№ 2631
гр. София, 30.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Г. Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20231100511913 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „П.Т.С.“ ЕООД срещу решение от
29.05.2023 г. по гр.д. №67452/2022 г. на Софийски районен съд, 168 състав, с което
жалбоподателят е осъден да заплати на Н. Д. С. на основание чл.200 КТ сумата от 6160,00
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания,
от настъпила на 23.08.2022 г. трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от
23.08.2022 г. до окончателното изплащане, и сумата от 840,00 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди – заплатени медицински консумативи,
болничен престой и лекарства, вследствие настъпила на 23.08.2022 г. трудова злополука,
както и да заплати по сметка на Софийски районен съд държавни такси и депозит за вещо
лице.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи,
че първоинстанционният съд неправилно приел, че ищецът е получил соченото травматично
увреждане при процесната трудова злополука, и неправилно е определил размера на
претърпените от ищеца неимуществени вреди. Оспорва и наличието на причинно-
следствена връзка между процесната злополука и присъденото на ищеца обезщетение за
претърпени имуществени вреди. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд
да отмени решението и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Н. Д. С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
1
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
СРС е сезиран с искове с правно основание чл.200 КТ – за заплащане на обезщетения
за претърпените от реализирана на 23.08.2022 г. трудова злополука неимуществени и
имуществени вреди, настъпили вследствие получено от ищеца травматично увреждане.
В разпоредбата на чл.200 КТ е създадена специална уредба на отговорността на
работодателя за вреди, причинени на работника в резултат на трудова злополука или
професионално заболяване.
По предявения иск с правно основание чл.200 ал.1 КТ в тежест на ищеца е да докаже:
1) настъпване на трудова злополука, 2) настъпване на временна неработоспособност, 3)
вреди в резултат на това състояние, 4) причинна връзка между неработоспособността и
претърпените от ищеца вреди.
В конкретния случай от представените по делото декларация за трудова злополука,
изх. №166/01.09.2022 г., и разпореждане №32015/14.09.2022 г. на НОИ, ТП – София-град, се
установява, че на основание чл.60 ал.1 КСО декларираната от ответното дружество
злополука, станала с ищеца, е приета за трудова по смисъла на чл.55 ал.1 КСО. Съгласно
трайната практика на ВКС /например решение №410/29.06.2010 г. по гр.д. №599/2009 г. на
ІІІ ГО/, разпореждането на органа по чл.60 ал.1 КСО представлява индивидуален
административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна, то
е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за
наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от
фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, и от който зависи
съществуването на правото. Ето защо, следва да се приеме, че настъпването на процесната
трудова злополука е установено по делото при условията на пълно и главно доказване.
Разпореждането по чл.60 ал.1 КСО за приемане на злополуката за трудова е при участието
на работодателя в производството по неговото издаване и обжалване, поради което
оборването от страната на материалната доказателствена сила на административния акт в
настоящия исков процес е недопустимо.
В тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка с деликта е претърпял
неимуществени вреди, свързани с болки и страдания, и имуществени вреди, изразяващи се в
разходи за лечение.
От представените по делото болнични листове за временна неработоспособност и
епикриза, издадена от ВМА – МБАЛ София, се установява, че ищецът на 23.08.2022 г.
ищецът по време на работа е получил остра болка в областта на дясната ръка, като
диагнозата е руптура т.м.бр.декс.ст.пост реинсерционем т.б.бр.декс. анкъри. От епикризата
се установява и че на ищеца проведено оперативно лечение, прие което е открита руптура и
ретракция над 4 см. на сухожилието, като е извършена реинсерция с титаниев анкър.
От приетото по делото заключение на СМЕ, което и настоящият съдебен състав
2
кредитира напълно като обосновано, компетентно изготвено и неоспорено от страните, се
установява, че при процесната злополука ищецът е получил увреждане на дисталното
сухожилие на двуглавия мускул на дясна мишница, а не на дългата главичка на двуглавия
мускул, при което периодът на възстановяване е около 3 мес. и е възможно такова пълно
възстановяване. При проведеното оперативно лечение е извършена реинсерция на
сухожилието – прикрепено е отново върху лъчевата кост със специален винт – анкер, поради
което и не съществува риск от повторна травма на същото място, като след оперативното
лечение ръката се имобилизира за срок от 30 дни, през който период мускулите на
мишницата отслабват, и по време на възстановяването е налице ограничен обем на
движение на лакътната става и намалена сила на мускулите на мишницата. Вещото лице
сочи още, че след оперативното лечение е необходимо провеждане на рехабилитация и
физиотерапия, но в случая липсват данни за такива, като при нормално протичане на
лечебния процес периодът на рехабилитация е около 2-3 мес. От заключението се
установява още, че пълното разкъсване на дисталното сухожилие на двуглавия мускул може
да се установи и само при клиничен преглед на база на оплакванията на пациента, като в
случая установеното увреждане на двуглавия мускул на дясната мишница при извършения
преглед на 23.08.2022 г. е идентично с установеното увреждане при приема на ищеца в
болница на 29.08.2022 г., както и проведеното оперативно лечение е на това увреждане, като
към настоящия момент е наличен оперативен белег на предната страна на дясната лакътна
става на ищеца с дължина от 6 см. В о.с.з. вещото лице сочи травма като процесната се
получава при вдигане на тежест, която е по-голяма от тази, която сухожилието може да
понесе и то се къса, като непосредствено след самата травма няма ограничение на
движенията, но има намалена сила при вдигане. В случая скъсването е на мускула на
мишницата, в предмишницата няма двуглав мускул, касае се за пълно скъсване, а не за
частично, като на пострадалия е поставена диагноза за увреждане на ръката при рамото, но
лечение е проведено за скъсано сухожилие в долния край, и това е поради сбъркан
медицински код.
От показанията на свид. И.К.П. се установява, че при монтаж на покрив при
освобождаване на товара ищецът е споделил, че го боли ръката, като е липсвало видимо
увреждане, движел си е ръката, след което ищецът се е качил на служебна кола и си е
тръгнал, като сам е управлявал автомобила.
С оглед на така събраните доказателства, съдът намира, че в причинна връзка с
процесната трудовата злополука ищецът е претърпял телесна повреда - скъсано сухожилие
на дясната мишница, вследствие на което за определен период от време е изпитвал болки и
страдания. Настъпването на посоченото увреждане е установено по делото при условията на
пълно и главно доказване от събраните и описани по-горе доказателства, вкл. и от
заключението на СМЕ. Този извод не може да бъде променен от показанията на свид. К.П.,
доколкото същите не са годни доказателствени средства да установят липсата или наличието
на соченото травматично увреждане. Въведената в представената по делото медицинска
документация погрешна диагноза поради неправилен медицински код също не може да
промени извода за установеното травматично увреждане. Ето защо, следва да се приеме, че е
налице основание за обезщетение на претърпените неимуществени и имуществени вреди.
Съгласно чл.52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя
по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани
по делото факти – интензитет и продължителност на болките и страданията, период на
възстановяване, наличие на остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии за
определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката
обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
Настоящият съдебен състав при определяне размера на обезщетението отчита
обстоятелството, че разкъсването на сухожилие на ръката е заболяване без риск за живота на
3
пострадалия, че интензивността на болката не е била значителна, че на ищеца е проведено и
консервативно, и оперативно лечение, периодът на възстановяване е със средна
продължителност, но не се налагало ограничен двигателен режим на пострадалия, както и че
липсват данни същият да се е нуждаел от чужда помощ. Съдът отчита и обстоятелството, че
към датата на процесната злополука ищецът е била на 42 години, т.е. в сравнително млада и
трудоспособна възраст, както и към настоящия момент не са налице остатъчни травми –
ищецът е напълно възстановен. С оглед на изложеното по-горе, съдът счита, че справедливо
обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на 6500,00 лв.
По делото са представени фактура №**********/01.09.2022 г. и фискален бон към
нея за сумата от 840,00 лв. за медицински консумативи. Фактурата е издадена от ВМА на
името на ищеца и не е оспорена от дружеството-ответник в първоинстанционното
производство.
Поради изложеното, съдът намира, че в причинна връзка с процесното ПТП ищецът е
претърпяла имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение - заплатени медицински
консумативи, които вреди са в размер на сумата от 840,00 лв.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 1000,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е неоснователно. По делото е представен договор за правна помощ,
сключен между въззиваемата страна и П., според който е договорено и заплатено адвокатско
възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 1000,00 лв. с ДДС. Съгласно ТР
№6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да
намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Според
решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22, правилото на чл.78 ал.5 ГПК, че при
намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност, съдът не може да пада
под минимума в нея, не се прилага. Договореното по настоящето дело адвокатско
възнаграждение е в рамките на този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2
Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и договореният
размер съответства напълно на естеството на правния спор, вида и обема на предоставената
правна защита.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪЖДАВА изцяло решение №8928 от 29.05.2023 г., постановено по гр.д.
№67452/2022 г. по описа на СРС, ГО, 168 състав.
ОСЪЖДА „П.Т.С.” ЕООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. ****, да заплати на Н. Д. С., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, на основание
чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1000,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
4
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5