О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. София, 06.08.2019 г.
Софийският окръжен съд, ІІ- ри въззивен граждански състав, в закрито заседание на 06.08.2019
г. в състав
Председател: Ивайло Георгиев
Членове: Ваня Иванова
Боряна Гащарова
разгледа докладваното от съдия
Георгиев ч.гр.д. № 518 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е
по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, във вр. с чл.
413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба
н. „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД срещу разпореждането от 18.06.2019г.,
постановено по ч.гр.д. № 350/2019г. по описа на Сливнишкия районен съд, с което
заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу А.И.А. е отхвърлено за сумата от 66,87
лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължението на А. за
предоставяне на обезпечение по договора, и за сумата от 45 лв., представляваща
разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението по договора между
страните, както и за съответната част от претендираните
разноски по делото. Жалбоподателят развива съображения относно същността и
предназначението на заповедното производство. Намира, че първоинстанционният
съд е ограничил възможността за постигане на целите, за които е предвидено то,
като е предрешил изхода на спора формирайки извод за неравноправност на
договорни клаузи, без да е дал възможност на заявителя да го опровергае.
Твърди, че мотивите на обжалваното разпореждане противоречат на европейското
законодателство и на съдебната практика. Позовава се на Директива 2008/48 и на
Директива 2009/22, като сочи, че те не предвиждат процесуални механизми
задължаващи националните юрисдикции да обявяват служебно нищожността на отделни
договорни клаузи. Счита,
че в случая не са налице предпоставките, при които е постановено решение
С-618/10 СЕС, поради което няма основание за прилагането му по аналогия към
конкретния случай. Изразява становище, че нищожността на договорни клаузи
поради неравноправния им за потребителя характер е особен вид недействителност,
който не попада в общите хипотези на противоречие със закона или добрите нрави,
и поради това не попада в обхвата на проверката, дължима от съда при
произнасяне по заявление по чл. 410 от ГПК. Допълнително анализира договорните
клаузи, които са дали основание на СлРС да отхвърли
частично заявлението, и счита, че този съд не е разполагал с данни, въз основа
на които да направи извод, дали са налице кумулативно изискуемите предпоставки
за тяхната неравноправност, а именно – неиндивидуална уговорка, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на контрагентите. По- конкретно, изтъква, че
заповедният съд не би могъл да се е запознал със съответните клаузи и да
прецени, дали същите са индивидуално уговорени или не. Анализира същността и
предназначението на неустойката по принцип, и прави извод, че в конкретния
случай тя е валидно възникнала и изпълнява присъщите й функции. Позовава се на
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK и
счита, че, дори да се приеме, че неустойката е прекомерна, това не я прави a priori
нищожна поради накърняване на добрите нрави, а съдът следва само да намали
нейния размер.
Също така, жалбоподателят оспорва
мотивите на СлРС, касаещи разходите за извънсъдебно
събиране на задължението, като поддържа, че съдът неправилно е квалифицирал
тази претенция като такава по чл. 33, ал. 1 от ЗПК, откъдето е направил
неправилни правни изводи. Позовава се на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК,
съгласно която кредиторът може да събира от потребителя такси, комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Намира, че
такива разходи са допустими и по аргумент от разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т.
1 от ЗПК.
Изтъква, че преценката на съда в
производството по чл. 410 от ГПК се ограничава единствено до изложените от
заявителя факти и счита, че в случая заповедният съд е превишил правомощията
си, като е обсъждал обстоятелства, които са извън обхвата на тази проверка и не
могат да бъдат основание за отказ за издаване на заповед за изпълнение. Цитира
съдебна практика в този смисъл. Моли съда да отмени обжалваното разпореждане и
да се произнесе по издаване на заповед за изпълнение за всички парични суми, претендирани със заявлението.
Частната
жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да са
произнесе по съществото на спора, съдът прие за установена следната фактическа
обстановка:
Производството
пред районния съд е образувано по заявление н. „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД з. издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника А.И.А. за вземания
по договор за паричен заем № 3248581 от 14.06.2018 г.,
сключен с „И.А.М.“ АД. Според
заявителя, кредиторът по договора му е цедирал
вземанията си по него, като длъжникът е бил уведомен за извършеното прехвърляне
по реда на чл. 99 от ЗЗД. Твърди, че, съгласно условията на договора,
кредиторът е отпуснал на длъжника заем в размер на 300 лв., а длъжникът се е
задължил да върне заетата сума с договорна лихва от 15,24лв. Поддържа, че освен това заемателят се е задължил в
тридневен срок от подписването на договора за заем да предостави на заемодателя
обезпечение на задължението му по договора под формата на осигуряване на две
физически лица - поръчители, отговарящи на изкисванията посочени от кредитора.
Сочи, че заемателят не бил изпълнил това свое
задължение, поради което на кредитополучателя е начислена еднократна неустойка
в размер на 89,16 лв. в момента на неизпълнението. Освен това изтъква, че,
съгласно договора и/или Тарифата на „И.А.М.“ АД, в случай на забава на заемателя да изплати уговорена погасителна вноска с повече
от 30 календарни дни, той дължи на
заемодателя заплащането на такса за разходи за събиране на просрочените
вземания в размер на 9 лева, като тази такса се начислява всеки следващ 30-
дневен период, през който има неизпълнение, но общият размер на тези разходи не
може да надхвърли 45 лева. Твърди, че в случая са настъпили тези предпоставки,
поради което на длъжника е начислена и такса разходи в размер на 45 лв. Като
последно перо от вземанията си, заявителят сочи и дължимо от длъжника мораторно обезщетение в размер на 16,64 лв., считано от 08.09.2018г.
При наличието
на тези задължения, заявителят поддържа, че длъжникът А.И.А. е извършил плащания в общ размер на 101,10 лв., като след
приспадането им остава да дължи сума в общ размер на 364,94 лв., от които:
главница в размер на 227,57 лв.; договорна лихва в размер на 8,86 лв.,
неустойка за изпълнение на задължение – 66,87 лв., разходи за извънсъдебно събиране на задължението в
размер на 45 лв., и законна лихва за забава върху непогасената главница за
периода от 08.09.2018 г. до 30.05.2019 г. в размер на 16,64 лв. Претендира да
бъде издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за тези суми.
Първоинстанционният съд е уважил заявлението за сумите
на главницата, договорната
лихва и законната
лихва, и го е отхвърлил в частта за неустойката (66,87
лв.) и разходите за извънсъдебно
събиране на задължението (45 лв.).
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав
споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви и
препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на изложените в жалбата доводи, съдът
излага следните съображения:
Неоснователно жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд бил ограничил възможността за
постигане на целите на заповедното производство и предрешил изхода на спора,
формирайки извод за неравноправност на договорни клаузи, без да е дал
възможност на заявителя да го опровергае, респ. да докаже индивидуалното
договаряне на тези клаузи. Наистина, по принцип следва да се сподели
твърдението на жалбоподателя, че нищожността на договорни клаузи поради
неравноправния им за потребителя характер е особен вид недействителност, за
която съдът следи по особен ред (арг. от Решение № 23
от 7. 07. 2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о., Решение № 232 от 5. 01.
2017 г. на ВКС по т. д. № 2416/2015 г., II т. о.). Видно от мотивите на обжалваното разпореждане, обаче, първоинстанционният
съд е отхвърлил частично заявлението не поради преценка за наличие на
неравноправни клаузи в процесния договор, а поради
тяхната нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 от
ЗЗД (протиоречие на закона и добрите нрави), за което
той е длъжен да следи служебно по силата на закона. Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, заповедният съд е
длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК със закона и добрите нрави. Ако
констатира нищожност на договора или отделна негова клауза, въз основа на които
се претендира вземането, съдът следва да отхвърли подаденото заявление.
Във връзка с това, неоснователно жалбоподателят прави извод от факта, че Директива 2008/48 и Директива 2009/22 не предвиждат процесуални механизми,
задължаващи националните юрисдикции да обявяват служебно нищожността на отделни
договорни клаузи, поради следните съображения:
· Според настоящия съдебен състав, липсата на изрично задължение на съда в
този смисъл не означава, че е налице забрана за извършване на проверка за
нищожност.
· Също така, фактът, че такова правомощие за националните юрисдикции не
произтича от цитираните две директиви, не изключва възможността, то да
произтича от друг източник на право, какъвто е националното законодателство и,
по- конкретно, цитираната по- горе разпоредба на чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК.
· На трето място, правната теория (Марков М. „Гражданско право. Обща част.
Помагало.“, изд. Сиби, 2017г., стр. 244, и Павлова М.
„Гражданско право. Обща част“, т. ІІ, изд. Софи-Р, 1996г., стр. 179)
категорично приема, че в процеса съдът е длъжен служебно да следи за пороци на
сделката, които водят до нейната нищожност, като (ако нищожността не е релевирана изрично от страните), съдът се произнася по този
въпрос само в мотивите на съдебния акт.
· В същия смисъл е и съдебната практика, според която съдът служебно следи
за спазването на императивни правни норми, касаещи формата на нотариални
действия (решение №
208 от 8. 11. 2016 г. на ВКС по гр. д. № 1290/2016 г, I г. о.), както и за нищожност на съдържащата се в договора уговорка
за неустойка поради противоречие с добрите нрави и/или закона (Решение № 229 от 21. 01.
2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., II т. о., Решение № 178 от 26. 02.
2015 г. на ВКС по т. д. № 2945/2013 г., II т. о. и решение № 193 от 12. 02.
2018 г. на ВКС по т. д. № 2303/2016 г., I т. о.).
Поради това
настоящият съдебен състав намира, че заповедният съд е имал правомощие да
преценява нищожността на договора за заем, респ. на част от неговите клаузи, в
производството по чл. 410 от ГПК.
Във връзка с
това, неоснователно жлбоподателят счита, че този
съд не е разполагал с данни, въз основа на които да направи извод, дали са
налице кумулативно изискуемите предпоставки за неравноправност, а именно –
неиндивидуална уговорка, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на контрагентите.
Както се посочи по- горе, в случая не става въпрос за преценка за неравноправност
на договорни клаузи, а за незачитането им като нищожни на други основания.
Също така неоснователно е становището на
жалбоподателя, че заповедният съд не би могъл да е запознат със съответните
клаузи и да прецени, дали същите са индивидуално уговорени или не. Според
настоящия съдебен състав, тяхното индивидуално договаряне може да преодолее
единствено нищожността, произтичаща от неравноправния им характер (арг. от чл. 146, ал. 1 от ЗЗП), но не и останалите им
водещи до нищожност пороци, ако се установят такива. Наистина, към заявлението не е приложен препис от договора, поради което
съдът е възпрепятстван да се запознае с точната формулировка на неговите
клаузи. Независимо от това, няма пречка да се формира извод за тяхната
нищожност, доколкото тя произтича непосредствено от твърденията на самия
заявител.
Във връзка с това, съдът не споделя
твърдението на жалбоподателя, че в конкретния случай неустойката е валидно
възникнала и изпълнява присъщите й функции, поради следните съображения:
· Съгласно
разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от ЗПК, „кредиторът не може да задължава
потребителя да гарантира потребителския кредит чрез издаване на запис на
заповед или менителница“. В по- широк смисъл, забраната следва да се тълкува като
отнасяща се и до други способи за обезпечаване на вземането. В случая клаузата
за осигуряване на две физически лица – поръчители – има точно такъв характер,
както личи от изявленията на самия жалбоподател в т. 12 от заявлението.
Следователно, поемането на задължение за бъдещо осигуряване на обезпечение на
кредита под формата на поръчителство, както и предвиждане на санкция на
неизпълнението му, представлява забранено от закона задължаване на длъжника да
гарантира потребителския кредит, поради което тази клауза е нищожна и не поражда
целените с нея правни последици.
· Наистина, няма
пречка, договор за поръчителство да се сключи и след сделката, породила
задължението, за което се поръчителства. В случая, обаче, такъв договор няма, а
вместо това в договора за кредит е уговорено задължение за длъжника да осигури
двама поръчители в тридневен срок, без същите да са индивидуално определени. В
сходна хипотеза съдебната практика приема, че ако третото лице не е конкретно
посочено в договора, а изпълнението на уговорката е поставено в зависимост и от
волята на кредитора и е насочено към неопределен кръг лица, неизпълнението на
тази уговорка, само по себе си, не ангажира отговорността на длъжника (Решение
№ 39 от 15.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 1061/2013 г., I т. о., ТК). По аналогия
с така даденото разрешение и доколкото в случая изпълнението на уговореното
задължение на длъжника за осигуряване на поръчители зависи и от волята на
кредитора (чрез поставяне на определени изисквания към поръчителите и тяхното последващо одобряване), съдът намира, че неизпълнението на
това задължение не би следвало да обуслови отговорност за длъжника под формата
на неустойка.
· Неправилно жалбоподателят прави
изводи от позоваването си на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по
т. д. № 1/2009 г., ОСTK. Действително,
то постановява, че, само по себе си, уговарянето на прекомерна по размер
неустойка или без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се
начислява, не я прави нищожна поради накърняване на добрите нрави. Това, обаче,
не изключва възможността, други обстоятелства, които реално водят до
противоречие на добрите нрави или противоречие на закона, да могат да обусловят
нейната нищожност с произтичащите от това последици (както се обоснова по-
горе).
С оглед гореизложеното, както и поради
изтъкнатите от първоинстанционния съд съображения,
следва да се сподели крайния му извод, че уговорената неустойка надхвърля
присъщите й функции, а и е уговорена в противоречие на закона, поради което е
нищожна.
Що се отнася до претендираните разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, по принцип настоящият съдебен състав споделя становището на
жалбоподателя, че СлРС неправилно е квалифицирал тази
претенция като такава по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Независимо от това, правните му
изводи са правилни и те произтичат от цитираната от самия жалбоподател
разпоредбата на чл. 10а от ЗПК. Наистина, съгласно ал. 1, кредиторът може да
събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит. Съгласно ал. 2, обаче, те не могат да бъдат
изисквани за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая, претендираните такси и разходи са свързани именно с
управлението на кредита, доколкото се начисляват само в резултат от факта на изпадане на
длъжника в забава повече от 30 дни, без срещу тях се дължи услуга на длъжника
или определено поведение от страна на кредитодателя.
Поради това съдът намира, че уговарянето им по този начин в договора
противоречи на императивна правна норма и е нищожно. Следователно, същите неоснователно
се претендират въз основа на нищожна договорна клауза, поради което правилно първоинстанционният съд е отказал да уважи заявлението в
тази му част.
По тези
съображения, частната жалба срещу разпореждането, с което
частично е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, е неоснователна следва да бъде оставена без уважение.
Така
мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба с вх. № 2333/18.07.2019
г., подадена от „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, срещу разпореждането от 18.06.2019г., постановено по ч.гр.д. № 350/2019г.
по описа на Сливнишкия районен съд, с което заявлението на жалбоподателя за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу А.И.А. е отхвърлено
за сумата от 66,87 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по договора, и за сумата от 45 лв.,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението, както
и за съответната част от претендираните разноски по
делото.
Определението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.