РЕШЕНИЕ
№
………….
гр. София, 22.07.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на първи април две хиляди и
деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 16663/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 172945/21.12.2017г., предявена от В.Ф.И., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, против Г. Ф., ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***.
Ищецът
В.Ф.И.
твърди, че на 05.10.2016 г., около 11.45 часа, в гр. Казанлък, е управлявал
велосипед. На кръстовището между бул. „Н. Петков“ и ул. „С.“, неустановено МПС,
управлявано от неизвестен водач, нарушило правилата за движение по пътищата,
тъй като при пристрояване отнело предимството на ищеца, в резултат на което
ударило велосипеда на ищеца и той паднал.
Ищецът
твърди, че в резултат на това пътно-транспортно произшествие (ПТП) е получил
фрактура на дясното рамо. На ищеца било
трудно да се обслужва сам, търпял изключителни болки и страдания, продължавал
да ги търпи и към предявяване на исковата молба и щял да ги търпи и за в
бъдеще.
Предвид
изложеното, ищецът моли, да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати
сумата от 30 000 лева – главница,
представляваща обезщетение за
претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от
05.10.2016 г. до окончателното плащане. Ищецът претендира и направените по
делото разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът Г. Ф., е депозирал отговор на исковата молба.
Ответникът оспорва иска с възражението, че е неоснователен. Ответникът сочи, че
по делото няма категорични доказателства нито за твърдения механизъм, нито за
обстоятелствата и причините, довели до ПТП. Излага съображения, че
представеният констативен протокол е бил съставен един ден след събитието и в
него изрично било посочено, че е съставен само по данни на пострадалия.
Протоколът представлявал диспозитивен документ, тъй като не материализирал
удостоверително изявление на своя издател, а изявленията на самия пострадал
пред длъжностното лице. Ответникът
заявява, че оспорва описания в исковата молба механизъм на ПТП. Сочи, че
липсват доказателства освен за настъпването на процесното ПТП, но и за
причинната връзка между ПТП и твърдените вреди.
Евентуално,
ответникът релевира възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на пострадалия, който в нарушение на чл. 80, т. 2 ЗДвП не се е движил
възможно най-близо до дясната граница на платното за движение.
Ответникът
заявява и че размерът на претендираното обезщетение не кореспондира със съдебната практика, с
принципа на справедливост, с икономическите условия в страната и стандарта на
живот. Ответникът оспорва и претенцията за лихва. Моли, искът да бъде отхвърлен.
На
12.04.2019 г., ищецът е представил по делото писмена защита, в която излага
съображения, че е доказано, че е бил ударен от неустановено МПС като при
пристрояването му е отнел предимството, ударил го е и ищецът е паднал.
На
03.04.2019 г., по делото е представена писмена защита от ответника, в която са
изложени доводи, че не се установява, че процесните вреди са настъпили в
резултат на противоправно поведение на водач на неидентифицирано МПС, че
липсват обективни данни за местопроизшествието, а заключението по АТЕ се
основава на хипотетични отговори. Евентуално, ответникът поддържа, че е налице
съпричиняване от страна на ищеца. Ответникът обръща внимание и че според заключението по СМЕ, описаните увреждания не са типични за
произшествие от директен удар с МПС.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 557, ал. 1,
т. 1 КЗ
Съгласно
разпоредбата на чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, Гаранционният Ф. изплаща обезщетения
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилисти за
имуществени и неимуществени вреди
вследствие на смърт или телесни увреждания, причинени на територията на
Република България от моторно превозно средство, което е напуснало
местопроизшествието и не е било установено (неидентифицирано моторно превозно
средство);
Видно от законовата разпоредба, за да бъде уважен
искът, следва да бъде установено осъществяването на следните
кумулативно предвидени материалноправни предпоставки: настъпването на
пътно-транспортно произшествие с участието на ищеца, всички елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане (противоправно деяние, вреди,
причинно - следствена връзка между вредите и деянието и вина на извършителя),
както и да бъде установена липсата на обективна възможност за идентифициране на
МПС от органите на досъдебното производство, с което е било причинено
увреждане, респ. да бъде идентифициран неговия собственик/ водач.
Съдът
приема за установено по делото, че на 05.10.2016 г., в гр. Казанлък, на
кръстовището между бул. „Н. Петков“ и ул. „С.“, е реализирано
пътно-транспортно произшествие (ПТП) между неидентифицирано моторно превозно
средство, управлявано от неизвестен водач, който е напуснал
местопроизшествието, и велосипед, управляван от ищеца.
Настъпването на процесното ПТП и участието на В.Ф.И. в него се установява
при съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства и
доказателствени средства:
По делото е представен Констативен протокол за ПТП с пострадали лица,
съставен от дежурен ПТП при РУ-Казанлък, който на 05.10.2016 г. е посетил
мястото на ПТП – гр. Казанлък, кръстовището между бул. „Н. Петков“ и ул. „С.“.
Неоснователни са възраженията на ответника, че Констативният протокол е
бил съставен един ден след събитието и че е съставен само по данни на
пострадалия. Действително, Констативният протокол е бил регистриран на
07.10.2016 г., но изрично в него е посочено, че съставителят му – дежурен в
РУ-Казанлък, е посетил мястото на ПТП, на 05.10.2016 г.
Като обстоятелства и причини за ПТП, в констативния протокол е посочено,
че участник № 1 – неустановено МПС с неизвестен водач, при престрояване отнел
предимството на участник № 2 – велосипед, управляван от В.Ф.И., който задейства
спирачната система на ППС, в резултат на което водачът пада на дясното си рамо.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля П.К.П..
Свидетелят заявява, че катастрофата се е
случила в началото на октомври 2016 г. Покрай нея, свидетелят познавал ищеца В.И..
На въпросния ден, свидетелят бил на опашка за дюнери и гледал към мястото на
удара, което било на около 20-25 метра от него. Свидетелят сочи, че ищецът е
бил на моста, колата е завила, ударила го е и го е съборила на тротоара. Според свидетеля, В. е бил с предимство, тъй
като е бил на моста. Автомобилът извършвал ляв завой, а В. бил на средата на
моста. В. бил ударен от дясната страна. Възрастен човек се опитал да вдигне
ищеца, но не успял. Свидетелят завел ищеца в болница. Впоследствие се оказало,
че има пострадали ребра и ключица.
По делото е прието заключението по извършената автотехническа експертиза,
което не е оспорено от страните и което съдът кредитира. Вещото лице по АТЕ,
след като се е запознало със събраните по делото доказателства, е приело
следното:
Неустановеният лек автомобил е навлязъл върху моста от западното платно
за движение на бул. „Никола Петков“ в гр. Казанлък. За да достигне до този
извод, вещото лице е съобразило, че бул. „Никола Петков“ в гр. Казанлък се
състои от две платна за движение: източно и западно, като между тях е река Е..
Движението по източното платно за движение е с посока от юг към север.
Движението по западното платно за движение е с посока от север към юг. В района
на местопроизшествието двете платна за движение се съединяват чрез мост,
построен над реката. Движението на пътните превозни средства по моста е
двупосочно. Пътните превозни средства извършват завой наляво само когато
навлизат върху моста от някое от платната за движение на бул. „Никола Петков“
или от ул. „С.“, като последните преди това пресичат източното платно за
движение на бул. „Никола Петков“, или когато излизат от моста към някое от
платната за движение на бул. „Никола Петков“ или към ул. „Княз Мирски“.
С оглед на това и след като е
съобразило показанията на разпитания по делото свидетел, вещото лице е приело,
че неустановеният лек автомобил е навлязъл върху моста от западното платно за
движение на бул. „Никола Петков“. Посоката на движение на велосипедиста е била
от изток на запад по моста.
Неустановеният лек автомобил е извършил завой наляво, след което е
настъпило пътно-транспортното произшествие с велосипедиста, който е паднал на
дясната си страна.
Вещото лице е посочило, че тези събития биха се случили ако ищецът е
управлявал велосипед по средата на платното за движение на моста, но в пътната
лента за движение на неустановения лек автомобил, и с посока, насрещна
(противоположна) на посоката на движение на неустановения лек автомобил. Ако велосипедистът
се е движел близо до дясната граница на своя пътна лента, когато е бил върху
средата на дължината на моста, неустановеният лек автомобил вече би приключил
маневрата завой наляво, но контакт не би могъл да настъпи поради това, че
разстоянието между двамата е голямо
Пътнотранспортното произшествие
не би настъпило и ако водачът на неустановения лек автомобил беше възприел
велосипедиста, движещ се в лявата част на неговата (на автомобила) пътна лента.
Съобразявайки опасната зона за
спиране на неустановения автомобил, вещото лице е приело, че водачът на
неустановения лек автомобил е имал възможност да спре преди мястото на
настъпване на пътнотранспортното произшествие.
Велосипедистът би избегнал
настъпването на пътнотранспортно произшествие, ако се беше движел в дясната за
него пътна лента и не беше навлизал в пътната лента за насрещно движение.
Тъй, като според записа в
Констативния протокол водачът на велосипеда е паднал върху дясното си рамо в
резултат на задействане на спирачната система на велосипеда, той би избегнал
настъпването на пътнотранспортното произшествие ако не беше изгубил контрол
върху управлявания от него велосипед.
По делото е прието заключението по съдебно-медицинската експертиза, което
не е оспорено от страните и което съдът кредитира, като обективно и
компетентно. Видно от СМЕ, при процесното ПТП, ищецът е получил следните увреждания: счупване на дясната
ключица и 3-то ребро в дясно. Вещото лице е констатирало, че по делото няма
представени документи за проведеното лечение. Посочило е, че по
принцип, при такова счупване се провежда консервативно лечение с поставяне на
имобилизираща ортеза „осморка“ за 30 дни, след което се провежда рехабилитация.
Лечението на счупването на 3-то ребро е консервативно – покой и прием на
обезболяващи. Най-често след такъв вид счупвания, остава
ограничение в обема на движение на раменната става.
През
периода на лечение, ищецът е търпял болки и страдания за период от около 2
месеца, като през първите 20 дни, болките са били с по-голям интензитет.
Механизмът
на получаване на уврежданията е падане на страни върху дясната раменна област и
дясна гръдна половина. Този механизъм добре отговаря да е реализиран при падане
от велосипед или падане от собствен ръст.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше
опровергавана.
Водачът на неустановеният лек автомобил е допуснал нарушение на
разпоредбата чл. 20, ал. 2, изр. посл. от Закона за движение по пътищата
(ЗДвП), предвиждаща, че водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на
необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Видно от
заключението по АТЕ, водачът
на неустановения лек автомобил е имал възможност да спре преди мястото на
настъпване на пътнотранспортното произшествие. Последното не би настъпило и ако
водачът на неустановения лек автомобил беше възприел велосипедиста, движещ се в
лявата част на неговата (на автомобила) пътна лента.
Възраженията на ответника, в тази връзка, са неоснователни. Събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на
свидетеля П.категорично установяват, че неустановеният автомобил
е „ударил и съборил“ велосипедиста. Това изключва твърденията на ответника, че
велосипедистът е изгубил контрол върху велосипеда и че контакт между него и
неустановения лек автомобил не е имало.
Поради това, съдът приема, че посоченото в този смисъл в АТЕ (а и СМЕ) е една
хипотеза, една възможност, която се опровергава от събраните по делото
доказателства.
Поради
изложеното, съдът приема, че събраните по делото доказателства и
доказателствени средства установяват предпоставките
от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 557, ал. 1, т.
1 КЗ, Гаранционният Ф., дължи да заплати обезщетение за доказаните
неимуществени вреди на увреденото лице, каквото като пострадал се явява В.Ф.И..
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените
неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира парично обезщетение за
неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай
какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД,
предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Критериите за определяне
на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на
причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на
претърпените болки и страдания, продължителността на възстановителния период,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за здравето и
претърпени от ищеца болки, в каквато насока е константната съдебна практика
на всички съдилища в Република България. В тази връзка съдът съобрази
указанията, дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление
№ 17/63г. на Пленума на ВС, съдебната практика по сходни случаи и отчете вида и характера на
доказаните уврежданията, възрастта на ищеца
към датата на ПТП, претърпените болки и страдания, продължителността и
интензивността на болките и страданията, както са описани по-горе при
установяване на фактическата страна на спора, общата продължителност на
лечебния и възстановителен период, ограниченията които е търпял ищеца, прогнозата
за здравословното състояние на ищеца, социално-икономическите условия към
момента на настъпване на ПТП (2016 г.) и към настоящия момент.
Предвид
всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане и ефектът,
който са оказали върху начина на живот на В.Ф.И., съдът намира, че
справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза общо на
сумата от 20 000 лева.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или, от съществено значение
е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011
г. на ВКС, I ТО, решение №
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения. Т.е. във всички
случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ
(отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника,
който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на
отговорността си към увреденото лице.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
Ответникът твърди, че ищецът е допринесъл за
настъпване на ПТП, тъй като не се е движил възможно най-близо до
дясната граница на платното за движение.
Разпитаният по делото свидетел (П.П.) сочи,
че при настъпване на процесното ПТП, ищецът е бил в средата на моста.
Видно от заключението по АТЕ, при процесното
ПТП, ищецът е управлявал велосипеда по средата на платното за движение на
моста, но в пътната лента за движение на неустановения лек автомобил, и с
посока, насрещна (противоположна) на посоката на движение на неустановения лек
автомобил.
Следователно, ищецът е допуснал нарушение на
чл. 80, т. 2 ЗДвП, съгласно който водачът на
велосипед е длъжен да се движи възможно най-близо до дясната граница на
платното за движение. Това му нарушение е в причинна връзка и е допринесло за
настъпване на процесното ПТП, тъй като видно от заключението по АТЕ, ако
велосипедистът се е движел близо до дясната граница на своя пътна лента, когато
е бил върху средата на дължината на моста, неустановеният лек автомобил вече би
приключил маневрата завой наляво, но контакт не би могъл да настъпи поради
това, че разстоянието между двамата е голямо. Вещото лице по АТЕ категорично и
приело, че велосипедистът би избегнал настъпването на пътнотранспортно
произшествие, ако се беше движел в дясната за него пътна лента и не беше
навлизал в пътната лента за насрещно движение.
Следователно, допуснатото от ищеца нарушение се намира в
причинна връзка и е допринесло за настъпване на вредоносните последици, и
основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на
обезщетението.
При
този извод, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на
вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на
делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до
настъпване на вредоносния резултат. Паралела и сравнението на поведението на
участниците в движението, с оглед задълженията, които всеки е длъжен да
съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и
разпределянето на отговорността за причиняването на деликта (решение №
117/08.07.2014 г. по гр.д. № 3540/2013 г. на ВКС, І ТО, решение № 118 от 27.06.2014 г. по т.д.№ 3871/2013 г. на ВКС, І ТО,
решение № 278/14.12.2018 г. по т.д. № 2347/2017 г. по описа на ВКС, ІІ ТО, решение
№ 301/21.12.2018 г. по т. д. № 2503/2017 г. по описа на ВКС, ІІ ТО).
Както
беше посочено, и двамата водачи са имали възможност да предотвратят удара и са
взели неправилни решения преди настъпване на процесното ПТП. Водачът на неустановения
лек автомобил е имал възможност да спре преди мястото на настъпване на
пътнотранспортното произшествие. Велосипедистът би избегнал настъпването на
пътнотранспортно произшествие, ако се беше движел в дясната за него пътна лента
и не беше навлизал в пътната лента за насрещно движение.
При
така установените нарушения, съдът приема, че и двамата водачи имат еднакъв
принос за настъпване на вредите. Това дава основание да се приеме, че
приносът на пострадалия за настъпването на вредите следва да бъде определен в
размер на 50%, с колкото и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, следва да бъде
намалено определеното застрахователно обезщетение. Поради изложеното искът за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен за сумата от 10 000 лева, като за разликата до пълния предявен размер от 30 000 лева, искът се явява
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Съгласно разпоредбата на чл. 558, ал. 1 от КЗ, лихвите за забава на
Гаранционния Ф. се изчисляват и изплащат при спазване на чл. 497 КЗ.
Разпоредбата на чл. 497 КЗ,
ал. 1 КЗ предвижда, че застрахователят дължи законна лихва за забава върху
размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в
срок, считано от по-ранната от двете дати: 1.изтичането на срока от 15 работни
дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3; 2. изтичането
на срока по чл. 496, ал.1 освен в случаите, когато увреденото лице не е
представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал.
3 КЗ. Съгласно чл. 496, ал.1 КЗ, срокът за окончателно произнасяне по претенцията към
застрахователя по застраховка ГО не може да бъде по-дълъг от три месеца от
предявяването на претенциите по чл. 380 КЗ.
Доколкото не се установява от ищеца
датата по чл. 497, т.1 КЗ и доколкото ответникът носи тежестта от непредставяне на изискани от
съда /и ищеца/ доказателства съгласно чл. 161 ГПК,
то съдът приема за дата, определяща изискуемостта на вземането за обезщетение,
респ. пораждаща задължението за мораторни лихви, тази по чл. 497, т.2 КЗ – с изтичане срока по чл. 496 КЗ,
т.е. с изтичане на тримесечния срок от предявяване на претенцията.
Няма спор между страните, че ищецът е поканил ответника със заявление от
19.10.2016 г., както и че с Решение № 2-3 от 17.01.2017 г., ГФ е отказал да
изплати обезщетение. С оглед гореизложеното, лихвата върху обезщетението следва
да бъде определена от 19.01.2017 г., като претенцията за законна лихва върху
сумата от 10 000 лева, следва да бъде отхвърлена за периода от 05.10.2016
г. до 18.01.2017 г., като неоснователна.
Относно разноските: На основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал.
2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата
– адв. В.Т.А., сумата от 471.90 лева,
съразмерно на уважената част от иска (1430 лв. х 0.33).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се
присъди сумата от 268 лева от общо
направените разноски в размер на 400 лева (400 лв. х 0.67) - депозит за АТЕ и СМЕ. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането
на правната помощ, на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 300 лева. Съразмерно
на отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника
следва да се присъди сумата от 201 лева (300 х 0.67) за
юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от иска,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 532 лева, които
включват: 400 лева – държавна такса (10 000
лв. х 4%) и 132 лева (400 лв. х 0.33) – депозит за вещи лица, от внасянето
на които съдът, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, е освободил ищеца.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Г. Ф., с
адрес: ***, да заплати на В.Ф.И., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание
чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, сумата от 10 000
лева – главница, представляваща обезщетение
за претърпените от В.Ф.И. неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 05.10.2016 г., в гр. Казанлък, по вина на
лице, управлявало неидентифицирано МПС, ведно със законната лихва, считано от 19.01.2017
г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, иска по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, за
разликата над 10 000 лева до пълния предявен размер от 30000 лева, и претенцията
за законна лихва върху сумата от 10 000 лева, за периода от 05.10.2016 г. до 18.01.2017 г.
ОСЪЖДА Г. Ф., с
адрес: ***, да заплати на адвокат В.Т.А., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата, сумата от 471.90
лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА В.Ф.И., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, да заплати на Г. Ф., с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от
268 лева – разноски по делото и на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 201
лева - юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Г. Ф., с адрес: ***, да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 532 лева – разноски по делото,
представляващи държавна такса и депозит за експертизи.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: