Р Е Ш Е Н И Е
№ , гр. София, 19.12.2019
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо
гражданско отделение, 28 – и състав, в публичното
заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛИЦА
ЙОРДАНОВА
При участието на секретаря
Емилия Кривачкова, разгледа докладваното от съдия
Елица Йорданова гр. д. № 6727 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе
следното предвид:
Съдебното производство
е образувано по искова молба, с вх. № 67058/ 22.05.2019 г., с която
Е.Д.М. ***, понастоящем
в Софийски централен затвор, с ЕГН **********, е предявил против П.на Р.Б.иск за
осъждането и да му заплати обезщетение
в размерна 100 000 лв., ведно със законната
лихва, както и съдебно – деловодни разноски.
Съобразно изложените
в исковата молба твърдения, ищецът депозирал жалба, по която ответникът
отказал да извърши разследване на посочените в жалбата лица, което
извършили против ищеца престъпления, не били разпитани
свидетели и така жалбата му била
осуетена. С акт на ВКС по пр.
пр. № 4390/ 2019 г. и пр. пр. № 860/ 2019 г. и пр. пр. № 120/ 2019 г. на АпСпП било отказано
образуването на досъдебно производство. По този начин
ответникът грубо нарушавал Конституцията на Р България, разпоредбите на ДФЕС – чл. 4 ал. 3; чл.чл.
18, 20, 67, 82 пр. ІІ т. В; ДЕС – чл.чл.
2, 3, 4,5 и 6, Хартата на правата в ЕС – чл.чл.
20,21,41,51,52,53 и 54; чл. 13 от
КЗПЧОС и Директива 2012/29 на
ЕС. Настоява ответникът да бъде осъден
да му заплати
обезщетение в размер на 100 000 лв., ведно със законната
лихва, считано от 02.02.2018 г. до окончателното и изплащане.
По реда
и в срока по чл. 131 ал. 1 от
ГПК ответникът П.на РБ, чрез юк. Ц.М., е депозирала писмен отговор, в който се е противопоставила на допустимостта и основателността на заявената претенция с твърденията, че връзка с постановления за откази за
образуване на ДП по преписка № 120/2019 г., и по пр. пр.
№ 910/2018 г. по описа на Апелативна специализирана
П.(АпСпП), с които са потвърдени откази
по пр. преписка
№ 1528/2018 г. и пр. пр. №
1191/2018 г. по описа на Специализираната П.(СП) да се образуват
досъдебни производства. Съгласно разпоредбата на чл. 132 от
КРБ, при осъществяване на съдебната власт
съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни
действия и за постановените от тях актове, освен
ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.
По делото липсвали доказателства магистрат да е извършил престъпление, за което да
е бил осъден с влязла в сила присъда,
поради което претенцията била недопустима. Освен това била
неоснователна, тъй като за да
се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност
на П.на Р.Б.по
чл. 49 от ЗЗД, следва да са
налице всички елементи от общия
фактически състав на непозволеното увреждане по чл.
45 от ЗЗД: действие или бездействие на физическо лице,
натоварено с извършването на определена работа,
вреда, противоправност на извършените действия, причинна връзка между деянието
и настъпилото увреждане и виновно поведение на прекия причинител
на вредата. Действията на прокурорите
били изцяло в кръга на техните
правомощия и не било налице виновно
противоправно поведение. Противоправността на действията на прокурор,
извършени във връзка или при
изпълнението на възложена работа, не можела да
се установява от граждански съд,
а следвало да бъдат установени съобразно предвидените в НПК процедури и ред. Претендираните от ищеца вреди не
били в причинно-следствена връзка с твърдяните като незаконосъобразни бездействия и актове на прокурор. Функциите
на прокурора в наказателното производство са ясно разписани
в чл. 46 от НПК. В изпълнение на възложените
му от закона
правомощия, тойсе произнасял с актове /постановления/, които подлежат на инстанционен
контрол. Липсвали доказателства на ищеца да са
причинени вреди, а претендираното обезщетение не съответствало на критериите за
справедливост, визирани в чл. 52 от ЗЗД. Твърденията на ищеца били неоснователни,
поради което искът му следвало
да бъде отхвърлен
като неоснователен и недоказан. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на приложените по
делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна следното:
На 27.08.2018 г. Е.Д.М.
депозирал във ВКП жалба, че председателят на 16 - и състав на Специализирания
наказателен съд го е отвлякла и противозаконно лишила от свобода по ЧНД № 1231/
2018 г., тъй като в нарушение на ЕКЗПЧ над три месеца не го допускала до съд,
за да разгледа искането му за изменение на мярката му за неотклонение, като
поведението и било корупционно. Жалбата е била изпратена от ВКС на
Специализираната прокуратура, като на 20.09.2018 г. е отправено искане от
наблюдаващия прокурор за преразпределение на преписката в звено „Антикорупция“. По жалбата му била образувана пр. пр. №
1528/ 2018 г. по описа на СпП, като с постановление
от 26.09.2018 г. била изпратена за проверка в Главна дирекция „Национална
полиция“ при МВР с дадени задължителни указания. Изискани са били протоколите
от съдебните заседания, проведени по делото, решенията ведно с мотивите,
протоколите от случайното разпределение на делото. Проверката е започнала на
01.10.2018 г. На 14.01.2019 г. е поискано продължаване срока за разследването
и, тъй като в самата жалба не се съдържали данни, от които да се направи
обосновано предположение за извършено от съдията в СпНС
престъпление. С постановление от 15.02.2019 г. СпП е
отказала образуването на досъдебно производство, тъй като по преписката не са
били събрани каквито и да е данни за извършено от председателя на 16 състав на СпНС престъпление от общ характер. Постановената от него мярка „Задържане под
стража“ представлявала дейност, упражнена в рамките на предоставените му от
закона правомощия, като взетото решение е постановено въз основа на
доказателствата и вътрешното убеждение на магистрата, за което не може да му
бъде търсена наказателна отговорност. По подадена от ищеца жалба против
постановление на СпП била образувана пр. пр. № 120/
2019 г. по описа на Апелативната специализирана прокуратура, която с
постановление от 27.03.2019 г. е потвърдила отказа за образуване на досъдебно
производство на низовата прокуратура. По подадена от Е.Д.М. била образувана пр.
пр. № 4390/ 2019 г. по описа на ВКП, по която на 15.05.2019 г. му било
изпратено писмо, че същите твърдения е излагал и в предходна жалба, по която
било образувана пр. пр. № 191/ 2018 г. на СпП, чийто
отказ да се образува наказателно производство бил потвърден с постановление АСП
по пр. пр. № 910/ 2018 г., всички актове са били проверени и преценени като
законосъобразни, поради което е изчерпана възможността за преразглеждането им.
Като доказателство по делото е
приложен здравния картон на ищеца към релевантния период, в който е посочено,
че страда от артериална хипертония – І степен, като на 11.12.2018 г.
показанията на кръвното му налягане са били 145/ 75, а на 18.12.2018 г. – 150/
90. Приложени са и два амбулаторни листа от проведени медицински прегледи, в
които са посочени диагнози – „други увреждания на ставния хрущял“ и „увреждания
на брахиалния плексус“.
Ищецът е ангажирал гласни доказателства
в подкрепа на своите твърдения. От показанията на св. И.Ц.И. се установява, че
знаел от самия Е.Д.М., че е подавал жалба в П.и по нея не били извършвани
никакви процесуални действия, не било разследвано, въз основа на което той се
чувствал напрегнат, изнервен, с висок емоционален заряд, ядосан и
некоординиран, ругаел прокурорите. Според свидетеля тревожността идвала от
липсата на действия по разследването.
При така изложените фактически
данни Софийски градски съд достига до следните правни изводи:
Предявената от Е.Д.М. против П.на
Република Българсия претенция черпи правното си
основание си от нормата на чл. чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД и е процесуално допустима.
Досежно основателността на предявения
иск, съдът намира следното:
С иска по чл. 49 ЗЗД се ангажира
гаранционно-обезпечителната отговорност на този, който е възложил на друго лице
някаква работа. Фактическият състав, който я поражда включва виновно противоправно действие или бездействие от страна на лице,
на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда при
или по повод изпълнението й. Тази отговорност не се презумира,
тя възниква само когато изпълнителят на възложената работа причини вреда, като
резултат на виновното му и противоправно поведение.
Всеки един от елементите на деликта трябва да бъде
заявен със съответното твърдение, като законова презумпция е налице само
относно вината.
Ищецът твърди, че ответникът противоправно е бездействал, като в противоречие с
императивни правни норми не е предприел разследване по подадената от него жалба
срещу 16 – ти състав на СпНС.
Съгласно чл. 207 ал. 1 от НПК,
досъдебно производство се образува, когато са налице законен повод и достатъчно
данни за извършено престъпление. Законните поводи са изчерпени от законодателя
в нормата на чл. 208 от НПК и по делото не се спори, че подадената от Е.Д.М.
жалба представлява законен повод. Под „достатъчно данни“ за образуване на
досъдебно производство се разбира, когато може да се направи основателно
предположение, че е извършено престъпление. Изключение е предвидено в ал. 2 на
чл. 211 от НПК, съгласно която норма за образуване на досъдебно производство не
са нужни данни, от които могат да се направят изводи относно лицата, извършили
престъплението, или относно правната му квалификация. В жалбата си ищецът е
изложил твърдения, че председателят на 16 – ти състав на СпНС
е извършил престъпления от общ характер, за това, че противозаконно го лишава
от свобода и че е извършила корупционни действия, но от изложението му става
ясно, че се касае за постановена мярка за неотклонение „Задържане под стража“,
т. е. за осъществяване на регламентирана от законите на държавата лишаване от
свобода на лица, обвинение в извършването на тежко умишлено престъпление при
наличието на предвидените от законодателя предпоставки за това.
Вън от горното, ответникът е
извършил проверка по подадената от ищеца жалба. Фактът, че не е образувал
наказателно производство, не е незаконосъобразен и противоправен,
тъй като П.разполага с дискрециионна власт, при
упражняването на която да прецени съобразно доказателствата по делото и
вътрешното убеждение на съответния прокурор дали е налице обосновано
предположение да е извършено престъпление от общ характер.
При тези съображения
настоящият съдебен състав намира, че не е установен първият от кумулативно
предвидените от законодателя реквизити на непозволеното увреждане прокурор, на
когото ответникът е възложил извършването на работа по образуване на
наказателно производство, да е действал противоправно.
В исковата молба ищецът е
изброил множество международни правни норми, които намира, че П.на РБ е
нарушила с отказа за образуване на наказателно производство по неговата жалба.
Независимо, че липсва уточнение какво предписват същите и защо намира, че действията, съответно
бездействията му ги нарушават, а е налице просто изброяване, съдът намира, че
следва да отбележи следното:
Ищецът твърди, че
разглеждането на искането му за изменение на мярката му за неотклонение
нарушава разпоредбите на ДЕС. Цитираните от него правни норми нямат касателство към обжалването на задържането под стража и не
въвеждат срок, в който съдилищата на държавите – членки да са задължени да се
произнесат.
Неоснователни са твърденията
на ищеца, че е нарушено първичното общностно право,
независимо, че исковата му молба съдържа просто изброяване на номерата на отделни
разпоредби, а предметът на спора се определя от фактическите му твърдения, а не
от тяхната правна квалификация. Чл. 18 от ДФЕС касае Европейския съвет, избора
и функциите на върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи
и политиката на сигурност. Чл. 20 се отнася до засиленото сътрудничество между
държавите - членки в области, които не попадат в изключителната компетентност
на Съюза. Разпоредбите на чл. 67 са систематично разположение в раздел
„Пространство на свобода, сигурност и правосъдие“, в което се зачитат основните
права и различните правни системи и традиции на държавите-членки, без да
задължават последните да определят срокове за задължително разглеждане на
искания за освобождаване на задържани лица. Чл. 82 от ДФЕС се отнася до
съдебното сътрудничество по наказателноправни
въпроси, каквото сътрудничество изобщо не е било предмет на жалбите на ищеца и
изобщо на проведенатата прокурорска проверка. Аналогично,
чл. 20 от ДЕС се отнася до засиленото сътрудничество между държавите – членки,
каквото не е налице в настоящото производство. Нормите на чл. 2 – чл. 6 от ДЕС
представляват общи разпоредби, нито една от която не възлага в задължение на
държавите – членки да образуват чрез своите органи задължително наказателно
производство по сигнал на лица без значение дали в тях се съдържат данни, от
които може да се направи обосновано предположение за извършване на
престъпление. Това не би могло и да бъде по друг начин, тъй като ЕС
функционира, спазвайки суверенитета на всяка от държаните – членки в областта
на наказателното право, без да изисква синхронизиране на законодателствата в
тази област.
Хартата на основните права в
ЕС, която се ползва със силата на първично общностно
право за държавите-членки, предвижда в своя чл. 20, че всички хора са равни
пред закона, а в чл. 21 прогласява забрана на дискриминацията. Чл. 41 се отнася
до правото на добра администрация . Разпоредбите от чл. 51 до чл. 54 от Хартата
са общи такива относно тълкуването и прилагането и. Ищецът твърди, че противоправното бездействие на ответника нарушава
разпоредбите на множество разпоредби от Хартата, но за да е приложима същата,
дадена държава членка трябва да „прилага[…] правото на Съюза“ по смисъла на
член 51 / в този смисъл решение по делото Pfleger и
др./. Когато държава членка приеме мярка, която се отклонява от основна
свобода, гарантирана от Договора за функционирането на Европейския съюз, тази
мярка попада в приложното поле на правото на Съюза, но в случая такава мярка не
е предприета от Държавата. Подаването на сигнал за извършване на престъпление
ще доведе до разследване единствено ако е аргументиран и от него могат да се
извлекат достатъчно данни за действително извършено престъпление. В този смисъл
гражданите не разполагат с абсолютна и гарантирана от правото на ЕС „основна“
свобода да претендират държавата да образува наказателно производство дори в случаи,
когато данни за престъпление липсват. Следователно твърденията на ищеца за
нарушаване разпоредби на Хартата на основните права в ЕС са неоснователни.
Съдът не намира, че е нарушена
Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и съвета от 25 октомври 2012
година за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата
на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на
Съвета, тъй като е транспонирана в българското право. Твърденията на ищеца, че
е жертва на престъпление са били разгледани и е било преценено съобразно
правомощията на ответника, предоставени му от закона, че същият не притежава
такова качество, тъй като изобщо престъпление липсва извършено. Твърденията му
в тази насока съдът приема за неоснователни.
Най – сетне ищецът твърди, че
ответникът е нарушил множество
разпоредби на КЗПЧОС, които съдът цени като неоснователни, тъй като на
първо място тя защитава правата и основните свободи на лица, които са обект на
съдебно производство. Освен това лица, срещу които е извършено престъпление
биха могли да настояват Държавата да проведе разследване и тя следва да извърши
такова, за да осигури вътрешноправно средство за защита по смисъла на чл. 13 от
Конвенцията на своите граждани. Тази разпоредба обаче не вменява в задължение
на държавата да образува наказателно производство и при очевидна
несъстоятелност на твърденията за извършено престъпление. Още повече,
ответникът е извършил разследване, разпоредил е извършването на проверка, по
която са събрани доказателства, а ищецът е упражнил правото си на жалба срещу
прокурорския акт, с която е отказано образуване на наказателно производство.
Следователно не е допуснато нарушение на разпоредби на КЗПЧОС.
Липсата на доказателства за противоправно поведение от страна на прокурори, на които
ответникът е възложил изпълнение на функции по образуване на наказателно
производство води съда на извода, че е безпредметно обсъждането на останалите
елементи на състава на непозволеното увреждане – дали на ищеца са причинени
вреди и следва ли същите да бъдат обезщетени.
При така изложените фактически
данни и правни изводи настоящият съдебен състав намира така предявения иск за
неоснователен, който като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло, както с претендираната от ищеца законова лихва.
На
основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника следва да бъдат присъдени разноски
за възнаграждение за юрисконсулт, определено на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25 ал.
2, вр. ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ в размер на 450 лв..
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Е.Д.М. ***, понастоящем в Софийски централен затвор, с ЕГН **********, против
П.на
Република България, иск за осъждането
и да му
заплати сума в размер на 100 000 лв. /сто хиляди лева/,
представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на отказ
да се образува наказателно производство по подадена от него жалба до ВКП от 27.08.2018
г., ведно със законната лихва, считано
от 02.02.2018 г. до окончателното и изплащане, като
неоснователен.
ОСЪЖДА Е.Д.М.
***, понастоящем в Софийски централен затвор, с ЕГН **********, да заплати на П.на
Република България, разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 450 лв. /четиристотин и петдесет лева/.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Апелативен съд гр. София.
СЪДИЯ: