ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1029
гр. Перник/25.11.2019
г.
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, I състав, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Роман Николов
ЧЛЕНОВЕ: Антон Игнатов
мл. съдия Кристина Костадинова
като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова в. ч. гр. д. № 787 по описа на ОС – гр.Перник
за 2019 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 413,
ал. 2 вр. с чл. 274 от ГПК.
Образувано е
по частна жалба с вх. № 30057/24.10.2019 г. (п.к. 23.10.2019 г.), подадена от „Профи
кредит България“ ЕООД, с ЕИК: *********, чрез процесуалния му представител –
юрк. Г.Г., срещу разпореждане от 09.10.2019 г., постановено в закрито заседание
по ч.гр.д. № 5516/2019 г. по описа на Районен съд – гр. Перник, в частта му, с
която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК на „Профи кредит България“ ЕООД срещу Ц.В.Т., с ЕГН: ********** за
сумата от 247.26 лева – възнаграждение за допълнителен пакет от услуги и за
сумата от 30 лева – такса разходи за извънсъдебно събиране на задължението по
договор за потребителски кредит № ***
В частната
жалба се излагат доводи, че постановеният съдебен акт в обжалваната част е
неправилен и незаконосъобразен, постановен в нарушение на съдопроизводствените
правила. В тази връзка се твърди, че в производството по чл. 410 от ГПК не се
проверява дали претендираното със заявлението вземане съществува. Посочва се,
че споровете относно обективираните в заявлението претенции, в това число
относно вземането за допълнителен пакет от услуги, следва да се решат по исков
ред, при положение, че длъжникът депозира възражение по чл. 414 от ГПК. Оспорва
се приетата нищожност на уговорката за заплащане на предоставянето на
допълнителни услуги поради противоречие с добрите нрави, като се излагат доводи,
че същата е проявление на принципа на автономност на волята и длъжницата е била
напълно наясно с нейното съдържание. Изводите на районния съд се оспорват и от
гл.т. на относимото в случая европейско законодателство, като се навеждат
съображения, че същите му противоречат.
На следващо
място се излагат доводи, че решаващият състав е превишил своите правомощия в
производството по делото, като е обсъдил обстоятелство по същество, което
следва да бъде доказано в едно бъдещо исково производство. Акцентира се върху
обстоятелството, че за заповедния съд не съществува възможност служебно да
констатира наличието на неравноправна клауза, тъй като заповедното производство
не е със състезателен характер, а противното би означавало нарушаване принципа
на равенство на страните по делото. Посочва се и че след като в заповедното
производство по чл. 410 от ГПК не е предвидено да се събират доказателства, то
изводите на съда за отхвърляне на претенцията за цената на допълнителния пакет
от услуги са неоснователни, доколкото се базират единствено на съдържанието на
самото заявление, което не било достатъчно, за да ги обоснове.
В допълнение
се посочва, че длъжницата е била запозната с естеството на услугите, предлагани
в процесния „пакет“, с възможностите и условията, при които да ги ползва като
изрично е заявила желание в тази насока. Уточнява се, че подписването на такова
споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги не е задължително
и не е условие за сключване на договора за кредит. Акцентира се върху
обстоятелството, че съответните допълнителни услуги се предлагат с оглед
удобство на клиента и обслужват неговите интереси като му осигуряват по-гъвкави
възможности за обслужване на получения кредит. В тази връзка се допълва, че
възнаграждението по процесното споразумение не представлява цена на услугите, а
цена на осигурената възможност за ползване на такива от страна на длъжника.
Излагат се доводи, че уговарянето на такива услуги е законово допустимо.
Допълва се, че възможността да се ползват същите не може да е част от
уговорения годишен процент на разходите. На последно място се излагат доводи,
че съдържанието на сключеното споразумение в крайна сметка кореспондира с
принципа на свободата на договаряне
По отношение
отказа в частта за сумата от 30 лева, представляваща извънсъдебни разноски,
жалбоподателят се позовава и на разпоредбите на чл. 9 от ЗЗД, на чл. 10а, ал. 1
от ЗПК и чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като твърди, че уговарянето на такива разноски
не противоречи на цитираните законови правила. По тези съображения се иска
разпореждането да бъде отменено в обжалваната част като се издаде заповед за
изпълнение за всички претендирани със заявлението суми.
Предвид
разпоредбата на чл. 413, ал. 2 in fine от ГПК
препис от частната жалба не е изпратен на длъжника по делото.
По допустимостта:
Частна жалба с вх. № 30057/24.10.2019 г. е процесуално
допустима – подадена е от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, в законоустановения срок като отговаря на изискванията за нейната
редовност, в това число е заплатена дължимата държавна такса за разглеждането
й.
Пернишкият окръжен съд, като взе предвид доводите, изложени от жалбоподателя и представените по делото доказателства, и след като съобразно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС прецени служебно всички правно релевантни факти, намира за установено следното от фактическа страна:
Производството по ч.гр.д. № 5516/2019 г. по описа на РС – гр. Перник е
образувано по заявление, подадено от „Профи кредит България“ ЕООД, за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за следните суми: сумата от
348.47 лева – главница по Договор за потребителски кредит № ***, сумата от 43.03
лева – договорно възнаграждение, сумата от 274.26 лева – възнаграждение за
закупен допълнителен пакет от услуги, сумата от 30 лева – такса за извънсъдебно
събиране на вземането за периода от 02.07.2017 г. до 07.11.2017, сумата от
19.13 лева – законна лихва за периода от 02.07.2017 г. до 07.11.2017 г. вкл.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
до окончателното изплащане на вземането, както и за разноски за държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение.
В т. 12 от
заявлението „Обстоятелства, от които произтича вземането“ е посочено, че страните
по договора за потребителски кредит са сключили към него и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, по силата на което длъжникът
дължи възнаграждение, което става изискуемо с подписването му. В допълнителна
молба от 08.10.2019 г. заявителят е уточнил, че е отпуснал на заемателя паричен
заем в размер на 200 лева. Относно споразумението за предоставяне на
допълнителен пакет от услуги е посочено, че същото е опционално и се сключва
единствено по желание на заемополучателя, като това не представлява
предпоставка за сключването на заемния договор. Уточнява се също, че длъжникът
е бил наясно със съдържанието и условията на това споразумение и с уговорената
цена на пакета от 320.04 лева. Излагат се подробни доводи, че сключването на
процесното споразумение е в интерес на длъжника, доколкото същото му осигурява
възможност да се възползва от множество услуги: искането за кредит да бъде
разгледано в кратки срокове, отлагане на плащане на вноски, намаляване на
размера на вноските, бързо отпускане на допълнителни средства по кредита и т.н.
Поддържа се, че споразумението е сключено по волята на длъжника и същият е
можел да се откаже от него по всяко време, но не го е направил. Уточнява се, че
възнаграждението за допълнителния пакет от услуги се заплаща за осигурената
възможност на длъжника да се възползва от тези услуги по своя преценка. Допълва
се и че стойността на посочените услуги не може да се поеме като част от общите
разходи по кредита, доколкото същите не са свързани с дейността по кредитиране.
Относно сумата от 30 лева в т. 12 от заявлението е посочено, че същата е
определена съгласно тарифа за таксите на „Профи кредит България“ ЕООД като е
начислена за разходи за извънсъдебно събиране на вземането за периода от
02.07.2017 г. до 07.11.2017 г.
По така
подаденото заявление заповедният съд се е произнесъл с разпореждане като е
отхвърлил заявлението по чл. 410 от ГПК относно искането за издаване заповед за
изпълнение за сумата от 247.26 лева – възнаграждение за допълнителен пакет от
услуги и за сумата 30 лева – разходи за извънсъдебно събиране на задължението,
като по подробно изложени съображения е приел, че в тази част заявлението
противоречи на добрите нрави и на закона, с оглед на което е налице хипотезата
на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК.
При така установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав
намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК заповедният съд
е длъжен служебно, т.е. и без да е налице възражение от длъжника по чл. 414 от ГПК да извърши проверка дали
предявеното със заявлението вземане не противоречи на закона и/или добрите
нрави.
Предвид
съдържанието на изложеното в заявлението заемно правоотношение, въззивният съд
намира, че с оглед качеството на кредитополучателя – физическо лице и липсата
на противни твърдения, същото по своята правна характеристика представлява
договор за потребителски кредит. По тези съображения спрямо него освен
разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и ЗЗД, предвид качеството
„потребител“ на заемополучателя, приложение следва да намерят и
разпоредбите на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП). В тази насока от чл. 24 от ЗПК във вр. с чл. 143 – 148 от ЗЗП,
както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП следва изводът, че неравноправните клаузи в такъв
вид правоотношения следва да бъдат обявени за нищожни от съда, поради пряко
противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба от
икономическа гл.т. страна. По тези съображения въззивният съд намира за
неоснователни доводите в жалбата, че за заповедния съд не съществува възможност
служебно да констатира наличието на нищожна и/или неравноправна клауза, както и
че е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил обстоятелство по
същество, предмет на бъдещо исково производство. В този смисъл е и трайната
съдебна практика – както на българските съдилища – напр. Определение №
974/07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г., ІІ т.о. на ВКС, така и на Съда на ЕС
– решение от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено задължително
тълкуване съгласно чл. 633 от ГПК и чл. 267 от ДФЕС на диспонираната в
националното законодателство Директива 93/13/ЕИО. Именно с оглед последното настоящият състав не
споделя и доводите за противоречие на изводите на районния съд с приложимото
законодателство на ЕС.
От своя страна в разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП се съдържа
легално определение на понятието „неравнопрана клауза“ в договор
с потребител, съгласно което такава е
всяка уговорка във вреда на същия, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20
точки от посочения текст. Освен това според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, а съгласно ал. 2 – не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. В този
смисъл са и разрешенията, дадени в цитираната
Директива 93/13/ЕИО.
В конкретния
случай в т. 12 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение заявителят
изрично е посочил, че процесният договор за
потребителски кредит № *** е сключен
при общи условия, т. е. при предварително определени от заемодателя договорни клаузи като процесното споразумение за допълнителен пакет
от услуги е сключено към този договор. Следва да се отбележи и че наведените от
заявителя твърдения в допълнителната молба от 08.10.2019 г. са противоречиви,
доколкото от една страна е посочено, че възнаграждението по този допълнителен пакет произтича от процесния договор
за кредит, а същевременно се твърди, че
предлаганите допълнителни услуги не са пряко свързани с договора за кредит и не
са част от общите разходи по него.
На следващо
място въззивният съд намира, че
клаузите за заплащане на възнаграждение по допълнителния пакет услуги
противоречат на добрите нрави и на нормите на 10а, ал. 2 и ал. 4, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което обосновава извод за тяхната нищожност. Възнаграждението в размер
на 320.04 лева за допълнителния пакет се явява прекомерно и не отговаря на изискванията
на закона, като възраженията на дружеството жалбоподател в този смисъл са неоснователни.
Посоченият
извод следва на първо място от обстоятелството, че не става ясно какви точно
услуги са включени в процесния пакет, нито каква е цената на всяка от тях,
което противоречи на разпоредбата
на чл. 10 а, ал. 4 от ЗПК. Съгласно твърденията на заявителя възнаграждението по процесното
споразумение е определено общо като е
уговорено и заплащането му от потребителя да е предварително. Следователно, то е дължимо само за „възможността за предоставянето" на изброените в споразумението услуги
и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на
действието на сключения между страните договор, която концепция в последна сметка
се извежда и от твърденията на дружеството жалбоподател. Подобно
разрешение обаче противоречи на принципа за
добросъвестност и справедливост при договарянето, който изисква потребителят да
заплаща такса за реалното ползване на определена услуга, а не за хипотетичното
ползване на такава, каквато е тезата на жалбоподателя. По тези
съображения настоящият състав също намира, че е налице неравноправна клауза в договора за кредит, доколкото потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за услуги, които не са му предоставени, поради което тази уговорка противоречи и на добрите нрави, както правилно е приел и
районният съд.
С оглед възраженията във въззивната
жалба на дружеството следва да се отбележи, че действително разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД урежда
принципа на свободата на договаряне. Последният обаче не може да
оправдае уговарянето на клаузи, които противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. В тази
връзка следва да се вземе предвид, че според чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 от ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая включените
във въпросния пакет т.нар. „допълнителни услуги“, представляват
именно услуги във връзка с усвояването и управлението на кредита, поради което и не може да се
приеме, че същите попадат в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.
Регламентираните в последната норма допълнителни услуги са такива, които нямат
пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора.
Не на
последно място следва да се отбележи и че уговореното възнаграждение за пакета
от допълнителни услуги, е в размер от 320.04 лева, при размер на кредита от 200
лева. В тази връзка доколкото същото превишава размера на кредита, но
представлява цена не за действително предоставени услуги, а само за
„осигуряване на хипотетичната възможност“ да се ползват такива, то същото
следва да се приеме и за прекомерно, което е допълнителен аргумент за неговата
нищожност поради противоречие с добрите нрави.
По отношение
сумата от 30 лева, представляваща такси за разноски за извънсъдебно събиране на
вземането, дружеството жалбоподател се позовава на разпоредбите на чл. 33, ал 1
от ЗПК, като счита, че такива разноски се дължат и уговорката в тази насока не
е нищожна. Въззивният съд обаче намира посочените доводи за неоснователни,
доколкото според твърденията на заявителя вземането за такса и разходи за
извънсъдебно събиране е възникнало под условие за настъпил падеж на главните
задължения. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата,
каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи. С
уговарянето на таксата на практика се постига заобикаляне на ограничението на
чл. 33 от ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло
свързана с хипотеза на забава на длъжника. Подобна клауза противоречи на чл. 33
от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно
обезщетение за забава. На последно място следва да се отбележи и че не са
изложени никакви обстоятелства какви конкретни действия фактически са били
предприети от заявителя за извънсъдебно събиране на задължението. За да се
търси възстановяване на разход следва да е обосновано реалното му извършване,
но твърдения за това липсват.
По
тези съображения обжалваното разпореждане е правилно и следва да бъде
потвърдено, а подадената частна жалба е неоснователна и като такава следва да
бъде оставена без уважение.
Така
мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е
Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 09.10.2019 г.,
постановено в закрито заседание по ч.гр.д. № 5516/2019 г. по описа на Районен
съд – гр. Перник, в обжалваните му части.
Определението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно т. 8 от ТР №
4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.