РЕШЕНИЕ №
гр. София, 12.09.2023
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Първо гражданско отделение, I-6 състав, в
публично съдебно заседание на тридесети май две хиляди двадесет и трета година,
в състав:
Съдия: Гергана ТРОЯНОВА
при участието на съдебен секретар Антоанета
Стефанова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 150 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно и субективно
кумулативно съединени установителни искове от „Ю.Б.“
АД срещу Б. И.Ф. и В.И.Г. за вземания, за които е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 46825/2017г. на СРС, 68 състав, както следва:
-
иск с правно основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.430, ал.1 от
Търговския закон (ТЗ) за установяване съществуване на
вземане в размер на 21947.89 швейцарски франкове (CHF) – непогасена главница
за периода 10.04.2014г. – 09.07.2017г. по Договор за банков кредит № HL
35142/24.03.2008г., сключен с кредитополучателя Б. И.Ф., по който солидарно
задължено лице е В.И.Г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявление по чл.417 ГПК – 11.07.2017г., до окончателното плащане;
-
иск с правно основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.430, ал.2 ТЗ за установяване съществуване на вземане
в размер на 4840.37 CHF – договорна лихва, начислена за периода 11.07.2014г.
- 04.05.2017г.;
-
иск с правно основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК
вр.чл.92, ал.1 от Закона за задълженията
и договорите /ЗЗД/ за установяване съществуване на вземане в размер на 136.37
CHF – мораторна неустойка за периода 10.04.2014г. – 09.07.2017г.;
-
иск с правно основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК
вр.чл.79, ал.1 ЗЗД за установяване съществуване на вземане в размер на 328.70 CHF
такси по договора за кредит и застрахователни премии за застраховане на
ипотекирания в обезпечение на задължението имот, дължими за периода
10.04.2014г. – 09.07.2017г.
Ищецът твърди, че по
силата на сключен на 24.03.2008г. договор за рефинансиране на жилищен кредит е
предоставил на кредитополучателя Б. И.Ф. кредитен лимит в швейцарски франкове
до размер на равностойността в тази валута на 24950.00 лева, изчислени по курс
„купува“ на банката кредитор към датата на усвояване на средствата. Заявява, че
сумата била усвоена на 07.04.2008г., когато по сметка на кредитополучателя били
преведени 20637.47 CHF. Уточнява, че предоставената сума е
следвало да бъде издължена за 420 месеца (35 години) при договорен годишен
лихвен процент (ГЛП), който бил определяем, тъй като включвал променлива
компонента – базовия лихвен процент (БЛП) на банката кредитор за жилищни
кредити в швейцарски франкове, която към датата на сключване на договора била
4.5 %, и фиксирана лихвен надбавка от 1.15 пункта. Твърди, че между страните
била договорена мораторна неустойка (наказателна лихва), дължима в случай на
просрочие в плащания по кредита, която се съизмерявала
с ГЛП, завишен с 10 пункта, както и били фиксирани суми, съставляващи такси по
договора за кредит, свързани с разглеждане на документите и управлението на
кредита. Било предвидено още, че кредитът се обезпечавал с ипотека, като
ипотекираният имот следвало да бъде застрахован в полза на банката кредитор. Заявява,
че неизпълнението на договорно задължение и конкретно неплащането на
погасителна вноска по договора имало за последица възникване право за кредитора
да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем. Твърди, че на 15.05.2008г. е
цедирал вземанията си по процесния договор на „Б.Р.С.“ АД, като след тази дата задълженото
лице Б. И.Ф. е допускал просрочия в плащането на погасителните вноски, поради
което и с цел защита интересите на длъжника и на кредитора са били сключени
следните договори между цесионера и кредитополучателя, а именно: Допълнително
споразумение от 25.08.2009г., с което на Б. И.Ф. е бил предоставен гратисен
период за издължаване на кредита при облекчени условия и са били предоговорени
кредитните средства и приложимия ГЛП; Договор за встъпване в дълг от
29.12.2010г., по силата на който В.И.Г. е встъпила като солидарно задължено
лице за вземанията по договора за кредит към Б. И.Ф.; Допълнителни споразумения
от 30.12.2010г., от 31.08.2012г. и от 30.09.2013г., сключени между „Б.Р.С.“ АД,
от една страна, и Б. И.Ф. и В.И.Г., от друга, с които отново са предоговаряни облекчени условия за издължаване на кредита
за определен срок и са променяни лихвените проценти. Поддържа, че с договор от
25.02.2015г. банката ищец е закупила от „Б.Р.С.“ АД вземанията по процесния
договор, ведно с всички обезпечения. Заявява, че кредитополучателят
преустановил плащанията по договора, поради което с нотариални покани до Б. И.Ф.,
връчени на 19.06.2017г., и до В.И.Г., връчени на 04.05.2017г., банката е
уведомила адресатите, че е носител на вземанията по договора за кредит в
качеството си на цесионер, както и че обявява кредита за изцяло предсрочно
изискуем, поради необслужването му. Поддържа, че след упражняване на това право
и към датата на извлечението от счетоводните книги на банката – 09.07.2017г.,
не са постъпвали средства за погасяване на задълженията, а просрочените суми
възлизали в следните размери по пера: главница – 21947.89 CHF,
възнаградителна лихва – 4942.01 CHF, мораторна
неустойка - 448.82 CHF, такси за управление и застрахователни премии – 598.32
CHF. Твърди, че на 11.07.2017г. е депозирал заявление за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката по
договора за кредит, но за сумите, които не са погасени по давност към датата на
заявлението, както следва: главница – 21947.89 CHF, възнаградителна
лихва – 4840.37 CHF, мораторна неустойка - 136.37 CHF, такси за управление и
застрахователни премии – 328.70 CHF, като периодите на вземанията по пера са
съобразени с погасителната давност по чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Признава, че е бил
снабден със заповед за изпълнение и изпълнителен лист по образуваното ч.гр.д.№
46825/2017г. на СРС, въз основа на което инициирал изпълнително дело за
събиране на вземанията по заповедта. Обосновава правен интерес от предявените
установителни искове с подадено от длъжниците възражение срещу заповедта и
дадени на заявителя указания по чл.415 ГПК. Претендира разноски.
Ответниците оспорват
исковата претенция като недопустима, евентуално – неоснователна. Навеждат
доводи, че за банката не е съществувала възможност да се снабди със заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 ГПК въз основа на извлечение
от счетоводните си книги, тъй като е носител на процесното вземане като
цесионер, а цедентът, като небанкова финансова институция, не е могъл да се
ползва от този ред, поради което и цесионерът не би могъл. Поддържат, че договора за кредит от 24.03.2008г.
е нищожен, поради неяснота на размера и вида на валутата, при която се отпуска
кредита. Евентуално твърдят, че договора съдържа неравноправни клаузи, уреждащи
правото на банката едностранно да измени лихвения процент, без посочване на
основанията, на които това може да стане по ясен и разбираем за потребителите
начин, както и прехвърлящи валутния риск изцяло към тях, което е в разрез с
принципа за добросъвестност и създава недопустимо неравновесие в правата и
задълженията на страните по кредитното правоотношение. Поддържат също нищожност
на договора, поради това, че същият не съдържа задължителните реквизити по
чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.12 от ЗПК. Евентуално поддържат, че са били въведени
в заблуда от банката ищец да сключат договора при неблагоприятни за тях
условия. Поддържат още, че не са били уведомявани за цедиране на вземанията по
договора от банката на „Б.Р.С.“ АД („БРС“ АД), поради което цесията не е
породила правно действие по отношение на тях, а като последица – сключените
допълнителни споразумения с небанковата финансова институция се явяват
недействителни. Допълнително ответницата Г. навежда доводи, че договора за
встъпване в дълг е сключен с лице, което не е кредитор, тъй като цесията не е
била съобщена нито на длъжника, нито на нея; че встъпването в дълг не поражда
действие, тъй като не й е бил предоставен договора от 24.03.2008г., сключен с Б.
И.Ф., нито ОУ към него, поради което не може да се счита, че е получила
достатъчно информация относно вземането; че не е бенефициент по договора за
кредит, а само обезпечава вземанията по него и има качеството на поръчител,
поради което не следва да бъде ангажирана отговорността й по аргумент от
чл.147, ал.1 ЗЗД, доколкото исковете са били предявени срещу кредитополучателя
след изтичане на шестмесечния срок от падежа на задължението (довод, заявен
едва в хода по същество); че няма взаимоотношения с банката ищеца, тъй като
договорът й е с „БРС“ АД. И двамата ответници поддържат възражение за изтекла
погасителна давност с довод, че такава е започнала да тече от спиране на
плащанията по договора, а не от датата на обявяване на кредита за предсрочно
изискуем.
Съдът, при преценка на материалите по делото, установи
следното от фактическа страна:
Видно от Договор за рефинансиране на жилищен кредит № HL 35142/24.03.2008г. „Ю.Б.“ АД се е задължила да
предостави целеви кредит на Б. И.Ф., със средствата по който кредитополучателят
е следвало да погаси задължение към „Банка Пиреос“
АД, обезпечено с договорна ипотека, като впише ипотека в полза на
рефинансиращата банка. Размерът на предоставените средства бил равностойността
в швейцарски франкове на сумата от 24950.00 лева (чл.1 от договора), която
следвало да се преведе по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски
франкове в деня на усвояване на средствата и да бъдат предоставени в лева след
служебното им превалутиране от банката (чл.2, ал.2 и
ал.4) и превеждането им по сметка на получателя в лева. Погасяването на кредита
било уговорено да се осъществява във валутата, при която бил разрешен –
швейцарски франкове (чл.6, ал.2). Срокът за погасяване бил определен на 420
месеца (35 години). Между страните било договорено, че предоставената сума се
олихвявала с ГЛП на кредитора, формиран от БЛП на банката за жилищни кредити в
швейцарски франкове, която е променлива величина, и фиксирана надбавка от 1.15
пункта (чл.3), както и че в случай на просрочие кредитополучателят дължал
неустойка върху просрочената сума в размер на ГЛП, завишен с 10 пункта. Предвидено
било право на кредитора да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем в случай
на неизпълнение на което и да било договорно задължение на кредитополучателя,
вкл. неплащане на месечна погасителна вноска (чл.18, ал.1 и ал.2). Съгласно
чл.21 от договора кредитополучателят имал право да поиска средствата, отпуснати
в швейцарски франкове, да бъдат предоставени в лева или евро, като превалутирането се осъществявало от кредитиращата банка, а съгласно
чл.23 от договора кредитополучателят декларирал, че е запознат, разбира
икономически смисъл и е съгласен с обстоятелството, че обслужването на договора
в швейцарски франкове, съответно превалутирането на
средствата в лева или евро, вкл. на тези за погасяване на вноска, можело да има
за последица повишаване на погасителната вноска в лева или евро, но приемал да
носи риска от промяната във валутните курсове. Видно от подписаното между
страните приложение № 1 към договора, сума в размер на 20637.47 CHF е била усвоена на 07.04.2008г. в лева при курс на
швейцарския франк към българския лев 1,209200, за което кредитополучателят сам
е подал молба (л.232).
Установява се от приложен договор за цесия от
15.05.2008г., че вземанията на „Ю.Б.“ АД по договори за жилищни кредити,
обезпечени с ипотека, са били прехвърлени на „БРС“ АД, като задължение и на
двете страни по договора е било да уведомят длъжниците по прехвърлените кредити
за така настъпилото правоприемство. Съгласно Приложение № 1, вземанията на
банката кредитор по договора с Б. И.Ф., също са били предмет на прехвърлителната сделка. Не са налице доказателства за
връчване на нарочно съобщение до кредитополучателя за цесията. Видно от
приетото допълнително споразумение от 25.08.2009г., договорът за кредит не е
бил срочно обслужван от Б. И.Ф., поради което на същия му е бил предоставен
едногодишен гратисен период на облекчени условия за плащане, но при промяна на
главницата по договора и на ГЛП. Споразумението е подписано с „БРС“ АД, което
дружество е посочено като кредитор на вземането.
Установява се също, че с договор за встъпване в дълг
от 29.12.2010г. ответницата В.И.Г. е дала съгласие да отговаря солидарно с Б. И.Ф.
за задълженията му по договора за кредит от 24.03.2008г., за което кредиторът,
в лицето на „БРС“ АД, е дал съгласие. В договора изрично за посочени
параметрите на кредитното правоотношение, за задълженията по което ответницата
отговаря (чл.2). В документа изрично е посочено, че вземанията са възникнали по
договор № HL35142/2008г. с „Юробанк И Еф Джи България“ АД, с предишно наименование
„Българска пощенска банка“ АД (сега „Ю.Б.“ АД), но че техен носител е „БРС“ АД
по силата на договор за цесия от 27.09.2007г. Страни по договора са встъпващия
в дълг, главния длъжник и кредитора.
Видно е от приложените допълнителни споразумения от
30.12.2010г., 31.08.2012г. и 30.09.2013г., че на ответниците, като солидарно
задължени лица за цедираните вземания по процесния договор за кредит, са били
предоставяни облекчени условия за погасяване на вноските за определени периоди,
което било свързано с промяна на лихвения процент. Трите споразумения са били
сключени между „БРС“ АД, като кредитор, и ответниците, като солидарно задължени
лица.
Видно от договор за цесия от 25.02.2015г. и
приложението към него, вземанията по процесния договор са били прехвърлени обратно
от „БРС“ АД на „Ю.Б.“ АД, ведно с всички обезпечения, за което обстоятелство ответниците са били уведомени с нотариални покани, връчени
на Б. И.Ф. на 19.06.2017г. и на В.И.Г. на 04.05.2017г. и приети като
доказателства по делото. С отделни покани, връчени по същия ред и на същите
дати, банката кредитор е уведомила длъжниците за допуснати от тях просрочия в
плащането на погасителните вноски и е обявила кредита за изцяло предсрочно
изискуем.
Видно от извлечение от счетоводните книги на банката,
към 09.07.2017г. са били просрочени 39
броя погасителни вноски за главница и толкова за възнаградителна
лихва, като считано от 10.04.2014г. длъжниците са изпаднали в забава, а натрупаните
задължения били, както следва: главница – 21947.89 CHF, дължима за периода
10.04.2014г. – 09.07.2017г., възнаградителна лихва –
4942.01 CHF, дължима за периода 10.04.2014г. – 04.05.2017г., мораторна
неустойка - 448.82 CHF за периода 10.04.2014г. – 09.07.2017г., такси за
управление и застрахователни премии – 598.32 CHF за периода 07.04.2014г. –
09.07.2017г. Общата стойност на просрочените задължения била 27937.04 CHF.
Установява се, че на 11.07.2017г.
банката е депозирала заявление по чл.417 ГПК пред СРС, по което е било
образувано ч.гр.д.№ 46825/2017г., с което е поискала издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист за просрочените, но непогасени по
давност вземания срещу двамата длъжници, търсени при условията на пасивна солидарност.
На 08.09.2017г. била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист за просрочените задължения, вкл. погасените по давност, тъй като
заповедният съд е приел, че е сезиран с такова искане, предвид обстоятелството,
че просрочените задължения са описани в т.9 от заявлението в пълен размер.
Доказва се, че въз основа на изпълнителният лист е било образувано изп.д.№ 234/2018г. на ЧСИ М.Петков, като банката е поискала
събиране само на сумите, които не са били погасени по давност към датата на
заявлението и които са предмет на исковата претенция (в този смисъл е
приложената молба до ЧСИ). Самото принудително изпълнение е било спряно с
определение по настоящото дело от 16.01.2020г., влязло в сила на 27.11.2020г.,
като потвърдено с определение на САС по ч.гр.д.№ 1800/2020г. и определение на
ВКС по ч.т.д.№ 2065/2020г.
Поради
постъпили в срок възражения от длъжниците, заповедният съд е дал на банката
заявител указания по чл.415 ГПК, като в указания срок е постъпила искова молба
по реда на чл.422 ГПК, по която образувано настоящото производство. С нея се
иска от съда установяване съществуване на вземанията по заповедта в общ размер
от 27253.33 CHF, тъй като се претендират суми
в по-нисък размер по перата възнаградителна лихва,
мораторна неустойка и разходи за такси и застрахователни премии, а именно: за
сумата от 21947.89 CHF – главница, дължима за периода 10.04.2014г. –
09.07.2017г., за сумата от 4840.37 CHF - възнаградителна
лихва, дължима за периода 11.07.2014г. – 04.05.2017г., за сумата от 136.37 CHF
- мораторна неустойка за периода 10.04.2014г. – 09.07.2017г., за сумата от
328.70 CHF - такси за управление и застрахователни премии за
периода 10.04.2014г. – 09.07.2017г. С определение от 27.05.2019г., постановено
от заповедния съд по ч.гр.д.№ 46825/2017г. на СРС и влязло в сила на
27.08.2019г., заповедта за изпълнение е била обезсилена в частта на незаявените
с исковата молба вземания.
За изясняване на спорни
обстоятелства по делото досежно размер на евентуално дължимите по договора от
24.03.2008г. и допълнителните споразумения суми по делото са изслушани основна
и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза по задачи на ищеца и на съда.
Видно от заключението, изготвено след проверка на материалите по делото и
справка при ищеца, просрочените задължения по пера са, както следва: непогасена
главница - 21947.89 CHF, дължима от 10.04.2014г. до датата на предсрочна
изискуемост, възнаградителна лихва – 4942.01 CHF,
дължима за периода 10.04.2014г. – 04.05.2017г., мораторна неустойка - 448.82
CHF за периода 10.08.2014г. – 09.07.2017г. (началната дата вероятно вещото лице
определя по правилото на чл.18, ал.2 от
договора, но реално просрочието е от 10.04.2014г., както е заявено от ищеца и е
удостоверено с извлечението от счетоводните книги), такси за управление и
застрахователни премии – 598.32 CHF за периода 07.04.2014г. – 09.07.2017г., от
които 358.32 CHF такси за управление и 240.00
CHF застрахователни премии. Вещото лице е обосновало извод, че при запазване на
първоначално договорения ГЛП от 5.65 %, то дължимите суми по договора за кредит
са: главница в размер на 19617.44 CHF, от
които 1258.11 CHF просрочена главница за периода 07.02.2013г. – 07.07.2017г. и
18359.33 CHF предсрочно изискуема главница, възнаградителна
лихва – 4829.65 CHF за периода 07.02.2013г. – 11.07.2017г., неустойка - 370.24
CHF за периода 13.08.2014г. – 11.07.2017г. и такси – 285.19 CHF за периода 07.04.2013г. – 07.04.2017г.,
като следва да се прибавят и 240.00 CHF неплатени застрахователни премии, които
не са посочени в заключението (допълнително заключение от 09.05.2022г., л. 296
от делото), тъй като задачата не е включвала това вземане. Дължимостта
на сумите по пера и по месеци е посочена в Приложение № 1 към заключението –
л.301.
Във връзка с направено от ответниците оспорване на
търсените вземания с довод, че договорът съдържа неравноправни клаузи, е била
изслушана като свидетел Ю.Б., служител на банката ищец, която е заявила, че към
2008г. сключването на кредити в швейцарски франкове е било предпочитано от
клиентите физически лица, тъй като тези кредити били с по-ниски нива на
лихвения процент в сравнение с кредитите в лева или евро. Пояснява, че
ипотечните кредити изискват по-продължително време за одобрение и отпускане на
средствата, през което време кредитополучателите са били многократно
консултирани относно съдържанието на договорните клаузи, за да вземат
информирано решение. Потвърждава, че клиентите са имали възможност да поискат
писмено промяна в условията на договора, което се е случвало в практиката й и
макар да няма спомен за конкретния потребител, счита, че тези условия са били
предоставени и на Б. И.Ф., т.е. договорът е бил индивидуално уговорен с него.
Съдът, вземайки предвид материалите по делото и
доказателствата, въз основа на вътрешното си убеждение и закона, прави следните
правни изводи:
По допустимостта на исковата претенция.
Въпросът относно допустимостта на установителните
искове по чл.422 ГПК е повдигнат от ответниците с отговора на исковата молба с
довод, че „Ю.Б.“ АД не е можела да иска издаване на заповед за изпълнение по
чл.417, т.2 ГПК и не притежава активна процесуална легитимация да предяви
специалните установителни искове по чл.422 ГПК, тъй като е придобила вземанията
по договор за цесия от „БРС“ АД, което дружество не може да се ползва от
облекчения ред по чл.417, т.2 ГПК. В конкретния случай се поставя въпроса дали
когато въпреки липсата на предпоставките на чл.417, т.2 ГПК е била издадена
заповед за изпълнение и кредиторът е предявил в срок иска по чл.422 ГПК същият
е допустим. Отговорът на този въпрос е положителен. Правният интерес от
исковете по чл.422 ГПК произтича от направено от длъжниците в заповедното
производство възражение по чл.414 ГПК и дадени от заповедния съд указания на
заявителя по чл.415 ГПК. Ето защо, направените от ответниците възражения, че
заповед по чл.417 ГПК въз основа на извлечение от счетоводните книги може да се
издава само в полза на банкова институция, но не и на небанкова, каквато е
„БРС“ АД, от която „Ю.Б.“ АД е закупила вземането – предмет на иска, са относими към законосъобразността на разпореждането за
незабавно изпълнение, а не към предпоставките за установяване на вземането по
заповедта за изпълнение по реда на чл.422 ГПК. В този смисъл издадената вече
заповед се е стабилизирала, щом разпореждането за незабавно изпълнение не е
било обжалвано по чл.419 ГПК, а исковете по чл.422 ГПК се явяват допустими, щом
са предявени в срока по чл.415 ГПК –
така Определение № 710 от 2.12.2019 г.
на ВКС по ч. т. д. № 2241/2019 г., II т. о., ТК, което изрично подчертава, че
определение № 1161 по ч. т. д. № 865/2012 г. и определение № 538 по ч. т. д. №
506/2010 г., двете на ВКС, ТК, ІІ т. о., на които се позовават ответниците, не
са относима съдебна практика, като постановени преди
ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което дори отмяната на разпореждането за
незабавно изпълнение не води до недопустимост на исковете по чл.422 ГПК.
Предвид изложеното, съдът намира исковете за
допустими.
По основателността на исковете
Производството по предявен установителен иск по чл.422
от ГПК цели да установи съществуване на твърдяното в заповедното производство
вземане по основание и размер, т.е. явява се негово своеобразно продължение,
поради което този иск се смята заявен от деня на подаване на заявлението. На
изследване подлежи валидността на договора за кредит и на допълнителните
споразумения към него, респ. на договора за встъпване в дълг и произтичащите от
тях задължения за ответниците.
Сключеният на 24.03.2008г. договор между Б. И.Ф. и „Юробанк И Еф Джи България“ АД (понастоящем „Ю.Б.“ АД) е такъв
за банков кредит по смисъла на чл.430 и сл. ТЗ. Сключен е в предвидената от
закона (чл.430, ал.3 от ТЗ) писмена форма за действителност, като в него са
уговорени всички съществени клаузи – размер на кредита и валута, в която се
предоставя, срок на издължаване, възнаградителна
лихва, съответно размер на наказателната лихва, санкционираща длъжника при
просрочие на уговореното от страните издължаване на кредита, която има неустоечен характер, независимо от придаденото й име –
наказателна лихва, начин на определяне на дължимите такси за обслужване на
договора и задължение за застраховане за сметка на кредитополучателя на
имуществото, което служи за обезпечение. Именно по тези съществени за страните
елементи на кредитното правоотношение е било постигнато съгласие, поради което
договорът валидно ги обвързва.
Предвид изложеното, като неоснователно съдът приема
възражението на ответната страна, че договорът за кредит е нищожен, тъй като не
е ясен размера и вида валута, в който е уговорен кредита, съответно
издължаването му. Възражението се основава на доводи, че макар договорен в
швейцарски франкове, сумата в тази валута е депозирана от кредитиращата банка
по блокирана сметка на кредитополучателя, т.е. същият не е можел да се
разпорежда с тази сума, а я усвоил в лева, като превалутирането
се е извършило служебно от банката и сумата в национална валута е била преведена
по посочена от потребителя сметка в лева. Излагат се съображения, че в този
случай швейцарския франк се явява само виртуална валута по договора, служеща
като база за изчисляване на кредитните средства и на погасителните вноски,
поради което кредитът следва да се счита уговорен във валутата, в която е бил
реално усвоен.
По този въпрос е постановено Решение №
136/20.01.2021г. по т.д.№ 1467/2019г. на ВКС, II ТО, което се споделя от съда и в което по идентичен
случай е прието, че в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума е била
предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута – лева,
или резервната валута на страната - евро, а не във валутата, уговорена с
договора - швейцарски франк, съответно кредитът е остойностен
в швейцарски франкове и задължението е за погасяване в швейцарски франкове, то
договорът не се счита сключен в лева, респ. в евро, и връщането на кредита се
дължи в уговорената чуждестранна валута - швейцарски франкове. Изводите са
изградени въз основа на съдържанието на договора за кредит, в което по ясен и
недвусмислен начин е посочено, че кредитът се договаря във швейцарски франкове.
Клаузите, в които това е посочено, не пораждат никакво съмнение относно
действителната воля на страните кредитът да се предостави именно в тази
чуждестранна валута, съответно да се издължава в нея. Тези клаузи касаят
основния предмет на договора и не се явяват нищожни, нито неравноправни по аргумент
от чл.145, ал.2 ЗЗП. Съобразявайки това решение, основано на правните принципи
в облигационното право, съдът приема, че в настоящия случай клаузите на чл.2,
ал.2 и ал.4, съответно чл.6, ал.2 от договора за кредит от 24.03.2008г. не се
явяват нищожни, като неясни и неразбираеми относно вида и размера на валутата
на кредита, нито са нищожни като неравноправни. Такъв порок не се обосновава и
за клаузите на чл.21 и чл.23 от договора, които предвиждат възможност за
кредитополучателя да поиска реално усвояване на кредитните средства в различна
от уговорената валута, което дава право на банката да извърши превалутиране по валутния курс към датата на усвояването,
съответно на погасяване. Именно това свое право е упражнил кредитополучателя с
нарочно искане до банката (приложено по делото), като банката кредитор не е
събирала комисионни възнаграждения или такси за превалутирането
(така в прието допълнително заключение на ССчЕ).
Съдът намира също, че с декларативната клауза на чл.23 от договора за кредит, с
която кредитополучателят е декларирал, че е запознат с валутния риск и
икономическите последици от него, но ги приема, не може да се счита за
неравноправна, тъй като с нея банката не прехвърля валутния риск от сделката на
потребителя недобросъвестно. Изложените в обратна насока доводи са, че банката,
разполагайки с тесни специалисти, е могла да прогнозира повишаване на цената на
швейцарския франк и на БЛП на банката кредитор по кредити в тази валута, но не
е информирала кредитополучателя и по този начин не му е дала достатъчно ясна
информация, за да може като разумен и съобразителен потребител да вземе
информирано решение дали да сключи договора. От една страна, процесния договор
е дългосрочен – за 35 години, през който период колебанията на валутния пазар
не може разумно да се предвидят. От друга страна, преценката за
неравноправност, за несправедливост, за значително неравновесие в правата и
задълженията на страните по договора, се преценяват към датата на сключване на
същия. Към 24.03.2008г. сключването на кредити в швейцарски франкове е било
свързано с ниски нива на лихвения процент, поради което кредит тази валута е
бил предпочитано от клиентите на банките – така в показанията на свидетеля
Банова. Т.е. към момента на сключване на договора и съгласието на страните, че
средствата ще се усвояват в швейцарски франкове и ще се погасяват в тази валута,
няма неравнопоставеност между кредитора и длъжника, още повече, че нивата на
валутния курс са били проследими от потребителя и при
положена грижа от него е можело да бъде установено колебанието на пазара и амплитудите
на това колебание. Не е налице и твърдяната недобросъвестност на банката, респ.
въвеждане в заблуда на кредитополучателя, тъй като към датата подписване на
договора на кредитополучателя е била предоставена достатъчна по обем информация
относно условията на договора (така в събраните гласни доказателства).
Предвид изложените съображения, съдът приема, че договорът
за кредит от 24.03.2008г. е действителен, съдържа съществените реквизити на
кредитното правоотношение, разписани по ясен и разбираем за кредитополучателя
начин, поради което го обвързва.
Съгласно чл.3 от договора за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката възнаградителна
лихва, която се формира от два компонента – променлив компонент, който е БЛП на
банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, и фиксирана надбавка от 1.15
пункта. Към датата на сключване на договора БЛП на банката по този вид кредити
е 4.5 % - чл.3, ал.1 от договора, което означава, че ГЛП е възлизал на 5.65 %
(4,5+1,15). Така разписана клаузата дава достатъчно ясна и конкретна информация
на кредитополучателя за цената на кредита. Същевременно, в чл.3, ал.5 и чл.12 е
посочено, че банката има право да измени едностранно лихвения процент при
изменение на променливия компонент, като изменението влиза в сила незабавно и
не подлежи на договаряне. Правото на банката едностранно да измени приложимия
към даден договор лихвен процент не е безусловно. Това изменение следва да
почива на ясно разписана методология, при която е приложимо. Банката следва да
е посочила конкретните основания, при които може да упражни правото си,
причините, които ще водят до мотивирана промяна (в случая на БЛП), условията,
при които изменението може да настъпи, и параметрите, до които банката може да
упражни правото си. Абстрактното посочване на критериите за това, като промяна
на пазара, не изпълнява изискването за добросъвестно упражняване правото на кредитора
да измени едностранно лихвения процент, по който въпрос съдебната практика е
категорична. В процесния договор не е посочено при какви условия банката може
да измени БЛП, от какво се влияе този процент, кои са елементите, повишаването
на чиито стойности банката приема, че може да води до промяна на БЛП за
жилищните кредити в швейцарски франкове. Липсва дори посочване на индекс, от
който кредиторът се ръководи – СОФИБОР, ЮРИБОР или друг, съответно колебания в
какъв срок ще бъдат меродавни, за да мотивират изменение на БЛП. Ето защо,
съдът намира, че банката не е могла да упражни право да измени едностранно
лихвения процент на кредита при липса на ясна и разбираема за потребителя
методология за това (такава не бе представена по делото и не се твърди да има).
Като последица съдът намира, че завишаването на ГЛП по процесния договор с
допълнителните споразумение се явява незаконосъобразно, тъй като такова право
за банката не е възникнало, още по-малко за „БРС“ АД, с което дружество са
сключвани те, тъй като тази институция не е банкова и като носител на вземането
може да го новира, опрощава, разсрочва, но не и да предоговаря ГЛП по договор за кредит, по който не е страна.
Самите споразумения обаче, като сключени с кредитор, са валидни.
С оглед изложеното, съдът счита, че към датата на
депозиране на заявлението по чл.417 ГПК просрочените задължения по процесния
договор по пера и при възнаградителна лихва от 5.65
%, са следните: главница в размер на 19617.44 CHF, договорна лихва в размер на 4829.65 CHF, неустойка
(наказателна лихва) в размер на 370.24 CHF, такси за управление – 285.19 CHF и
застрахователни премии - 240.00 CHF – така в допълнително заключение от
09.05.2022г., л.296 от делото (задача на съда). При съобразяване на периодите,
за които се търсят вземанията по пера и кратката погасителна давност за
вземания за лихви по чл.111, б. „в“ ЗЗД, възражение за което е било
своевременно направено от ответната страна, съдът намира, че дължими са
следните суми, изчислени от съда по Приложение № 1 към допълнително заключение
на вещото лице от 09.05.2022г., а именно:
-
19617.44 CHF –
непогасена главница, от която 1258.11 CHF просрочена главница и 18359.33 CHF
предсрочно изискуема главница, начислена за периода 10.04.2014г. –
09.07.2017г.;
-
3201.64 CHF – възнаградителна лихва при уговорен с договора 5.65 % лихвен
процент, начислени за периода 11.07.2014г. – 04.05.2017г. (т.е. при зачитане на
кратката погасителна давност);
-
136.37 CHF –
мораторна неустойка за периода 10.04.2014г. – 09.07.2017г. (изчислена по
Приложение № 1 неустойката възлиза в по-висок размер (370.23 CHF) от търсения
от ищеца (136.37 CHF), поради което и с оглед диспозитивното начало в процеса,
се присъжда заявената сума);
-
328.70 CHF –
такси по управление на договора и застрахователни премии за периода 10.04.2014г.
– 09.07.2017г., тъй като изчислените по приложение № 1 възлизат в по-висок
размер от заявените в исковата молба.
Следва да се уточни, че възражението за давност е
основателно само досежно търсената възнаградителна
лихва, по отношение на която важи кратката тригодишна давност. По отношение на
останалите вземания, същите се погасяват с изтичане на петгодишната обща
давност, тъй като са задължения за главница, за неустойка (в случая е без
правно значение факта, че е назована наказателна лихва), съответно такси и
разноски за застрахователни премии и такава не е изтекла до датата на подаване
на заявлението по чл.417 ГПК, от когато се считат заявени и исковете по чл.422 ГПК.
Неоснователно е възражението, че всички вземания са
погасени по давност, тъй като просрочието е настъпило още на 07.09.2010г., а до
2017г. банката не е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем, поради което това нейно право се е погасило по давност. Правото на
банката да отнеме преимуществото на срока възниква с всяко неизпълнение, т.е.
правото й не е било погасено към 2017г., когато го е упражнила. От този момент
започва да тече петгодишна погасителна давност за вземанията, тъй като
уговорката за месечно издължаване на кредита не прави погасителните вноски
периодичен платеж, а е израз на уговореното разсрочено плащане на задължението
между кредитор и длъжник.
Посочените по-горе суми са платими както от
кредитополучателя, така и от солидарно задължения за тези вземания ответник – В.И.Г..
С подписване на договора от 29.12.2010г. втория ответник е поел задължение да
отговаря за вземанията по договора, наред с кредитополучателя. Налице е валидно
направено волеизявление за встъпване в дълг по смисъла на чл.101 ЗЗД, поради
което първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като
солидарни длъжници. В договора от 29.12.2010г. ясно е посочено, че В.И.Г. се
явява съдлъжник по договора, поради което не оставя
съмнение относно действителната воля на страните по него. Договорът е
действителен и валидно обвързва страните по него. Обстоятелството, че съдлъжникът Г. не е бенефициент по договора за кредит, т.е.
не е кредитополучател по него, не я прави непременно поръчител, както се
твърди. Встъпването в дълг е съглашение, по силата на което едно трето лице
встъпва като солидарен длъжник в един съществуващ дълг, произтичащ от отделно
правоотношение между първоначалния длъжник и неговия кредитор. Кредиторът
запазва претенцията си срещу стария длъжник и получава още една срещу встъпващия
в дълга. Встъпването в дълг води до самостоятелно задължение на встъпващия при
условията на солидарна отговорност, докато поръчителството е акцесорно задължение. В
настоящия случай, няма основание да се приеме, че В.Г. е поръчител по договора
за банков кредит. Самият договор за встъпване в дълг има необходимото
съдържание, от което се установява какви задължения поема съдлъжника, от кой
договор произтичат и между кои страни и при какви условия е бил сключен, чие
задължение се поема, какъв е размера на главното задължение. Страни по договора
са кредитора, първоначалния длъжник (кредитополучател) и встъпващия съдлъжник,
което обосновава извод, че встъпването е реално съглашение между поемател,
кредитор и длъжник, поради което е неотменяемо без съгласие на кредитора. В
съдържанието му изрично е посочено, че носител на вземанията, т.е. кредитор е
„БРС“ АД, като цесионер по сключен с „Ю.Б.“ АД договор за цесия. В този смисъл,
не може да се споделят доводите на ответниците, че не са били уведомени за така
извършената цесия. Действително, по делото няма приложено нарочно известие в
този смисъл, но законът не поставя изискване с какъв документ това известяване
може да се направи, стига да има писмено потвърждение за цесията (чл.99, ал.3 ЗЗД)
от цедента, както предвижда закона, или от цесионера, както без колебания
приема съдебната практика. Ето защо, посочването на цесията в договора за
встъпване в дълг, по който страни са и двамата ответници, изпълнява изискването
за писмено потвърждаване пред длъжниците за извършената цесия и от този момент
същата е породила правно действие по отношение на тях. Именно като кредитор на
процесните вземания са били подписвани и допълнителните споразумения между
„БРС“ и ответниците АД, поради което не може да се сподели виждането, че
ответниците не са знаели за цесията при посочен нов кредитор. Относно вписаната
в договора за встъпване в дълг дата на цесия -
27.09.2007г., вместо сочената в приложения договор 15.05.2008г., съдът
намира, че не е от съществено значение, доколкото между „Ю.Б.“ АД и „БРС“ АД са
възможни повече от една цесия във времево отношение, като същественото е наличие
на уведомление, че именно вземанията по процесния договор са били цедирани от
кредитиращата банка на „БРС“ АД – кредитор по договора за встъпване в дълг,
като това е удостоверено в приложение № 1 към договор за цесия от 15.05.2008г.
Носител на вземанията – предмет на исковата молба, към
датата на подаването й, както и към датата на депозиране на заявлението по
чл.417 ГПК, е ищеца „Ю.Б.“ АД по силата на настъпилото въз основа на договор за
цесия от 25.02.2015г. частно правоприемство. За него ответниците са били
надлежно уведомени с нотариални покани, връчени, както следва: на 04.05.2017г.
на В.Г. и на 19.06.2017г. н Б.Ф..
Налице е и надлежно упражнено право на кредитора да
обяви кредита за предсрочно изискуем чрез нарочно известие в този смисъл до длъжниците, получено от В.Г. на 04.05.2017г. и от Б.Ф. на
19.06.2017г., което не се спори по делото.
Предвид изложеното, съдът намира исковата претенция за
частично основателна. Сумите, дължими на ищеца, за които е издадена заповед за
изпълнение, възлизат в размерите, посочени по-горе и изчислени от вещото лице
по допълнителната съдебно - счетоводна експертиза при зачитане на първоначално
договорения лихвен процент, на погасителната давност, както и на периодите и
размерите, за които вземанията се търсят с исковата молба, а именно: 19617.44
CHF – непогасена главница за периода 10.04.2014г. – 09.07.2017г., 3201.64 CHF –
възнаградителна лихва за периода 11.07.2014г. –
04.05.2017г., 136.37 CHF – мораторна неустойка за периода 10.04.2014г. –
09.07.2017г. и 328.70 CHF – такси по управление на договора и застрахователни
премии за периода 10.04.2014г. – 09.07.2017г. Същите са дължими от двамата
ответници при условията на пасивна солидарност.
За пълнота на изложението следва да се посочи
следното: 1.) ЗПК е неприложим закон за процесния договор, като закон, приет
след възникване на кредитното правоотношение, както и по аргумент от чл.4,
ал.2, т.2 от закона, доколкото вземанията са обезпечени с ипотека. Независимо
от това не е налице твърдяната нищожност на договора от 24.03.2008г., тъй като
няма допуснато нарушение на изискванията за задължително съдържание на договора
(чл.11, ал.1, т.9-11 ЗПК). 2.) Поставените към втора и трета допълнителна ССчЕ задачи са по искане на ответниците, направено след
настъпила преклузия. Независимо от това, изводите по
тях нямат пряко отношение към предмета на делото, поради което съдът основава
изводите си на основното заключение, както и на допълнителното от 09.05.2022г.,
което е по задача на съда.
По разноските
При този изход на спора по делото отговорността за
разноските се разпределя по правилата на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Направените от ищеца разходи са в общ размер от
4254.67 лева, от които 2480.22 лева в заповедното производство и 1774.45 лева в
исковия процес: 974.45 лева държавна такса и 800.00 лева депозит за вещо лице.
От тях в тежест на ответниците се възлагат 3635.20 лева съобразно уважената
част от исковата претенция. Доколкото разноските се дължат винаги разделно при
повече участници на ответната страна, съдът ги присъжда по равно или по 1817.60
лева за всеки ответник.
Разноските на ответника Б. И.Ф. са в размер на 300.00
лева депозит за вещо лице, от които в тежест на ищеца се възлагат 43.68 лева,
съобразно отхвърлената част от исковата претенция.
Разноските на ответника В.И.Г. са 550.00 лева депозити
за вещо лице, от които ответникът й дължи 80.08 лева, съобразно отхвърлената
част от исковата претенция.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският градски съд, Първо гражданско отделение, I-6 състав,
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявени от „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление:***, със съдебен адрес:***, офис 9 (чрез адв.Д.М.), че Б. И.Ф.,
ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:*** (чрез адв.В.А.),
и В.И.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
със съдебен адрес:***, партер, (чрез адв.Д.П.), дължат
солидарно на ищеца следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 46825/2017г. на СРС, а именно:
-
на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.430, ал.1 ТЗ – сумата 19617.44 швейцарски франкове (CHF) – непогасена главница
за периода 10.04.2014г. – 09.07.2017г. по Договор за банков кредит № HL
35142/24.03.2008г., сключен с кредитополучателя Б. И.Ф., по който солидарно
задължено лице е В.И.Г., ведно със законната лихва от 11.07.2017г. до
окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ
иска за горницата над присъдената сума до пълния претендиран размер от 21947.89
CHF, като недоказан;
-
на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.430, ал.2 ТЗ – сумата 3201.64 CHF – договорна лихва за периода 11.07.2014г. - 04.05.2017г., като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над присъдената сума до пълния
претендиран размер от 4840.37 CHF, като недоказан;
-
на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр.чл.92,
ал.1 ЗЗД – сумата 136.37 CHF –
мораторна неустойка за периода 10.04.2014г. – 09.07.2017г.;
-
на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр.чл.79,
ал.1 ЗЗД сумата 328.70 CHF такси по
договора за кредит и застрахователни премии за застраховка на ипотекирания в
обезпечение на задължението имот за периода 10.04.2014г. – 09.07.2017г.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, Б. И.Ф., ЕГН **********, да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, сумата 1817.60 лева – разноски по делото, от които 1059.55
лева по ч.гр.д.№ 46825/2017г. на СРС, и 758.05 лева – в настоящото производство.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, В.И.Г., ЕГН **********, да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, сумата 1817.60 лева – разноски по делото, от които 1059.55 лева
по ч.гр.д.№ 46825/2017г. на СРС, и 758.05 лева – в настоящото производство.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК, „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, да
заплати на Б. И.Ф., ЕГН **********, сумата 43.68
лева– разноски по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК, „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, да
заплати на В.И.Г., ЕГН **********, сумата 80.08 лева –
разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд с
въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия:
(Гергана
Троянова)