РЕШЕНИЕ

           гр. София, 15.01.2020г.

    В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети октомври двехиляди и деветнадесета година, в състав:

                                  ЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                                       ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

                                                        СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 3216  по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 Образувано е по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу решение от 19.12.2018г., постановено по гр. дело № 32623/2018г. на Софийски районен съд, 157 състав, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от дружеството - жалбоподател срещу В.А.Р. искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и ч. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че въззиваемата – ответник дължи на ищеца суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8842/2018г. на СРС, 157 с-в.

Въззивникът – ищец поддържа, че решението е неправилно и необосновано в атакуваната част, поради неправилно приложение на материалния закон. Твърди, че ответницата си е запазила вещното право на ползване върху имота и има качеството потребител на топлинна енергия. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи предявените искове срещу ответницата В.Р..  

Въззиваемата В.А.Р. оспорва жалбата в депозиран писмен отговор. Поддържа, че твърденията в жалбата са необосновани, тъй като същата е собственик на имота, а носител на вещното право на ползване е ответника Л.Р., спрямо която исковете са уважени. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част, с присъждане на разноски.

Решението в частта за уважаване на исковете спрямо Л.И.Р. е влязло в сила като необжалвано.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част.

По същество жалбата е неоснователна.

Предявени са по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителни искове за парични притезания за незаплатена топлинна енергия, услугата дялово разпределение и мораторна лихва, за които е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 8842/2018г. на СРС, 157 състав срещу ответниците Л.И.Р. и В.А.Р..

С обжалваното решение СРС е уважил исковете срещу Л.И.Р. и е отхвърлил исковете срещу В.А.Р., като е приел, че само Л.Р. е пасивно материалноправно легитимирана по исковете, в качеството й на носител на вещното право на ползване върху имота.

По делото е безспорно установено, че ответницата Л.Р. е носител на вещно правото на ползване върху процесния топлоснабден имот, поради което доводите в жалбата за наличие на облигационни правоотношения с въззиваемата В.Р. в същото качество, са изцяло неоснователни. Въззиваемата – ответник В.Р. притежава „голата собственост“ върху имота, по силата на договор за дарение, сключен с нот. акт № 105/98г., с който ответницата Л.Р. е запазила пожизнено правото на ползване.

Съгласно чл. 153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.

Съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 2/17.05.2018г. по т.д. № 2/2017г. на ВКС, ОСГТК,  правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни Общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР), като писмената форма на договора е форма за доказване. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на  новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Прието е в горецитиранато ТР, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди, но наличието на договорни отношения подлежи на доказване по общия исков ред, например чрез откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот

По делото не се твърди и доказва между въззиваемата и ищеца да е сключен индивидуален писмен договор, уреждащ техните отношения, респ. да е налице ползване от нейна страна на процесния топлоснабден имот със съгласие на носителя на вещното право на ползване.

Предвид изложеното, въззивният съд споделя мотивите на СРС за липса на облигационна  връзка между ищеца и въззиваемата В.Р., а такава е налице единствено с Л.Р., в качеството й на притежател на вещното право на ползване върху имота, която  дължи заплащане на цената на отдадената за целия процесен имот топлинна енергия, за претендирания период.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че жалбата е неоснователна и предвид съвпадението на изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

   При този изход на спора право, на въззиваемата Р. следва да бъдат присъдени претендираните и доказани разноски за въззивната инстанция в размер на 500 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение. От въззивника не е направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК да приключване на устните състезания, поради което възнаграждението следва да бъде присъдено изцяло.

  Така мотивиран, Софийски градски съд

 

 

 РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 19.12.2018г., постановено по гр. дело № 32623/2018г. на Софийски районен съд, 157 състав в обжалваната част за отхвърляне на исковете срещу В.А.Р..

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** да заплати на В.А.Р.,  ЕГН  **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 500 лв. – разноски за въззивното производство.

Решението в частта за уважаване на исковете срещу Л.И.Р. е влязло  в сила, като необжалвано.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.