Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,14. 01. 2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на петнадесети декември
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Стефка
Александрова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното
от съдия Маркова в.гр.д.№ 2017 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение от 20.06.2019 г. по гр.д.№ 5523 по описа за
2016 г. на СРС, Трето ГО, 88 с-в се: ОТХВЪРЛЯ
иска с правно основание чл. 108 от ЗС, предявен от ищеца З.С.З. срещу ответника
Н.Е.Н., за признаване за установено, че ищецът е собственик на втори етаж,
състоящ се от две стаи, коридор, кухненски бокс и тоалетна, с площ от 75 кв.м.,
надстроен над първия етаж от едноетажната къща с площ от 75 кв.м. , построена в
дворно място, съставляващо поземлен имот 691, от кв. 23 А по плана на гр.София, м.“Овча купел“ с площ от
1 680 кв.м., за който имот е отреден УПИ
XIV-691 от кв.23 А по регулационен план на гр.София, м. м.“Овча
купел“ с площ от 1 240 кв.м. и за осъждане на ответника да му предаде владението
на този имот; ПРИЗНАВА за
установено, че ищецът З.С.З. е собственик на барака с площ от 14 кв.м., служеща
за склад за дърва за огрев, построена в дворно място, съставляващо ПИ 691, от
кв. 23А по плана на гр.София, м. м.“Овча купел“ с площ от 1 680 кв.м., за
който имот е отреден УПИ XIV-691 с площ
от 1240 кв.м. и ОСЪЖДА , на основание чл. 108 от ЗС, владеещия
несобственик-ответник да предаде на невладеещия собственик - ищец владението на
имота.
Срещу постановеното решение от 20.06.2019 г. по гр.д.№
5523 по описа за 2016 г. на СРС, Трето ГО, 88 с-в са постъпили въззивни жалби от:
1-З.С.З., ищец пред СРС. Решението се
обжалва в частта, в която претенцията му по чл.108 ЗС е била отхвърлена;
2-Н.Е.Н., ответник пред СРС. Решението се
обжалва в частта, в която претенцията по чл.108 ЗС е била уважена.
Въззивна
жалба на З.С.З.:
Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в
обжалваната от него част и вместо това да се постанови решение, с което да бъде
признато за установено, че е съобственик на втори етаж, състоящ се от две стаи,
коридор, кухненски бокс и тоалетна, с площ от 75 кв.м., надстроен над първия
етаж от едноетажна къща с площ от 75 кв.м., построена в дворно място,
съставляващо поземлен имот /ПИ/ 691, кв.23 А, по плана на гр.София, м.“Овча
купел“, с площ от 1 680 кв.м., за който имот е отреден УПИ XIV-691 с площ от 1240 кв.м., както и да осъди Н.Е.Н. да
му предаде владението на този имот. Счита, че неправилно СРС отрекъл
претенцията му, че е придобил горепосочения имот по силата на приращение – 92
ЗС. Като мотив за това СРС бил посочил самостоятелният характер на таванския
етаж и индицията за наличие на друг собственик. Доказателства за собственост на
трето лице не били ангажирани. Сочи, че от заключенията на двете
съдебно-технически експертизи се доказало, че таванския етаж е незаконно
строителство. В постановеното между страните и по настоящия спор, решение от
14.10.2016 г. по гр.д.№ 525/2011 г. на СРС, 45-ти състав по установителния иск
на ответника Н.Н. за собственост по давност върху същия процесен имот, било
прието, че липсват строителни книжа, установяващи учредено в полза на ищеца или
на неговиге наследодатели право на строеж, по силата но което ответникът /З./
бил станал собственик по приращение и на таванския етаж на изградената в имота
сграда. СРС с настоящето решение не не позовавал на тези мотиви и изобщо не ги
обсъждал. СРС се позовавал на друга част от мотивите на това предходно решение,
в която част се възпроизвеждало
единствено частично заключение на вещо лице по друго дело, т.е. СРС се
позовавал на доказателства, събрани по друго дело, а избирателно обсъждало
мотиви по влязло в сила решение с което се установявало наличие на приращение. Сочи,
че по настоящето дело било доказано, че за процесния имот няма идентификатор,
същият не е общинска или държавна собственост, както и нямал характер на търпим
строеж. Това се потвърждавало и от заключението на вещото лице М.. СРС
неправилно не било кредитирало заключението на вещото лице М., а вместо това
съдът се позовал на заключението на вещото лице Х.; последното било работило по
задачи, които не са й поставени. Сочи, че това заключение било своевременно
оспорено за разлика от заключението на вещото лице М., което не било оспорено. Вещото
лице М. било потвърдило, че процесния имот представлява незаконно преустроен
тавански етаж. Тъй като този строеж не бил търпим, то същият и не подлежал на
узаконяване. Таванският етаж нямал самостоятелен характер дори като незаконно
строителство. Независимо от незаконният характер на преустроения/тавански етаж З.
бил станал негов собственик по приращение, закупувайки поземления имот и
законно изградения първи етаж. В този смисъл било определение № 444 от
03.08.2018 г. по гр.д.№ 713 по описа за 2018 г., с което не било допуснато до
касационно обжалване въззивното решение № 6579 от 28.09.2017 г. на СГС по
в.гр.д.№ 45/2017 г. С влязлото в сила съдебно решение била отречена
собствеността на Н.Н. върху процесния имот.
По въззивната жалба е постъпил отговор от Н.Е.Н.- ответник пред СРС, като се излагат съображения
за неоснователност на същата. Сочи, че предмет на спора бил само вторият етаж и
бараката. Ищецът З. неправилно интерпретирал писмото от 11.04.2006 г., в същото
било посочено, че няма данни имота да е частен, а не да не е общински или
държавен. Ищецът З. нямал нот.акт за таванския етаж и бараката. Счита, че
правилно СРС не бил кредитирал заключението на вещото лице М. относно
търпимостта на строежа. Вещото лице установявало като време на строежа
1960-1980 г., а фамилията на Н. живеела в къщата от 1948 г. Счита, че ЗУТ и
Правилника за строителството в земетръсни райони от 1964 г. са неприложими по
време към процесния строеж. Несъстоятелно било позоваването на въззивника З. на
неоспореното заключение на вещото лице М., защото правата на Н. били нарушени-
липсвал адвокат, както и той не бил призован. Решението по гр.д. .№ 525/2011 г.
на СРС, 45-ти състав не се ползвало със сила на пресъдено нещо по отношение на
приращението по чл.92 ЗС, тъй като по делото нямало предявен насрещен иск от З..
По
допустимостта на жалбата.
За обжалваното решение въззивникът З. е
бил уведомен на 08. 07.2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 22.07.2019
г., т.е. същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
Въззивната
жалба на Н.Е.Н., вх.№ 5107664 от
21.06.2019 г.:
Сочи, че ищецът не е собственик на
процесното жилище, защото няма нот.акт за него. Същото жилище било построено от
държавата през 1958 г., когато имотът бил отчужден и в нейна собственост, т.е.
било налице приращение. Въззивникът бил законен наемател на държавата.
Иска се обжалваното решение да бъде
отменено.
По
допустимостта на жалбата.
За обжалваното решение въззивникът Н. е
бил уведомен на 11. 07.2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 21.06.2019
г., т.е. същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
Н.Е.Н. освен въззивната жалба, вх.№ на СРС - 5107664
от 21.06.2019 г. , е подал на 24.07.2019 г. и жалба с вх.№ 5126005.
Разпореждането от 14.11.2019 г. с което СРС е върнал жалбата от 24.07.2019 г.
като е приел, че не са били изпълнени указанията за внасяне на дължимата за
въззивното обжалване държавна такса, е отменено от СГС с определение № 263453
от 30.10.2020 г. по ч.гр.д.№3200 по описа за 2020 г.
Сочи, че къщата била двуетажна. По
отношение на бараката решението било неоснователно, а по отношение на дворното
място било постановено без искане в петитума на исковата молба, което го
характеризирало като недопустимо. Решението в установителната част и
отхвърлената част било нищожно поради неразбираемост на думата /понятието/
„имот“ – неговото съдържание. Твърди да му е било нарушено правото на защита.
Тази „въззивна жалба“ с оглед определението от
30.10.2020 г. на СГС, ТО по ч.гр.д.№ 3200 по описа за 2020 г. не представлявала
самостоятелна въззивна жалба, а уточнение
на първата, подадена на 21.06.2019 г.
По тази въззивна жалба е постъпил отговор от З.С.З., ищец пред СРС като се излага становище за
нейната неоснователност и недоказаност. Счита, че не били допуснати сочените от
въззивника нарушения. Решението било допустимо, защото диспозитива му
съответствал на петитума на исковата молба. Предмет на иска за предаване на
владението бил втория /тавански/ етаж от сградата и бараката в дворното място.
При внимателен прочит на решението се установявало, че не е налице произнасяне
относно дворното място,тъй като същото не било предмет на спора. С оглед
обстоятелството, че предмета на спора бил незаконен строеж, то по-пълна
индивидуализация не можела да се постигне.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото
са посочени в жалбата.
По
допустимостта на обжалваното решение:
Видно
от петитума на исковата молба предмет на иска по чл.108 ЗС са втория /тавански/
етаж от двуетажната жилищна сграда, ведно с бараката. С диспозитива на
обжалваното решение СРС се е произнесъл именно по иск по чл.108 ЗС за тези
заявени от ищеца обекти. Последните са достатъчно индивидуализирани.
Обстоятелството,
че ответникът Н. е оттеглил пълномощното на адв.Герова преди о.с.з., състояло
се на 12.03.2019 г., не води до недопустимост на така постановеното решение.
Още повече, че същият е бил уведомен преди това поради което е приложимо
правилото на чл. 35 ГПК. Към този момент
е изтекъл и срока по чл.131 ГПК. Нещо повече видно от самата молба от
12.03.2019 г. /л.88/ същата е изготвена от Н. /лично/ и в нея е посочена датата
на публичното съдебно заседание – 12.03.2019 г.
Затова и въззивната
инстанция намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По
съществото на спора:
За да
постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че ищецът, въз основа на
договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт № 197, том I, рег.№
4107, дело 150/2006 г. от 28.04.2006 г. и Договор за прехвърляне на собственост
от 29.10.2012 г. по реда на ЗУТ за придобиване на общински придаваем имот за
уреждане на сметки по регулация, е закупил следния недвижим имот: дворно място,
съставляващо ПИ 691, от кв. 23А по плана на гр.София, м. „Овча купел“, с площ
от 1 680 кв.м., за който е отреден УПИ XIV-691
от кв. 23А по регулационния план на гр.София, м. „Овча купел“, с площ от 1 240
кв.м., ведно с построената в него къща на един етаж със застроена площ от 75
кв.м. Безспорно между страните било, че имотите – земя и едноетажна сграда, са
били отчуждени през 1949 г. и възстановени по реда на ЗВСОНИ с обнародването на
закона през 1992 г. на наследниците на отчуждения собственик, от които ищецът е
закупил имота. Не се оспорвало от страните, че така описаната едноетажна къща е
била надстроена с втори етаж през годините на отчуждаване, състоящ се от две
стаи, коридор, кухненски бокс и тоалетна, с площ от 75 кв.м., а в дворното
място през този период е била построена барака с площ от 14 кв.м., служеща за
склад за дърва за огрев. Не се спорело от страните, че отначало наследодателите
му, а после самият ответник ползвал втория етаж от къщата по наемно отношение
със Столична община, р-н „Овча купел“, което било видно и от писмо на СО, р-н
„Овча купел“ до главния инж. на същия район – Искра Панчева, в което писмо се
описвал този договор за наем.
Спорен бил въпросът дали посоченият втори етаж и барака са
самостоятелни законни обекти, годни да бъдат предмет на прехвърлителна сделка
или друг способ за прехвърляне на собственост, или са незаконни и
несамостоятелни обекти на правото, поради което и приращения по смисъла на чл.
92 от ЗС.
Относно процесния втори етаж СРС се е позовал на
заключението на вещото лице Х., която била посочила, че същият представлява
самостоятелен обект, търпим по смисъла на пар.16 от ЗУТ и годен да бъде предмет
на сделка. Същото било и становището на експерта по цитираното от ответника в
отговора по исковата молба гр.д.№ 525/2011 г. на СРС, 45-ти състав с предмет
положителен установителен иск за собственост на ответника по настоящето дело
срещу ищеца, което било видно от мотивите на решението от 14.10.2016 г. В
заключението си вещото лице било цитирало заповедта от 1993 г. за деактуване на
имотите по ЗВСОНИ, в която била съобразена само реституцията на земята и първия
етаж от къщата. СРС не е кредитирал заключението на вещото лице М., което се
основавало на факта, че за втория етаж нямало строителни книжа; това не било
основание за незаконност на строежа по смисъла на пар.16 от ЗУТ. Освен това
вещото лице М. цитирало действали към момента на строежа на втория етаж нормативни
документи, но без да е категоричен за периода на строежа. Обратното, вещото
лице Х. правила фактически оглед на имота и намирала характеристики на
самостоятелен обект по смисъла на ЗУТ-височина, светла част, стаи, сервизни
помещения, самостоятелен вход. При тези си мотиви СРС е приел, че процесния
втори етаж е самостоятелен обект, а бараката-не. След като вторият етаж бил
самостоятелен обект, то същият не бил реституиран по реда на ЗВСОНИ като се е
позовал на ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВКС. След като таванският етаж бил
самостоятелен обект, то той не следвало да се третира като принадлежност на
първия етаж. Вторият етаж не следвало да
се третира и като приращение на мястото, именно поради неговия самостоятелен
характер и индиции за наличие на друг собственик. Затова и искът по чл.108 ЗС
относно втория етаж бил неоснователен и като такъв е отхвърлен. По отношение
на бараката е прието, че същата представлява несамостоятелен обект,
подобрение на земята и следователно след като собственик на земята бил ищецът,
то и по силата на приращението по чл.92 ЗС бараката била негова собственост.
Затова и искът по чл.108 ЗС относно барака е бил уважен.
Възражението на ответника за придобиване по давност е прието за неоснователно,
тъй като не било доказано по делото, че ответника е демонстрирал владението си
върху имота като собственик, а именно с действия, демонсриращи намерението му
да го свои. Обратното, събрани били писмени доказателства- писмо на район „Овча
купел“, че наследодателите на ответника и самият той били наематели на имота с
наемодател първо СГНС, а после Столична община. Самото спиране на плащането на
наемната цена не било основание да се приеме, че имотът е завладян.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Ищецът
твърди да е собственик чрез покупко-продажба от 28.04.2006 г. , изповядана с нот.акт № 197, том Първи, н.д.№
150, както и договор за прехвърляне на собственост по реда на ЗУТ от 29.10.2012
г. за прехвърляне на бивша улица, на земя и сграда с административен адрес:
гр.София, район „Овча купел“, ул.“******.Твърди да е собственик и на втория
/тавански/ етаж на сградата, както и на
бараката в двора, които бил придобил по приращение на основание чл.92 ЗС. Таванският
/втори/ етаж бил незаконно построен от ответника по спора – Н.Е.Н.. Последния
оспорвал правото на собственост ни ищеца като се позовавал на придобивна
давност. Ответникът и семейството му били държатели, тъй като били настанени
под наем с договор за наем от Общината. Ответникът обитавал и владеел
незаконния етаж и бараката в двора.
Действително,
в представеният с исковата молба нот.акт от 28.04.2006 г. къщата е посочена
като едноетажна /л.8 по делото пред СРС/.
В отговора по исковата молба
относно „законността“ на строежа /процесния втори етаж/ ответникът предполага,
че същият е изграден от Софжилфонд към 1958 г., което означавало, че към датата
на закупуване на имота през 2006 г. вторият етаж бил търпим по смисъла на ЗУТ.
Действително, не разполагал с удостоверение за търпимост, но такова било
необходимо само при извършване на сделки, каквито ответникът не искал да
извършва. Общоизвестен факт било, че със ЗУТ били амнистирани незаконните
строежи, които били строени до 2000 г.
/Срокът по чл.131 ГПК е
изтекъл на 05.05.2016 г. поради което последващите възражения на ответника,
вкл. за нищожност на придобивната сделка по покупко-продажбата като
преклудирани не следва да се разглеждат/.
Относно
пределите на СПН на предходното влязло в сила съдебно решение:
В конкретния случай страните
не спорят, че е налице влязло в сила решение на 03.08.2018 г. по гр.д.№ 525 по
описа за 2011 г. на СРС, Първо ГО, 45-ти състав по иск с правно основание
чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.79 ЗС, предявен от Н.Е.Н. /ответник по настоящето дело/
за установяване по отношение на ответника /там, ищец в настоящето
производство/, че Н. е собственик на самостоятелен втори етаж от двуетажна
жилищна сграда, представляващ таванско помещение от същата сграда, на основание
давностно владение, продължило от месец януари 1974 г. до м.01.2011 г. С това
съдебно решение претенцията на Н. е приета за неоснователна.
Съгласно т.18 от ТР
№ 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 143 от 07.12.2010 г.
по т.д. № 1100/2009 г. на ВКС, І т.о., Решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 136 от 22.02.2016 г. по гр.д.№ 1872 по
описа за 2015 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, със сила на пресъдено нещо се
ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото. За да е налице сила на
пресъдено нещо, което да обуслови непререшаемост на спора, с който съдът е
сезиран, следва между същите страни да е бил разрешен спор за същото спорно
материално право. Когато, макар и между същите страни, е бил разрешен спор за
друго материално право, не е налице сила на пресъдено нещо.
По
възражението за придобивна давност:
Видно
от отговора по исковата молба по настоящето дело ответникът сочи, че баба му е
била настанена от Общината под наем в имота. Този имот, обаче, никога не бил
общински. След като навършил пълнолетие ответникът започнал да се грижи за
имота като за свой. Твърди, че след смъртта на баба му през 1997 г. до момента
/отговорът е подаден на 05.05.2016 г./ владее имота спокойно и необезпокоявано.
Ответникът бил присъединил и владението на своята баба така, че давността била
изтекла към всеки един от релевантните моменти- 2006 г., когато е
покупко-продажбата; 2011 г., когато е подадена исковата молба /явно се има
предвид по предходното производство/. Чрез предявяване на установителен иск
ответникът се опитал да защити правото си на собственост. Към момента на
придобиване на имота на ищеца /по настоящето дело/ му било ясно, че същият се
владее от ответника.
Действтелно, видно от
писмото от 12.04.2006 г. /л.13 по делото пред СРС/ ответникът Н. е посочен като
обитател на къщата, отдадено от Общината под наем; същият е внук на Я.Д.. В
преписката липсва настанителна заповед. Установено е, че до м.02.2006 г. е бил
събиран наем за ползвания тавански етаж.
Действително, построеното в
имота може да бъде придобито по давност въз основа на самостоятелно владение, с
което презумпцията на чл.92 ЗС се счита за оборена.
Всички тези доводи за
придобиване на имота по давност от страна на Н., обаче, са били разгледани по
предходното гр.д. по гр.д.№ 525 по описа за 2011 г. на СРС, Първо ГО, 45-ти
състав, т.е. не подлежат на преразглеждане.
Искът
по чл.124, ал. 1 ГПК е претенция на собственика на вещта или имота да установи
със сила на пресъдено нещо правото си срещу лице, което му го оспорва или го
смущава. Целта на защитата е разрешаването на спора за материално право, като
бъде установено действителното правно положение в отношенията между страните
във връзка с конкретната вещ или имот, като се осуетява занапред възникването
на нов спор за материалното право на същото основание. Установителният иск за
собственост /съотв. за притежанието на ограничено вещно право/ съдържа искане
за съдебно-потвърдително установяване срещу
ответника, че ищецът действително притежава претендираното вещно право върху
определен имот. Следователно в този случай, ищецът трябва да докаже, че е
придобил твърдяното право и интерес от установяването му, който е налице при
оспорването на това право от ответника.
С
влязлото в сила и ползващо се със СПН съдебно решение е отречено правото на Н.Е.Н.
да е собственик на процесния тавански етаж на основание давностно владение за
периода м.01.1974 г. до м.01.2011 г. В настоящето производство Н. в качеството
му на ответник не твърди да е собственик на имота на друго различно от вече
отреченото по предходното гр.д., основание. Това
предходно решение
задължава съда в настоящото производство да приеме за неоснователно възражението
на ответника Н.,
основано на същите факти.
Само
за пълнота на изложението ще посочим, че с оглед разпоредбата на чл.5, ал.2
ЗОСОИ, осъществяваното до 22.11.1997 г. владение е без правно значение при
което нямам как да е изтекла 10-годишна придобивна давност към 2006 г., когато
е осъществена покпуко-продажбата по силата на която З. е придобил сградата и
дворното място. Освен това се установява, че до м.02.2006 г. е бил заплащан
наем за ползването на имота.
В
настоящето производство сме сезирани с иск
по чл.108 ЗС.
Според чл. 108 ЗС собственикът може да иска своята вещ
от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.
Основателността на предявения иск предполага кумулативната наличност на
следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания имот, 2/
процесният имот да се владее или държи от ответника /да се намира във
фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее или държи имота без правно
основание. Тежестта на доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца,
а на третото /основанието за владение/ – върху ответника.
Искът по чл.108 ЗС съдържа в своя предметен обхват
установителен иск за собственост към момента на постановяване на съдебния акт и
предаване на владението на имота от владеещия несобственик на невладеещия
собственик.
Целта на защитата е да се възстанови фактическото
владение върху вещта на титуляра на вещното право, който е оправомощен да
владее вещта, т.е. ревандикацията има за предмет да установи със сила на пресъдено
нещо /СПН/ правото на собственост на ищеца съгласно заявеното от него
придобивно основание и да се осъди ответника да предаде фактическата власт.
Както вече бе посочено по-горе, ищецът по настоящият
спор, твърди да е придобил правото на собственост на обектите, предмет на иска
по чл.108 ЗС на основание чл.92 ЗС по
приращение и въз основа на покупко-продажба. Иска се от съда да осъди
ответника да му предаде владението върху втория /тавански/ етаж от жилищната
сграда и бараката.
Действително, защитата на субективното материално
право в случая е заявена чрез осъдителен иск, а постановяването и на
диспозитива за признаване на правото на собственост е резултат от наличието на
съдържащите се в иска за ревандикация две части: първата, с която претендираното
право се отрича или признава, и втората с която, в случай на признаване на
правото на собственост, ответникът /ответниците/ бива осъден да предаде
владението на имота на неговия собственик, виж приетото в т.2 на ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 14.03.2016 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2014 Г., ОСГК НА ВКС по иска по чл.108 ЗС.
От мотивите на постановеното по гр.д.№ 525 по описа за
2011 г. решение от 14.10.2016 г. се установява, че в срока по чл.131 ГПК от
ответника /там/ е направено възражение, че е придобил на основание чл.92 ЗС,
т.е. по приращение собствеността върху преустроените от ищеца /там/ помещения
или надстроеното върху имота на ответника /там/. След обсъждане на изслушаната
/там/ съдебно-техническа експертиза и с оглед на това, че липсвали строителни
книжа, както и доказателства, установяващи учредено в полза на ищеца/там/ или
неговите наследодатели право на строеж,
СРС е достигнал до извода, че по силата на чл.92 ЗС ответникът /там/ е
станал собственик по приращение и на таванския етаж на изградената в имота
сграда.
Видно от мотивите на СГС, ВО по в.гр.д.№ 45 по описа
за 2017 г. /л.70 по делото пред СРС/ за неоснователно е прието възражението на Н.
за липсата на валидно основание за ответника /там/ да ползва процесния и по
настоящето дело втори етаж от построената в собствения му /на З./ имот сграда.
От въззивния съд е прието,че този етаж представлява самостоятелен обект поради
което върху него могат да възникват самостоятелни вещни права. Този втори етаж
бил част от придобитата чрез покупко-продажба от З. сграда още към момента, в
който бабата на Н. /Я.Д./ била получила държането върху етажа по силата на
наемното правоотношение. Съдът е приел, че към този момент имотът е бил
държавен след като държавата чрез общинското предприятие „Софжилфонд“
упражнявала правото си на собственост и върху втория етаж, отдавайки същият под
наем. С възстановяването на собствеността върху имота, наследниците на
предишните собственици /праводатели на З./ били придобили собствеността и върху
изградения тавански /втори етаж/, прехвърлен впоследствие на ответника /там-З./.
Въззивният съд е споделил извода на СРС, че това е станало именно по силата на
приращението по чл.92 ЗС. По делото не били налице каквито и да е данни правото
на собственост върху процесния етаж да е притежавано от лице, различно от
правния субект, притежаващ собственост върху самата сграда, затова и следвал
извода, че З. е придобил етажа още към момента на изграждането му съобразно
разпоредбата на чл.92 ЗС. Ответникът /там/ З., закупувайки поземления имот и
сградата, бил получил собствеността и върху втория етаж /виж л.71 по делото
пред СРС/.
С определение № 444 от 03.08.2018 г. по гр.д.№ 733 по
описа за 2018 г. ВКС, Второ ГО не е допуснал до касация горното въззивно
решение.
Следва да отбележим, че СРС, 45 състав по образуваното
пред него гр.д.№ 525 по описа за 2011 г. е бил сезиран с положителен
установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, а не с отрицателен такъв. Именно при
произнасяне по последния не се дава отговор на въпроса кой е собственик на
имота, виж в този смисъл решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр.д.№ 1560 по описа
за 2009 г. на ВКС, ГК, Първо ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Въпросът за
собствеността върху т.нар. барака, не е
бил предмет на разглеждане в производството по иска по чл.124, ал.1 ГПК. Затова
и доводите на страните не са преклудирани, т.е по отношение на тях СПН не е
формирана. /Виж приетото в същия
смисъл по аналогичен случай, определение № 430 от 01.08.2018 г. по гр.д.№
4926/2017 г. на ВКС, ГК, Второ ГО/.
С оглед направеното в молбата от 23.03.2016 г.
уточнение на исковата молба във връзка с указанията на съда от 17.02.2016 г.,
предмет на ревандикация е и бараката, виж л. 17 по делото пред СРС. Затова и съдът се произнася в следния смисъл:
Правото на собственост се изгубва, ако друг го
придобие или собственикът се откаже от него, арг. от разпоредбата на чл.99 ЗС.
Съгласно чл.92 ЗС собственикът на земята е собственик
и на постройката и насажденията върху нея, доколкото не е установено друго.
С оглед трайно установената съдебна практика
приложението на разпоредбата на чл.92 ЗС касае наличие на самостоятелен обект.
Ако една постройка не представлява самостоятелен обект на собственост, тя е
принадлежност към дворното място, виж в този смисъл решение № 58 от 05.08.2020
г. по гр.д.№ 2189 по описа за 2019 г. на ВКС, ГК, Първо ГО.
Видно от заключението на СТЕ, изготвено от вещото лице
инж.Х. /л.60/ бараката не е свободно стояща в двора. Намира се до къщата като за
две от стените са използвани външната стена на къщата и стената ограждаща,
пространството заключено от първата стълбищна площадка към таванския етаж.
Челната стена е направена от подръчни дървени платна, без врата, страничната
стена е частичо от тухли и дървени плоскости. Покрита е с лека конструкция от
дървени греди, върху които е положена ламарина. Служи за склад на дърва за
огрев. Застроената площ е около 14 кв.м. и височина 1,70 м.
С оглед процесуалните действия на
страните при изслушването на заключението не може да се достигне до извод, че в
тази му част заключението е било оспорено. Но дори да приемем, че и в тази част
експертизата на инж.Х. е била оспорена, то констатираното от нея се потвърждава
от заключението на вещото лице инж.М. /който е представил и нагледен снимков
материал, л.105 от делото пред СРС/.
С оглед трайно установената съдебна практика
запазването на собствеността върху сградата отделно от мястото трябва да е
изрично уговорено в нот.акт, за да се смята оборена презумпцията на чл.92 от ЗС,
в този смисъл е Решение № 120 от
22.10.2014 г. по гр. д. № 2928/2014 г. на ІІ г.о. В същия смисъл са
Решение № 370 от 06.07.2009 г. по гр. д. № 994/2008 г. на I г.о.,
Решение № 292 от 8.07.2010 г. по по гр. д. № 931/2009 г. на I г.о., Решение
№ 125 от 29.10.2019 г. по гр. д. № 616/2019 г. на II г.о., Решение № 96
от 17.07.2015 г. по гр. д. № 4669/2014 г. на І г.о., виж и определение № 299 от 05.07.2016 г. по гр.д.№
2115/2016 г. на ВКС, ГК, Първо ГО.
Затова и тезата на ответника, че изградената барака към
този момент не е била обект на разпоредителната сделка в полза на ищеца е в
противоречие с приетото в горецитираната съдебна практика, съгласно която: „Щом
постройките не са изрично изключени при прехвърлянето на собствеността на дворното
място, то по силата на правилото на чл.92 ЗС се счита, че те също са
прехвърлени, освен ако не е доказано друго“ – решение № 60088 от 06.07.2021 г.
по гр.д.№ 3876 по описа за 2020 г. на ВКС, ГК, Второ ГО.
Ирелевантно по спора е дали същата е реализирана при
наличие или не на строителни книжа /в случая се касае до барака/, тази барака ще представлява приращение по
смисъла на чл.92 ЗС.
Съгласно приетото в ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 5 ОТ 18.05.2017 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 5/2015 Г., ОСГК НА ВКС при
наличието на сгради, представляващи допълващо застрояване - спомагателни,
обслужващи, второстепенни сгради и постройки, навеси, бараки, огради и
др., които нямат самостоятелно предназначение, а са построени и
предназначени предимно да обслужват недвижимия имот, т.е. такива постройки,
които не представляват самостоятелен обект на правото на собственост, трайно
прикрепени към земята или принадлежност към основния обект - земя или сграда,
на общо основание следват собствеността на земята, респ. сградата, към която
са прикрепени, респ. която са предназначени да обслужват, и за тях е
приложима разпоредбата на чл. 92 ЗС /респ. чл. 98 ЗС/.
След като процесната „барака“ следва статута на
земята, то при положение, че ищеца е придобил по силата на покпуко-продажбата
дворното място, то претенцията му, че е собственик е доказано и правилно е
уважена от първоинстанционния съд.
Относно
втория /тавански етаж/:
Относно
възражението по чл.92 ЗС направено в производството по чл.124,ал.1 ГПК:
С ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 14.03.2016 Г. ПО ТЪЛК. Д. №
4/2014 Г., ОСГК НА ВКС /по въпросите на
иска по чл.108 ЗС/ във връзка с разясненията по т.1В относно обжалваемостта пред ВКС на въззивно решение,
постановено по иск за собственост на имот с цена под посочения в чл. 280,
ал. 2 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ,
бр. 50 от 2015 г./ размер, изрично се прие, че ако решението обективира и
произнасяне по възражение на ответника за право на задържане на имота до
заплащане на подобрения на стойност над този размер в хипотезите, когато предмета
на делото е разширен чрез въведените от ответника възражения за прихващане или
право на задържане, свързани със вземане над минималния праг, обуславящ
допустимостта на касационното производство, тези възражения са защитни средства
срещу първоначалния иск и макар че съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК също се
ползват със сила на пресъдено нещо, нямат самостоятелен характер, за разлика от
насрещния иск.
С определение № 444 от 03.08.2018 г. ВКС е приел, че
произнасянето на съда по въпроса налице ли е хипотезата на чл.92 ЗС, е във
връзка с пасвивната легитимация на ответника /З./.
При
това положение съдът приема, че не е обвързан от СПН във връзка с произнасянето
по иска по чл.124, ал.1 ГПК с предходното решение.
По
съществото на спора:
От двете заключения /това на вещото
лице инж.Х. и това на вещото лице инж.М./ се установява, че достъпа до
процесния етаж се осъществява чрез открита двураменна стоманобетонова стълба
/същата към момента на изготвяне на заключението е в много лошо състояние/.
Въззивната инстанция кредитира
заключението на вещото лице инж.М., което намира за компетентно изготвено и
след извършени надлежни проверки. Следва да отбележим, че заключението на
вещото лице инж.Х. относно търпимостта на строежа е депозирано в публичното
съдебно заседание при изслушването й без да й е била поставена такава задача предварително.
В заключението си вещото лице инж.М.
съдейки по вида на вложените материали е датирал строежа на втория етаж в
периода 1960-1980 г. При изслушването си вещото лице е посочил, че в случая се
касае до незаконно преустроен тавански
етаж.
Ако строителството е осъществено в
периода на действие на ЗПИНМ /обн.ДВ, бр.227 от 01.10.1949 г., в сиа от
03.01.1950 г. и отм.ДВ, бр.29 от 10.04.1973 г./ за реализирането му към този
момент са се изисквали издаване на строително разрешение въз основа на
утвърдени проекти. Аналогични са и изискванията на ЗТСУ /обн. ДВ, бр.29 от
10.04.1973 г.и в сли ато 01.06.1973 г. и отм. ДВ, бр.1 от 02.01.2001 г. с
влизането в сила на ЗУТ/.
Страните не спорят, а и от всички заключения на СТЕ се
установява, че липсват строителни книжа относно процесния втори /тавански
етаж/.
Липсват
и предприети действия по реда на пар.127 от ПЗР на ЗУТ за узаконяването поради
което тезата на въззивника Н. за т.нар.“амнистия на незаконния строеж“, е
неоснователна, защото „узаконяването“ не настъпва по силата на закона, а след
провеждане на предвидените в ПЗР на ЗУТ процедури.
Именно това е и целта на производството по пар.16 от
ПЗР на ЗУТ за издаване на удостоверение за търпимост. Строежите, попадащи в
обхвата на пар.16 от ПЗР на ЗУТ са приравнени на законни и поради това могат да
бъдат предмет на вещно-правна защита.
„Търпимостта“ на строежа се преценя по
арг. от пар.16 от ПЗР на ЗУТ съобразно действащите изисквания за строежите към
момента на тяхното осъществуване. Или в случая към Наредбата за площите и
елементите на жилището, обн.ДВ.бр.101 от 1973 г., Правилника за строителство в
земетръсни райони и Наредба № 5 за ПНТСУ, обн.ДВ.бр.69 и 70 от 1977 г. След
направените сравнения с тези показатели и конкретните показатели на процесния
обект, вещото лице инж.М. е достигнал до извода, че в случая няма съществени
отклонения от минимално допустимите показатели по цитираните наредби за площи и
елементи на жилището. Това, което не е изпълнено е осигуряването на сградата за
земетръс- ограждащите зидове не са обрамчени с колони, греди и пояси, но това е
масово явление при строителството на такива еднофамилни и двуфамилни жилищни
сгради.
Действително, както сочи въззивникът З.,
заключението на вещото лице М. не е било оспорено от страните. Същото е
депозирано на 26.02.2019 г., т.е. в срока по чл.199, ал.1 ГПК.
Удостоверението за търпимост е относимо
към законността на строежа, но не създава вещни права, виж в този смисъл
определение № 766 от 19.09.2012 г. по гр.д.№ 228/2012 г. на ВКС, ГК, Първо ГО в
което е разгледан случай на издадено удостоверение без получателят на същото да
е бил собственик.
Въпросът дали строежът е законен или не, е относим към
възможността за премахването му, но не и към правото на собственост на
незаконната постройка, така и в решение № 233 от 27.11.2012 г. по гр.д. №
195/2012 г. на ВКс, ГК, Второ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, поради
което задължителна съдебна практика.
Страните не спорят, че праводателите на ищеца са
възстановили собствеността върху недвижимия имот, който е обективиран в
договора за покупко-продажба, по реда на ЗВСОНИ.
Реституцията
по този закон настъпва ex lege, а не по административен ред какъвто например е
необходим за реституция относно отчуждените по реда на т.нар.благоустройствени
закони, недвижими имоти.
Съгласно задължителните
указания по приложението на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ в т. 1 на Тълкувателно
решение № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т.гр. д. № 6/2005 г., ОСГК, завзети
от държавата имоти се връщат на собствениците им заедно с допълнително
построеното в тях по силата на общия придобивен способ на чл. 92 ЗС -
приращението, като следва да бъдат съобразени промените в имота с оглед
допустимостта на тяхното реституиране, в който контекст следва да се изтълкува
и разпоредбата на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ, която разграничава незаконните от
законните строежи или други промени, извършени в такива имоти като условие за
възстановяване собствеността върху земята, което по аргумент на противното изключва
реституцията й, когато в нея е осъществено законно строителство, т. е.
обектът е променен и не съществува до размера, в който макар и да не е бил
отчужден, е бил отнет от държавата, а незаконно е онова строителство, което
не е съобразено с формалните изисквания за законност на строежите, а именно
наличие на редовни строителни книжа./ РЕШЕНИЕ № 301 ОТ
16.06.2010 Г. ПО ГР. Д. № 1221/2009 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС/.
Ето защо въззивната инстация намира за неоснователен
довода на ответника Н., че процесния преустроен тавански етаж не е собственост
на лицата от които е бил одържавен, т.е. на праводателите на ищеца З..
Наред с това дали
може да бъде прехвърлено, респ. придобито право на собственост върху обект в
жилищна сграда, който е преустроен, отговаря на строителните правила и норми,
но не е издадено строително разрешение за преустройството му, отговор е даден с решение № 233 от 27.11.2012 г. по гр.д. № 195/2012 г.
на ВКС, ГК, Второ ГО и той е положителен. В този симисъл е и приетото в РЕШЕНИЕ
№ 280 ОТ 06.12.2016 Г. ПО ГР. Д. № 2394/2013 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
В обобщение се налага извода, че щом постройките не са изрично
изключени при прехвърляне собствеността на дворното място, то по силата на правилото
на чл.92 ЗС се счита, че те също са прехвърлени, тъй като „друго“ не беше
доказано. Нито по настоящето, нито по предходното дело /по иска по чл.124, ал.1 ГПК/ не се установи приетото от СРС, 88 състав „наличие на друг собственик“. Видно
от писмото № РД-94-00-149 от 12.04.2006 г./л.13 по делото пред СРС/
удостоверено е от длъжностното лиц.е в СО-район „Овча купел“, че „Няма
подписване на договор за наем през 2002 г. и през 2005 г., поради липса на АОС“. Липсата на съставен АДС се потвърждава от
писмото от 11.04.2006 г. /л.80 по делото пред СРС/.
Нещо повече, в производството по иска по чл.124, ал.1 ГПК самият Н. е твърдял, че процесния имот /втори етаж от къщата/ не е нито
общниски, нито държавен.
Доказаха се трите предпоставки на иска
по чл.108 ЗС: 1/ ищецът е собственик на претендирания имот, 2/ процесният имот
се владее или държи от ответника /което и не е спорно и 3/ ответникът да владее
или държи имота без правно основание, което също се доказа.
Следователно обжалваното решение в частта, в която претенцията на ищеца по чл.108 ЗС е била уважена
срещу въззивника Н., ответник пред СРС, е правилно и като такова ще следва да
бъде потвърдено.
В частта, в която иска по чл.108 ЗС е
отхвърлен, решението като неправилно следва да бъде отменено и вместо това
постановено друго, с което искът да бъде уважен.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е неправилно и в
частта за разноските присъдени в полза
на страните поради което следва да бъде отменено и разноските да бъдат
разпределени по следния начин:
В
полза на ищеца се следват разноски в пълен размер. При присъждането им,
обаче, следва да се съобразим с това, което се претендира, а именно: видно от
протокола, отразяващ процесуалните действия на съда и страните в публичното
съдебно заседание, състояло се на 12.03.2019 г. /л.111 по делото пред СРС/
пълномощникът на ищеца е претендирал разноските
за платена държавна такса и депозитите за вещи лица; не претендира
адв.възнаграждение. Претендираните разноски възлизат в размер на 25
лв.-държавна такса и 600 лв.- за вещи лица или общо в размер на 625 лв. и в този размер му се присъждат.
На
ответника разноски не се следват.
Относно
присъдената в негова тежест държавна такса:
Действително, ищецът е внесъл държавна такса в размер
само на 25 лв./толкова му е било указано от съда/.
Касае се до два иска по чл.108 ЗС и
дължимата държавна такса следва да се определи в хипотезата на чл.69, ал.1,т.2 ГПК на база пазарна цена, тъй като липсва данъчна оценка /касае се до незаконни
постройки/. При дадена оценка на втория етаж от вещото лице в размер на
44 826 лв. /виж л. 60 по едлото пред СРС/, то размера на дължимата
държавна такса ще възлезе на 448,26 лв. /колкото е приел и СРС/; за бараката –
50 лв., който е минималния размер. Или остава задължение за държавна такса в
размер на 448,26 лв. + 25 лв.= 473,26 лв.
Въззивната инстанция намира, че по
правилата на чл.77 ГПК ищецът е останал задължен за държавна такса в размер ан
473,26 лв. и същият следва да бъде осъден да я заплати в полза на СРС.
Доколкото СРС го е осъдил да заплати сумата в размер на 448,26 лв./в тази му
част обжалваното решение ще бъде потвърдено/, то настоящата инстанция следва да доприсъди още 25 лв.
С оглед указанията в ТР
№ 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС на страните се присъждат само реално сторените
разноски затова в полза на ищеца не
следва да се присъжда държавна такса, която не е внесена.
По отношение на частта в която
ответникът е осъден да заплати държавна такса в размер на 25 лв., решението
следва да бъде отменено.
В случай, че държавната такса бъде
внесена от ищеца, то няма пречки да бъде проведено производство по чл.248 ГПК.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивника Н. разноски не се следват. Такива не са и сторени, тъй като
същият е освободен от заплащане на държавна такса.
На
въззивника З. разноски се следват. Претендира се платената държавна такса,
която възлиза в размер на 224,13 лв.
и му се присъжда.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение от 20.06.2019 г. по гр.д.№ 5523 по описа за 2016 г. на СРС, Трето
ГО, 88 с-в в частта, в която се:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 108 от ЗС, предявен от ищеца З.С.З., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***-адв.Я.М., срещу ответника
Н.Е.Н., ЕГН **********,***, за признаване за установено, че ищецът е собственик
на втори етаж, състоящ се от две стаи, коридор, кухненски бокс и тоалетна, с
площ от 75 кв.м., надстроен над първия етаж от едноетажната къща с площ от 75
кв.м., построена в дворно място, съставляващо поземлен имот 691, от кв. 23 А, по
плана на гр.София, м.“Овча купел“ с площ от 1 680 кв.м., за който
имот е отреден УПИ XIV-691 от кв.23 А по регулационен план на гр.София, м.
м.“Овча купел“ с площ от 1 240 кв.м. и за осъждане на ответника да му
предаде владението на този имот, както и
в частта за разноските, в която З.С.З., ЕГН **********, е осъден да заплати
на Н.Е.Н., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1200
лв.-съдебни разноски, както и в частта, в която е осъден Н.Е.Н., ЕГН **********
да заплати по сметката на СРС държавна такса в размер на 25 лв., на основание
чл.77 вр. чл.78, ал.1 ГПК
И
вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 108 ЗС, по отношение на ответника Н.Е.Н., ЕГН **********,***, че ищеца З.С.З., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв.Я.М., ПРИТЕЖАВА ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ върху втори етаж, състоящ
се от две стаи, коридор, кухненски бокс и тоалетна, с площ от 75 кв.м.,
надстроен над първия етаж от едноетажната къща с площ от 75 кв.м., построена в
дворно място, съставляващо поземлен имот 691, от кв. 23 А, по
плана на гр.София, м.“Овча купел“ с площ от 1 680 кв.м., за който
имот е отреден УПИ XIV-691 от кв.23 А по регулационен план на гр.София, м.
м.“Овча купел“ с площ от 1 240 кв.м., на основание покупко-продажба от
28.04.2006 г. и чл.92 ЗС.
ОСЪЖДА на основание чл.
108 ЗС ответника Н.Е.Н., ЕГН **********,***, ДА ПРЕДАДЕ на ищеца З.С.З., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв.Я.М., владението върху втори етаж, състоящ се от две стаи, коридор, кухненски
бокс и тоалетна, с площ от 75 кв.м., надстроен над първия етаж от едноетажната
къща с площ от 75 кв.м., построена в дворно място, съставляващо поземлен имот
691, от кв. 23 А, по плана на гр.София, м.“Овча купел“ с площ от
1 680 кв.м., за който имот е отреден УПИ
XIV-691 от кв.23 А по регулационен план на гр.София, м.
м.“Овча купел“ с площ от 1 240 кв.м.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 20.06.2019 г. по гр.д.№ 5523 по описа за
2016 г. на СРС, Трето ГО, 88 с-в в
частта, в която се: ПРИЗНАВА за установено, че ищецът З.С.З. ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***-адв.Я.М., е собственик на барака с площ от 14 кв.м., служеща
за склад за дърва за огрев, построена в дворно място, съставляващо ПИ 691, от
кв. 23А по плана на гр.София, м. м.“Овча купел“ с площ от 1 680 кв.м., за
който имот е отреден УПИ XIV-691 с площ
от 1240 кв.м. и ОСЪЖДА, на основание чл. 108 от ЗС, владеещия
несобственик-ответник да предаде на невладеещия собственик - ищец владението на
имота, както и в частта, в която З.С.З., ЕГН **********, е осъден да
заплати на основание чл.77 ГПК държавна такса в полза на СРС в размер на 448,26
лв.
ОСЪЖДА З.С.З. ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв.Я.М., да дозаплати
на основание чл.77 ГПК държавна такса в полза на СРС в размер на 25 лв.
ОСЪЖДА Н.Е.Н., ЕГН **********,***, да заплати на
З.С.З. ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв.Я.М., сумата в размер
на 625 лв. лв.- разноски пред първата
инстанция.
ОСЪЖДА Н.Е.Н.,
ЕГН **********,***, да заплати на З.С.З. ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***-адв.Я.М., сумата в размер на 224,13 лв. - разноски пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в
1-месечен срок от връчването му пред ВКС на РБ, при условията на чл.280, ал.1 и
ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: