№ 58208
гр. София, 18.04.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20231110164095 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от „Ти Би Ай банк“ ЕАД за издаване на заповед
за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу П. А. И. за следните суми:
1770,66 лева – неизплатен остатък от главница (включващ и премии по
застраховка), ведно със законната лихва от 22.11.2023 г. до изплащане на
вземането; 141,93 лева – възнаградителна лихва върху главницата за периода
от 15.05.2023 г. до 15.10.2023 г.; 33,89 лева – възнаградителна лихва върху
застрахователните премии, и 291,59 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 15.05.2023 г. до 07.11.2023 г. – задължения по
договор за потребителски кредит № **********/11.10.2021 г., сключен между
страните по делото.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
във всеки един момент да преценява евентуалната неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност, въведено както в
чл. 7, ал. 3 ГПК, така и от практиката Съда на Европейския съюз,
включително и в случаи, когато съдът не е натоварен служебно да следи
някои обстоятелства – § 32 от Решение по дело C-243/08 Pannon GSM, както и
чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, намира, че от представените по дело документи може
да се направи извод за евентуална неравноправност на някои от клаузите по
договора за кредит. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправни са клаузите в
договор с потребител, които не отговарят на изискването за добросъвестност
и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Отделно от това чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП предвижда,
че е неравноправна клауза в потребителски договор, която натоварва
потребителя с прекомерни по размер неустойка или парично обезщетение.
При договорите за потребителски кредит това правило намира и специална
уредба в разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПКр, която забранява при забава за
плащане потребителят да дължи нещо повече от законната лихва за забава.
1
Съгласно установените значения в правната доктрина лихвата бива или
възнаграждение за предоставяне на парична сума на разположение на едно
лице (възнаградителна лихва) или предвидено отнапред в закона обезщетение
за вредите, които кредиторът търпи от ненавременно плащане на парична
сума от длъжника си (санкционна лихва, мораторна лихва, лихва за забава).
По договорите за кредит лихва се дължи върху предоставената на
потребителя сума за ползване от него (главница по договора). Поради това се
явява евентуално неравноправна клауза, която налага на потребителя да
заплаща лихва върху парична сума, която същият не може да ползва свободно
по свое усмотрение. Това важи особено ако в случаите, когато олихвяваното
плащане се явява премия по застраховка – вземане, което обезпечава
гаранционната функция на застрахователя, и при чието неплащане законът
предвижда като последица не начисляване на лихви, а прекратяване на
застрахователното покритие (вж. чл. 367 – 368 КЗ).
Тук следва да се посочи, че настоящият съдебен състав знае, че е налице
противоречива практика на Софийския градски съд по въпроса за олихвяване
на застрахователни премии, като състави, които приемат, че е допустимо да
се начислява лихва върху застрахователна премия, се основават най-вече на
това, че потребителят бил наясно, че при изтегляне на кредита ще плаща
лихва върху застрахователната премия, която той сам не заплащал веднага.
Настоящият съдебен състав отказва да приеме, че простото знание и
съгласяване с едно договорно условие, е факт, който автоматично изключва
всякаква проверка за неравноправност. Настоятелно в практиката си Съдът на
Европейския съюз подчертава, че институтът на неравноправните клаузи
няма само значение за добро информиране на потребителя, а е средство да се
възстанови баланса в отношенията между икономически по-слабия и неумеещ
(или неспособен) да се защитава потребител и по-силния търговец – така т. 31
– 32 от цитираното по горе Решение от 4 юни 2009 г. по дело C-243/08
Pannon GSM и множество последващи решения, цитирани в т. 29 от
Определение от 17 януари 2023 г. по дело C-379/21 Ти Би Ай банк България.
Ясно е застъпено в практиката на Съда на Европейския съюз и становището,
че неравноправността не може да се компенсира със средствата на
договорната автономия, а за това е необходима външна намеса – вж. напр. т.
53 от Решение от 21 април 2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová
и цитираната там практика. В случая евентуалната неравноправност следва
от това, че кредитът се „пакетира“ ведно със застраховки, предлагани от
кредитодателя, които увеличават цената му (което само по себе си не е
проблем от гледна точка на принципите на добросъвестност и
справедливост), но и се включват в главницата, като макар че потребителят
по никакъв начин не ползва пряко тези застраховки – те обезпечават само
плащането на кредита, т.е. риска на кредитодателя, върху същите се
начислява лихва, защото били „предоставен ресурс“. От този предоставен
„ресурс“ на първо място кредитополучателят нищо не печели, защото само
намалява свое бъдещо задължение (което може и да погаси предсрочно, но
тогава не се намалява премията), а се задължава и да плаща лихва, и то в
размер над законната такава, каквато би плащал, ако сам беше сключил
2
застраховка на свободния пазар. Това положение създава сериозно съмнение
за съответствие с изискванията за добросъвестност в оборота, тъй като
увеличава разходите на потребителя, без да му е предоставена възможност да
сключи застраховка с друг застраховател, да му се даде възможност да
сключи такава, или да бъде уведомен за сравнителни други оферти на други
застрахователи. В обратния смисъл – че подобна клауза може да се приеме в
определени случаи за неравноправна, е постановено например Определение
№ 15169/13.12.2023 г. по въззивно частно гражданско дело № 13590/2023 г. на
Софийския градски съд, III в състав.
В настоящия случай заявителят представя по реда на чл. 410, ал. 3 ГПК
текст на договор с потребителя, в който е предвидено, че длъжникът –
потребител получава като чиста стойност на кредита 5000 лева (чл. 7 от
договора), а към това плаща още общо 1115,76 лева застрахователни премии.
Това изрично е уточнено от заявителя с молба с вх. № 19404/22.01.2024 г.
Тази сума обаче не е отделена в текста на договора като допълнително
плащане към кредита или плащане за услуга, а е капитализирана към
главницата и е получена обща такава в размер на 1172,90 лева, като
възнаградителната лихва по кредита се начислява върху целия сбор от
главница (получена от длъжника сума) и застрахователни премии. Подобен
начин на начисляване на лихвите създава съмнение, че става въпрос за
клаузи, които като общ ефект значително завишават тежестта на потребителя
при разсрочено плащане на застрахователната премия, като в противоречие с
правилото на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр превръщат застрахователната премия във
вземане, олихвяемо с 40,73 % годишна лихва (вж. чл. 9 от договора за кредит
на лист 10 от делото).
Оттук за съда възниква основателно съмнение за това, че начинът на
формиране на лихвата по кредита (олихвяване на застрахователна премия за
застраховка на риска на кредитодателя да не получи плащане, а не на
имуществото на кредитополучателя) може да е резултат от приложение на
евентуално неравноправна клауза.
За да разграничи претенцията за лихва, която евентуално може да се
окаже неравноправна, с разпореждане, връчено на заявителя на 15.01.2024 г.,
е дал указания да се разграничат лихвите върху главницата, които се твърди,
че не са изплатени, и тези върху застрахователните премии, както и да се
отграничат по същия начин претенциите за лихва за забава. Заявителят е
отказал да изпълни указанията на съда, като с молба от 22.01.2024 г.
поддържа тезата си, че по договора за кредит има една обща главница.
Тази теза на заявителя е в пряко противоречие с практиката на Съда на
Европейския съюз, който в т. 83 – 86 от цитираното Решение от 21 април
2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, според което „общият
размер на кредита“, т.е. това, върху което се начисляват разходи съгласно т.
86 от решението, е равен на онова, което потребителят получава, т.е. може да
използва за себе си, по кредита. Застраховка, гарантираща при определени
рискови (т.е. извън волята на потребителя) условия обезпечаване на
кредитодателя в този смисъл не може да е част от „общия размер“ на кредита,
3
а тя е разход по него.
Поради това претенцията за лихви върху застраховката следва да се
отхвърли като основана на евентуално неравноправна клауза. В случая съдът
е дал шанс, в изпълнение на правомощията и задълженията си съгласно
практиката на Съда на Европейския съюз – т. 2 от диспозитива на
Определение от 26 ноември 2020 г. по дело C-807/19 Банка ДСК и т. 28 – 31
от Определение от 6 февруари 2024 г. по дело C-425/23 Сити кеш и др., на
заявителя да отграничи претенциите си за тези лихви от претенциите за
възнаградителна лихва върху действително изплатената главница от 5000
лева, но това не е направено. Тъй като настоящото производство е за издаване
на заповед за незабавно изпълнение и преди активите на потребителя пряко
да бъдат засегнати от претенциите на заявителя в настоящото производство,
последният няма как да възрази, за осигуряване на ефективното приложение
на задължението да не се дава никакво действие на евентуално неравноправни
клаузи съгласно чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО, съгласно практиката на Съда
на Европейския съюз – т. 1 от Определение от 17.01.2023 г. по дело C-379/21
Ти Би Ай банк България (вж. и точки 30 – 32 от мотивите), искането за всички
възнаградителни лихви следва да се отхвърли изцяло.
По отношение на останалата част от претендираните суми – за лихва за
забава и главница, настоящият съдебен състав намира, че доколкото
застрахователните премии са отразени в кредита като част от главницата, т.е.
от „чистата стойност“ на кредита, то невключването им като разход по
кредита според цитираното вече Решение от 21 април 2016 г. на Съда на
Европейския съюз по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, т. 83 – 86,
означава, че и годишният процент на разходите по кредита е изчислен
неправилно. Това е така, защото във формулата за изчисляване на годишния
процент на разходите общите разходи по кредита (които следва да включват и
застраховките, а те са извадени като част от главницата) са в числителя на
формулата и при тяхното намаляване чрез невключване на задължителен
компонент, се променя в посока надолу и резултатът от изчислението. За това
не са необходими специални знания, доколкото е ясно и без пресмятане, че
ще има отклонение, не е ясно само какво. Но съгласно т. 50 – 55 от Решение
на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 Профи
кредит България всяко отклонение от правилата за изчисляване на годишен
процент на разходите може да се приеме за липса на посочване на такъв, а
това съгласно българското право – чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПКр, води до нищожност на договора, по който се дължи само чистата
получена сума от потребителя, или 5000 лева. Тъй като в случая разпоредбите
са национални, съмнение, че годишният процент на разходите е изчислен
неправилно (макар и да не е ясно точно колко неправилно), няма, и
предвидената санкция е нищожност, основанието за отхвърляне на тази част
от заявлението ще е по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
В случая с молбата си с вх. № 19404/22.01.2024 г. заявителят е признал
плащания от длъжника на стойност 6391,08 лева (18 вноски по 355,06 лева),
поради което чистата стойност на отпуснатия кредит е отдавна платена от
длъжника. При това положение, и доколкото в случая се касае не просто за
4
издаване на заповед за изпълнени, срещу която потребителят може да
възрази, а за заповед за незабавно изпълнение, с която се допуска изпълнение
върху актива на имуществото на потребителя още преди същият да има
възможност да узнае, че срещу него е издадена заповед, изискванията за
ефективност на защитата на потребителя налагат – съгласно установеното от
Съда на Европейския съюз в т. 30 – 32 от Определение от 17.01.2023 г. по
дело C-379/21 Ти Би Ай банк България, за да не се допусне изпълнение на
която и да е вероятно неравноправна клауза, заявлението в случая да се
отхвърли изцяло.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение с вх. № 334618/22.11.2023,
подадено от „Ти Би Ай банк“ ЕАД.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „Ти Би Ай
банк“ ЕАД, с ЕИК: *********, с адрес на управление: София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“, № 52 – 54, че може да предяви гореописаните си претенции с
осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на определението в сила, като
ползва платената държавна такса от 44,08 лева за вземанията, за които
заявлението е отхвърлено.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя „Ти Би
Ай банк“ ЕАД. Препис да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5