№ 163
гр. С., 30.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С. в публично заседание на двадесет и девети юни
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско
дело № 20222200500226 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 260015/18.02.2022г- по гр. дело №290/2021г. на Районен съд С., с
което с което е осъдено „4Ф.“ ЕООД, гр. София да заплати на П.К. Г. сумата 437,04,
представляваща недължимо платена при начална липса на основание сума по сключен
между страните Договор за потребителски кредит №99305860023 от 2016г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба – 27.01.2021г.
до окончателното й изплащане и разноски в размер на 350лв. На основание чл.38, ал.1, т.2
от ЗАдв, на адв. Б.З. е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 300лв.
Подадена е въззивна жалба от ответника чрез пълномощника юриск. И.Д.,в която се твърди
че първоинстанционното решение е неправилно и необосновано. Заявява, че няма
нарушение на императивната норма на чл.11, т.10 от ЗПК, тъй като тя не изисквала да бъде
посочен в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. В ЕС имало
нормативно предвидени две математически формули за изчисляване на ГПР и друга не
можело да се прилага, нито имало задължение да бъдат изброени в договора всички разходи,
включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляването
му. Посочва, че единственият задължителен показател за максималния размер на ГПР е
правилото на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно което ГПР може да се уговаря свободно до размер
50% от главницата по кредита. В случая ГПР не надвишавал максимално допустимия
размер. Посочва, че експресното разглеждане, както и удължаването на падежната дата по
кредита не са сред услугите, попадащи в обхвата на чл.19, ал.1 от ЗПК, пояснен в пар.1, т.1
от ДР на ЗПК. При формиране на ГПК следва да се отчитат общите разходи и разходи за
1
допълнителни услуги, само доколкото ползването на такива допълнителни услуги е
предвидено като задължително условие за сключване на договора за кредит. В случая
таксата за експресно разглеждане не попада в този обхват, тъй като тя не била задължително
условие за сключването на договора за кредит. ГПР не включвало разходите, които
кредитополучателя заплаща в резултат от неизпълнение на договорните си задължения,
както и разходите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени му по негово
искане. Поради това посочва, че всички стойности, въз основа на които се изчислява ГПР, са
посочени в специалните условия на договора за кредит. На следващо място въззивникът
посочва, че не са налице нарушения на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9
от ЗПК.Таксата за експресно разглеждане и таксата за удължаване падежната дата по
кредита не се отнасяли до действия по усвояване и управление на кредита, тъй като се
дължали за услуга преди сключването на договора и не касаели условията по предоставяне
и връщане на кредита или услуга относно редовността на кредитополучателя и кредита да
не бъде в просрочие. Посочва, че тези две такси нямали задължителен характер, за разлика
от общите разходи по кредита и не били част от тези общи разходи. Експресното
разглеждане гарантирало само получаване на отговор в посочения срок, но не и отпускането
на кредита. Заплащането й било опционално, по избор на потребителя. Дадената
възможност не била пряко свързана с договора за кредит, а била по повод на същия.
Посочва, че законодателят бил предоставил известна свобода на кредитора за предоставяне
на допълнителни услуги, извадени от договора за кредит. По отношение на присъденият
адвокатски хонорар, посочва, че не са представени доказателства за действителното му
заплащане, нито списък с разноски. С оглед изложеното, дружеството въззивник моли съда
да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение, като неправилно и
необосновано. Претендира присъждане на разноски пред двете съдебни инстанции.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на
производството.
С отговора на въззивната жалба, въззиваемият П.К. Г. чрез пълномощника адв. З. от АК
– София, оспорва жалбата като неоснователна. Намира обжалваното първоинстанционно
решение за правилно, законосъобразно и обосновано и моли въззивният съд да го потвърди.
Излага подробни контра аргументи по съображенията на въззивника, изложени във
въззивната жалба. Заявява, че ГПР е посочен в договора само като процент, без да са
описани основните данни, послужили за изчисляването му. Освен това, съгласно СИЕ
действителния размер на ГПР е 49,60% /като се вземат единствено главница и договорна
лихва/, а не посочения в договора – 49,90%, т.е не е посочен реалния процент. Освен това
посочва, че ако се вземат предвид отпуснатите и изплатени суми по договора – главница,
договорна лихва и такса експресно обслужване, то ГПР би бил 1577,10%, а ако се включи и
таксата отсрочване на задължението, то размера би нараснал още повече. Двете такси –
експресно разглеждане и отсрочване на изпълнението били такси за услуги, които реално не
били предоставени и са такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Те
представлявали заплащане на възнаграждение за услуги, непредоставени на потребителя.
2
Целта била придобиване на сигурна печалба, допълнително от възнаградителната лихва и
без които клаузи, не би бил отпуснат кредита, не би бил сключен договора. Клаузите, които
ги уреждали били изцяло неравноправни и нищожни. Те не били индивидуално уговорени.
Невключването им в ГПР било нарушение на императивната разпоредба на чл.19, ал.1, вр.
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и се стига до нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК. Освен това и
размерът на възнаградителната лихва, в който следва да се включат двете допълнителни
такси, е изключително висок и противоречащ на добрите нрави. Поради това
първоинстанционното решение било правилно. Претендира присъждане на направените
пред въззивната инстанция разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното
юрисконсултско възнаграждение.
С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната
фаза на производството.
В с.з. за въззивника не се явява представител.
В с.з. за въззиваемият не се явява. Постъпило е писмено становище от представител по
пълномощие, с което се оспорва подадената жалба.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл.
260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата
инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята
към нея.
За основателността на предявения иск, който съда квалифицира като такъв по чл.55, ал.1,
предл. първо от ЗЗД, така, както е дал правилно районния съд правната квалификация,
следва да са налице следните предпоставки: наличие на определено имуществено
разместване, при което ищецът е предал, а ответникът е получил някакво имуществено
благо; липса изобщо правно основание за това имуществено разместване, т.е. начална липса
на основание; липса на връщане на полученото от страна на ответника до предявяване на
иска. Доказателствената тежест се носи от ищеца, който следва освен посочените
предпоставки да установи и стойността на полученото от ответника.
В случая твърдението на ищеца е за заплащане без основание на сума по сключен между
3
страните договор за потребителски кредит, който е недействителен, съгл. чл.22 от ЗПК,
явяваща се разликата между заплатената от него сума и дължимата такава чиста стойност на
получения кредит.
В случая, по делото е установено и между страните не се спори, че те са сключили Договор
за потребителски кредит №99305860023 от 2016г. по силата на който е получил заемна сума
от 600 лв. Заплатил на ответника общо сумата 1037,04 лева.
Като потребител, ищецът разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена
в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. С исковата молба ищецът заявява
наличие на неравноправни клаузи и недействителност на договора, с оглед нарушение на
разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК, поради което и твърди недействителност на договора
за потребителски кредит на основание чл.22 от ЗПК.
Съдът намира за основателни възраженията на ищеца, че в договора и общите условия към
него не съдържат методиката на изчисляване на ГПР, не са посочени основните данни,
взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР. В случая са посочени
само абсолютни стойности на лихвения процент по кредита, ГПР на кредита и общата
дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР – какви
компоненти се включват в него и как е формиран размер от 49,60%. След като разходът е
посочен при липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят е
въведен в заблуждение относно реалната цена на кредита. Следователно е налице
нарушение на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Няма спор в съдебната практика и теория, че съдът е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО. В решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 е прието,
че националният съд е длъжен да разгледа въпроса за неравноправните клаузи, когато са
налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, а в решения по дела С-
618/10 и С-473/00 се сочи, че Директива 93/13/ЕИО не допуска правна уредба на държава
членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство да преценява
служебно или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на
клауза. Потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от
гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на
информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от
продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им.
В случая правилно и обосновано е приетото от съда, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 -
9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по -
особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя
4
не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В обобщение въззивната жалба е неоснователна, а постановеното решение е правилно
и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват
отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно
събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал
обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна
норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна е претендирала разноски и такива следва да бъдат присъдени в размер
на сумата от 300 лева представляваща минимално адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на въззиваемия във въззивното производство.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260015/18.02.2022г- по гр. дело №290/2021г. на Районен съд
С..
ОСЪЖДА „В..БГ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на
адв. Б.Х. З. от АК – София, с адрес: ***, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
сумата от 300лв., представляваща минимално адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на въззиваемия във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5