№ 11057
гр. София, 07.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20231110153215 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Образувано е по искова молба на Т. В. С., чрез адв. Д., срещу „..“ ЕООД,
с която е предявен установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, за прогласяване на
нищожността на процесния договор за потребителски кредит № .. от 29.07.2023 г. и
при условията на евентуалност е предявен установителен иск с правно основание по
чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 вр. чл. 146 ЗЗП за
прогласяване за нищожна клаузата на чл. 18, ал. 1 от процесния договор за
потребителски кредит № .. от 29.07.2023 г.
Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърдение,
че сключила с ответника договор за потребителски кредит № .. от 29.07.2023
г., по силата на който била задължена да възстанови стойността на
предоставената й в заем сума, в размер на 1400 лева, с изплащането на
дванадесет на брой погасителни вноски, при ГПР от 58,11 % и фиксирана
лихва в размер на 47 %. В договора било предвидено, че кредитът следва да
бъде обезпечен с поръчители - физически лица, които да отговарят на
определени от кредитора условия или банкова гаранция. Твърди, че в чл. 18,
ал. 1 от процесния договор било предвидено, че в случай на непредоставяне
1
на обезпечение на кредита, потребителят дължал неустойка в размер на
1807,29 лева, чийто размер бил определен за целия срок на договора, който
изтичал на 29.07.2024 г. Ищцата твърди нищожност на процесния договор,
като излага подробни съображения. Счита, че предвидената неустойка
представлявала скрито възнаграждение в полза на кредитодателя, което не е
включено в ГПР, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа,
че уговорената неустойка противоречала на добрите нрави, като е изложила
доводи и за неравноправност на клаузата, по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗПК,
поради необосновано високия й размер. Поддържа, че предвидените разходи
за неустойка имат за цел заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При условията на евентуалност, навежда доводи за нищожност на клаузата на
чл. 18, ал. 1 от договора. Счита, че уговорената неустойка има за цел
неоснователно обогатяване в полза на кредитодателя, доколкото
предвидените условия и изисквания за предоставяне на обезпечение по
договора правят задължението изначално неизпълнимо.Твърди, че стойността
на уговорената неустойка представлявала 97,54 % от обща дължимата сума
по кредита, което нарушавало принципа на справедливост. Поддържа, че
оспорваната разпоредба от договора се намирала в пряко противоречие с
преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК, за което
излага подробни съображения. Претендира прогласяването на нищожността
на договора за потребителски кредит № .. от 29.07.2023 г., евентуално
обявяването за недействителна на клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора. Моли
съда за разсрочване на задължението й за заплащане на главницата по
договора, съобразно погасителния план, на основание чл. 241, ал. 1 ГПК.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба.
Взема становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва
твърденията на ищцата относно нищожност на процесния договор, като
поддържа че същият отговаря на изискванията, заложени в ЗПК. Поддържа,
че вземането за неустойка не попадало в уговорения ГПР, доколкото
дължимостта му била обусловена от изпълнението на задължението на
кредитополучателя. Твърди, че клаузата за неустойка е действителна и
индивидуално договорена, като същата представлявала санкция за виновно
неизпълнение на договора , при изначално определени параметри. Моли съда
да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
2
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на
страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от
ГПК, приема за установено следното:
Не е спорно между страните и е отделено за безспорно по делото
наличието на сключен между Т. В. С. и „..“ ЕООД договор за потребителски
кредит № .. от 29.07.2023 г., по силата на който ответното дружество е
предоставило в заем на ищцата сума в размер на 1400 лева.
Съгласно чл.18, вр. чл.6 от договора за потребителски кредит в
двудневен срок от сключването му, кредитополучателят е длъжен да
предостави на кредитодателя следните обезпечения: банкова гаранция или
поръчителство на поне две физически лица. Съгласно чл.6 от договора в
случай, че кредитополучателят обезпечи кредита чрез поръчители, то той е
длъжен в двудневен срок от сключването му да осигури поне едно или две
физически лица, които да отговарят солидарно за задълженията на
кредитополучателя. Поръчителите трябва задължително да бъдат физически
лица, като при един поръчител същият трябва да има осигурителен доход в
размер не по-малък от три пъти размера на минималната работна заплата в
страната, а при двама – всеки от тях да има осигурителен доход в размер не
по-малък от да пъти минималната работна заплата за страната, да не са
кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително
и такъв с кредитодателя, да нямат задължения към други кредитни или
финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ, да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. В
чл.6, ал.1, т.1 от договора е предвидено, че кредитополучателят може да
обезпечи кредита, като предостави банкова гаранция. Банковата гаранция
трябва да покрива размера на всички суми, които кредитополучателят е
длъжен да изплати на кредитодателя по договора за кредит и да има срок на
валидност не по-кратък от 6 месеца след падежа на последната редовна
вноска по погасяване на кредита. В чл.18 от договора е уговорена неустойка в
случай, че кредитополучателят не осигури и не предостави в срок
обезпечение по кредита, съгласно горепосочените условия, като размерът на
неустойката е в размер на 1807,29 лева, който е посочен и в погасителния
3
план, като неустойката се начислява и заплаща от кредитополучателя заедно
със съответната погасителна вноска.
Видно от представения погасителен план към договор за потребителски
кредит №.. неустойката в случай на непредоставяне на обезпечение в размер
на 1807,29 лева, съгласно чл.18, ал.1 от договора, разсрочени съобразно
погасителния план.
Съдът намира, че предвидената в договора клауза за неустойка е
нищожна поради противоречие с добрите нрави по следните съображения:
Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради противорение с добрите нрави е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните
за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В случая е предвидена неустойка, предназначена да санкционира
заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Съдът намира, че въведените в договора
условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му –
двудневен срок от сключване на договора, създават значителни затруднения
за длъжника за изпълнение на договора. На следващо място посочената
уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на
получените гаранции. В случая е предвидено задължение за предоставяне на
обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на преки вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
4
договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия.
Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка, разсрочена
съобразно погасителния план към договора и включена в размера на
погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Съобразно
разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
По изложените мотиви съдът приема, че клаузата от сключения между
страните договор, предвиждаща неустойка в случай на неизпълнение на
задължение на кредитополучателя да предостави обезпечение, е нищожна.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла
на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно, посочването
на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
Следователно договор за потребителски кредит № .. от 29.07.2023 г. се явява
нищожен на основание чл.26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.
Доколкото по делото липсва предявен осъдителен иск или искане
ищецът да бъде осъден да заплати сума на ответника, разглеждането на
искането за разсрочване на изпълнението е недопустимо в настоящото
производство и следва да бъде оставено без разглеждане.
По разноските:
С оглед обстоятелството, че ищцата е освободена от внасяне на
държавна такса по делото и на основание чл.78, ал.6 от ГПК предвид изхода
5
на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на
Софийски районен съд държавна такса в размер на 152,29 лева.
Пълномощникът на ищцата адв. А. Д. е направил искане за присъждане
на адвокатско възнаграждение за предоставена на ищцата безплатна правна
помощ на основание чл.38, ал.2 от ГПК. Видно от представения по делото
договор за правна защита и съдействие адв. Михайлов е предоставил на
ищцата безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Ответникът е навел доводи, че заявените от ищцата обстоятелства във връзка
с нейното материално състояние не обосновават извод за наличие на
материално затруднение да заплати адвокатско възнаграждение на
процесуалния си представител, като възразява такова да бъде присъдено.
Към молбата са представени доказателства – справка за получавана от
ищцата пенсия в размер на 1600,91 лева, както и искане за сключване на
договор за кредит от 01.08.2023г. от ищцата с деклариран доход от 2500 лева.
С оглед практиката на ВКС – напр. определение № 262 от 05.12.2018 г. по т.
д. № 867/2018 г., І т. о., определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. №
195/2012 г., ІІ т. о., определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018
г., ІІ т. о., определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г., ІІІ г.
о., определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д. № 502/2019 г., ІІ т. о.,
определение № 257 от 09.05.2018 г. по ч. т. д. № 226/2018 г., II т. о.,
определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч. т. д. № 2238/2018 г., І т. о.,
определение № 665 от 05.12.2018 г. по ч. т. д. № 2467/2018 г., ІІ т. о.,
Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о.,
ГК, и много други, е прието, че наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността
за разноски. Този извод се извежда от чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв, очертаващ
изчерпателно предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение
на адвокат, оказал безплатна правна помощ, а именно: да е оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-
3 ЗАдв и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за
разноски. Изпълнението на посочените две условия задължава съда да
определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна
помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати. С оглед наличието
на конкретни възражения от страна на ответника и представени от него
доказателства, и до колкото е налице и практика на ВКС в смисъл, че в тази
6
хипотеза, съдът следва да обсъди възръжението, настоящият съдебен състав
намира следното: наведеното от ответника възражение е неоснователно.
Ищцата е представила експертно решение на ТЕЛК, от което е видно, че
същата е с установена 87 % неработоспособност, самата тя е декларирала
получаваната от нея пенсия в размер от 1600 лева с представената по делото
декларация за имуществено и семейно състояние, което се потвърждава от
представената от ответника справка. Представения от ответника документ –
искане за сключване на договор за кредит не е подписан от ищцата, поради
което не може да установи твърдяното обстоятелство, и в подадената от нея
декларация ищцата е декларирала месечен доход в общ размер от 2165 лева.
Съдът обаче споделя съображенията в цитираната трайна съдебна практика на
ВКС, че взаимно формираната между доверителя и довереника воля за
процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв е достатъчна
за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже
безплатна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат.
Аргумент в тази насока е разпоредбата на ал. 2 на същата разпоредба, според
която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, т. е. адвокатът не би
получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само
при благоприятен за неговия доверител изход на спора, поради което и
преценката дали да окаже безплатната правна помощ – при съществуващ
потенциален риск да не получи възнаграждение, следва да е само на адвоката.
С оглед изложеното съдът намира, че доколкото ищцата е била
представлявана по реда на чл.38 ЗАДв. следва да се присъди адв.
възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. на процесуалния й представител адв. А.
З. Д.. Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът (осъществил безплатна адвокатска
помощ и съдействие) има право на адвокатско възнаграждение в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 - НМРАВ. В такива
случаи съдът осъжда другата страна да заплати възнаграждението на
съответния адвокат. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ урежда, че
минимално възнаграждение следва да се определя по отделно за всеки от
исковете. В конкретния случай по делото са предявени два обективно
съединени иска – съединени при условията на евентуалност отрицателни
установителни искове, като делото е с ниска фактическа и правна сложност и
7
с нисък материален интерес. Настоящият състав намира, че буквалното
тълкуване на чл. 2, ал. 5 НМРАВ не следва да намира приложение при
обективно съединени обуславящи и обусловени искове(доколкото по главния
иск се твърди нищожност на договора с оглед нищожност на посочената
клауза, което от своя страна е предмет на евентуалния иск) при дела с
предмет ниска фактическа и правна сложност на делото при определяне
размера на възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗАДв., поради което следва да се
присъди адв. възнаграждение в размер на 480лв. с ДДС (с оглед данните за
регистрация по ДДС). Следва да се съобрази и актуалната практика на СЕС
(решение на Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по
съединени дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от
български съд относно адвокатските възнаграждения, с което е прието, че
съдът не е обвързан от минималните прагове на възнагражденията, приети от
съсловната организация на адвокатите с Наредба и може да определи
разноски за възнаграждение под приетия минимум и Решение от 25 януари
2024 г. по дело C-438/22 на СЕС), която е в подкрепа на изложените от съда
мотиви при определяне на възнаграждението на процесуалния представител
на ищеца.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА по иск с правно основание чл.26,
ал.1, пр.1 от ЗЗД, предявен от Т. В. С., ЕГН **********, с адрес гр. София, ..,
срещу „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. София, .., на
договор за потребителски кредит № .. от 29.07.2023 г.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. „..“ ЕООД, ЕИК .., със
седалище и адрес на управление гр. София, .., да заплати на адв. А. З. Д.,
гр.София, .., разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на
480 лв. с ДДС.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК „..“ ЕООД, ЕИК .., със
седалище и адрес на управление гр. София, .., да заплати по сметка на
Софийски районен съд държавна такса в размер на 152,29 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
8
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9