№ 15928
гр. София, 21.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 64 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА
при участието на секретаря ПЕТЯ ЦВ. СЛАВОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА Гражданско дело №
20221110149265 по описа за 2022 година
Производствотo e по реда на чл.422 ГПК.
“Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е предявило искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9, ал.1
ЗПК, вр. чл.99 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД срещу Т. Н. К. за сумата от 600 лева - главница по договор за
паричен заем № 274014 от 15.02.2019г., сключен между ответницата и „Сити кеш“ ООД, ведно със
законна лихва от 29.04.2021г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение)
до окончателното плащане и за сумата от 111,04 лева - обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 02.03.2019г. до 28.04.2021г., които вземания са прехвърлени в полза на ищеца с
договор за цесия и за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №
24742 по описа за 2021г. на СРС, 64 – ти състав.
Ищецът твърди, че на 15.12.2019г. между „Сити кеш“ ООД в качеството на заемодател и
ответница в качеството на заемател е сключен договор за паричен заем № 274014. По силата на
договора „Сити кеш“ ООД предоставило на ответницата паричен заем в брой в размер на 600 лева.
Уговорената възнаградителна лихва възлизала на сумата от 42,77 лева или общо дължимата сума
по заема възлизала на 642,77 лева, платима на 16 равни седмични погасителни вноски, всяка от
които в размер на 40,17 лева и при уговорен краен срок на погасяване на кредита 07.06.2019г.
Съгласно Приложение № 1 от 10.12.2019г. към договор за покупко – продажба от 24.09.2019г.
„Сити кеш“ ООД прехвърлило на ищеца вземанията си спрямо ответницата по посочения договор
за кредит, като Общите условия на договора за заем съдържали изрична клауза, която уреждала
правото на кредитора да прехвърли вземанията си по договора за кредит на трети лица. За
извършената цесия на ответницата било изпратено уведомление от името на цедента, действащ
чрез пълномощник – ищеца (цесионер), което било върнато като недоставено. С исковата молба се
представяло уведомлението за цесията следвало да се съобрази, че същото е достигнало до
ответницата в хода на процеса. Процесните задължения останали непогасени.
В срока по чл.131 ГПК ответницата не е подала отговор на исковата молба. Във
възражението срещу заповедта за изпълнение ответницата се е позовава на направени вноски по
договора за кредит. В открито съдебно заседание ответницата се явява лично, като заявява, че
признава дълга и че в хода на производството е внасяла суми по кредита.
Софийски районен съд, като взе предвид предявените искове, възраженията срещу тях и
доказателствата по делото, намира следното:
В тежест на ищеца по предявените искове е да докаже, че ответницата е сключила договор
за кредит при посочените в исковата молба условия, че ответницата е усвоила уговорената заемната
сума, размер на уговорената възнаградителна лихва, както и прехвърляне на процесните вземания
по договор за цесия в полза на ищеца и това, че цесията е съобщена на ответницата.
В тежест на ответницата е да докаже плащания по договора за кредит.
От приетия като доказателство договор за паричен заем № 274014 от 15.02.2019г. се
1
установява, че между ответницата Т. Н. К. в качеството на заемател и „Сити кеш“ ООД в качеството
на заемодател е сключен договор, по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в
собственост на заемателя сумата от 600 лева, а последният се задължил да върне сумата на 16
седмични погасителни вноски (първата в размер на 4,67 лева, а останалите 15 бр. – в размер на
42,54 лева) с последна падежна дата 07.06.2019г. Уговорен е годишен процент на разходите по
заема в размер на 49,91 % и при фиксиран годишен лихвен процент 40,05 %. Уговорено е, че
общата дължима сума по договора за кредит възлиза на сумата от 642,77 лева.
Съгласно клаузата на чл.3, ал.1 от договора с подписване на договора заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът има
силата на разписка за предадената, съответно получената заемна сума. Получаването на сумата по
кредита не се оспорва от ответницата, която признава дълга.
От горното следва, че е доказано твърдяното облигационно правоотношение с източник
твърденият договор за заем, който има характеристиките на договор за потребителски кредит –
чл.9, ал.1 ЗПК.
Защитата на ответницата срещу исковете се състои във възражение за извършени плащания.
За решаване на въпроса кои вземания са погасени с плащанията следва да се установи кои са
валидно възникналите вземания по договора за кредит и какъв е редът за погасяването им. Съдът е
длъжен служебно да следи за наличие на нищожност на договора или отделни негови клаузи от
значение за решаване на правния спор, дори когато не е направено възражение, когато
нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства – в този
смисъл е Тълкувателно решение № 1/2020г. по тълк.д. № 1/2020г. на ОСГТК.
В договора за кредит е уговорена годишна лихва за ползване на кредита в размер на 49,91
%, което е в рамките на допустимия размер съгласно чл.19, ал.4 ЗПК. Дори и да е спазено
правилото по чл.19, ал.4 ЗПК (петкрания размер на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България)
съдът е длъжен да изследва въпроса за действителността на уговорката за възнаградителната лихва,
защото нормата на чл.19, ал.4 ЗПК определя допустим лимит на оскъпяването на кредита в цялост
и включва не само възнаградителната лихва, но и всички други разходи по кредита. При това
въпросът за нищожност на възнаградителната лихва поради накърняване на добрите нрави
подлежи на самостоятелна преценка дори и при спазване на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. В случая
размерът на възнаградителната лихва възлиза на 42,77 лева за срока на договора от 3 месеца и
половина, или възнаградителната лихва за посочения период се равнява на 7,12 % от главницата.
Следва да се има предвид и че процесният заем е необезпечен, което съставлява риск за
кредитодателя от несъбираемост на кредита и едновременно с това е и облекчено за потребителя
условие при отпускане на кредита. Съдът съобразява и че възнаградителната лихва има за цел да
покрие разходите по отпускане на кредита, да компенсира кредитора от това, че е лишен от
финансов ресурс за определен период от време, както и да осигури целената от него печалба. С
оглед така посочените обстоятелства и посочения по – горе размер на уговорената възнаградителна
лихва съдът приема, че в случая не се касае за възнаградителна лихва, която е прекомерно,
неоправдана висока с оглед целите, за които е уговорена, и поради това приема, че
възнаградителната лихва в случая не противоречи на добрите нрави. Съдът намира, че
формираната практика на ВКС, обективирана например в решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС
по гр. д. № 315/2005г., съобразно която възнаградителна лихва, надхвърляща трикрания размер на
законната лихва при необезпечен кредит е неморално висока, не е релевантна след приемане на
нормата на чл.19, ал.4 (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г.) ЗПК. С въведеното в нормата на
чл.19, ал.4 ЗПК ограничение на ГПР, който включва и възнаградителната лихва, е установен по –
висок праг относно допустим размер на възнаградителната лихва, като видно от стенограмата от
обсъждането на Закона за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит (№ 454-01-8
от 30.01.2014 г., 42-то НС) ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК има за цел поставяне на горна граница
при определяне на лихвите по договорите за потребителски кредити. С оглед изложеното съдът
приема, че уговорената възнаградителна лихва не е в противоречие с добрите нрави и следва да се
приеме за валидно уговорена.
В клаузата на т.6 от договора за кредит е предвидено, че кредитополучателят е длъжен да
учреди обезпечение съгласно предвиденото в договора. Предвидено е, че обезпечението може да
бъде поръчителство, като поръчителят следва да отговаря на конкретно посочени условия или
2
банкова гаранция. Уговорено е, че в случай че кредитополучателят в 3 – дневен срок не представи
обезпечение по кредита съгласно уговореното кредитополучателят дължи неустойка в размер на
237,23 лева, която се дължи разсрочено (т.8 от договора). Съдът приема, че клаузата на т.8 от
договора за кредит е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, които не са писани, систематизирани и конкретизирани правила,
а съществуват като общи принципи, като такива са принципът на справедливостта и
добросъвестността в гражданско правните отношения. Недопустимо е при неизпълнение на
задължение за даване на обезпечение да се уговаря неустойка, защото една от функциите на
неустойката (обезпечителната) е да мотивира към изпълнение на дължимия по договора резултат. В
случая така предвидената неустойка има за цел да принуди длъжника да даде обезпечение, а не да
изпълни поетите с договора задължения, които да удовлетворят конкретния кредиторов интерес.
Дължимият по договора резултат не е даването на обезпечение, то е само гаранция за постигане на
резултата. Така, както е уговорена неустойката, означава, че тя би се дължала и тогава когато
потребителят надлежно изпълнява договора, което не съответства на добросъвестността.
Санкцията за недадено обещано обезпечение е предсрочна изискуемост на кредита, а не
натоварване на длъжника с допълнителни парични задължения – арг. чл.71 ЗЗД. Отделно от това в
случая следва да се държи сметка, че по договора за потребителски кредит задължение на
кредитодателя е да направи предварителна оценка за кредитоспособността на потребителя, за да се
избегне свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност на потребителя – чл.16 ЗПК, съображения 26 и
28 от Директива и чл.8 2008/48/ЕО. Сключването на необезпечен кредит безспорно съставлява
риск за кредитодателя от несъобраемост на отпуснатите парични средства, който риск обаче не
може да се компенсира с натоварване на потребиетеля с допълнителни парични задължения за
непредоставеното обезпечение под формата на неустойка. Несъответно на целта на предвиденото в
ЗПК (транспонирано от Директива 2008/48/ЕО) задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на потребителя е предвиденото в договорите задължение за потребителя да
предостави обезпечение след сключване на договора за кредит. Отделно от това предвидените
условия относно задължението за предоставяне на обезпечение, свързани с предоставянето му в
изключително кратък срок и завишените изисквания към отделните видове обезпечения, прави
това задължение практически неизпълнимо. Всичко това обосновава недействителност поради
противоречие с добрите нрави на уговорката за неустойка поради непредоставяне на обезпечение.
При това неустойка за непредоставяне на обезпечение не се дължи, като нищожността на клаузата
на т.8 от договора не влече недействителност на целия договор, доколкото може да се предположи,
че договорът би бил сключен и без посочената клауза, защото не касае съществена част от
предмета на договора – чл.26, ал.4 ЗЗД.
Предвид горното в тежест на ответницата е възникнало задължение за връщане на
главницата по договора в размер на 600 лева и на възнаградителната лихва в размер на сумата от
42,77 лева.
По делото е изслушано заключение по съдебно – счетоводна експертиза, неоспорено от
страните, което се кредитира от съда. От същото се установяват извършени от ответницата
плащания, както следва : преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
платена сума в общ размер от 205 лева (на 25.02.2019г. е платена сума в размер на 55 лева и на
20.11.2020г. е платена сума в размер на 150 лева); след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение са направени плащания в общ размер от 355,62 лева (на 16.05.2021г. е
платена сума от 50 лева, на 17.05.2021г. е платена сума от 30 лева и сума в общ размер от 275,62
лева е платена в периода 07.02.2023г. – 19.03.2024г.). Така общо платената сума възлиза на 560,62
лева. Плащанията могат да бъдат отнесени в погашение единствено на валидно възникналите
задължения по договора за кредит – главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава в
размер на законната лихва, като последното е законова последица от забавено изпълнение на
парично задължение – чл.86, ал.1 ЗЗД. Предвид липса на уговорка за ред за погасяване на
задълженията следва да се приложи редът за погасяване на лихвоносно задължение, каквото е
процесното, съобразно нормата на чл.76, ал.2 ЗЗД и съгласно задължителните разяснения по
Тълкувателно решение № 3/2017г. по тълк.д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС. При това съдът приема,
че с извършените плащания, вкл. и направените в хода на процеса, които следва да бъдат
съобразени от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК, са погасени на първо място задълженията за
3
възнаградителна лихва и за обезщетение за забава в размер на законната лихва, натрупано до
завеждане на делото. Размерът на възнаградителната лихва, както се посочи по – горе, е 42,77 лева,
а размерът на начислената до завеждане на делото законна лихва е в размер на 162,88 лева (т.2.1,
стр.4 от заключението). При това съдът приема, че са погасени изцяло лихвите (възнаградителна и
законна) в общ размер на 205,65 лева. С остатъка от платената сума в размер на 354,97 лева (560,62
– 205,65) е погасена част от главницата. При това непогасеният размер на главницата възлиза на
сумата от 245,03 лева (600 – 354,97).
Предвид горното съдът приема, че след отчитане на извършените плащания по договора за
кредит е останало непогасено задължение единствено за главница в размер на 245,03 лева.
От събраните по делото доказателства (рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 24.09.2019г. - л.65 от делото, извлечение от Приложение № 1 към него от
10.12.2019г., както и от потвърждение от „Сити кеш“ ООД за извършената цесия на основание
чл.99, ал.3 ЗЗД) се установява, че „Сити кеш“ ООД е прехвърлило на ищеца вземанията си спрямо
ответницата по процесния договор. Кредиторът по договора за кредит е разполагал с такова право
съгласно чл.21, ал.8 от Общите условия към договора за кредит, поради което извършеното
цедиране на вземанията по договора е допустимо съгласно чл.26, ал.1 ЗПК.
За да има действие спрямо длъжника, цесията следва да бъде съобщена на длъжника от
стария кредитор – чл.99, ал.4 ЗЗД. Такова съобщаване преди завеждане на делото не се установява
(след като пратката е била върната като непотърсена, видно от известие за доставяне – л.21), но то е
извършено в хода на процеса чрез връчване на приложеното към исковата молба уведомление от
стария кредитор, действащ чрез пълномощник – новия кредитор, до длъжника за извършената
цесия (л.20 от делото), което обстоятелство следва да бъде взето предвид на основание чл.235, ал.3
ГПК, вр. т.9 от ТР № 4/2013г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК. При това цесията има действие
спрямо длъжника – в този смисъл Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т.
о., решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т.о.
Предвид горното искът за главницата следва да се уважи до сумата от 245,03 лева, ведно
със законната лихва от подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, когато искът се
счита предявен – чл.422, ал.1 ГПК, до окончателното плащане и да се отхвърли за разликата до
пълния предявен размер. Искът за акцесорното вземане следва да се отхвърли изцяло.
По разноските :
Само ищецът е поискал присъждане на разноски, като той има право на такива съразмерно с
уважената част от иска, а също така съразмерно и с тази отхвърлена част от исковете, която се
дължи на извършени в хода на процеса плащания, защото по отношение на тази отхвърлена част от
исковете ответницата е дала повод за завеждане на делото, след като не е платила задълженията си
в уговорените срокове. При това от разноски за настоящото производство в общ размер от 705 лева
(25 лева – държавна такса, 580 лева – депозит за вещо лице и 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда в минимален размер поради невисоката правна и фактическа
сложност на делото съгласно чл.25, ал.1 НЗПП, вр. чл.78, ал.8 ГПК) на ищеца се следват разноски в
размер на 595,55 лева. За заповедното производство съразмерно на ищеца се следват разноски в
размер на 63,36 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422 ГПК, че Т. Н. К., ЕГН **********, с
адрес : гр. София, ул. „С**, дължи на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление : гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис - сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл.99 ЗЗД сумата от
245,03 лева - главница по договор за паричен заем № 274014 от 15.02.2019г., сключен между
ответницата и „Сити кеш“ ООД, ведно със законна лихва от 29.04.2021г. (дата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска
за главницата за разликата до пълния предявен размер от 600 лева и изцяло иска по чл.86, ал.1 ГПК
за сумата от 111,04 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
02.03.2019г. до 28.04.2021г.
ОСЪЖДА Т. Н. К., ЕГН **********, с адрес : гр. София, ул. „С**, да плати на “Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. София, бул.
„Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис - сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, на основание чл.78, ал.1 ГПК
4
сумата от 595,55 лева – разноски за настоящото производство и сумата от 63,36 лева – разноски за
заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
На ответницата препис от решението да се връчи на адрес : гр. София, ул. „С**.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5