Р Е Ш
Е Н И
Е
№ 260 000
гр. Добрич, 04.02.2025 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
ДОБРИЧКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в публично
заседание на четиринадесети януари две хиляди двадесет и пета година в състав: СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАВЛОВ при секретар БИЛСЕР МЕХМЕДОВА-ЮСУФ разгледа
Т. д. № 199 по описа за 2019 г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Търговско дело № 199/2019 г. по описа на Окръжен съд -
Добрич е образувано по искова молба, рег. вх. № 6243/01.10.2019 г. на
регистратурата на Окръжен съд -
Добрич, с дата на пощенското клеймо
26.09.2019 г., подадена от Д.К.В. ЕГН ********** и В.Д.В. ЕГН ********** –
двамата със съд. адрес ***, с която срещу ALIANZ VERSICHERUNGS AG, чрез
представителя си ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ гр. София, бул. „Княз Александър
Дондуков“ № 59 ЕИК *********, при
условията на субективно съединяване са предявени следните искове:
иск на Д.К.В.
ЕГН ********** със съд. адрес *** срещу ALIANZ VERSICHERUNGS AG, чрез
представителя си ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ гр. София, бул. „Княз Александър
Дондуков“ № 59 ЕИК ********* за плащане на сумата от 120 000.00 лв., част
от 200 000.00 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на нейната дъщеря Ж. В.Д., поч. ****г. в Г., настъпила в резултат на
ПТП, виновно причинено от водач на лек
автомобил, застрахован по риска „Гражданска отговорност” на
автомобилистите при ALIANZ VERSICHERUNGS AG Berlin, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на деликта – ****г. до датата на окончателното
изплащане на задълЖ.ето, претендиран на основание параграф 115, ал. 1, т. 1 от
Закона за задължителната застраховка гражданска отговорност във вр. с параграф
7, ал. 1, параграф 10 от Закона за двиЖ.ето по пътищата във вр. с параграф 823,
ал. 1 и параграф 253 от Германския граждански законник във вр. с чл. 4,
параграф 3 от Регламент ( ЕО ) № 864/2012 г. на Европейския парламент и на
Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задълЖ.я (
„Рим ІІ“ ).
иск на В.Д.В.
ЕГН ********** със съд. адрес *** срещу ALIANZ VERSICHERUNGS AG, чрез
представителя си ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ гр. София, бул. „Княз Александър
Дондуков“ № 59 ЕИК ********* за плащане на сумата 120 000.00 лв., част от
200 000.00 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от
смъртта на нейната дъщеря Ж. В.Д., поч. ****г.
в Г., настъпила в резултат на ПТП, виновно причинено от водач на лек автомобил, застрахован по риска „Гражданска
отговорност” на автомобилистите при ALIANZ VERSICHERUNGS AG, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на деликта – ****г. до датата на
окончателното изплащане на задълЖ.ето, претендиран на основание параграф 115,
ал. 1, т. 1 от Закона за задължителната застраховка гражданска отговорност във
вр. с параграф 7, ал. 1, параграф 10 от Закона за двиЖ.ето по пътищата във вр.
с параграф 823, ал. 1 и параграф 253 от Германския граждански законник във вр.
с чл. 4, параграф 3 от Регламент ( ЕО ) № 864/2012 г. на Европейския парламент
и на Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задълЖ.я
( „Рим ІІ“ ).
В
петитума на исковата молба се съдържа искане за присъждане на сторените по
делото разноски, в т.ч. и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Ответникът
АЛИАНЦ ФЕРЗИХЕРУНГС АД оспорва исковете по основание и размер. Излага доводи,
че приложимото към процесния казус право е правото на държавата, в която е
настъпила вредата – арг. чл. 4, параграф 1 от Рим ІІ – правото на Ф. Р. Г..
Съгласно приложимото към датата на събитието немско материално право
претендираните в настоящото производство обезщетения за неимуществени вреди не
са подлежели на обезщетяване. Инвокира възраЖ.я за погасяване по давност на
исковите претенции съгласно параграф 195 ГГЗ. Поддържа се възраЖ.е за
съпричиняване на противоправния резултат от страна на пострадалото лице
съобразно параграф 254 във вр. с
параграф 846 ГГЗ. Оспорва се виновното противоправно поведение на водача на
МПС. Оспорва се основателността на претенцията за лихва за забава, считана от
датата на деликта. В отговора на исковата молба се съдържа искане за присъждане
на сторените по делото разноски.
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема
за установена следната ФАКТИЧЕСКА
ОБСТАНОВКА:
Видно от представения по делото
препис от обвинителния акт, Прокуратурата на Ф. Р. Г. е повдигнала срещу Н. Н.обвинение в това, че на 27.12.2016 г. в гр. З., Г. е
причинил по небрежност смъртта на Ж. Д. и телесни повреди на други лица –
престъпление по параграф 222, ал. 1, 229, 230, ал. 1, 52, 69, 69а НК на Ф. Р. Г..
С влязло на 14.08.2019 г. в законна сила Решение по
наказателно дело № 75/2017 г. по описа
на Районен съд – Аренсбург,
наказателното производство по отношение на обвиняемия Н. Н., род. на *** г. в
гр. Ш., България, на основание чл. 153, ал. 2 НПК на Ф.Р. Г. е прекратено.
От доказателствата по делото –
комплексната съдебна автотехническа и медицинска експертиза, по несъмнен и
безспорен начин се установява, че на ****г., около 11.50 ч. на територията на Г.,
преди обяд, по път клас 3, № 224 в посока към гр. Х. се е движел лекият автомобил
BMW M6 с рег. № ****, управляван от Н. Н.. В автомобила е пътувала Ж. В.Д..
Пътната настилка в района на произшествието е била асфалтова, мокра, запазена
без повреди и неравности в нея. Произшествието е настъпило в светлата част на
денонощието, при облачно, студено време със силен вятър, но добра
метеорологична видимост. В участък 053 на пътя, от мрежов възел А2327133 в
посока към мрежов възел В2327101, лекият автомобил BMW M6 с рег. № **** е спрял
пред светофарната уредба за изчакване на включване на зелен сигнал, след което
водачът му да продължи двиЖ.ето си в посока към кръстовище с кръгово двиЖ.е. В
същото време, по същият път, в противоположна посока, от кръстовището с кръгово
двиЖ.е към светофарната уредба се е движел лекият автомобил MERCEDES E 300
BLUETEC с рег. № ****, управляван от Й. Ш.. Около 11.50 ч., светофарната уредба
включила зелен сигнал, но водачът на лекия автомобил BMW M6не потеглил веднага,
а се забавил, след което потеглил с голямо ускорение, при което гумите на
автомобила са се приплъзнали върху мократа асфалтова настилка, поради което
автомобилът се е движел зигзагообразно, като вследствие на ускорение за кратко
време и разстояние достигнал скорост до 83 км./ч. В резултат на действията на
водача д.с органите на управление на МПС, последвала загуба на контрол над
управлението му, при което автомобилът преминал върху десния затревен банкет.
Водачът на МПС направил опит да възстанови устойчивото двиЖ.е на автомобила и
да го върне върху платното за двиЖ.е, завъртайки волана вляво, при което МПС се
отклонило вляво и се насочило към разделителната ивица на пътя, след което е
преминал в лентата за насрещното двиЖ.е, по която в този момент в
противоположна посока се е движел лекият автомобил MERCEDES E 300 BLUETEC. При
създалата се ситуация, в резултат на взаимното пресичане на траекториите на двиЖ.е
на двата автомобила е настъпил удар между предната част на лекия автомобил
MERCEDES E 300 BLUETEC и дясната странична част на лекия автомобил BMW M6 в
областта на дясната врата. В резултат на настъпилия удар между двата
автомобила, е възникнал пожар в купето на лекия автомобил BMW M6. Според
експертното мнение на вещото лице инж. Ж. водачът на лекия автомобил BMW M6 Н.
Н.е имал техническа възможност да предотврати удара с лекия автомобил MERCEDES
E 300 BLUETEC, ако е упражнявал постоянен контрол над управлението на МПС и не
е допуснал навлизането му в лентата на насрещното двиЖ.е. Видно от заключението
на вещото лице д-р Д., може да се направи обоснован извод, че причина за
смъртта на Ж. Д. е действието на високи температури от възникналия пожар в МПС.
Вещото лице е категорично в заключението си за наличието на причинно-следствена
връзка между пътно-транспортното произшествие и смъртта на Ж. Д..
От писмените доказателства по
делото - препис – извлечение от акт за
смърт № ****г., изд. от Община Тервел и удостоверение за съпруга и родствени
връзки изх. № АО-0290/13.02.2017 г.,
изд. от общ. Тервел, е безспорно установено, че пострадалата Ж. В.Д. е дъщеря
на ищците Д.К.В. и В.Д.В.
От
показанията на свидетелите К. К. Т. ( сестра на ищцата В., които Съдът на
основание чл. 172 ГПК преценява с оглед на всички други данни по делото, като
се има предвид възможната нейна заинтересованост ) и П. С. И.( без родство със страните ) се
установява, че смъртта на Ж. Д. причинила на ищеца душевни болки и страдания. Те
са били отчаяни, покрусени, съкрушени,
потиснати, болезнено изживяли и продължават да изживяват внезапната и трагична кончина
на своята дъщеря. Между родители и дъщеря съществувала много силна емоционална
връзка, отношения на особена близост, подкрепа и и любов.
Видно
от заключението на вещите лица по комплексната съдебнопсихиатрическа и
психологическа експертиза д-р Т.С. и д-р Д.П., новината за смъртта на Ж. Д.
изиграло за ищците роля на масивна психотравма и е довела до влошаване на
психичното им състояние. Развила се е остра стресова реакция – преходно разстройство
със значителна тежест, представляваща отговор на преживения психически стрес,
на непреодолимо травмиращо преживяване. Симптомите на острата стресова реакция
са затихнали в период от три дена, като след отшумяването им психичното
състояние на ищците се е владеело от клиничната характеристика на смесена
тревожно-депресивна реакция, която персистирала във времето и е приела
клиничната характеристика на протрахирана депресивна реакция в рамките на
формирано разстройство в адаптацията, а на по-късен етап е приела клиничната
характеристика на постравматичното стресово разстройство. Ищците към датата на
изследването са емоционално лабилен, като реакцията на скръб при тях е с
известна степен на атипичност. Според експертното мнение на вещите лица, в
психичното състояние на ищците продължават да са налични характеристиките на
посттравматичен стрес.
Безспорно
установено е по делото, че към датата на пътно-транспортното произшествие е
било налице валидно правоотношение между застрахованото лице и ответното
застрахователно дружество, произтичащо от договор за застраховка за гражданска
отговорност.
На 10.08.2018
г. ищецът е предявил застрахователна претенция вх. № 200-00-1786/04.05.2018 г. пред
ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ по повод на която е била образувана преписки по щети № 1050/18/217/500047.
С писмо изх. № 310-04-3505/10.05.2018 г. ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ е уведомило ищците
за необходимостта от представяне на документи, подробно описани в писмото.
При
така установената фактическа обстановка се налагат следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:
І. ПО ДОПУСТИМОСТТА НА ИСКА:
1. Международна компетентност на делото на българския съд.
Всеки
съд на държава-член на Европейския съюз, при разглеждането на дела по въпросите
на гражданското и търговското право с трансгранични последици, е длъжен да
прилага източниците на общностното право.
Към
датата на предявяване на иска срещу ответника – 19.12.2022 г., основанията за международна компетентност на съд на
държава-член на ЕС за разглеждане на гражданско или търговско дело посредством
двустранни процесуални стълкновителни норми на общностното международно частно
право са уредени в Регламент ( ЕС ) № 1215/2012 на Европейския парламент и на
Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на
съдебни решения по граждански и
търговски дела ( Регламент Брюксел IБ),
в сила от 10.01.2015 г.
Съгласно
чл.13, §2 във връзка чл.11, §1, б. “б“ от Регламент Брюксел IБ, международно
компетентен да разгледа предявения иск е българският съд. Съобразно Решение на Съда
на ЕС от 13 декември 2007 г. по дело № C-463/06, пострадалото лице може да
предяви иск направо срещу застрахователя пред съда по своето местожителство в
държава-членка, когато такъв пряк иск е възможен и застрахователят е с адрес на
управление на територията на държава-членка.
Правните
последици, които поражда така определената
компетентност по чл.13, §2 във връзка чл.11, §1, б. “б“ от Регламент Брюксел IБ,
са следните: пророгационен ефект – предоставя се ex lege компетентност на
българския съд да разгледа делото между страните и дерогационен ефект –
изключена е международната компетентност
на всеки друг съд, който би могъл да бъде компетентен по регламента.
С оглед
гореизлоЖ.те съобраЖ.я, се налага изводът за международна компетентност на
делото на българския съд съобразно чл.13, §2 във връзка чл.11, §1, б. “б“ от
Регламент Брюксел IБ.
2. Подсъдност на делото на
Окръжен съд - Добрич.
Търговско
дело № 199/2019 г. по описа на Окръжен съд – Добрич има за предмет иск с цена над 25 000.00 лв. и
оглед разпоредбата на чл. 104, т. 4 ГПК е подсъдно на окръжния съд като първа инстанция.
Съгласно
разпоредбата на чл. 115, ал. 2 ГПК, делото е подсъдно на Окръжен съд - Добрич
като съд по настоящ или постоянен адрес на ищеца.
Делото
следва да се разгледа по реда на глава тридесет и втора „Производство по
търговски спорове” на Гражданския процесуален кодекс на Република България.
Релевантен
за определяне търговско правния характер на спора, предмет на т. д. № 199/2019
г. по описа на Окръжен съд – Добрич е търговскоправният характер на договора за
застраховка на гражданската отговорност.
3. Правосубектност на страните.
Въпросите
относно правоспособността и дееспособността на страните не е уредена в
Регламент Брюксел I.
Компетентният
съд следва да преценява тези въпроси по правото, посочено от собствената му стълконовителна
норма.
Страните
по делото притежават правосубектност съобразно отечественото право ( за ищците )
– чл. 49, ал. 1 КМЧП и правото на държавата, в която ответникът е регистриран –
чл. 56, ал. 1 във вр. с чл. 58 КМЧП.
Налице
са процесуалните предпоставки относно надлежното упражняване на правото на иск.
Искът е
ДОПУСТИМ и следва да бъде разгледан
по същество.
В
разглеждания случай, след като се установи по несъмнен и безспорен начин
международната компетентност на българският съд да приеме и разгледа делото
относно договорните отношения с трансгранични последици, настоящият състав на
Съда следва да определи приложимото към спора материално право.
От доказателствата по делото се
установява, че е налице частно-правно отношение с международен елемент, което е
свързано с две държави - членки на ЕС. Предявеният иск, предмет на т. д. №
200/2019 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, е за претърпени от ищеца (
български гражданин с постоянно местожителство в Република България ) неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие настъпила смърт на ****г.
при пътно-транспортно произшествие във Федерална Република Г. на неговата
сестра ( български гражданин с постоянно местожителство в Република България ).
Съгласно чл. 4, § 1 от Регламент (ЕО) №
864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. относно
приложимото право към извъндоговорни задълЖ.я ( Рим IІ ), приложимото право към
извъндоговорни задълЖ.я, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на
държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил
вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките
последици от този факт.
Съгласно Решение на Съда на
Европейския съюз от 10.12.2015 г. по дело С-350/14, вреди, които са свързани
със смърт на лице при пътно-транспортно произшествие, настъпило в държавата
членка на ЕС, и които са претърпени от негови близки роднини с местопребиваване
в друга държава членка на ЕС, трябва да се квалифицират като непреки последици
от това произшествие по смисъла на 4, § 1 от Регламент Рим ІІ.
С оглед излоЖ.те съобраЖ.я,
настоящият състав на Съда приема, че приложимото към спора материално право е
правото Федерална република Г.,
където е настъпила пряката вреда от осъществения деликт, а именно – смъртта на сестрата
на ищеца.
В тази връзка по реда на
Европейската конвенция за обмен на правна информация между държавите, ( обн. ДВ,
бр.43/31.05.1991 г. ) настоящият състав
на Съда установи съдържанието на нормите от националното право на Федерална
Република Г..
При установяването на приложимото
към правния спор материално право, следва да се съобрази и нормата на чл. 16 от
Регламент Рим ІІ, според която разпоредбите на регламента не ограничават
прилагането на правните норми на държавата на съда в случаите, когато те са
повелителни, независимо от приложимото към извъндоговорното задълЖ.е материално
право.
ГореизлоЖ.те съобраЖ.я налагат
извършването на сравнителноправен анализ на уредбата на вземането за
неимуществени вреди съгласно приложимото към спора материално право (
германското право ) и правото на държавата на съда ( българското право ).
С оглед установяване съдържанието
на приложимото към спора материално право – правото на Федерална Република Г.,
Съдът квалифицира предявения иск с правно основание по §115, ал.1, т. 1 от
Закона за задължителна застраховка гражданска отговорност във вр. с §7, ал.1, §10 от Закона за двиЖ.ето
по пътищата във вр. с §823, ал.1 и §253, ал. 2 от Германския гражданския
законник.
Германския Граждански законник
възприема концепцията за обезщетяване на
неимуществените вреди само в изрично посочените от закона случаи –
параграф параграф 253, ал. 1 ГГК, ред.
2002 г.
Съгласно пар. 253, ал. 1 от
Германския граждански законник, при вреди, които не са имуществени, парично
обезщетение може да се иска само в определените от закона случаи; ако трябва да
бъде изплатено обезщетение поради причиняване на телесна вреда, нараняване на
здравето, свободата или сексуалното самоопределяне, за щетата, която не е
имуществена, може да бъде поискана справедливо обезщетение в пари. – пар. 253,
ал .2 ГГЗ. Аналогични са разпоредбите на пар. 10 от Закона за двиЖ.е по
пътищата, регламентиращи обхвата на задълЖ.ето за обезщетение в случай на
смърт. В пар. 823 ГГЗ е уредена отговорност за щети при умишлено или
непредпазливо накърняване на живота, тялото, здравето, свободата, собствеността
или друго право на друго лице.
Съгласно пар. 115, ал. 1 ЗЗГО
третото лице може да предяви претенцията за обезщетение срещу застрахователя. В
случай на причиняване на смърт при пътно-транспортно произшествие, виновният
водач на МПС е длъжен а обезщети пострадалия – пар. 7, ал. 1 ЗДвП, като
съгласно пар. 10, ал. 2 ЗДвП Ако към момента на увреждането починалият е бил
във връзка с трето лице, по силата на която е бил длъжен или е могъл да бъде
задължен по силата на закон да издържа, и ако третото лице е било лишено от
това право поради причинената смърт, виновното лице трябва да обезщети третото
лице чрез плащане на издръжка до размера, за който починалият би бил длъжен да
заплаща такава.
Видно от цитираните разпоредби,
относими към датата на пътно-транспортното произшествие, според немското
материално право близките на починал вследствие на пътно-транспортно
произшествие нямат право на обезщетение за причинените им неимуществени вреди.
Обезщетение за неимуществени вреди, би имало само трето лице, чието душевно
страдание може да се регистрира патологично, установено медицински увреждане на
здравето, наложило дългосрочно специализирано лечение. В този смисъл е и
практиката на Върховния съд на Федерална Република Г. – решение от 16.01.2001 по дело № VI ZR 381/99 и решение от 10.02.2015 г. по
дело № VI ZR 8/14.
Правото на обезщетение на
претърпените от непряка жертва неимуществени вреди е признато от правния ред на
Г. и е включено в приложното поле на задължителната застраховка
"Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни
средства. Според германското право,
преживелите починалия лица нямат право на обезщетение за собственото си
емоционално страдание, освен в извънредни хипотези, изрично посочени в закона –
те имат право на обезщетение за болки и страдания само когато преживяното
душевно страдание е паталогично осезаемо и когато надвишават обичайните
негативни последици по отношение на здравословното състояние от един трагичен
случай, т. е. трябва да е налице увреждане на здравето поради шок, вследствие
смъртта на близък. По силата на германското право обезщетението на неимуществените вреди, претърпени
от косвено пострадалите от пътнотранспортно произшествие лица, е поставено в
зависимост от наличието на три условия, а именно: да е увредено здравето на
самия косвено пострадал, последният да е близък роднина на пряко пострадалото
лице и да съществува причинно-следствена връзка между нарушението, извършено от
отговорното за произшествието лице, и това увреждане. Съгласно германското
право, психичните увреждания следва да се разглеждат като увреждане на
здравето, само ако са част от патология и надхвърлят уврежданията на здравето,
от които засегнатите лица по принцип може да страдат при смърт или тежко
нараняване на близък роднина. Германската национална правна уредба предвижда
обективен критерий, който позволява да се определи неимуществената вреда, за
която се дължи обезщетение на близък роднина на пряко пострадалото от
пътнотранспортно произшествие лице, като Директива 2009/103 допуска национална
правна уредба, съгласно която
обезщетяването от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства на неимуществени вреди, претърпени от
близките роднини на пострадалите при пътнотранспортни произшествия, зависи от
условието тези вреди да са довели до патологично увреждане на близките роднини
– Решение на Съда на ЕС от 15 декември 2022 г. по дело С-577/21.
В България развитието на
вземането за обезщетяване на неимуществени вреди е повлияно френския правен
модел – чл. 56 и чл. 57 ЗЗД ( отм. ) възпроизвеждат правилата на чл. 1382 и чл.
1383 ФГК и по този начин реципират генералната клауза за обезщетяване на
вредите от непозволено увреждане. ( В периода 1892-1908 е имало колебания в
съставите на ВКС дали съдът може да присъжда обезщетение за неимуществени вреди
при деликт, като част от наказателните състави са отричали тази възможност, а
гражданските са я приемали, н с тълкувателно определение № 8/13.01.1909 г., ДВ,
бр. 29 от 08.02.1910 г. ОС на ВКС слага край на спора, като приема, че „според
чл. 56 ЗЗД може да се присъжда обезщетение и за морални вреди, причинени от
деликт“ ). Този подход дава израз на идеята за правна защита срещу
накърняването на всеки признат правнозначим интерес, без оглед на неговия
характер – имуществен или неимуществен, както и независимо от
наказателноправната квалификация на деянието. В този период в доктрината и в
практиката се оформят два възгледа за обезщетяване на неимуществените вреди и
функцията на присъжданото от съда обезщетение в полза на увреденото лице –
компенсационна или наказателна, повлияни от законодателните промени в Закона за
углавното съдопроизводство и в Наказателния закон през 1922 г., 1934 г. и 1935,
възприели по същество разрешенията на германското право за обезщетение на
неимуществените вреди в изрично предвидените от закона случаи.
Законът за задълЖ.ята и
договорите от 01.01.1951 г. с разпоредбата на чл. 45 ЗЗД потвърждава
принадлежността на българското облигационно право към френския модел на
„генералната клауза“ при уредбата на непозволеното увреждане, а чл. 52 ЗДД
логично го допълва, предоставяйки правото на съда да определи обезщетението за
неимуществени вреди по справедливост.
За разлика от немското право,
правилото на чл. 52 ЗЗД предвижда, че „обезщетение за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост“.
Неимуществените вреди се
изразяват в засягане на защитими права, което засягане няма парична оценка – ТР
– 4 – 2012 - ОСГТК.
Неимуществените вреди са
неоценими в пари последици от засягането на защитени права и интереси.
Делението на имуществени – неимуществени вреди не е приложимо към засегнатите
блага, а към произтеклите от засягането последици.
Неимуществените вреди могат да
възникнат от накърняването на всяка правнозащитено благо, независимо дали то е
обект на абсолютни субективни права ( като правото на живот ( чл. 28 КРБ ),
правото на телесна неприкосновеност ( чл. 29 КРБ ), правото на свобода и
равноправно третиране по достойнство и права ( чл. 6, ал. 1 КРБ ), правото на недискриминация ( чл. 6, ал. 2 КРБ
), правото на неприкосновеност на личния живот и ненамеса в него ( чл. 32, ал.
1, изречение първо КРБ ), правото на чест, достойнство, добро име ( чл. 32, ал.
1, изречение второ КРБ ), правото на лична свобода ( чл. 30 КРБ ), правото на
изобраЖ.е и глас ( чл. 32, ал. 2 КРБ ), свобода и тайна на кореспонденцията (
чл. 34 КРБ ), свобода на съвестта, на мисълта и избор на вероизповедание ( чл.
37, ал. 1 КРБ ), правото на изразяване на мнение ( чл. 39 КРБ ), правото да се
търси, получава и разпространява информация ( чл. 41 КРБ ), правото на свободно
сдружаване ( чл. 44 КРБ ), правото на събрания и манифестации ( чл. 43 КРБ ),
правото на име на физическо лице ( чл. 12 ЗГР ), правото на фирма ( чл. 7 ТЗ ),
доброто търговско име и доверието към предлаганите стоки ( чл. 30 ЗЗК ),
използването на чужда търговска фирма ( чл. 29 ЗЗК ), разгласяването на
търговска тайна ( чл. 8 ЗЗТТ ), нарушаване на неимуществените авторски право (
чл. 15 ЗАПСП ) ) или на относителни права ( напр. породени от договор – ТР – 4
– 2012 -ОСГТК, засягане на имуществени права върху обекти на интелектуалната
собственост по ЗАПСП, ЗПРПМ, ЗМГО, в редица хипотези на нелоялната конкуренция
по чл. 29 – 37 ЗЗК ) или пък на представлява фактическо отношение, което не е
обект на правно регулиране, но интересът на личността, който се удовлетворява
чрез него, е защитен от действащия правопорядък - арг. от чл. 56, изречение първо
КРБ ( напр. в рамките на фактическо съпружеско съжителство между две лица, при
трайно отглеждане на неосиновено дете – храненик ).
Друго деление на неимуществените
вреди е свързано с т.н. „морален
патримониум“ ( общност на всички нематериални блага, които нямат
комерсиална стойност ), който се състои от две части – в едната попадат
неимуществените вреди, свързани с емоционалния живот на засегнатото лице ( „афективната част на моралния патримониум“
), а другата част – онези вреди, които засягат достойнството на пострадалия в
обществото ( „социалната част на
моралния патримониум“ ).
Първият вид неимуществени вреди
са резултат от засягане на блага, свързани с вътрешния мир и психични
преживявания на лицето, като накърняване на чувството на привързаност, скръб и
болка при загубата на близък, вторият вид – от засягане на т. н. „блага на
обозначение“, свързани с външния свят и отношенията на лицето с него накърняване на честта, доброто име,
репутацията, свободата на религиозно убеждение и пр.
Юридическият критерий за
квалификацията на вредата като неимуществена и отграничаването й от
имуществените вреди е само дали последиците от засягането на благата имат
паричен еквивалент в гражданския оборот - вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С. 2020, с. 366.
Съдебната практика ограничава
неимуществените вреди главно до три групи случаи – физически болки и страдания
от телесни увреждания; болки и страдания, причинени от смърт на близък роднина
или съпруг, както и на лице, което се е намирало в трайна и дълбока емоционална
връзка -
ТР – 1 – 2018 - ОСНГТК; страдания от неизпълнено обещание за брак – р.
32 – 1969 – ОСГК.
В литературата е аргументирано
виждането, че неимуществените вреди са широк кръг и обхващат последиците от
засягането както на блага, които са предмет на субективни права ( права на
свободно развитие на личността, права върху телесния и духовния интегритет,
право на чест, право на име, право на фирма, право на личен живот, право на
изобраЖ.е, права върху предмети на т.н. индустриална собственост и други ), така и на блага, които не са
предмет на права - вж. Калайджиев, А. цит. съч., 366 – 367.
Неимуществените са неоценими в
пари последици от засягането на защитени права и интереси, а делението на
имуществени и неимуществени вреди е приложимо към произтеклите от засягането
последици.
Неимуществената вреда е
необратима и непоправима.
Неимуществените вреди са
неизмерими в паричен еквивалент и затова следващото се за тях парично
обезщетение се определя от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД.
С ТР–1–2018-ОСНГТК са изяснени
критериите за определяне на лицата, активно легитимирани да получат обезщетение
за неимуществени вреди от смърт на друго лице, като е обявено за изгубило
сила ППВС–2-1984, ограничаващо кръга на
правоимащите до лицата, изброени в ППВС–4-1961 и ППВС–5-1969. Според т. 1 от
тълкувателното решение, "материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
ППВС–4-1961 и ППВС–5-1969, и по изключение всяко друго лице, което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да
бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с
починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди".
При съпоставяне с действащото към
момента на произшествието немско право е видно, че според българското право на
обезщетяване подлежат всички настъпили в резултат на смъртта морални болки и
страдания (сериозни по интензитет и продължителност), които търпи лицето, което
е имало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, без да е необходимо
вредите да са довели до патологично увреждане на здравето на близките, като
съобразно практиката на ВКС, размерът на вредите зависи от конкретните
установени по делото обстоятелства.
Както е разяснено в Решение на
Съда на ЕС от 5 септември 2024 г. по дело С-86/23, разпоредба, която предвижда, че обезщетението за
неимуществени вреди, претърпени от близки роднини н починало при
пътно-транспортно произшествие лице, се определя от съда по справедливост, не
може да се счита за „особена повелителна норма“ по смисъла на чл. 16 от
Регламент Рим ІІ, освен ако когато разглежданото правно полоЖ.е има достатъчно
тясна връзка с държавата – членка, а сезираният съд – въз основа на подробен
анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази
национална разпоредба сезираната юрисдикция констатира, че нейното зачитане се
счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй
като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, която не може да
бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно чл. 4 от
Регламент Рим ІІ.
В процесния казус, Съдът счита,
че зачитането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е от решаващо значение в рамките на
правния ред на Република България, тъй като чл. 52 ЗЗД представлява особена
повелителна норма, която преследва цел за защита на съществен обществен
интерес, която не може да бъде постигната чрез прилагане на определеното съгласно
чл. 4 от Регламент Рим ІІ германско право.
Приложимото към конкретния казус
германско право предвижда ограничени условия за присъждане на неимуществени
вреди, които на практика драстично ограничават легитимираните лица, имащи право
да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Това
ограничение е явно несъвместимо с националния правен ред и с принципа на
справедливост, поради което следва да се приложи чл. 52 ЗЗД като особена
повелителна норма.
Принципът на справедливост,
залегнал в чл. 52 ЗЗД, не поставя изискване неимуществените вреди да бъдат
обезщетявани само ако са довели до патологично увреждане. Според принципа на
справедливост, неимуществените вреди се обезщетяват във всеки случай, когато са
реално претърпени от увреденото лице.
ПрилоЖ.ето на германското право в
конкретния случай би довело до съществено нарушаване на българския обществен
интерес, доколкото увредените лица ще са лишени от обезщетение за претърпените
от тях неимуществени вреди. Германската правна уредба, действаща към момента на
настъпване на застрахователното събитие, изключва защитата на този значим за
българските граждани интерес, в случай
че неимуществените вреди не са довели до патологично увреждане, противоречи на
целите на българското право.
Член 52 ЗЗД отговаря на
дефиницията на чл. 16 от Регламент „Рим II“, поради което представлява особена
повелителна норма, дерогираща прилоЖ.ето на националното право на друга държава
членка.
С оглед излоЖ.те съобраЖ.я, Съдът
следва да приложи разпоредбата на чл. 52 ЗЗД в разглеждания случай.
Фактическият състав на
отговорността на застрахователя според германското право за обезщетяване на
причинените от застрахованото лице вреди от деликт включва следните елементи:
1. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска
отговорност“ на автомобилистите, възникнало между застрахования и застрахователя;
2. Настъпване на застрахователно събитие, осъществено в срока на действие на
застрахователния договор, виновно причинено от водача на застрахованото МПС; 3.
Материално-правна легитимация на лицето, претендиращо застрахователно
обезщетение; 4. Претърпени неимуществени вреди от лицето, претендиращо
обезщетение. – аргумент от пар. 115, ал.
1 ЗЗГО и пар. 7, ал. 1 ЗДвП.
В разглеждания случай тези предпоставки са налице.
Не се оспорва наличието на
валиден договор за застраховка „гражданска отговорност“ през периода, в който е
реализирано пътно-транспортното произшествие.
Водачът на МПС при нарушение на
правилата за двиЖ.е по пътищата по непредпазливост е причинил смъртта на пострадалата.
Противоправното поведение на
водача на МПС е в пряка връзка с
причинените на пострадалата телесни увреждания.
С оглед излоЖ.те съобраЖ.я се
налага извода, че деянието на водача на МПС осъществява фактическия състав на
непозволеното увреждане и в качеството си на делинквент отговаря за всички
настъпили от деянието вреди, които са в пряка и непосредствена последица от
него.
Деликтната отговорност на
застрахованото лице обуславя отговорността на застрахователя.
Ищците са родители на загиналата.
Между родителите и дъщеря им е
съществувало особено силна емоционална връзка, изпълнена с хармония, взаимно
разбирателство, подкрепа и любов. За
ищците загубата на дъщеря им е трагедия с несъизмерими размери. Такава трагична загуба лишава ищците от цел и
смисъл на живота.
Съдът, съобразно чл. 52 ЗЗД, като
взе предвид конкретните обстоятелства при които е настъпила смъртта на дъщерята
на ищците, негативните за ищците последици в емоционален и психологически план,
непреодолимата мъка по преждевременната загуба на дъщеря им, близките отношения
на обич и привързаност между починалата
и нейните родители, обществено- икономическа обстановка в страната към
датата на настъпване на ПТП, нормативно определените лимити на
застрахователните покрития към същия момент, счита, че исковете на ищците за
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, получени като пряка и
непосредствена последица от загубата на дъщеря им, се явяват основателни и
доказани до размер на сумата от 100 000.00 лв.
Исковете следва да се уважат до
тези размери, като за разликата до претендираните размери следва да се
отхвърлят.
Законната лихва върху присъдените
суми следва да се начисли от датата на предявяване на иска срещу застрахователя
– 31.03.2021 г.
По отношение на разноските, Съдът
приема следното:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на
ищеца следва да се присъди възнаграждение за един адвокат, а на ответника
следва да се присъдят разноски съобразно отхвърлената част на иска – чл. 78,
ал. 3 ГПК. Когато делото е решено в
полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по делото, осъденото
лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат н полза на
съда – чл. 78, ал. 6 ГПК.
Правото на разноски представлява
имуществено субективно право. Отговорността за заплащане на разноски произтича
от процесуалния закон и е основана на гражданско правоотношение, чийто състав е
трикомпонентен – 1. неоснователно предизвикан спор; 2. направени разноски по
повод участие в съдебно производство по повод така повдигнатия правен спор и 3.
съдебен акт, който съдържа произнасяне по искането за разноските с оглед
резултата от делото. Отговорността за разноски е деликтна, ограничена обективна
отговорност за вредите от предявяване на неоснователен или недопустим иск и
включва само внесените такси и разноски по производството, както и
възнаграждението за един адвокат, но не и всякакви други разходи и пропуснати
ползи от страната по делото. В този смисъл е и задължителната съдебна практика
– р. 189-2014-IV ГО. Отговорността за разноски има за основна цел да възстанови
направените реални разходи, които са предизвикани от нуждата от правна защита в
дадено производство. Вземането за разноски не може да служи и не може да се
използва за неоснователно разместване на блага.
С Решение от 05.12.2006 г. по
обединени дела С-94/2004 и С-202/2004, Съдът на Европейския съюз е приел, че
когато държава член на ЕС делегира на частноправен субект ( какъвто е Висшият
адвокатски съвет ) правомощия във връзка с определяне на икономически условия (
в настоящия случай – приложими минимални адвокатски възнаграждения ), то тя
осъществява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл.
101 и чл. 102 ДФЕС, тъй като насърчава частен стопански субект да приема
съгласувани практики, ограничаващи свободната конкуренция. Според Съда, чл. 10
ЕО ( сега чл. 4, ал. 3 ДЕС ) и чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ) са нарушени,
когато държава членка изисква или насърчава сключването на споразумения,
приемане на решения или съгласувани практики, противоречащи на чл. 81 ЕО ( сега
чл. 101 ДФЕС ), или подсилва техния ефект, или лишава от законодателен характер
собствените си правила, като делегира на частни икономически оператори
отговорността да вземат решения, засягащи икономическата сфера.
С Решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела С – 427/2016 и С- 428/2016
Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на
България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат
– под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от
професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от
друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава
конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1
ДФЕС.
С Решение от 25.01.2024 г. по
дело C‑438/2022 Съдът на ЕС е приел, че член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи,
че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и
на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да
откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение; член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от
друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с
оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики; член 101, параграф 2 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна
уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени
на адвокатските услуги.
За да се прецени дали при
съществуването на такова решение, представляващо съгласувана практика чрез
въвеждане на минималните възнаграждения, има нарушение на правото на ЕС, Съдът
на ЕС е извел три условия, при които подобно решение може да се счита за
съответстващо на правото на ЕС: 1. ако самата държава членка определя
минималните адвокатски възнаграждения, а не делегира изцяло процеса по
изготвяне и приемане на тези правила на частни субекти; 2. ако се даде
възможност на правоприлагащият орган, отчитайки правната и фактическа сложност
на делото, инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и
продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения размер на
адвокатските възнаграждения тогава, когато той се явява несъразмерно висок с
оглед реално полоЖ.я труд и направени разходи от процесуалния представител,
респ. представляваната в процеса страна; 3. ако решението предвиждат правила,
които са в разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и
преследвана легитимна цел - Решение от
19.02.2002 г. по дела C-94/04 на СЕО.
Законовата уредба към настоящия
момент делегира изцяло правото на Висшия адвокатски съвет (ВАдвС), който е
орган на сдруЖ.ето на адвокатите и се състои само от адвокати, да приема
наредба, която да предвижда минимални адвокатски възнаграждения. Липсват
каквито и да е законови механизми държавата да влияе на процеса на изработване,
оценка на въздействието, приемане и влизане в сила на тези правила, които са
задължителни за всички. Те обвързват и съда, за който не е предвидено право да
се отклони от предвидените минимуми при определяне размера на разноските,
подлежащи на възстановяване.
Определянето на минимални размери
на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с
национална правна уредба е равнозначно на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС ( решение
от 23.11.2017 г. по дела C‑427/2016 и C‑428/2016, решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/2022 ).
Член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална
правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с
наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски
съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните
цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да
не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1
ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики – решение
от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022.
Член 101 ДФЕС е основна
разпоредба, необходима за изпълнението на задачите, възлоЖ. на Европейския
съюз, и по-специално за функционирането на вътрешния пазар. Член 101, параграф 2 ДФЕС предвижда, че
споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са
нищожни (решения от 01.06.1999 г. по
дело C‑126/97, решение от
20.09.2001 г. по дело С-453/1999 ). Тази нищожност е задължителна за съда, щом
са изпълнени условията за прилагане на член 101, параграф 1 ДФЕС и съответното
споразумение не може да обоснове предоставянето на освобождаване по член 101,
параграф 3 ДФЕС. Нищожността по член 101, параграф 2 ДФЕС има абсолютен
характер. Нищожно споразумение по силата на тази разпоредба няма действие в
отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети
лица.
Цената на услуга, която е
определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не
може да се счита за реална пазарна цена. Съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара е сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на
член 101, параграф 1 ДФЕС.
Член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи,
че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и
на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава
забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските
услуги – решение от 25.01.2024 г. по дел С-438/2022.
От изложеното следа изводът, че в
настоящия случай нито едно от условията, изведени в практиката на Съда на ЕС,
не е спазено.
По тези съобраЖ.я следва да се
приеме, че Наредба № 1/09.07.2004 г. противоречи на правото на ЕС и
по-конкретно на чл. 101 и чл. 102 ДФЕС. Тези правила за минимални адвокатски
възнаграждения засягат не само потребителя на адвокатски услуга, но и
насрещната страна в съдебното производството, доколкото, ако загуби делото, то
в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на
подлежащи на възстановяване разноски в производство. Тези правила са обвързващи
за съда, макар да са приети от частен стопански субект, който е и участник в
съдебното производство, с което се нарушава правото на справедлив процес, тъй
като на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да
присъди разумен размер за направените разноски. Тези съобраЖ.я обуславят извода
на съда, че приетите правила ограничават правото на справедлив съдебен процес,
което включва разглеждане на делото от справедлив независим и безпристрастен
съд, предварително създаден със закон, което право е гарантирано в чл. 47 от
Харта на основните права на Европейския съюз и съответстващия чл. 6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Наредба №
1/09.07.2004 г. противоречи на правото на Eвропейския съюз - чл. 101 и чл. 102
ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС, доколкото на първо място, е приета от ВАдвС – орган на
сдруЖ.ето на адвокатите, действащ в случая като частен икономически оператор,
който е насърчен от държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи
решения, касаещи правилата на конкуренция в същия сектора, в който развиват
дейност членовете на сдруЖ.ето на адвокатите и, на второ място, тези решенията
императивно обвързват независимия съд в преценката му какъв е размерът на
разноските, който подлежи на възстановяване в съдебното производство, участник
в което производство са и членовете на сдруЖ.ето на адвокатите, като в
Наредбата не е предвидена възможност съдът да може да се отклони от тези
правила дори когато с оглед спецификата на делото справедливостта го налага.
С Решение от 28.07.2016 г. по
дело C-57/2015 Съдът на ЕС, е прието, че
правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на
възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора,
неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното
право. Такъв е по-конкретно случаят, когато тази правна уредба цели да изключи
от възстановяването прекомерните разходи, направени в резултат на необичайно
високи хонорари, уговорени между спечелилата делото страна и нейния адвокат, или
в резултат на престирането от адвоката на услуги, които не се считат за
необходими за гарантиране надлежното упражняване на съответното право.
Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да
бъдат „пропорционални“. Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не
би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна
действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар
изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна
трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то
все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне
на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е
понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може
във всеки случай, в който прилагането на
общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се
счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.
Съдът на ЕС е извел задълЖ.е за
националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като
при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава
разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978
г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО.
ИзлоЖ.те по-горе обстоятелства
дават право на настоящия съдебен състав да определи размера на претендираните
от страните адвокатски възнаграждения, като отчете правната и фактическа
сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на
адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата.
На основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. на процесуалния представител на ищците следва да се присъди сумата от 2
000.00 лв. представляваща адвокатско възнаграждение, без присъден данък добавена
стойност.
При възнаграждението, определено
по реда на чл. 38 ЗАдв. ДДС не следва да
се присъжда. Съгласно чл. 2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат
всяка възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно
вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на страната,
извършено от регистрирано по този закон лице или от лице, за което е възникнало
задълЖ.е за регистрация, всяко възмездно вътреобщностно придобиване на нови
превозни средства с място на изпълнение на територията на страната, всяко
възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на
страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно задължено лице или
данъчно незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по този закон,
както и вносът на стоки. Безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се
облагат с данък добавена стойност.
Правната помощ, която адвокат или
адвокат от Европейския съюз може да оказва на лица, които имат право на
издръжка, на материално затруднени лица или на роднини, близки или на друг
юрист, е безплатна. По смисъла на чл. 9, ал.1 вр. чл. 8 ЗДДС тя представлява
безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните доставки на услуги не подлежат
на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2
пар.1, б. „в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година
относно общата система на данъка върху добавената стойност.
Тази услуга не може да се счете
за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. по съобраЖ.я, че възмездяването
става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на
предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско
възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл. 25,
ал.2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на
данъчно задълЖ.е. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е
осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не
съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по
което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт,
са между различни страни и с различно съдържание. По първото правоотношение за
адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи възнаграждение, а
второто правоотношение възниква между адвоката и насрещната страна по силата на
съдебен акт, по което адвокатът има само права, но не и задълЖ.я. Съдържанието
на създаденото със съдебния акт правоотношение се изчерпва със задълЖ.ето на
оказалия безплатната помощ адвокат да бъде платена определена парична сума от
насрещната страна. Съдът не е нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл.3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли ДДС по нея, нито е страна по
правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт. Затова той
не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната безплатна правна помощ
адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в закона. ЗДДС
и ЗАдв. не въвеждат такава изрична
нормативна уредба, която да се отклонява от общите правила за облагане с данък
върху добавената стойност.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника
следва да се присъдят 500.00 лв. съдебно-деловодни разноски и 5 000.00 лв.
адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК
ответникът следва да заплати по сметка на Окръжен съд – Добрич сумата от 8 000.00
лв., представляваща държавна такса.
С оглед
излоЖ.те съобраЖ.я, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА АЛИАНЦ ФЕРЗИХЕРУНГС АД гр. Мюнхен, Кьонигщрасе № 28, Федерална република Г.,
със съд. адрес ***, да заплати на Д.К.В. ЕГН ********** със съд. адрес *** сумата от 100 000.00 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на нейната дъщеря Ж. В.Д., поч. ****г. в Г., настъпила в резултат на
ПТП, виновно причинено от водач на лек
автомобил, застрахован по риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите
при ALIANZ VERSICHERUNGS AG, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на предявяване на иска – 31.03.2021 г. до датата на окончателното
изплащане на задълЖ.ето, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 100 000.00
лв. до 120 000.00 лв., част от вземане за 200 000.00 лв.
ОСЪЖДА АЛИАНЦ
ФЕРЗИХЕРУНГС АД гр. Мюнхен, Кьонигщрасе № 28, Федерална република Г., със съд.
адрес ***, да заплати на В.Д.В. ЕГН ********** със съд. адрес *** сумата от 100
000.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания от смъртта на нейната дъщеря Ж. В.Д.,
поч. ****г. в Г., настъпила в резултат на ПТП, виновно причинено от
водач на лек автомобил, застрахован по
риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите при ALIANZ VERSICHERUNGS AG,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска –
31.03.2021 г. до датата на окончателното изплащане на задълЖ.ето, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 100 000.00 лв.
до 120 000.00 лв., част от вземане за 200 000.00 лв.
ОСЪЖДА Д.К.В. ЕГН ********** със съд. адрес *** и В.Д.В. ЕГН ********** да заплатят на АЛИАНЦ ФЕРЗИХЕРУНГС АД гр. Мюнхен, Кьонигщрасе № 28, Федерална република Г.,
със съд. адрес ***, сумата от 500.00 лв. съдебно-деловодни разноски и
сумата от 5 000.00 лв. адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА АЛИАНЦ ФЕРЗИХЕРУНГС АД гр. Мюнхен, Кьонигщрасе № 28, Федерална република Г.,
със съд. адрес ***, да заплати на адв. П.К.,***, със съд. адрес *** Загора, адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на сумата от 2 000.00 лв.
ОСЪЖДА АЛИАНЦ ФЕРЗИХЕРУНГС АД гр. Мюнхен, Кьонигщрасе № 28, Федерална република Г.,
със съд. адрес ***, да заплати на ОКРЪЖЕН
СЪД – ДОБРИЧ сумата от 8 000.00 лв., представляваща държавна такса.
РЕШЕНИЕТО ПОДЛЕЖИ НА ВЪЗЗИВНО
ОБЖАЛВАНЕ ПРЕД ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД В ДВУСЕДМИЧЕН СРОК ОТ ВРЪЧВАНЕТО МУ НА СТРАНИТЕ.
СЪДИЯ: