Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 26.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти юни през две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 1932 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 06.08.2019г.,
допълнено по реда на чл. 248 от ГПК с определение от 09.01.2020г., постановено
по гр.д. № 21830/2017г. на СРС, ГО, 155 състав, са отхвърлени предявените
от Р.Д.Д. срещу “К.Г.Ш.” ЕООД обективно кумулативно съединените искове е правно основание чл. 286 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати следните суми: сумата от 2 200 лева –
възнаграждение по договор за предоставяне на счетоводни услуги от 01.07.2016г.
и сумата от 153, 70 лева – обезщетение за забава в размер на законната
мораторна лихва за периода от 30.07.2016г. до 04.04.2017г.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ищеца Р.Д.Д., в която са изложени оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт поради допуснати съществени нарушения
на съдопроизводствените правила. Конкретно се поддържа необоснованост на
изводите на СРС, че ищцата е имала неправомерно поведение, от което тя не може
да черпи права. Счита, че осчетоводяване на разходен касов ордер от
08.07.2016г. е следвало да се извърши едва през м.08.2016г., а процесният
период касае предоставени счетоводни услуги, извършени през м.07.2016г. за
съставени през м.06.2016г. счетоводни документи. По делото нямало
доказателства, че осчетоводяването през м.07. на документи, съставени през
м.06., е водено нередовно, т.е., че услугата не е извършена качествено. Нещо
повече, обръща внимание на обстоятелството, че ответното дружество чрез своя
законен представител е подписало всички документи, не е възразило срещу
качеството на извършената услуга, което по смисъла на разпоредбите на ТЗ се
счита за приемане на работата без възражение. Навежда съображения за
необоснованост на изводите на първоинстанционния съд, че е установено плащане
на претендираното възнаграждение. Напротив, поддържа, че ответното дружество не
е ангажирало доказателства за това обстоятелство. По тези съображения прави
искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да се уважат.
По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна - “К.Г.Ш.” ЕООД, с който същата се оспорва по подробно
изложени съображения. Въззиваемата страна счита първоинстанционното
решение за правилно, като постановено в съответствие със събраните по делото
доказателства. Релевират се възражения за нищожност на процесния договор поради
невъзможен предмет, тъй като на 01.07.2016г. е уговорено възнаграждение за
положен труд за минал период, който ищцата не е положила. Твърди се, че
осчетоводяването на ДДС за м.06.2016г. не следва да се приравнява на
“счетоводно обслужване за периода от 01.06.2016г. до 30.06.2016г.“, тъй като няма счетоводно обслужване за посочения
период, а извършване на еднократна услуга – осчетоводяване на ДДС за
м.06.2016г., което ищцата била извършила през м.07.2016г. Поддържа се, че е
житейски невъзможно изпълнителят да се задължи да извърши услуга за минал
период, поради което счита договорът за нищожен и като такъв непораждащ права и
задължения за страните. Освен това ищцата била признала в проведеното на
24.01.2019г. публично съдебно заседание, че е получила плащане за
предоставената през м.06.2016г. услуга. Навеждат се и съображения, че ищцата не
е доказала, че е изправна страна по договора, т.е. че е предоставила счетоводни
услуги за процесния период. По тези съображения се прави искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал.
1 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният
съд е приел, че по делото е безспорно установено наличието на облигационно
отношение между страните по договор от 01.07.2016г. за предоставяне на
счетоводни услуги, по силата на който ищцата се е задължила да предоставя
такива срещу заплащане на договорено възнаграждение. Въз основа на
кредитираната съдебно-счетоводна експертиза е направен извод, че счетоводството
на ответното дружество не е водено редовно, поради което е аргументирано, че
ищцата не е изправна страна по договора и няма основание да претендира
заплащане на договореното възнаграждение. Допълнително основание за отхвърляне
на претенцията са и събраните по делото гласни доказателства, от които се
установявало, че ответното дружество е заплатило в брой процесната сума от 2
200 лева.
Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, ищцата следва да установи, че спорното право е
възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на
договорни отношения между страните по договор за изработка, изпълнение на
задължението на ищеца, както и настъпване на изискуемостта на вземането.
Ответникът следва да ангажира доказателства за
правоунищожаващи, правоизключващи или правопогасяващи възражения срещу съществуването на вземането,
респективно срещу изискуемостта на вземането.
Процесната искова претенция се основава на твърдение
за неизпълнени от ответника договорни задължения за заплащане на възнаграждение
за предоставени счетоводни услуги по договор от 01.07.2016г.
Предвид предмета на спорното материално право, в
тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК е било до докаже три главни
обстоятелства: 1) наличието на сключен между страните договор за изработка, с
който му е възложено предоставянето
на счетоводни услуги срещу определено уговорена възнагражедине, 2) фактическото
изпълнение на същите услуги, и 3) приемане на изработеното от ответника.
Процесният договор за счетоводни услуги има правните
характеристики на договора за изработка, уреден в чл. 258 и следв. от ЗЗД. В
правната доктрина и съдебната практика няма спор, че договорът за изработка е неформален
и консенсуален договор, който се счита за сключен в момента на постигане на
съгласие относно присъщите на съдържанието му съществени елементи – работата,
която възложителят възлага, а изпълнителят приема да изпълни, и
възнаграждението, което възложителят ще заплати на изпълнителя за извършената и
приета работа. Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за
доказване на договора за изработка.
Договорът за изработка по своята правна същност представлява
неформален, консенсуален, двустранен, комутативен, възмезден договор, като при
учреденото от него материално правоотношение за изпълнителя-ищец са породени
две основни облигаторни задължения – да извърши съобразно поръчката в срок и
без отклонение от нея и недостатъци процесните услуги и да предаде работата на
възложителя, а за изпълнителя – да приеме /одобри/ извършената работа и да заплати
уговореното възнаграждение на изпълнителя - арг. чл. 258 ЗЗД и чл. 266, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД.
Законът задължава поръчващия да приеме изработеното –
чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Приемането като правно действие представлява 1). фактическо
получаване на изработеното и 2). признанието, че то съответства на поръчаното.
Следователно, приемане е налице, когато реалното получаване на изработеното се
придружава от изричното или мълчаливото изразено изявление на поръчващия, че
счита работата съобразена с договора. Приемане означава одобряване. Именно за
да може да се даде на приемането значението на одобряването, законът предписва
на поръчващия да прегледа работата и да направи всички възражения за
неправилно, неточно изпълнение – чл. 264, ал. 2 ЗЗД. И ако не направи такива
възражения, работата се счита за приета, т . е. за одобрена, както разпорежда
уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция. Следователно, едва при
предаването на работата изпълнителят е изпълнил своите основни правни
задължения, породени от договора за изработка, като правното задължение на
възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение е станало изискуемо.
При иск за реално изпълнение на договорно задължение с
правно основание чл.
266, ал.1 ЗЗД, ищецът следва да установи, при условията на пълно и главно
доказване, наличието на валидно сключен между страните договор, който е породил
целените с него правни последици, както и качеството си на изправна страна по
договора - че е изпълнил съгласно уговореното или е готов да изпълни. Съгласно чл.
266, ал. 1 ЗЗД, възложителят трябва да даде на изпълнителя необходимото
съдействие за изпълнение на работата, да приеме изработената съобразно договора
работа и да изплати възнаграждение за приетата работа. Приемането на
извършената работа, възложена с договор за изработка, обхваща два момента:
фактическо получаване на изработеното от поръчващия и признание, че
изработеното съответства на поръчаното, т.е. приемане е налице само когато
реалното получаване на изработеното е придружено с изрично или мълчаливо
изразено волеизявление на поръчващия, че счита работата за съответна на
уговореното. На поръчващият е вменено не правото, а задължението да приеме
извършената съгласно договора работа, като в случай на неправилно изпълнение
той може да направи възражения по см. на чл.
264, ал.2 ЗЗД, в противен случай работата се счита за приета.
Между страните по делото не е спорно обстоятелството,
че на 01.07.2016г. бил сключен договор за предоставяне на счетоводни услуги, по
силата на който ищцата, в качеството на изпълнител, се е задължила да извършва
счетоводно обслужване на ответното дружество, да организира финансовата му
дейност, да осъществява вътрешен финансов контрол, да извършва финансови,
счетоводни услуги и консултации на възложителя, срещу насрещна престация,
дължима от ответното дружество, представляваща възнаграждение в размер на 2 200
лева. В чл. 1, ал. 2 от договора са посочени конкретните параметри на
възложената работа, като изрично е уточнено, че в обхвата на счетоводното
обслужване се включва периода от 01.06. до 30.06.2016г.
Ответното дружество е релевирало за първи път във
въззивното производство възражение за нищожност на договора при фактически
твърдения, че е сключен за предоставяне на услуги за минал период, както и че
услугите за минал период не били извършени. По така релевираното възражение
настоящият съдебен състав приема следното:
Трайната практика
на ВКС /решение № 429 от 21.06.2010г. по гр.д. № 1211/2010г. на ВКС, решение № 179 от 08.04.2019г.
на ВКС по гр. д. № 163/2018 г., I ГО, и др./ приема, че съгласно чл. 131 от ГПК, възраженията на ответника срещу предявения иск и фактите, на които те
се основават, следва да бъдат заявени в срока за отговор на исковата молба. С
изтичане на този срок всички правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи
и правоотлагащи възражения, се преклудират,
и не могат да бъдат въведени по-късно в производството пред първоинстанционния
съд, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства – чл. 133 от ГПК. Съгласно чл. 147 от ГПК до приключване на съдебното дирене страните могат да
навеждат нови обстоятелства и да представят нови доказателства, ако не са могли
да ги узнаят, посочат и представят своевременно, или когато се касае за
нововъзникнали обстоятелства. Възражението за нищожност на договор, по който
ответникът е страна, следва да бъде въведено с отговора на исковата молба, тъй
като обстоятелствата във връзка със сключване на този договор са му известни и
той е могъл своевременно да се позове на тях, както и да представи и да поиска
събиране на доказателства за установяването им. Релевирането му след преклузията по чл. 133 от ГПК не може да бъде взето предвид и разгледано от съда.
Ако ответникът не се е позовал на нищожността на договора, съдът не може
служебно да констатира нищожността, освен когато основанието за нищожност е
пряко установимо от договора. Въз основа на посочените по-горе практика на ВКС се приема, че съдът е
оправомощен служебно да провери действителността на договор само в случай, че
нищожността следва от неспазване на предвидена в закона форма за действителност
или от друг факт, осъществяването на който личи и се установява от съдържанието
на самия договор и обективираните в него волеизявления.
Ответникът твърди,
че с процесния договор е поел задължение да престира възнаграждение за услуги,
които е следвало да се извършат преди подписване на договора и които в
действителност не били извършени. Така наведените възражения следва да се
квалифицират като порок на сделката по чл. 26, ал. 2, предл. 4-то от ЗЗД -
липса на основание, а не според дадената от въззиваемата страна правна
клалификация – невъзможен предмет, доколкото не се твърди нито фактическа, нито
правна невъзможност на предмета на договора. Релевираното от ответното
дружество възражение не попада в изключението, при което съдът е длъжен
служебно да констатира нищожност на договора, тъй като същата не е пряко
изводима от самия договор, доколкото следва да бъде съобразена спецификата на
поетото задължение по него за счетоводно отразяване на стопански и финансови
операции, извършени за минал отчетен период, т.е. предметът на услугата е
счетоводно приключване на м.06.2016г. По тези съображения се налага извод, че
наведеното от ответника за първи път във въззивното производство
правоизключващо възражение за нищожност на процесния договор е преклудирано и
не следва да се разглежда.
Въззиваемата
страна е оспорила за първи път в хода на въззивното производство и твърдението
на ищеца, че е изправна страна по договора, като възложителят е навел възражения
за пълно неизпълнение. Настоящият съдебен състав приема следното:
В конкретния случай ответното дружество не е
подало отговор на исковата молба в преклузивния за това срок по чл. 131 от ГПК,
а в проведеното първо съдебно заседание по делото е заявено единствено възражение
за извършено плащане за престираната услуга преди подаване на исковата молба, т.е. в това
възражение имплицитно се включва признание на факта на извършване на
възложената работа и приемане на същата от страна на възложителя. В аспекта на изложеното по-горе
се налага извод, че въпросът за изпълнение на възложената с процесния договор
работа не е бил спорен в първоинстанционното производство и въвеждането за
първи път на това възражение едва в отговора на
въззивната жалба е
несвоевременно заявено - обхванато от преклузията на чл. 133 от ГПК. Ето защо същото не подлежи на разглеждане като
преклудирано.
Действително, от
приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, се установява,
че разходен касов ордер, издаден на 08.07.2016г., не е осчетоводен в счетодните
книги на ответното дружество през м.07.2016г. С оглед предмета на процесния
договор – уточнен в първото по делото съдебно заседание пред СРС, проведено на
18.12.2018г., срещу което уточнение ответникът не е възразил, а именно –
счетоводно приключване на м.06.2016г., се налага извод, че ищцата не е имала
задължение да извършва текущо /т.е. за м.07.2016г./ счетоводно обслужване на
дружеството. Ето защо изводът на вещото лице, че счетоводството на ответника
през м.07.2016г. не е редовно водено поради неосчетоводяване на разходен касов
ордер от 08.07.2016г., е ирелевантно за предмета на спора. Дори и да се приеме,
че текущото осчетоводяване за м.07.2016г. е част от поетите от ищцата
задължения, то следва да се посочи, че неосчетоводяването на един първичен
счетоводен документ, не може да се приравни на пълно неизпълнение. От друга
страна, ответното дружество не е упражнило правото си да иска намаляване на
уговореното по договора възнаграждение поради твърдяното от него частично
неизпълнение по договора, поради което съдът не може служебно да разглежда този
въпрос.
В аспекта на
изложеното се налага извод, че ищцата проведе пълно и главно доказване на
предявения иск за реално изпълнение. Установи се съществуването на валиден
договор за счетоводно облужване, по който ответникът е поел задължение да
заплати възнаграждение в размер на 2 200 лева. Възложителят не е оспорил в
преклузивния за това срок по чл. 131 от ГПК, че ищцата е престирала услугите по
договора, както и че същите са приети от ответника без възражения. Правопогасяващото
възражение за плащане на дължимото по договора възнаграждение е недоказано. На
първо място следва да се има предвид, че съгласно нормата на чл. 164, ал. 1, т.
4 от ГПК, свидетелски показания за погасяване на установени с писмен акт
парични задължения, са недопустими. Безспорно е, че процесната хипотеза попада
в предвидената в чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК забрана, тъй като задължението за
заплащане на възнаграждение е установено в процесния писмен договор. В случая
не е налице изключението по чл. 164, ал. 2 от ГПК, тъй като липсва изрично
съгласие на ищцата за събиране на гласни доказателствени средства за тези
обстоятелства. Ето защо показанията на свид. З.М.в тази част не следва да се
обсъждат. Но дори и да се приеме, че липсата на противопоставяне от страна на
ищцата за събиране на гласни доказателствени средства се приравнява на съгласие
по чл. 164, ал. 2 от ГПК, то изводите на съда за недоказаност на
правопогасяващото възражение няма да се променят. И това е така, тъй като свид.
М.не излага непосредствени възприятия относно предаването на процесната сума в
полза на ищцата, а косвени такива, основани на твърдението, че нейн колега от
фирмата е изтеглил от банката парична сума, която е била предназначена за
плащане на ищцата по договора от 01.07.2016г. Липсата на други ангажирани
доказателства за установяване на твърдяното плащане по процесния договор води
до извод, че ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса, не проведе
пълно и главно доказване на релевираното правопогасяващо възражение.
По тези
съображения съдът счита, че предявеният иск за главница е основателен и следва
да се уважи.
Съгласно чл. 7,
ал. 2 от договора страните са уговорили срок за плащане на дължимото
възнаграждение, а именно – до 30-то число на месеца, за който е сключен.
Следователно ответникът е в забава по отношение на главното парично вземане,
считано от 31.07.2016г., поради което претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е
установена по основание. По отношение на размера на същата съдът в приложение
на чл. 162 от ЗЗД приема, че акцесорното вземане за обезщетение за забава в
размер на законната мораторна лихва за исковия период възлиза на претендираната
в исковата молба сума от 153, 70 лева.
Като е достигнал
до други крайни изводи първоинстанционният съд е постановил неправилно решение,
което следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което
предявените искове да се уважат в пълен размер.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода на
спора и предвид изричното искане в полза на въззивника следва да се присъдят
сторените по делото разноски в общ размер на 569 лева, от които 69 лева за
държавна такса и 500 лева адвокатско възнаграждение.
В полза на ищцата
следва да се присъдят и сторените в първоинстанционното производство разноски за
държавна такса в размер на 138 лева /определената допълнително по реда на чл.
77 от ГПК държавна такса с определение от 26.11.2019г. на СРС е заплатена от
ищцата видно от вносна бележка от 04.12.2019г. – л. 12 от делото на СГС/ и сумата
от 250 лева възнаграждение за вещо лице.
Ищцата е
претендирала адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство в общ
размер на 700 лева съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК. В тази връзка и след като взе предвид
своевременно направеното от ответното дружество възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал.
5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение
за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за
адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012
год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004
г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата
наредба минимален размер.
По делото е ангажиран договор
за правна защита и съдействие и доказателства за заплатено съответно на
18.12.2018г. възнаграждение в размер на 600 лева и на 21.01.2019г. –
възнаграждение в размер на 100 лева за осъщественото процесуално
представителство по делото
Материалният интерес в конкретния случай възлиза на 2 353, 70 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения /в приложимата редакция
към датата на сключване на процесния договор за правна защита и съдействие - изм. и доп., бр. 28 от 28.03.2014 г./, при
интерес от 1 000 до 5 000 лв. минималното
възнаграждение е 300 лева + 7 % за горницата над 1 000 лв. То в частност е равно на 394, 76 лева. Въззивният съд намира, че действително
заплатеният адвокатски хонорар, съотнесен към
действителната фактическа и правна сложност на делото, се явява прекомерен и следва да бъде намален до 400 лв. Ето защо в полза на ищцата следва да се присъдят разноски за възнаграждение за един адвокат
в първоинстанционното
производство в размер на 400 лева. Към тази сума следва да
се прибави държавната такса в размер на 138 лева и 250 лева възнаграждение за
вещо лице, или общият размер на дължимите разноски възлиза на 788 лева.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване
предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 ГПК и цената на всеки един от обективно
кумулативно съединените искове.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 185866/06.08.2019г., допълнено по
реда на чл. 248 от ГПК в частта му за разноските с определение от 09.01.2020г.,
постановено по гр.д. № 21830/2017г., по описа на
СРС, ГО, 155 състав,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА “К.Г.Ш.” ЕООД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление *** да заплати на Р.Д.Д., ЕГН **********,***,
следните суми: по иск с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД сумата от 2 200 /две хиляди и двеста/ лева – възнаграждение по
договор за предоставяне на счетоводни услуги от 01.07.2016г., ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба –
05.04.2017г. до окончателното изплащане и по иск с правно основание чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД сумата от 153, 70 /сто петдесет и три лева и 70 ст./ лева –
обезщетение за забава върху главното парично вземане в размер на законната
мораторна лихва от 31.07.2016г. до 05.04.2017г.
ОСЪЖДА “К.Г.Ш.” ЕООД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление *** да заплати на Р.Д.Д., ЕГН **********,*** на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 788 /седемстотин осемдесет и осем/ лева
– разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА “К.Г.Ш.” ЕООД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление *** да заплати на Р.Д.Д., ЕГН **********,***, на
основание чл. 273 от ГПК, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 569 /петстотин
шестдесет и девет/ лева – разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.