. 1 от ЗПК. По този начин
макар формално договорът за паричен заем да съдържа размера на дължимия
20
ГПР, същият накърнява изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не
отразява реалната стойност на ГПР. Съгласно заключението на съдебно-
счетоводната експертиза реално таксата за поръчителство оскъпява кредита с
9.00% за срока на договора , а ГПР възлиза на 53867.75%. Така на практика се
стига до заобикаляне на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за
максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая
надхвърля допустимия петкратен размер на законната лихва.
Посочването в договора за заем на стойност на ГПР и обща дължима
сума, които не отговарят на действителните такива, а са по-ниски,
представлява невярна информация, която следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
68г, ал. 4 от ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл.
11, ал. 1, 10 т. 10 от ЗПК и не му позволява да прецени реалната
икономическа тежест на договора. В този смисъл клаузата за размера на ГПР
е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, за което съгласно
чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът следи и служебно. На основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
клаузата е нищожна, тъй като по делото липсват твърдения и данни да е
индивидуално уговорена. Напротив от начина, по който е представено
съдържанието на договора, може да се предположи, че същият е бил изготвен
предварително от търговеца и в този вид е бил предложен на потребителя.
Поради това когато е сключвал договора, потребителят не е имал реална
възможност да влияе върху съдържанието му.
Нищожността на договора за заем води до нищожност и на договора
за гаранция (поръчителство), в случай, че такъв е бил сключен. По делото не е
установено сключването му, нито страните по него. За посоченият в чл. 5
гарант Ferratum Bank не са установени никакви данни, които да го
индивидуализират, като в случа е невъзможно да се провери дали се касае за
съществуващ правен субект. В общите условия също не е посочено между кои
лица се сключва договора за поръчителство. Дори да се приеме, че същият е
бил сключен между ищцата и трето неучастващо лице,което притежава
процесуална правоспособност, то такъв договор би имал акцесорен характер
спрямо договора за заем и не би могъл да съществува самостоятелно, тъй като
служи за обезпечаване на задълженията по договора за заем, доколкото
разпоредбата на чл. 138, ал. 2 от ЗЗД предвижда, че поръчителство може да
съществува само за действително задължение. В случая липсват задължения,
които да бъдат обезпечени, което бил довело и до нищожност на договора за
поръчителство.
Поемането на задължение от потребителя да заплати
възнаграждение на поръчителя е уговорено единствено в интерес на
кредитора. То увеличава неимоверно тежестта на задължението на
потребителя, тъй като се кумулира към задълженията му по договора за заем.
Налице е следователно явна нееквивалентност на насрещните престации, тъй
като срещу задължението за заплащането на възнаграждение на поръчителя
потребителят не получава никаква насрещна престация.
Тази клауза също е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.
20 във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като внася значително
неравноправие в правоотношението. Дружеството-поръчител поема
21
задължение да отговаря за задълженията на заемателя в общ размер на 603.30
лева, срещу което заемателят заплаща възнаграждение в размер на 50.70 лева,
представляващо 9.00% от размера на заема, но само за срока му от 5 дни. При
това отговорността на поръчителя може изобщо да не бъде реализирана, ако
заемателят добросъвестно изпълни задълженията си по договора за заем, но
въпреки това ще следва да заплати възнаграждение на поръчителя. Освен това
отговорността на поръчителя зависи изцяло от преценката на заемодателя,
което означава, че дори и да не получи изпълнение по договора за заем,
имуществената отговорност на поръчителя може да не бъде ангажирана. По
този начин клаузата на практика прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на заемодателя за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията му.
С оглед изложеното съдът приема, че са основателни наведените от
ищеца твърдения за нищожност на договора за заем и договора за гаранция
(поръчителство). Нищожните договори не произвеждат правно действие в
отношенията между страните. По общото правило на чл. 34 от ЗЗД, когато
договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните
трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея
Ищецът е заплатил по договора за потребителски кредит сума в
размер на 654.00 лева, което се установява от заключението на вещото лице
по счетоводната експертиза, прието по делото без възражения от страните.
Дължимостта на главницата в размер на 600 лева произтича от изричната
законова разпоредба на чл. 23 от ЗПК, поради което заплащането й е било
надлежно и кредиторът не дължи нейното връщане. Недължимо платена с
оглед установената по делото нищожност на договора за заем и разпоредбата
на чл. 23 от ЗПК е разликата над 600 лева до пълния размер на плащанията по
договора за кредит, а именно сума в размер на 654 лева, включваща
недължимо платена договорна (възнаградителна) лихва в размер на 3.30 лева
и недължимо платена такса за поръчителство в размер на 50.70 лева. Без
правно значение е факта, че ответникът е заплатил на гаранта платената от
ищеца такса за предоставяне на поръчителство, уговорено в чл. 5 от договора.
За наличие на неоснователно обогатяване е достатъчно и необходимо да се
установи липса на правно основание за разместване на блага между правните
субекти, в случая между кредитора и кредитополучателя. Без значение за
неоснователното обогатяване са облигационните отношения на една от
страните с трети лица.
Поради изложеното съдът следва да уважи предявения иск като
основателен и доказан в пълния му предявен размер.
ОТНОСНО разноските:
Следва, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК съдът да осъди ответника да
заплати на ищеца При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден
да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 50 лева за
държавна такса и 300 лева за възнаграждение на вещо лице.
Следва, на основание чл. 38 ал.1 от ЗА, да се осъди ответника да
заплати на адв. И.Н. сумата в размер на 300 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение изчислено по реда на чл. 38 ал.1 т.2 от ЗА във вр. с чл. 7, ал.
22
2, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД, „Ф.Б.“ ЕООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж. к. „М.“ бул.
„А.М.“ № ********, представлявано от ИВ. В. Д. и Д.В.Н. да заплати на М. П.
СТ. с ЕГН ********** от гр. С., кв. „Л.“, ул. „Б.“ ****, сумата от 54.00
(петдесет и четири) лева, представляваща недължимо платени суми по
договор за потребителски кредит № **** от 31.01.2017 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на иска – 21.07.2021 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж. к. „М.“ бул. „А.М.“
№ ********, представлявано от ИВ. В. Д. и Д.В.Н. да заплати на М. П. СТ. с
ЕГН ********** от гр. С., кв. „Л.“, ул. „Б.“ ****, деловодни разноски в
размер на 350 (триста и петдесет) лева.
ПРИСЪДЕНАТА сума по чл. 55 от ЗЗД може да бъде преведена по
сметка: IBAN: *************, BIC: *******, с титуляр: „Х.С.Е.“ ООД.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.1 от ЗА, „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж. к. „М.“ бул. „А.М.“
№ ********, представлявано от ИВ. В. Д. и Д.В.Н. да заплати на адв. И.П.Н.,
с адрес на упражняване на дейността: гр. С., ул. „И.Д.“ № ********,
адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата - М. П. СТ. от гр. С.,
кв. „Л.“, ул. „Б.“ **** с ЕГН ********** безплатно процесуално
представителство по делото, в размер на 300.00 (триста) лева, определено от
съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ПРИСЪДЕНАТА сума по чл. 38 от ЗА може да бъде преведена по
сметка: IBAN: ************, BIC: ******, титуляр А. И.Н., чл. 39 ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив,
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
23