РЕШЕНИЕ
№ ................../18.08.2022
г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на първи декември през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. С.
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 609 по
описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 96608 от 17.04.2019 г. постановено
по ГД № 79654 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 62 състав, поправено по реда на
чл. 247 от ГПК с Решение № 20264468/27.11.2020 г., постановено по същото дело, с
което по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу П.Д.К. и Р.П.К. кумулативно обективно и
субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 79, ал.
1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД П.Д.К. и Р.П.К. са осъдени да
заплатят на „Т.С.“ ЕАД следните суми при квоти ¾ части за П.Д.К. и
¼ част за Р.П.К., а именно: сумата от 2228,28 лв., представляваща сбор
от главниците за отдадена топлинна енергия и дялово разпределение, ведно със
законната лихва, считано от 18.12.2018 г. до датата на изплащане и обезщетение
за забава в размер на законната лихва в размер на 371,01 лв., като исковете са
отхвърлени съответно за разликата над уважения размер от 2228,28 лв. до пълния
предявен размер от 2630,28 лв. и за разликата над уважения размер от 371,01 лв.
до пълния предявен размер от 464,01 лв.
С решението първоинстанционният съд се е
произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78 от ГПК за
първоинстанционното производство съразмерно с уважената, респективно
отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД – трето лице – помагач на страната на ищеца.
Решението е обжалвано в срок от ищеца „Т.С.“
ЕАД, в частта, с която предявените искове са отхвърлени частично за вземанията
за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2017 г. за главница, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба, и мораторна лихва. Въззивникът счита,
че в обжалваната част решението на СРС е неправилно, като постановено в
противоречие с материалния закон. По-конкретно се твърди, че според приложимите
общи условия (ОУ) дължимите суми следва да се заплащат в 45-дневен срок след
изтичане на срока, за който се отнасят. Според жалбоподателя, районният съд не
е съобразил, че сумите по общата фактура относно периода м. 05.2015 г. – м.
04.2016 г., издадена м. 07.2016 г., са изискуеми от 15.09.2016 г., като при
това положение давността за тези вземания изтича на 15.09.2019 г., а исковата
молба е депозирана в съда на 18.02.2018 г., с което действие давността се счита
прекъсната. Предвид изложеното отправя искане към СГС като въззивна инстанция
да отменени решението на СРС в обжалваната част. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемите.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД,
не е изразило становище относно въззивната жалба на подпомаганата страна.
В частта, с която предявените искове са уважени,
първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в срок от
ответниците.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт:
С исковата молба се претендират
вземания за доставена топлинна енергия (ТЕ) за топлоснабден имот, находящ се на
адрес: гр. София, район „Триадица“, бул. „*/********, с абонатен № 019495 за
периода 01.05.2015 г. – 30.04.2017 г., извършена услуга дялово разпределение за
периода м. 11.2015 г. – м. 04.2017 г. и обезщетение за забава върху главницата
за ТЕ за периода от 15.09.2016 г. до 03.12.2018 г. и върху главницата за услугата
дялово разпределение за периода от 30.12.2015 г. до 03.12.2018 г.
С отговора на исковата молба
своевременно е релевирано възражение за изтекла погасителна давност касателно
процесните вземания.
При извършване на собствена
преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред първата инстанция
доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира следното.
Установява се, че на 04.02.1963 г. ответникът П.Д.К. и З.Т.К.са придобили
собствеността върху процесния имот при равни квоти. Лицето З.К.е починала на
11.10.2016 г., като е оставила за наследници ответниците П. и Р. Камбурови, т.
е. ответниците са собственици на процесния недвижим имот при дяловете в
собствеността ¾ за П.Д.К. и ¼ за Р.П.К., а и това обстоятелство
не се оспорва от ответниците.
От заключението на назначената по
делото съдебно-техническа експертиза (СТЕ), което настоящият състав намира за
обективно, компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, се
установява, че общият топломер в абонатната станция се отчита по електронен път
в началото на всеки месец, като към СТЕ е приложена справка с ежемесечните
отчети. Дяловото разпределение се извършва от „Т.С.“ ЕООД в края на всеки
отоплителен сезон, като се изчислява реално потребеното количество ТЕ съгласно
действащата нормативна уредба, за исковаия период са изготвяни изравнителни
сметки. Вземането за ТЕ през процесния период възлиза на 2594,28 лв. Според
вещото лице действащите нормативни документи са спазени, от топлопреносното
предприятие са приспаднати технологичните разходи в абонатната станция, общият
топломер е преминал изискуемите по закон проверки, като последната проверка е с
валидност до 07.09.2020 г.
От заключението на назначената по
делото съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), което настоящият състав намира за
обективно, компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, се
установява, че за процесния имот с абонатен № 019495 са прогнозно начислени от
ФДР суми за потребена ТЕ за ответниците в размер на 2232,98 лв., като въз
основа на изравнителните сметки е добавена сумата от 361,31 лв. Вещото лице
сочи, че няма данни за извършени плащания, а и такива обстоятелства не се
твърдят и не се доказват от ответниците. Към тези суми е добавена такса за
услугата дялово разпределение в размер на 36,00 лв. Дължимите суми от
ответниците за главници за процесния период възлизат на 2630,28 лв., а за
обезщетение за забава – в размер на 463,31 лв. за периода от 15.09.2016 г. до
03.12.2018 г.
Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните в жалбата въззивни основания.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във
въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл.
2 от ГПК.
В този смисъл
настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във
въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на
първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
При произнасянето
си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл. 269, изр.
второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г.
по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните
във въззивната жалба на страните оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок,
срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално
легитимирано лице и при наличието на правен
интерес от обжалването, поради което подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционният съд е сезиран
с кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно
основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД.
Основателността на исковата
претенция по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ е обусловена от
наличието на следните предпоставки (юридически факти), а именно: валидно
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за
битови нужди, по силата на което ищецът е предоставил на ответника на адреса на
процесния имот и заявения период услуги, чиято цена възлиза на претендираната
сума, а за ответника е възникнало задължението за заплащането им.
Установяването на тези обстоятелства е в тежест на ищеца. В тежест на ответника
(при доказване на предпоставките за основателност на иска) е да установи по
делото погасяване на задълженията си към ищеца. С оглед направеното с отговора
на исковата молба възражение за погасяване на вземанията по давност в тежест на
ищеца е да установи по делото обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване
течението на погасителната давност за съдебно предявените вземания.
По делото пред
въззивната инстанция не е спорно, че ответниците имат качеството потребители на
топлинна енергия (ТЕ) за процесния период
като съсобственици
на топлоснабдено жилище при посочените квоти, за наличието на облигационна
връзка между ищеца и ответниците по доставка на ТЕ по договор при Общи условия,
обвързващи ги, и за размера и цената на реално доставената и отчетена ТЕ за
жилището им, установени от приетите по делото писмени доказателства, също и за
възлагане извършването на дяловото разпределение на третото лице-помагач на
ищеца – фирма за дялово разпределение (ФДР), и липса на доказателства за
некачествено изпълнение. Въз основа на ангажираните доказателства се извършва преценката за реално
доставената и потребена в жилището на ответниците ТЕ за исковия период, цената за която
потребена ТЕ нито се твърди, нито е установено да е платена.
По оплакванията в
жалбата настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:
Единственият спорен
въпрос във въззивното производство, очертан с въззивната жалба, касае
правилността на извода на първата инстанция, че вземанията, чиито падеж е
настъпил преди 18.12.2015 г. са погасени по давност.
С отговора на
исковата молба ответниците своевременно са направили възражение за изтекла
погасителна давност. Вземанията на ищеца за доставка на топлинна енергия и за
услуга дялово разпределение са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.
„в“ от ЗЗД и като такива по отношение на тях е приложима 3-годишната
погасителна давност (така Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС). Исковата
молба е депозирана в съда на 18.12.2018 г. и с това действие на ищеца давността
за процесните вземания се счита прекъсната от този момент. Всички вземания на
ищеца, чиято изискуемост е настъпила преди 18.12.2015 г., са погасени по
давност. Извън погасителната давност са всички процесни вземания, чиято
изискуемост настъпва след тази дата (по арг. от чл. 114, ал. 1 от ЗЗД).
В случая приложение
намират Общи условия (ОУ), одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР и тези,
одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР.
Съгласно чл. 155, ал.
1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски (равни или прогнозни) не са в зависимост от изравнителния
резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Издаването на общата фактура не се отразява върху дължимостта на прогнозните
суми помесечно за цената на ТЕ за месеците от исковия период. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. Ето защо прогнозните вземания до м. 10. 2015 г. (чийто
падеж настъпва на 01.12.2015 г.), дори и да са включени в общата фактура от
31.07.2016 г., са погасени по давност, доколкото 3-годишната погасителна
давност е настъпила за тях преди датата на подаване на исковата молба – 18.12.2018
г.
По отношение на ОУ от
2014 г., действащи до 22.07.2016 г., ищецът не е доказал, че е публикувал и
кога прогнозните фактури и изравнителната такава, при което длъжникът и реално
не е поставен в забава за вземанията за главница цена на ТЕ за процесния
период, предмет на исковото производство. Не се доказа и отправяне покана за
плащането им по друг начин. Съдът няма задължение да указва на страната какви
точно документи в подкрепа на исковете си да представя по делото, с въззивната
жалба ищецът не е направил искане за допускане на нови доказателства от
въззивния съд. По отношение ОУ, изм. 2016 г., в сила от 11.07.2016 г.,
тълкуването на разпоредбите на чл. 32 и чл. 33 от тези ОУ води до извод, че
върху прогнозно начисляваните месечни сметки на дължниците по чл. 32, ал. 1 от
ОУ – както е в настоящия случай, ищецът не начислява законна лихва за забава,
ако сумите по прогнозните фактури не са заплатени в срок от 45 дни от края на
месеца, за който се отнасят. Начисляване на законна лихва за забава е
предвидено според чл. 33, ал. 4 и ал. 5 от ОУ изм. 2016 г., само в случаите на
неплатени в срок фактури по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 от тези ОУ, но не и на прогнозните
фактури по чл. 32, ал. 1 от тези ОУ. По отношение на изравнителната фактура по
чл. 32, ал. 3 от ОУ изм. 2016 г., за общата фактура по чл. 32, ал. 3 от ОУ за
2017 г. разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от ОУ е неприложима, тъй като отчитането
на ИРРО, изготвянето на изравнителната сметка и издаването на общата фактура за
този период е настъпило след предвидения в чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2016 г.
45-дневен срок за плащане – от изтичане на периода, за който се отнасят
съответно 30.04.2017 г., а именно първата е издадена на 31.07.2016 г., а
втората на 31.07.2017 г. Ето защо, при липса на възможност да се приложи
уговореното и предвид разпоредбата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, ответникът изпада в
забава след покана, каквато ищецът не твърди и не доказва да е отправил.
Предвид изложеното
въззивната жалба се явява неоснователна, респ. в обжалваната част
първоинстанционното решение следва да се потвърди.
По
отношение на разноските:
При този изход на делото, на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК право на разноски във въззивното производство имат единствено
въззиваемите ответници, но същите не претендират такива, с оглед на което
разноски за въззивното производство не следва да се присъждат.
Решението не
подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1,
предл. първо от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран,
съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
от 17.04.2019 г. постановено по ГД № 79654 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 62
състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 20264468/27.11.2020 г., постановено по същото дело, в
обжалваната част.
Решението е
постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД – трето лице – помагач на страната на ищеца.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.