Р Е Ш Е Н
И Е
гр.София,
30. 12 . 2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публичното заседание
на единадесети декември
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова
и прокурора сложи за разглеждане
Докладваното от съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 922 по описа
за 2019 г. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
Образувано е по постъпила
въззивна жалба от С.М.С., ответник пред СРС, срещу решение №
502003 от 05.10.2018 г. постановено от СРС, 128 състав по гр.д.№ 11173 по описа
за 2018 г., в частта, в която на основание чл.422 ГПК в полза на ищеца /пред
СРС/ - „П.к.Б.“ ЕООД, в тежест на въззивника, е признато за установено вземане
по договор за потребителски кредит № ********** от 23.12.2015 г. в размер на
2331,79 лв.-главница, ведно със законната лихва считано от подаване на заявлението
по чл.410 ГПК-18.09.2017 г. до окончателното плащане.
Твърди се, че
решението е неправилно, необосновано и постановено при допуснати процесуални
нарушения. Сочи, че СРС не бил разгледал възражението за пълна нищожност на
договора, направено с отговора по исковата молба и по-конкретно уговорката
относно годишния лихвен процент в размер на 41,17 % и лихвен % на ден от 0,11
%. Позовава се на чл.146,ал.5 ЗЗП. Според въззивника клаузата за лихва била
съществен елемент от договора за кредит. Нищожна била и уговорената арбитражна
клауза. Счита, че неправилно СРС бил приел, че договорът и допълнителното
споразумение са самостоятелни. Действително, споразумението не било предмет на
заповедното производство и нямало как суми по него да бъдат претендирани в
настоящето производство, но следвало да се отчете взаимовръзката с договора за
потребителски кредит. В допълнителното споразумение били налице редица нищожни
клаузи, което било посочено в мотивите на съдебното решение.
Иска се
обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и да се постанови друго, с
което претенциите да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Постъпил
е отговор от въззиваемия, ищец пред СРС-
„П.к.Б.“ ЕООД. Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на решението на СРС в частта, в която претенциите са били уважени. Счита,
че претенцията му е доказана от събраните по делото доказателства. Не били
допуснати сочените от въззивника процесуални нарушения.
По допустимостта на жалбата:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на
29.10.2018 г. Въззивната жалба е подадена на 12.11. 2018 г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само
доколкото са посочени в жалбата.
Заповедта за изпълнение,
издадена на 25.09.2017 г. от СРС, ГО, 128 с-в по ч.гр.д.№ 65771 по описа за 2017
г., не е била връчена на длъжника Възражение по чл.414 ГПК не е било подадено. СРС
е дал указания до заявителя по чл.415, ал.1,т.2 ГПК във връзка с чл.47, ал.6
вр.ал.5 ГПК, които са достигнали до знанието му на 15. 01.2018 г. Исковата
молба е предявена на 15.02.2018 г. / по пощата/.
Следователно първонистанционният
съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
Видно от т.12 от
заявлението, подадено по реда на чл.410 ГПК като обстоятелство, от което
произтича вземането, заявителят се позовава се на сключен между страните договор
за потребителски кредит от 28.12.2015 г., а сумата, която се претендира в
размер на 4683,62 лв. е посочена като главница по този договор.
С отговора по исковата молба са въведени възражения
по отношение уговорената годишна лихва и лихва на ден, които възражения
съвпадат с доводите във въззивната жалба, с която сме сезирани.
Според Тълкувателно решение № 4/2013
от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 11.б, е недопустимо в исковото производство по иск, предявен по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, да се изменя основанието, от което произтича вземането по
издадената заповед за изпълнение. Поради обусловеността на предмета на делото
по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК от основанието и размера на
заявеното в заповедното производство вземане, с настоящото решение съдебният състав не би могъл да се произнесе по
отношение на договорените между
страните лихви. Видно от съдържанието на сключеното между страните споразумение /л.27 по
исковото производство/ същото касае т.нар. „допълнителни услуги“. Вземания по
това споразумение заявителят не е претендирал в производството по чл.410 ГПК,
както и самият въззивник отбелязва. Независимо от това в мотивите си СРС се е
произнесъл по неравноправните клаузи на това споразумение като ги е обсъдил
една по една. Това прави неоснователен довода на въззивника, че съдът не се бил
произнесъл по възраженията му в отговора. Приетото от СРС досежно клаузите в
споразумението за „допълнителни услуги“, обаче, не повлиява на крайния изход по
спора.
Правилно СРС е констатирал, че възражения относно размера на главницата не са
били изложени от ответника. А настоящата инстанция констатира, че доводи по
отношение начина на формиране на главницата, също не са направени в срока по
чл.131 ГПК.
Поради съвпадане на
крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се
потвърди.
По разноските:
При този изход на спора на
въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски в размер на 300 лв.-юрк.възнаграждение.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 502003 от 05.10.2018 г. постановено от
СРС, 128 състав по гр.д.№ 11173 по описа за 2018 г., в частта, в която
на основание чл.422 ГПК в полза на ищеца /пред СРС/ - „П.к.Б.“ ЕООД, в тежест
на ответника - С.М.С., е признато за установено вземане по договор за
потребителски кредит № ********** от 23.12.2015 г., в размер на 2331,79
лв.-главница, ведно със законната лихва считано от подаване на заявлението
по чл.410 ГПК, вх.№ 3072569-18.09.2017 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА С.М.С., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.д-р В. Л.П., да
заплати на „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***
, сумата в размер на 300 лв.-разноски за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: