№ 10822
гр. София, 05.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря ВЕНЕТА К. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20231110119223 по описа за 2023 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от В. А. В. срещу Министерството на
правосъдието, с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45
ЗЗД за заплащане на сумата от общо 880,00 лева, ведно със законната лихва от дата на
предявяване на исковата молба до окончателно изплащане, представляваща сбор от
обезщетения за претърпени имуществени вреди в резултат на постановен незаконосъобразен
отказ за вписване на саморъчно завещание, обективиран в определение от 14.12.2021 г. на
съдията по вписванията при СРС, а именно: 25 лева, представляваща платена от ищеца
държавна такса по сметка на СГС за обжалване на постановения отказ; 360 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение с включен ДДС по договор за безплатна правна
помощ за изготвяне на частна жалба против отказ за вписване, обективиран в Определение
от 14.12.2021 г. на съдия по вписванията; сумата от 15 лева, представляваща платена
държавна такса по сметка на ВКС за касационно обжалване на Определение № 10149 от
14.10.2022 г. постановено по ч.гр.д. № 6 от 2022 г. на СГС; и сумата от 480 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС по договор за безплатна правна
помощ за изготвяне на частна касационна жалба против Определение № 10149 от 14.10.2022
г. постановено по ч.гр.д. № 6 от 2022 г. на СГС.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът
оспорва иска като недопустим и в тази връзка излага, че обжалването на отказа на съдията
по вписвания се разглежда в рамките на охранително производство, поради което и
разноските следвало да останат в тежест на молителя съгласно разпоредбата на чл. 541 ГПК.
Оспорва иска и като неоснователен и сочи, че не е осъществен фактическият състав на чл.
49 ЗЗД. Не оспорва, че съдията по вписвания е постановил отказ, но оспорва действията му
да са противоправни. Оспорва също и наличието на причинна връзка между вредите и
постановения отказ. Развива подробни съображения в насока, че постановеният от съдията
по вписвания отказ е бил законосъобразен. Сочи, че определенията на СГС и ВКС не го
обвързват. Излага подробни доводи в насока, че разноски за адв. хонорар не следва да се
дължат на ищеца, т.к. в случая не било налице намаляване на имуществото му, доколкото се
касаело за оказване на безплатна правна помощ. Сочи още и че в случаите на оказана
1
безплатна правна помощ, предпоставка за присъждане на разноски е насрещната страна да е
осъдена на такива, каквато обаче не била настоящата хипотеза. Оспорва претенцията и по
размер.
В същия срок ответникът Министерство на правосъдието е предявил в условията на
евентуалност обратен иск срещу К. И. Д. с правно основание чл. 54 ЗЗД с искане да се
постанови решение, с което К. И. Д. да бъде осъден да заплати на ищеца по обратния иск
сумата от 880,00 лева, представляваща претърпени имуществени вреди в резултат на
постановен незаконосъобразен отказ за вписване на саморъчно завещание, обективиран в
определение от 14.12.2021 г. на съдията по вписванията при СРС, ведно със законната лихва
от дата на предявяване на исковата молба до окончателно изплащане.
В исковата молба по обратния иск са изложени твърдения, че съдиите по вписванията
носят пълна имуществена отговорност за сумата, която възложителят /в случая
Министерството на правосъдието/ е платил. Сочи се, че съдията по вписвания е действал
умишлено, тъй като е знаел, че всички изискуеми документи за вписването са налице, но
въпреки това е постановил отказ за вписване. Прави искане обратният иск да бъде уважен, в
случай че Министерството на правосъдието бъде осъдено да заплати претенцията на
първоначалния ищеца.
В срока по чл. 131, ал. ГПК ответникът по обратния иск - третото-лице помагач К. И.
Д. е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът по обратния иск, оспорва иска с
правно основание чл. 49 ЗЗД като недопустим и излага, че поддържа изложеното от страна
на Министерството на правосъдието в тази връзка. Оспорва и обратния иск като недопустим
и сочи, че Министерството е изложило противоречиви твърдения, т.к. в отговора е посочил,
че действията на съдията са законосъобразни, а след това в обратния иск е посочил, че
действията му са умишлени. Оспорва и двата иска като неоснователни. Развива съображения
в насока, че отказът му е бил законосъобразен. Моли съда да отхвърли исковете
Съдът, като взе предвид становищата на страните и разгледа материалите и
събраните по делото релевантни за правния спор доказателства, намира от фактическа и
правна страна следното:
По първоначалните искове.
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.
Релевираното от ответника възражение за недопустимост на предявените искове е
неоснователно. Осъдителният иск за присъждане на разноски, сторени в друго
производство, е процесуално недопустим само тогава, когато законът предвижда специален
ред за разпределение на отговорността за разноски между страните в съответното
производство, изключващ общия исков ред. В случаите, в които изобщо липсва законова
разпоредба, уреждаща отговорността за разноски /напр. отговорност за разноските на
подсъдимия в наказателното производство; отговорност за разноските на длъжника в
изпълнителния процес/ или тази отговорност не може да бъде реализирана в рамките на
съответното производство с оглед неговия характер /напр.отговорност за разноските на
жалбоподателя при обжалване действия на съдебен изпълнител/, единственият ред за
реализиране на тази отговорност остава исковият.
Настоящата хипотеза е именно такава, защото частното производство, образувано по
жалба срещу отказ за вписване на акт, е едностранно и този му характер изключва
възможността при уважаване на жалбата съдът да възложи отговорността за разноски в
тежест на насрещната страна по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК. Доколкото, обаче, разноските
представляват имуществена вреда, увреденото лице може да ги претендира по реда на чл. 49
вр. чл. 45 от ЗЗД от лицето, носещо гаранционна отговорност за действията на постановилия
отказа правен субект. Производството по вписване на актове по реда на Правилника за
вписванията е охранително, а не административно, поради което е приложима именно
2
общата гражданскоправна отговорност за вреди. Нормата на чл. 541 ГПК, която предвижда,
че разноските по охранителните производства са за сметка на молителя, е неотносима към
настоящата хипотеза, тъй като касае единствено сторените от молителя разноски в самото
охранително производство /в случая в производството по вписване/, а не и в частното
производство по чл. 538, ал. 2 ГПК вр. чл. 278 ГПК и чл. 32а ПВ. Това е така, защото в
охранителното производство молителят търси съдействие от държавата за издаване на акт с
правно значение, за което дължи съответните държавни такси и разходи по издаване, докато
разноските по обжалване на незаконосъобразен отказ за издаването на такъв акт
представляват разходи за защита на правния интерес на молителя, които не биха били
сторени, ако сезираният с молбата за съдействие орган се беше произнесъл в съответствие
със закона. В този смисъл разноските в частното производство са извън обхвата на
разходите по издаване на самия охранителен акт, респективно извън обхвата на чл. 541 ГПК.
В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД е да докаже при условията на пълно и главно доказване извършено от служител на
ответника във връзка с възложената му дейност деяние, противоправен характер на
деянието, наличието, естеството и интензитета на причинените от него вреди, както и
причинната връзка на същите с извършеното противоправно деяние.
В тежест на ответника е да установи, че е заплатил претендираните спрямо него суми, както
и да опровергае презумпцията за вина.
Съгласно нормата на чл. 281 ЗСВ, възложител на работата на съдията по вписванията
е ответникът Министерство на правосъдието, поради което именно той е пасивно
легитимиран по предявените искове за ангажиране на неговата гаранционна отговорност.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелствата,
че със заявление с вх. № 2239/14.12.2021 г., нотариус Пиринка Петрова, е поискала вписване
в Служба по вписванията - гр. София на обявено на 17.11.2021 г. саморъчно завещание на
Димитрина Харалампиева Караджова; че с определение от 14.12.2021 г. на съдията по
вписванията при СРС е постановен отказ, потвърден с Определение № 10149 от 14.10.2022 г.
по ч.гр.д. № 6/2022г. на СГС; че с определение № 98 от 24.01.2023 г. постановено по
ч.к.гр.д. 4497/2022 г. по описа на ВКС, последният отменил определението на СГС и отказа
за вписване, и е върнал делото на съдията по вписванията за извършване на необходимите
действия по вписването.
От приетото определение от 14.12.2021г. на съдията по вписванията К. Д. се
установява, че предмет на вписване е завещание от 19.03.2020г., обявено на 17.11.2021г. от
молителя – нотариус Пиринка Петрова. Основанието за постановяване на отказа е, че по
преписката не е представено удостоверение за данъчна оценка, а писмо за данъчна оценка на
имота. Представеният документ е различен от посочения в разпоредбата на чл. 264, ал. 1
ДОПК. Същото удостоверява само размера на данъчната оценка, без да е посочена годината,
за която се отнася, както и не съдържа удостоверително изявление относно липсата на
данъчни задължения за имота.
С определение от 14.10.2022г. по ч.гр.д. № 6/2022г. по описа на СГС съдът е
потвърдил отказа на съдията по вписванията при мотиви, че завещанието съставлява акт на
разпореждане с право на собственост от завещателя в полза на заветника, поради което
завещателните разпореждания попадат в предметния обхват на чл. 264, ал. 1 ДОПК. Тъй
като към датата на пораждане на действието на завещанието, завещателят е починал, следва
да се представи декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК от приобретателя на имуществото
предмет на завещателното разпореждане. Съдът е установил, че в случая такава декларация
не е представена, с оглед на което е счел отказа за законосъобразен.
С определение № 98 от 24.01.2023г. по ч.к.гр.д. № 4497/2022г. на ВКС, II г.о., ГК,
съдът е приел, че приобретателят на завещаното имущество не е адресат на нормата на чл.
3
264, ал. 1 ДОПК и няма основание същият да бъде задължен да представя декларация за
наличие или липса на публични задължения, още по-малко може да представи такава за своя
праводател. С оглед на това съдът е приел, че в тази хипотеза наличието или липсата на
публични задължения се установява от удостоверението за данъчна оценка, каквото в случая
е представено. При тези мотиви съдът е отменил постановеното от СГС определение и
потвърдения с него отказ на съдията по вписванията и е върнал делото за извършване на
исканото вписване.
Настоящият състав приема следното. Нормата на чл. 264, ал. 1 ДОПК в приложимата
редакция /посл. изм. ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г./ предвижда, че
прехвърлянето или учредяването на вещни права върху недвижими имоти или наследствени
права, включващи недвижими имоти, включването на недвижими имоти или вещни права
върху недвижими имоти като непарични вноски в капитала на търговски дружества,
вписването на ипотека или особен залог се допуска след представяне на писмена декларация
от прехвърлителя или учредителя, съответно ипотекарния длъжник или залогодателя, че
няма непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и
задължителни осигурителни вноски. Наличието или липсата на непогасени данъчни
задължения за имота се удостоверява в данъчната оценка. Следователно адресат на
задължението за деклариране по чл. 264, ал. 1 ДОПК е прехвърлителят на недвижимия имот,
а не неговият приобретател. В случай на частно завещателно разпореждане /завет/ е налице
разпоредителна сделка по повод на смърт, която поражда вещно-транслативен ефект след
смъртта на завещателя, т.е. в момент, в който липсва правен субект, който да бъде адресат
на задължението за деклариране. Дори завещателят да е оставил заедно със завета и
декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК, то не може да се очаква тя да е актуална към датата на
открИ.е на наследството. От своя страна заветникът нито е задължен да представя
декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК, нито е възможно да декларира наличието или липсата на
задължения на своя завещател.
Както е посочено от ответника и третото лице-помагач, обаче, в постановеното от
него определение не е прието, че липсва декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК от заветника.
Това е мотивът, който СГС е изложил, за да потвърди отказа, като не е възприел
съображенията на съдията по вписванията, че представеното от молителя писмо от
Столична община не представлява надлежно удостоверение за данъчна оценка. Мотиви по
посочените от съдията по вписванията съображения, обаче, са изложени от ВКС и следва да
бъдат споделени от настоящата инстанция. Представеното писмо, издадено на 07.12.2021г.
от Столична община, дирекция „Общински приходи – отдел Сердика“ съдържа в себе си
удостоверение за данъчна оценка съгласно Приложение № 2 към ЗМДТ, каквото именно се
изисква от нормата на чл. 264, ал. 1, изр. 2 ДОПК. След като удостоверението е издадено от
компетентния държавен орган за целите на обявяване на завещанието и от него не се
установява наличие на непогасени данъчни задължения за имота, липсва основание за
постановяване на отказ за вписване на завещанието.
Ето защо постановеният отказ за вписване е незаконосъобразен, а следователно и
противоправен. Вината /във формата на обикновена небрежност/ се предполага до доказване
на противното, каквото обратно доказване в случая не е проведено.
Относно претендираните имуществени вреди съдът намира следното.
На първо място съдът намира, че ищецът В. В. е активно материалноправно
легитимиран да претендира плащане обезщетение за претърпените от него имуществени
вреди, изразяващи се в дължимо адвокатско възнаграждение за осъществената защита на
жалбоподателката - нотариус Пиринка Петрова. Видно от съдържанието на постановените
определения, адв. В. е представлявал жалбоподателката в производството по обжалване на
отказа за вписване, а видно от приетите и неоспорени с отговора на исковата молба
договори за правна защита и съдействие от 21.12.2021г. и 17.11.2022г., правната защита е
4
предоставена безплатно на жалбоподателката на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 3 ЗАдв,
доколкото тя е друг юрист /нотариус/. От водения от НАП публичен регистър се установява,
че адв. В. е регистриран по ЗДДС на 18.09.2019г. с идентификационен номер BG180444609,
поради което същият е бил регистриран към датата на процесните сделки.
Следователно, след като процесуалният представител е предоставил безплатна
защита и съдействие на жалбоподателя, именно представителят се явява легитимиран да
претендира обезщетение за претърпените от него имуществени вреди. Доводът на
ответника, че се касаело за пропуснати ползи на адвоката, тъй като имуществото му не било
намаляло, е неоснователен, защото в случая не е налице пропусната възможност за бъдещо
сигурно увеличение на имуществото на адв. В., а именно намаляване на имуществената му
сфера. Това е така, защото вследствие на противопоравното деяние на лицето, за което
ответникът носи гаранционна отговорност, адвокатът е претърпял имуществена вреда в
размер на стойността на предоставената от него адвокатска защита, без да има възможност
да получи възнаграждение за нея по законоустановения ред. Както беше изяснено по-горе,
едностранният характер на частното производство по обжалване на отказа изключва
възможността за присъждане на сторените в него разноски, поради което приложението на
чл. 38, ал. 2 ЗАдв също е изключено. Нормата на чл. 36, ал. 1 ЗАдв, обаче, предвижда, че
адвокатската защита е възмездна, следователно при липса на друг процесуален ред, по който
да получи дължимото възнаграждение от постановилия незаконосъобразния акт орган
съобразно правилото на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, единственият способ за това е общата
гражданскоправна отговорност за вреди.
Съобразно нормата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв и приложимата към 21.12.2021г. редакция на
чл. 11 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /посл. изм. ДВ изм., бр. 68 от 31.07.2020 г./ адвокатското възнаграждение за
изготвяне на частна жалба, която не се разглежда в открито съдебно заседание, е 200 лева
без ДДС, респективно 240 лева с включен ДДС на основание пар. 2а от ДР на НМРАВ.
Следователно в полза на адв. В. следва да бъде присъдена сумата от 240 лева с ДДС за
предоставената защита на жалбоподателя в производството пред СГС, а претенцията му за
разликата до пълния претендиран размер от 360 лева следва да бъде отхвърлена.
Съобразно приложимата към 17,11,2022г. редакция на чл. 11 от НМРАВ /посл. изм.
ДВ бр. 88 от 4.11.2022 г./ адвокатското възнаграждение за изготвяне на частна жалба, която
не се разглежда в открито съдебно заседание, е 400 лева без ДДС, респективно 480 лева с
включен ДДС, поради което претенцията му за тази сума следва да бъде уважена изцяло.
Различно е положението, обаче, по отношение на претендираните суми за държавни
такси, платени от адвоката по сметка на СГС и ВКС. Носител на задължението за внасяне на
държавната такса по чл. 4, б. „а“ ЗДТ, респективно чл. 73, ал. 2 ГПК вр. с чл. 19 и чл. 28 от
ТДТССГПК е жалбоподателят. Доколкото процесуалният му представител действа при
условията на пряко упълномощаване /чл. 25 ЗАдв/, внесените от представителя такси се
явяват платени от името и за сметка на доверителя. В случай, че доверителят не е
предплатил тези такси на представителя /довереника/, последният има право да ги получи от
доверителя в рамките на отчетната сделка по мандатното правоотношение, възникнало въз
основа на договора за правна защита и съдействие, но не и да претендира тяхното плащане
от насрещната страна в производството. Тук е мястото да се посочи, че уреденото в чл. 38
ЗАдв безплатно процесуално представителство касае единствено заплащането на дължимото
адвокатско възнаграждение, не и задължението на доверителя за плащане на таксите и
разноските по делото. За последните се прилага нормата на чл. 37 ЗАдв. Следователно
платените от адвоката държавни такси за обжалване на отказа за вписване не могат да
представляват имуществени вреди за адвоката, а единствено за жалбоподателя, от чието име
и за чиято сметка са платени. Ето защо предявените претенции за сумата от 25 лева –
държавна такса за обжалване на отказа пред СГС и 15 лева – държавна такса за обжалване с
5
частна касационна жалба, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Следователно пълният размер на обезщетението, което се дължи на ищеца, е 720
лева.
По обратния иск.
С оглед частичното уважаване на първоначалните искове е осъществено
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на обратния иск до размера от 720 лева, до
който са уважени първоначалните.
Исковата молба по обратния иск е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално
допустим. Развитите от ответника съображения за липса на умисъл касаят основателността
на претенцията, а не нейната допустимост. Както беше посочено по-горе, по делото няма
спор и се установява, че ответникът К. И. Д. е съдия по вписванията, гаранционната
отговорност за вреди от чиито актове се носи от Министерството на правосъдието, поради
което страните по обратния иск са надлежно процесуалноправно легитимирани.
В доказателствена тежест на ищеца по обратния иск е да докаже при условията на
пълно и главно доказване извършено от негов служител във връзка с възложената му
дейност деяние, противоправен характер на деянието, вреди /в това число и техния размер/,
причинна връзка на същите с извършеното противоправно деяние, в това число и че
деянието е извършено умишлено. В тежест на ответника е да докаже възраженията си.
В тази насока съдът намира следното. Съгласно чл. 281 ЗСВ и мотивите към т. 6 от
Тълкувателно решение № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, съдията по вписванията е в служебно
правоотношение с Министерството на правосъдието, като в отношенията между тях,
съгласно препращащата норма чл. 293 от ЗСВ, имат действие разпоредбите на чл. 203-206 от
КТ. Цитираните норми предвиждат, че за вреда, която е причинена умишлено или в резултат
на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите
задължения, отговорността се определя от гражданския закон. За вреда, причинена на
работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения,
работникът или служителят отговаря в размер на вредата, но не повече от уговореното
месечно трудово възнаграждение. Следователно ответникът по обратния иск може да носи
регресна отговорност по реда на чл. 54 ЗЗД за платеното от ищеца гаранционно
обезщетение, само ако е действал умишлено или вредите са в резултат на извършено
престъпление.
В настоящия случай, въпреки дадените указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, ищецът
по обратния иск – Министерството на правосъдието – не ангажира каквито и да било
доказателства за твърдението си, че процесната вреда е причинена умишлено от ответника, а
при липсата на влязла в сила присъда вредата безспорно не е в резултат и на извършено
престъпление. Касае се за постановяване на незаконосъобразен акт от съдията по
вписванията при изпълнение на служебните му задължения, което предполага реализиране
на ограничена имуществена отговорност, а не на пълна такава. Ограничената имуществена
отговорност на служителя, обаче, се реализира по предвидения в чл. 210 КТ специален ред,
който изключва присъждането й по реда на регресната претенция, предявена в рамките на
настоящото исково производство.
Ето защо предявеният обратен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен
изцяло.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски имат всички страни. Ответникът по
обратния иск, обаче, не е претендирал разноски, поради което такива не му се дължат.
Ищецът по първоначалния иск е сторил разноски за държавна такса в размер на 50 лева,
както и за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, платено изцяло в брой или общо
450 лева. Релевираното възражение за прекомерност е неоснователно, тъй като
6
възнаграждението е съобразено с материалния интерес, характера и броя на извършените
процесуални действия. С оглед уважената част от исковете, следва да му бъдат присъдени
разноски в размер на 368,18 лева. Ответникът по първоначалните искове претендира
юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определи на 100 лева съгласно чл. 25,
ал. 1 НЗПП. С оглед отхвърлената част от исковете следва да му бъде присъдена сумата от
18,18 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Министерство на правосъдието, с ЕИК по БУЛСТАТ: *******, с адрес:
гр. София, ул. „Славянска“ № 1, да заплати на В. А. В., с ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, кв. „Манастирски ливади“, ж.к. „Бокар“, бл. 48, вх. 5, ап. 19А, на основание чл. 49
ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД сумата от 240 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в дължимо адвокатско възнаграждение с ДДС за предоставена безплатна
правна помощ за изготвяне на частна жалба против отказ за вписване по молба с вх. рег. №
95916/14.12.2021г., обективиран в Определение от 14.12.2021 г. на съдия по вписванията
при СРС, и сумата от 480 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в дължимо адвокатско възнаграждение с ДДС за предоставена безплатна
правна помощ за изготвяне на частна касационна жалба против Определение № 10149 от
14.10.2022 г. постановено по ч.гр.д. № 6/2022 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва
върху всяка от сумите, считано от 10.04.2023г. до окончателното им изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
дължимо възнаграждение за частна жалба срещу отказа за вписване за разликата над 240
лева до пълния претендиран размер от 360 лева, предявения иск за сумата от 25 лева,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в платена държавна
такса за обжалване на отказа за вписване пред СГС и предявения иск за сумата от 15 лева,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в платена държавна
такса за обжалване пред ВКС с частна касационна жалба.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Министерство на правосъдието, с ЕИК по БУЛСТАТ:
*******, с адрес: гр. София, ул. „Славянска“ № 1, срещу К. И. Д., с ЕГН: **********, с
адрес: гр. София, ул. „Елисавета Багряна“ № 20, обратен иск с правно основание чл. 54 ЗЗД
за заплащане на сумата от общо 720 лева, представляваща обезщетение за имуществените
вреди, причинени вследствие на незаконосъобразен отказ за вписване по молба с вх. рег. №
95916/14.12.2021г., обективиран в Определение от 14.12.2021 г. на съдия по вписванията
при СРС, при условие че бъдат заплатени от ищеца на увреденото лице.
ОСЪЖДА Министерство на правосъдието да заплати на В. А. В. на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 368,18 лева, представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА В. А. В. да заплати на Министерство на правосъдието на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 18,18 лева, представляваща сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице-помагач К. И. Д., с
ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. „Елисавета Багряна“ № 20, на страната на
ответника Министерство на правосъдието.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7