Р Е Ш Е Н И Е
262232/9.7.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, 14 състав, в открито съдебно заседание на
девети март две хиляди двадесет и първа
година в състав:
Районен съдия: Даниела Павлова
при
участието на секретаря Кичка И. разгледа
докладваното от съдията гр.д.№ 19107 по
опис на съда за 2019 година.
Ищцата М.В.Д. с ЕГН ********** е
предявила срещу Ч.А.М. с ЕГН ********** кумулативно съединени осъдителни искови
претенции
1/ на основание
чл.127, ал.2, вр. чл.74, вр. чл.155, ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата
4027.83 евро, представляваща сбора на
половината от заплатените от ищцата месечни вноски по договор за кредит за
покупка на недвижим имот от 13.08.2004 год., сключен с „Банка ДСК“ АД за
периода 13.11.2013 г. – 20.08.2019 г.; сумата 1031.00 евро, представляваща общ
размер на лихвата за забава върху заплатените вноски за периода 13.11.2013
г. до подаване на молбата 20.12.2018
г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата, на осн.
чл.86 от ЗЗД, уточнена и конкретизирана по
основание и размер с молба от 11.10.2019
г., от 05.01.2021 г. и от 09.02.2021 г.;
2/ за
заплащане на сумата 5500 евро,
представляващи лични средства, дарени от майка й, послужили за закупуване на
Апартамент 20, находящ се град Варна, ж.к. „Владислав
Варненчик" , бл. 302, ведно с лихвата върху
горната сума, считано от деня на плащането, както и законната лихва върху тази
сума от завеждането на настоящия иск до окончателното изплащане на сумата.
3/
за заплащане на сумата 7800 евро, представляваща сума от общ сбор на
заплатените от М.В.Д. месечни вноски по Договор за кредит от 29.09.2008 г. с
„Райфайзенбанк /България/ АД, ведно с лихвата върху всяка заплатена месечна
вноска, считано от деня на плащането за периода м.ноември 2008 г. – м.юли 2010
г., съгласно уточняваща молба от 05.01.2020 г.
Ищцата моли да се уважат предявените искове на осн.чл.74, във вр. с чл. 155, ал.
2 от ЗЗД за посочените суми /7480.12 евро,
5500 евро, 7800 евро/, ведно със законната лихва от подаване на молбата
до окончателното изплащане на сумата. Има
искане ответникът да й заплати разноските за производството.
При
отхвърляне на същите на посоченото основание, моли съдът да уважи исковите й
претенции в същия размер на основание чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД ведно със законната лихва от завеждане на
настоящия иск до окончателното изплащане на сумата, като твърденията са,
че ответникът се е обогатил със същите суми, а ищцата е
обедняла, след като е погасила негови задължения като кредитополучател по Договор за кредит от 29.09.2008 г. с
,,Райфайзенбанк" АД.
Твърденията
от които ищцата черпи права са следните:
По
време на брака си с Ч.М. двамата са изтеглили
два кредита - единият от тях в банка ДСК за закупуване на апартамент, находящ се в град Варна, кв. „Владислав Варненчик"
бл. 302, ап. 20 в размер на 14 500 евро, тъй като тази сума била само част от
продажната цена на жилището, тя
участвала със сумата от 5500 евро, които са лични нейни средства, дарени от майка й.
Всички разноски по отпускането на
кредита, такси за отпускането, заплащане на нотариални такси, както й
комисионната към фирма Адрес в размер на
700 евро е заплатила тя с лични средства. В този договор за кредит, ответникът
по настоящия иск е вписан като съдлъжник, но от
момента на неговото отпускане, до настоящия момент, изплащането на кредита
става изцяло от ищцата за което прилага удостоверение от банка „ДСК", че
за периода от 2004 г. до 2013 г. лично е внасяла сумите на каса, а за останалия
период до края 2018 г. към настоящия момент е изплатила сумата в общ размер на
8055.66 евро. Ч.М. не е участвал с нито един лев за неговото погасяване.
Предвид липсата, на каквито и да било плащания от страна на ответника, същият е
осъден да заплати част от вноските за периода от 21.09.2004 г. до 13.11.2013 г.
по гр.д. № 18208/2010 г., по описа на ВРС в размер на 10214.28 евро. За периода
от 13.11.2013 год. до подаване на молбата единствено ищцата е заплатила допълнително с цел погасяването му сумата от
7480,12 евро. Половината от тази сума се дължи от ответника, тъй като при оценката на жилището и последващото му възлагане в нейн
дял същото е оценено без тежестта върху
него от неизплатения кредит в размер на гореописаната сума.
Освен
посочените суми ищцата е изплатила със свои средства и задължения по договора за кредит от 2008 година в размер на 7800 евро, сума която съгласно
уговорката и потреблението на същия са в полза единствено на М.. Заплатила е
също така и всички дължими върху главницата
такси, застраховки и обезпечения по двата кредита, който са в размер на около 1500 евро, за която сума не
е заявена искова претенция.
Ищцата М.Д. е направила
искане на основание чл. 104, т.4
от ГПК за прекратяване на производството и изпращане на делото по подсъдност на
ВОС. Същото е било прието за основателно и с определение от 04.11.2019 г. по
първоначално образуваното гр.д.№ 4496/2019 г. на настоящия състав делото е било
изпратено по подсъдност на ВОС, който е повдигнал препирня за подсъдност. Апелативен съд Варна е разрешил спора между
съдилищата и е приел, че компетентен да се произнесе по предявените искове е РС
Варна. След връщане на делото на РС
Варна е образувано настоящото гр.д.№ 19107/2019 г.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от
ответника Ч.А.М., чрез упълномощен
представител с който изразява следното становище:
От приложените 140 страници доказателства не
са прецизирани и съотнесени към твърденията в
насрещния иск, отделно от това в голямата си част са напълно нечетливи. Никой
от приложените документи не е конкретизиран поотделно до какво твърдение се
отнася.
Претендират
се за плащане от ответника по насрещния иск две суми: сума в размер на 8055.66
евро, представляващи платени от М.Д. погасителни вноски по банков кредит с
кредитор Банка ДСК, за периода 13.11.2013 година - „до настоящия момент" с
правно основание чл.74 вр.чл.155 ЗЗД, а при
евентуалност на основание чл.55 ал1 ЗЗД; сума в размер на 7800 евро,
представляващи платени от М. Д. погасителни вноски за различни месеци за
годините 2010, 2012, 2014, 2015, 2016 и 2017 година, по заем получен от
Райфайзенбанк АД с правно основание чл.74 вр.чл.155 ЗЗД, а при евентуалност на основание чл.55 ал1 ЗЗД. Счита предявеният иск, както е предявен пред
ВОС като насрещен иск е недопустим, а
в евентуалност напълно неоснователен по
следните съображения:
Не е налице правен интерес у ищцата
от предявяване на иска. Същата не притежава правната легитимация на лице,
платило чужд дълг, при наличие на личен правен интерес от погасяване. М.Д. е
кредитополучател, поради което не може да претендира заплащане на чужд дълг
каквото е посоченото правно основание. Това е нейн
дълг и нейно задължение, тъкмо затова е предявен иск със същото правно
основание от Ч.М. и по който е образувано търговско дело 1750/2018 година на
ВОС. В отговор на този иск, Д. е решила да копира претенцията, като обърне
твърденията „с хастара навън" и се опита да насочи същите искания към М.,
следвайки принципната максима за най-добрата защита. Разликата, обаче, е
съществена. Плащането от страна на Ч.М. безспорно представлява плащане на чужд
дълг при наличие на правен интерес, в резултат на което за него възниква регресно право срещу длъжника, т.е налице е пълният
фактически състав на законната суброгация.
Задължението по договора за банков кредит за връщане на получената в заем сума,
заедно с договорените лихви и такси е основното договорно задължение на
кредитополучателя, каквато единствено е М. Д.. Ипотекарният
длъжник, какъвто единствено е М., е трето лице, което няма задължение да плати,
а само обезпечава чуждото задължение за плащане чрез учредяване на ипотека
върху свой собствен имот.Законът допуска изпълнилото чуждо задължение трето
лице да встъпи в правата на удовлетворения кредитор, при наличие на правен
интерес от изпъленнието, което означава
облигационното отношение между кредитора и длъжника да засяга конкретни
имуществени права на трето лице. Опасността да бъде насочено принудително
изпълнение за чуждия дълг върху ипотекирания имот обуславя наличието на правен
интерес за плащане на този дълг от третото лице - ипотекарен
длъжник.
За Д. такъв интерес не съществува.
Първо, тя е платила само и единствено свой дълг при вноските до месец май 2010
г., в качествето си на единствен кредитополучател на
банковия заем от Райфйзенбанк АД, а М. не е нито съдлъжник, нито поръчител по договора за банков кредит.
Второ, засегнати са имуществени права на М. от заплатения в полза на Д. чужд
дълг, считано от 2010 до края на 2018 година, а не обратното.
По правната и
фактическа страна на иска, касаещ банковия заем от
„Райфайзенбанк" АД:
По твърденията, че
през 2008 година отношенията между страните били „възстановени" и Ч.М. бил
„възложил" на М.Д. да изтегли 18 000 евро, които той да ползва за лични
нужди. Нито едно от трите твърдения не е вярно. Не са възстановявани никакви
отношения, отношенията са без промяна от 2004 година, когато Ч.М. заминава да
живее в Испания, до настоящия момент. Впрочем, това е твърдяла М. Д. през
времето на всички водени между страните съдебни производства досега - че от
2004 година между тях, като живеещи в условия на фактическа раздяла е липсвала
всякаква икономическа и духовна общност. Времето на фактическа раздяла е
установен със силата на пресъдено нещо факт в
съдебното решение по развода и в делбеното
производство, включително в Решение № 43/05.04.2013 година, ВКС, Второ ГО за
отмяна на въззивно решение № 1240/20.06.2012 година
по в.гр.дело 1059/2012 на ВОС в частта с която е допусната съдебна делба между
бившите съпрузи по отношение на ателие № 3 при равни квоти и е отхвърлен иска
на Ч.М. за делба по отношение на тази вещ като неоснователен. В мотивите на
същото решение е посочено, че придобитото по време на брака от единия съпруг
имущество се изключва от кръга на СИО, когато е придобито по време на
окончателна фактическа раздяла между съпрузите, изключила всякаква икономическа
и духовна връзка между тях и имуществото не е придобито в резултат на съвместни
усилия. Цитирано е в този смисъл TP № 35/1971 на ОСГК на ВС. Прието е, че
установената по делото фактическа раздяла от 2004 година, налага извода за
лична собственост на М. Д. върху ателие № 3. Сега, в отговора за първи път се
появява твърдение за възстановени отношения, защото това се използва за защитна
позиция на ответницата. Подобно твърдение , освен че изобщо не е вярно, тъй
като ищецът не се е връщал в България, вече е съжителствал с друга жена, която
към 2008 година е била бременна с роденото от втория му брак дете, не може да
бъде правено при приет със сила на пресъдено нещо и
установен между страните факт със съдебно решение - фактическата раздяла датира
от 2004 година и е продължила до 2010 година, когато бракът между страните е
прекратен. Както имуществото, обективирано в
придобиването на ателие 3 през времето на фактическа раздяла от ищцата налага
лична собственост върху това имущество, понеже са изключени съвместни усилия,
така и имуществото, придобито от ищцата в пари - усвоен лично заем от 18 000
евро от Райфайзенбанк АД са пари, които тя е използвала като единствен
кредитополучател за лични нужди, поради изключената икономическа общност. Това
е и досегашното твърдение на ответницата. Във Въззивна
жалба срещу Решение № 18208/2010 година ВРС, изходяща от М. Димтрова,
на стр.2, раздел II , абзац втори е записано: "фактическата раздяла между
страните по делото, като предпоставка за изключване на взаимния интерес и
принос на двамата съпрузи в придобиване на имущество, е настъпила към края на
2003 - началото на 2004 година. Същата се изразявала не само в местоживеене в
различни страни, но и в пълна имуществена и лична самостоятелност на съпрузите,
което е констатирано и не е било спорно между страните в производството по
прекратяване на брака и „съделителите са били в
трайна фактическа раздяла, започнала след края на 2003 г. и продължила над 5
години, до момента на прекратяване на брака, с влязло в сила решение на
13.07.2010 по дело 9226/2009 ВРС, 16 състав, включително към придобиване на
апартамент № 20 и ателие № 3".
Ч.М. никога не е
получавал и едно евро от усвоения от М. Д. кредит в размер на 18 000 евро, но
дори да беше получил, тези средства, при условията на фактическа раздяла и икономчическа разделеност не
създават задължение за връщане на заема от страна на М., както не биха създали
и при прекратен преди усвояването на заема брак. Отношенията могат да породят
облигационни отношения по връщане на личен заем или друго основание между
страните, ако такова съществува, но не пораждат задължение за М. да погасява
вноските по ипотечния заем , по който единствено задълженото лице
кредитополучател е М. Д..Дори използването да средства за лични нужди на М.,
което категорично отричаме, принципно, при фактическа раздяла и прекратена
икономическа общност, не определят задължения по общо погасяване, тъй като
придобитото имущество, включително пари е лично.
Второто твърдение
относно „възлагането" от страна на М., Д. да вземе банков заем. На 14.08.2007 година е сключен предварителен
договор от М.Д. за учредяване и продажба на право на строеж на ателие № 3 находящо се в град Варна, улица Хан Тервел № 42.
Апартаментът е бил все още неизграден, придобит е не като готов обект, а като
вещно право на строеж. Платена е само сума явяваща се цена на правото на
строеж, но не и на завършено строителство. Затова на М.Д. и се е налагало да
ползва банков кредит за извършване на довършителните работи в това ателие.
Поискала е съдействието на М., защото не е могла да ипотекира който и да е от
двете жилища - ап.20 и ап.89, съсобственост на страните към този момент, без за
това да е дадено съгласието на формалния брачен партньор. Заявила е на М., че
ще вземе кредит от 10 000 евро, защото толкова са й необходими за доплащане и
че ще бъде единствен кредитополучател, от него е необходимо само формалното
съгласие като ипотекарен гарант. Изпращането на
пълномощно и подаване на декларации по образец за подписването на договорната
ипотека са необходимо условие, без което договорът не може да бъде сключен. За да
го мотивира да се съгласи с ипотеката върху ап.89, Д. е заявила, че ателие № 3
ще бъде записано в собстеност на родената от брака им
дъщеря.
С цел
да формира защитна теза, независимо от неистиността
на твърденията, сега, тя твърди, че е предала 10 000 евро от усвоения заем на М.,
5607 лева била употребила за ремонт на ап.89, а 10300 лева употребила за ремонт
и обзавеждане на ап.20 в бл.302, който при делбата е поставен в нейн дял.
Във
вече цитираната въззивна жалба и в писмените бележки във връзка с тази жалба,
както и в касационната жалба до ВКС по повод личната собственост на М. Д. върху
ателие 3, ответницата, по повод целта и изразходването на средствата от сключения
договор през 2008 година с Райфайзенбанк АД, е записала на стр.трета т.2,
предпоследен абзац от жалбата, следното твърдение: „ В последствие за
довършителните работи в имота /ателие 3/ е сключен договор за банков заем с
„Райфайзенбанк" АД, като участието на ищеца в него и в договора за
учредяване на ипотека отново е само ФОРМАЛНО, предвид ПРОЦЕДУРНАТА НЕВЪЗМОЖНОСТ
да се сключи такъв вид договор само от един от съпрузите при липсата на
прекратяване по съдебен ред на брака." Същият е предоставил единствено
сума с дарствен характер в полза на детето им и
послужил за вътрешни ремонти" , както и „В последствие погасяването на
заема отново е ставало и става с мои лични средства, получени от майка ми като
дарение, за което отново прилагам доказателства".
Ответникът сочи, че цитираните изявления имат официален характер, тъй
като са заявени в жалба, отправена до съдебна инстанция и са послужили за
аргумент относно признаване личния характер на придобиване на цялата
собственост върху ателие № 3 на ул. Хан Тервел 42, става ясно че : Ответницата
е направила официално признание, че целият заем от Райфайзенбанк АД е поискала
за лични нужди и употребила същия само за тези нужди, че М. не само не й е
искал каквито и да било средства, а и е дал такива като дарствено
разпореждане в полза на детето им и тази дарствена
сума е послужила само за вътрешни ремонти, но не за извършване на довършителни
работи в ателие 3, които са извършени изцяло с получения заем. Напълно нелепо е
твърдението, че М. имал нужда от пари, но нямало как да получи такива в
Испания, затова накарал бившата си съпруга, да му извърши услуга, като поиска
кредит, а после му го предаде. Първо, през юли на 2007 година, той очевидно е
разполагал и е изпратил значителна сума пари, надвишаваща 20 000 евро по
сметката на М. Д., а не е искал такава, второ към 2008 година, Д. е разбрала,
че М. вече съжителства с друга жена, от която чака дете и това е прекъснало
всякаква нормална комуникация между тях и не са били налице никакви отношения,
още по-малко сближени, ако М. е искал кредит за себе си, нямаше да получава
текст на пълномощно от Д., нито в него да уговаря изрично качеството си само на
ипотекаран гарант, а не на кредитополучател.
Очевидно, ответницата вече не помни какви официални твърдения е правила
досега пред съда и не се притеснява да изопачава истината в своя изгода. Същото
се отнася и до последвалите твърдения за харчене на част от заема за ремонт в
ап.89 и извършени ремонти в ап.20. Ремонт в ап.89 не е правен изобщо, чак до
2018 година, като възложеният в дял на ищеца апартамент е ремонтиран основно,
за което прилагаме доказателства. Отделно, ответницата вече е заявила в
множество документи, отправени до съда в предходните производства, че заемът от
Райфайзенбанк АД е послужил за довършителни работи в ателие 3 и отделно е
установено, че няма никаква икономическа и духовна общност между двамата, камо
ли извършване на действия по ремонт на обща собственост. Отделно, видно от
решението с което е поделено имуществото - втората фаза на делбата по дело
18208/2010 година ВРС, при пренециите по сметки е
предявен иск за сумата от 5 250 лева от страна на М.Д. срещу Ч.М.,
представляваща обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствения
им имот - ап.89 в жк Владислав Варненчик,
за периода от 12.11.2008 до 12.11.2013 година, този факт, освен, че опровергава
всякаква възможност за извършване на ремонт, след като тя не е имала достъп до
този имот, сочи, че и същата не е предевявала
претенции по сметки в делбеното производство, развило
се през 2015 -2016 година по сметки за извършени ремонти. Защото такива в нито
един от двата съсобствени имота на бившите съпрузи не
е извършван, освен в ателие 3, за което ВКС е приел, че е лична собственост на
М.Д., понеже е придобит имот по време на фактическата раздяла, при презумпция
за липса на съвместни усилия и принос.
Не е
извършван през този период никакъв ремонт на ап.20, но дори да беше извършван,
този апартамент е възложен в дял на ответницата и е увеличил стойността на
получения от нея дял, извършеното подобрение е в нейна полза, не се явяват общо
изразходвани пари. Отново следва да се вземат предвид предходните възражения в
отговора, относно направено признание за целта на заема, формалното участие на
съпруга и установената икономическа разделеност.
В
този смисъл дори само от твърденията на М.Д. в делбеното
производство, мотивите на съда и влязлото в сила решение, следва да се приеме
за установено, че страните не са били в никакви икономически отношения и взетия
заем, както и неговото усвояване са били единствено и само за нуждите и личните
цели на М. Д.. Никаква уговорка за плащане от страна на М. на заема няма и не
може да има на основание изложеното. Ищецът е започнал да плаща вноските поради
факта, че ответницата е спряла да погасява заема и с присъщото й арогантно
поведение и изменчивост с оглед финансов интерес и обогатяване е довела нещата
до реална опасност от обевяване на предсрочна
изискуемост на заема от страна на банката кредитор и предприемане на мерки по удовлеторяване чрез продажба на ипотекирания апартамент №
89, който е лична собственост на Ч.М..
Няколко години след влизане в сила на решението по делбата, с което
ателие №3 е признато за лична собственост на М.Д., Ч.М. е завел иск с правно
основание чл.55 ал1 пр.З ЗЗД срещу М.Д.. Образувано е гр.д 1774/2015 година
ВОС. Поискал е връщането на преведените от него 20 050 евро по сметката на М.В.
Манчева в нейната сметка в Банка Пиреус България,
единият от преводите в размер на 9 000 евро на 25.06.2007 година и другият в
размер на 11 050 евро на 07.08.2007 година. Ищецът не е успял да докаже в това
производство, че парите са преведени за закупуване на ателие 3 на ул. Хан
Тервел № 42, въпреки, че такава е била версията на съпругата му към момента в
който е поискала средствата, а процесуалният представител на М. Д. в това
производство адв.Б.Б. е
приел защитната теза, че тези средства дйствително са
получени от М. Д. с посочените преводи, но като изпълнение на нравствен и
морален дълг от бащата в полза на роденото от брака дете. Твърди се от Д. в
това производство по чл.55 ЗЗД, че с тези пари е извършен ремонт и обзавеждане
на ателие 3 на ул Хан Тервел 42 и ап.20 кв. Вл. Варненчик. Така ап.20 е
ремонтиран веднъж с изпратените от Ч.М. 20050 евро /над 40 000 лева/, а сега,
при защитната теза на М.Д., става ясно, че е платила и още 10 300 лева за
ремонт на ап.20, които са част от заема от 18 000 евро. За яснота, площта на
имота е 56 кв.м. и с такава сума би могъл да бъде изграден наново.
Изразява становище, че представените с молбата
писмени доказателства са напълно
идентични/включително и в тяхната нечетливост/ с представените по образуваното
гр.дело 1774/2015 година на ВОС, тъй като във връзка със защитната теза,
обрисувана по-горе по това дело, е подадена молба от адв.
Б. Б. с искане за приемане на доказателства, във връзка с твърдението, че с
парите, изпратени по двата банкови превода от Ч.М. като изпълнение на нравствен
дълг към дъщеря му са били извършени ремонт и обзавеждане в полза на дъщерята
на страните в ателие 3 и ап.20. В тази молба са описани 27 доказателства -
стокови разписки, договори, касови бележки, Договор за поръчка, изработка и
монтаж на мебели за детска стая - 14.09.2007 година, Приходни касови ордери, Приемо-предавателни протоколи. Всички тези 26 вида
„документи", в служба на доказателствената
тежест по отношение на ремонти са приложени и към исковата молба /насрещния
иск/ в настоящото произовдство, като се твърди, че
това са документи, които удостоверяват плащания, извършени със заемните
средства, усвоени от ответницита чрез договора за
кредит сключен с „Райфайзенбанк" АД. Само Че в настоящото производство те
се сочат за доказателства за извършен ремонт в ап.89 и в ап.20.
В
производството по делба между страните с оглед защита на личния характер на
придобиване на ателие 3, М.Д. е направила твърдението, че с парите от получения
от Райфазенбанк АД кредит е извършила и платила
довършителните работи за изграждането на закупения в груб строеж имот - ателие
3, нейна лична собственост в резултат на делбеното
решение. Участието на бившия съпруг било формално и участвал само защото
формалните изисквания на закона трябвало да се спазят. По дело 1774/2015 на
ВОС, вече е променено твърдението, като се изтъква, че с изпратените от М. 20
050 евро е извършен ремонт и обзавеждане на ап.20 и на ателие 3, като и в двата
имота е направена очевидно „напълно еднаква детска стая", тъй като е
приложено едно и също доказателство. В настоящото производство се твърди, че
със заема, предмет на исковото производство е направен ремонт в ап.89 кв.
Владислав Варненчик град Варна, предоставен в дял на
Ч. М. и за ремонт и обзавеждане на ап.20 в същия квартал, предоставен в
собственост на М. Д.. Доказателствата за извършените СМР и обзавеждане и в
трите производства са идентични. В този смисъл и няма как да не бъдат оспорени,
което правим, като ирелеванти и несъотносими
към настоящото производство.
Твърдението, че плащаните до
средата на 2010 г. в размер на 192.15 евро месечно са били за издръжка са невярни, издръжката е издължена след твърдения на
ответницата, че не е получавала такава за минало време и са плащани по
изпълнително дело № 12169/2010 година Първи район при ДСИ при РС Варна. По сметката на ДСИ са превеждани средства,
считано от 2010 година при образуването на делото до навършването на пълнолетие
на роденото дете през 2016 година. Отново, сега тя твърди друго относно
получаваната издръжка, което напълно противоречи на твърдяното в образуваното
производство за неиздължена издръжка.Сега се поддържа изгодната теза, че тези
пари - равни вноски от 192.15 евро представляват издръжка, която всъщност е
получавана. Надвишеният размер на месечни вноски в продължение на една година,
над дължимите 170 евро, а именно изпращаните 210 евро от М., също са обяснени с
прихващане от нейна страна на размера на издръжката. Трябва да се напомни на
ответницата, че роденото от брака дете е навършило 18 години преди сочения
период и няма установено задължение за заплащане на издръжка след навършването
на пълнолетие на детето.
Няма
нито една погасена от М.Д. вноска по заема към Райфайзенбанк АД след май 2010
година. Формирани са по следната логика: за месеците за които М. не е
представил извлечения от испанската си банка за наредените преводи по търговско
дело 1750/2018 година, М. Д. е заявила, че са плащани от нея. Запазването на
всички до една бележки с нареждания за период от 11 години не е възможно, а не
е и необходимо за доказване на извършените плащания. За доказване на
твърдението ни е поискана и допусната ССЕ по т.д. 1750/2018 година, депозирана
във ВОС на 24.02.2020 година. От същата, извършена на основание проверка на
базата данни в Райфайзен банк
АД София, с подробни извлечения в табличен вид от преводите, е видно, че всички
преведени суми от 10.08.2010 година до 27.12.2019 година са извършвани без
изключение от Ч.М., впрочем видно от стр.10 на експертизата ежемесечно на каса
са внасяни вноските по този кредит и за периода 04.11.2008 - 07.07.2010 г. като не е посочен вносител, защото средствата
отново не са били на Д., а изпращани от М., а тя от своя страна ги е плащала,
без да посочва себе си като вносител. Именно затова, в делбеното
производство е предявила претенции по сметки само за заплащане на половината от
заема към ДСК, но не и за заема, ползван еднолично от нея и за лични цели, с
претенции, че е плащала лични средства. Последното е само за яснота, тъй като нито исковата претенция, нито тази на ответника обхваща суми за периода преди май 2010
година.
2/ По предявения иск за осъждане на
ответника да заплати 7480.12 евро,
представляващи платени от М.Д. погасителни вноски по банков кредит с кредитор
Банка ДСК, за периода 13.11.2013 година - „до настоящия момент". Доколкото
може да се разбере от насрещния иск, 7480.12 евро е цялата заплатена сума, няма
разграничение с искане за заплащане на половината, така както е направено в
претенцията по сметки в делбеното производство,
обосновано със солидарната задълженост при
сключването на договора за заем. Не се посочва, от друга страна основание, защо
е дължима цялата сума от ответника. Този иск
е изцяло неоснователен.
С
решението по делбеното дело 18208/2010 година е
прието че ползвания от ДСК жилищен кредит е бил отпуснат целево, за закупуване
на апартамент № 20 и е в размер на 14 500 евро. Имотът е закупен с отпуснатите
средства и 5500 лева общи за страните спестени средства /НА № 194/2004 година.
От 2004 година до 2013 г. Ч.М. е изпращал на М.Д. от Испания, средства за
погасяване на кредита, съдът ги е кредитирал като платени на Д. средства, но не
ги е кредитирал като платени за погасяване на заема, защото нямало съвпадение
по дати на изпращане на парите и плащания на каса. Не е изяснено на какво
основание тогава М. е извършвал тези плащания и че датите на погасяване са
зависили еднолично от Д., което не опровергава наведеното твърдение на М. за
основанието на което е изпращал средствата. По тези съображения, ВРС не е
уважил възраженията на М. и с решението, последният е осъден да плати
половината от погасените от М.Д. средства, а именно сума в размер на 10269.66
евро /равностойност на 20085.71 лева./. Тази сума, ответникът е бил осъден да
плати и е платил в последствие, защото е отговарял до размера на обогатяването
му, определено с притежаването на ап.20 в обща бездялова
съпружеска общност до делбата. След влизане в сила на решението по делбата
ап.20 е поставен в дял на М.Д.. Оценката му по делбата е в размер на 51 400
лева, М. е получил в дял ап.89, който макар и формално, също се е водел СИО,
поради прехварлителна сделка изповядана между бащата
на М. и М. за символичната сума от 6000 лева, при запазено право на ползване за
бащата. Този наследствен апартамент е оценен по делабата
на 40 000 лева, оценката на третия делбен имот
-дворно място в Божурище е 14600 лева. Страните са уравнили дяловете помежду
си, като М. е платил на Д. за уравнение сумата от 3200 лева. От този момент
нататък, апартамент 20 е лична собственост на М.Д. и няма основание да се
счита, че заемът се изплаща за общи цели и собственост на двамата бивши
съпрузи. Придобитото със заема жилище вече не е в рлежим
на СИО и не е налично обогатяване от страна на М. и обедняване от страна на Д.,
за което да бъде компенсирана. Усвоеният заем е включен в актуалната пазцарна цена на ап.20 и на основание на нея, е извършенто уравнение на дяловете. Придобиването на имота е
само за Д. и извършените от нея плащания след влизане в сила на делбеното решение за възлагане са изцяло нейно лично
задължение - те погасяват размер на парична сума, която вече е калкулирана в
цената на придобития имот, като всъщност целия заем от 14 500 е послужил през
2004 година за придобиване на имота, то стойността от 51 400 лева представлява
увеличената стойност на имота десет години по-късно. За тази увеличена
стойност, М. е платил уравнение до прекратяване на общността, след този момент
увеличената стойност, получена на основание заема е увеличена стойност на имот,
който е лична собственост на Д., от който се облагодетелствува
единствено тя и няма правно основание за претендиране на плащания към Ч.М..
Моли за спиране на производството по гр.дело
19107/2019 година, тъй като спорът решаван в търговско дело 1750/2019 година е преюдициален спрямо спора в настоящото производство. Във
вече образуваното първо по ред производство, съдът следва да се произнесе между
същите страни и по същите въпроси, които касаят и предявената претенция с
насрещния иск. Въпросите са: кое е задълженото лице по Договор за банков кредит
с Райфайзен банк АД, за
лични цели ли са били ползвани от М.Д. заемните средства, фактическата раздяла,
установена със съдебен акт определя ли и лично ползване на заетите средства от
единия съпруг; чуждо задължение ли е изплащал М. при наличие на правен интерес
от суброгация, налице ли е обогатяване от страна на Д..
Решаването на спора със сила на пресъдено нещо между
същите страни по отношение на същите твърдения и обостоятелства,
ще реши и претенцията предявена с насрещния иск. Ако претенцията на Ч.М. бъде
уважена от ВОС по предходнообразуваното произовдство със същото правно основание, то настоящия съд
не може да пререшава същите въпроси, които ще имат силата на пресъдено нещо между страните.
Съдът,
след запознаване с доказателствата по делото и съобрази становищата на страните намира за установено
от фактическа страна, следното:
Апелативен
съд Варна е разрешил спора между ВОС и ВРС по повдигната препирня за подсъдност
за това кой съд следва да разгледа исковите
претенции на М.Д., които са предявени като насрещни такива в
производство пред ВОС по иск на ответника срещу ищцата по гр.д.№ 1750/2018 г.
като е приел, че компетентен да се произнесе
по предявените искове е РС Варна. След връщане на делото на РС Варна е
образувано настоящото гр.д.№ 19107/2019 г.
Между
страните няма спор, че те са бивши съпрузи, като бракът им е прекратен с влязло
в сила решение № 2128/14.06.2010 г., постановено по гр.д.№ 9226/2009 г. на РС
Варна като фактическата раздяла на съпрузите датира още от 2004 г. с оглед
обстоятелството, че ответникът живеел и работел в Испания, което обстоятелство
е довело до охладняване на отношенията им.
По твърдения в молбата в началото на 2008
г. за кратко отношенията на съпрузите се възстановили и в този период
ответникът, тогава съпруг на ищцата й възложил като негов пълномощник да
изтегли банков кредит от негово име и за
негова сметка в размер на 34000 лева или 18000 евро. Уговорката им била, че от
отпуснати якредит 10000 лева ще ползва ответника за
да се устрои в Испания, а с останалата сума ще се направи ремонт на семейното
жилище – ап.№ 89, находящ се в бл.306 на жк „Вл.Варненчик“
в гр.Варна, който до смъртта, настъпила през 2007 г. е ползвал бащата на
ответника. Жилището било в изключително лошо състояние. Със сумата за ремонт
трябвало да се направи и ремонт на детската стая на дъщерята на страните
Велислава, в жилището ап.№ 20, находящ се в бл.302,
вх.3, ет.4 в жк „Вл.Варненчик“, гр.Варна. С оглед на това, че почти целия заем
е бил в полза на ответника, страните имали уговорка същият да се изплати от
ответника. Тъй като ответникът не можел да напусне работното си място за да
дойде в България да подпише договора с банката, заемът бил отпуснат на името на
ищцата като бил ипотекиран целия имот. Отпуснатата сума е употребена по следния
начин: сумата в размер на 10 000 евро от
усвоения заем е получена от М., сумата
от 5607 лева е употребена от Д. за ремонт на ап.89, а сумата в размер на 10300
лева Д. е употребила за ремонт и обзавеждане на ап.20 в бл.302. При делбата на
имуществото между съпрузите това жилище е
поставено в дял на ищцата.
По време на брака им М. и Ч. Манчеви са изтеглили
два кредита - единият от тях в банка ДСК за закупуване на апартамент, находящ се в град Варна, кв. „Владислав Варненчик"
бл. 302, ап. 20 в размер на 14 500 евро. Тъй като тази сума била само част от
продажната цена на жилището, тя
участвала със сумата от 5500 евро, които са лични нейни средства, дарени от майка й.
Всички разноски по отпускането на
кредита, такси за отпускането, заплащане на нотариални такси, както й
комисионната към фирма „Адрес“ в размер
на 700 евро е заплатила тя с лични средства. В този договор за кредит,
ответникът по настоящия иск е вписан като съдлъжник,
но от момента на неговото отпускане, до настоящия момент, изплащането на
кредита става изцяло от ищцата за което прилага удостоверение от банка
„ДСК", че за периода от 2004 г. до 2013 г. лично е внасяла сумите на
касата, а за останалия период до края 2018 г. към настоящия момент е изплатила
сумата от 8055.66 евро. Ч.М. не е участвал с нито един лев за неговото
погасяване. Предвид липсата, на каквито и да било плащания от страна на
ответника, същият е осъден да заплати част от вноските за периода от 21.09.2004
г. до 13.11.2013 г. по гр.д. № 18208/2010 г., по описа на ВРС в размер на
10214.28 евро. За периода от 13.11.2013 год. до подаване на молбата единствено
ищцата е заплатила допълнително с цел
погасяването му сумата от 7480,12 евро. Половината от тази сума се дължи от
ответника, тъй като при оценката на жилището и последващото
му възлагане в нейн дял същото е оценено без тежестта върху него от
неизплатения кредит в размер на гореописаната сума. Освен посочените суми
ищцата е изплатила със свои следства и задължения
по договора за кредит от 2008 година в размер на 7800 евро, сума
която съгласно уговорката и потреблението на същия са в полза единствено на М..
Заплатила е също така и всички дължими върху главницата такси, застраховки и
обезпечения по двата кредита, който са в
размер на около 1500 евро, за която сума не е предявена искова претенция.
По
делото е установено, че бракът на страните е прекратен с развод с влязло в сила решение от
14.6.2010 г., постановено по гр.д.№ 9226/2009 г. В молбата се твърди, че
фактическата им раздяла е от 2004 г. На 13.08.2004 г.
двамата съпрузи като кредитополучатели са сключили с трето за спора лице „Банка ДСК“
ЕАД договор за кредит за покупка на
недвижим имот – жилище № 20 в ж.к. Вл.Варненчик, бл.302, вх.3 в размер на 14500 евро. Срокът за
издължаване на 180 месеца, с падежна дата на вноските 19-то число на месеца.
Страните
подписали погасителен план, уточняващ начина на погасяване
на кредита. За обезпечаване на вземанията на
банката по предоставения кредит, както и лихвите, и разноските, страните по делото учредили
в полза на банката договорна ипотека върху придобития
в условията на съпружеска имуществена общност апартамент № 20 в ж.к. „Вл.Варненчик“,
бл.302.
Бракът на страните е прекратен
на 14.6.2010 г., а с влязло в сила решение е извършена делбата на придобитото по време на
брака имущество в т.ч. и на ап.20, който е поставен в дял и собственост
на ищцата.
Ответникът е заявил, че след прекратяване на
съсобствеността с ищцата не е заплащал вноски по договора за кредит с Банка ДСК
относно същия имот.
От заключението на допуснатата по искане на
страните ССЕ се установява, че съгласно т.8 от Договора погасяването на дължимите лихви и вноските по
главницата се извършват чрез разплащателна сметка IBAN ***, с титуляр М.В.Д. (Манчева). На
25.02.2011 г. в системата на Банка ДСК е генерирано пълно погасяване на кредита
по заемна сметка (15) 0000000008396035 EUR,
съгласно писмо №18-00-21-0798/24.01.2011г. Остатъка от заема в размер на
8207.71 евро е прехвърлен по новооткрита заемна сметка (17)0000000019209852
EUR, с титуляр М.В.Д.. От представеното банково извлечение на сметката,
обслужваща кредита (17)0000000019209852 EUR, експертизата установи, че за
периода 13.11.2013 г.-20.12.2016 г. погасяването на дължимите кредитни вноски е
извършвано единствено М.В.Д., чрез разплащателна сметка № IBAN ***, с титуляр М.В.Д..
На основание констатациите в раздел IV, вещото лице дава следното заключение:
Размера на заплатените от ищцата
вноски по банков кредит от 13.08.2004г. с банка "ДСК" стар
№15/8396035 и нов №17/19209852 за периода от 13.11.2013г. до неговото
погасяване 20.08.2019г., е 8055.66 евро, направени единствено от разплащателна
сметка с IB AN BG98STSA93000009001963 EUR, с титуляр М.В.Д.. Размера на
платените застраховки по процесния кредит е 88.52 лв.
Размера на мораторната
лихва върху всяко едно плащане от датата на плащането до датата на завеждане на
иска на 20.12.2018г., на обща стойност 2062.75евро
За периода 13.11.201
Зг.-20.12.2016г. погасяването на кредита е извършвано единствено от М.В.Д. през
разплащателната сметка с IBAN ***, с титуляр М.В.Д..
На 24.08.2006 г. ищцата М.В. Манчева е
сключила с трето лице – търговец ЕТ „Стинекс“,
гр.Варна договор за учредяване и продажба право на строеж и довършителни работи
за ап.№ 10А в жил.сграда в гр.Варна, ул.“****“ № 42, в груб строеж на сградата. Купувачът е платил на продавача задатък в размер на 7000 евро и се е задължил да
заплати останалата част от продажната
цена както следва: 9500 евро до 31.08.2007 г. и 7280 евро до изливане на плоча
под ап.№ 10А. Видно от представените квитанции към приходни касови ордери на
09.08.2007 г. е заплатена сумата 7000 евро, на 27.09.2007 г. е заплатена сумата
8500 евро и на 01.10.2008 г. е заплатена сумата 8280 евро – листи 72 - 74 от
делото.
От представени две разписки на
стойност 2000 евро и 1900 евро се установява, че същите суми са получени от
ищцата след като са й били предадени от Диана В. Стоянова, която е нейна сестра
на дати 10.07.2007 г. и 20.02.2009 г. В същите не е посочено основанието на
което сумите са предадени и получени.
От удостоверение от Money Express Transfer
със седалище гр.Мадрид, Кралство Испания се установява, че за периода 19.7.2008
г. – 04.01.2010 г. са е извършени множество парични преводи от Ч.М. в полза на М.
Манчева като размерите на преведените суми са различни по всеки отделен превод.
От удостоверение, което е
приложено на лист 90 от делото, издадено
от „Банкиа“ АД, гр.Валенсия се установява, че на 27
юни 2007 г. г-н Ч.М. с посочен ЛНЧ е направил превод със следните данни: сума
9000.00 евро в Пиреус банк
България АД с получател М.В. Манчева.
От удостоверение, което е
приложено на лист 92 от делото, издадено
от „Иберкаха банко“ АД се
установява, че на 06.08.2007 г. г-н Ч.М. с посочен ЛНЧ е направил превод със
следните
Представени са договор за поръчка
от 29.10.2018 г., сключен между ответника и трето лице за изработване на кухня,
проформа-фактура за авансово плащане за обзавеждане
и основен ремонт.
С влязло в сила решение от
20.08.2015 г., постановено по гр.д.№ 18208/2010 г. на РС Варна, поправено на осн.чл.247 ГПК с решение от 27.10.2015 г. е извършена делбата между страните по делото
на придобит по време на брака им недвижим имот като „ВЪЗЛАГА на основание чл.
349 ал. 1 изр. 1 от ГПК в дял на М.В.Д. с ЕГН ********** неподеляем
недвижим имот представляващ жилище - Апартамент № 20 находящ
се в гр.Варна, ж.к."Вл. Варненчик",
бл.302, вх.З, ет.4, със застроена площ от 56,72 кв.м., състоящ се от: две стаи,
кухня и сервизни помещения, ведно с принадлежащото избено помещение № 20 с
полезна площ от 3,75 кв.м., ведно с 2.9134 процента ид.
части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху
държавна земя, при граници: aп N 21, ап.№19, тр.площи, вх.4 и на избеното помещение: паркинг, коридор
изба на ап.№19, самостоятелен обект с идентификатор 10135.4502.272.29.20 по КК
и КР на гр. Варна одобрени със Заповед № РД-18-30/19.06.2007г. на изп. директор на АГКК.
ПОСТАВЯ на основание чл. 349
ал. 1 изр. посл. от ГПК в дял на другия съделител Ч.А.М. с ЕГН ********** недвижими имоти
представляващи 1. Апартамент № 89 находящ се в
гр.Варна, ж.к. "*****" - бл.306, вх.7,
ет.З, състоящ се от: стая, кухня, баня-тоалет, коридор, балкон, със застроена
площ от 40,71 кв.м., заедно с изба, с площ 2,10 кв.м., при граници на жилището:
тревна площ, ап.№ 90, ап.№ 88, стълб. клетка и на избеното помещение: тревна
площ, изба на ап.№ 85, изба на ап.№ 92, коридор, заедно с 0.4826 процента ид. части от общите
части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху държавна земя,
самостоятелен обект с идентификатор ***** по КК и КР на
гр. Варна одобрени със Заповед № РД-18-30/19.06.2007г. на изп.
директор на АГКК и 2. Дворно място, находящо се в
с.о. "*****" община Каварна, област Добричка, с урегулирана повърхност от 685
кв.м., парцел XIX, в квартал 83 по плана на с.о. „****”, община Каварна, при граници: север - парцел IX, изток - парцел XVIII, юг
- път, запад - парцел XX, поземлен имот с
идентификатор 05009.511.532 по КК и КР на с. ****, обл. Добричка, одобрени
със Заповед № РД-18-8/19.02.2008г. на изп. директор
на АГКК.
ОСЪЖДА на осн.
чл. 349 ал. 1 изр. посл. и ал. 5 ГПК А.М. с ЕГН **********
да заплати на М.В.Д. с ЕГН ********** сумата от 3200 лева за уравнение на
дяловете, ведно със законната лихва върху главницата от влизане в сила на
настоящото решение.
ОСЪЖДА на основание чл. 57 СК М.В.Д. ЕГН ********** да заплати на
Ч.А.М. ЕГН ********** сумата от 2500 лева, представляваща сбора от дължимите по
силата на закона наеми за периода 13.07.10 г. до 13.11.2013г., /62,50 месечно/
за жилище придобито в СИО, което след прекратяване на брака е предоставен за
ползване на Д., представляващо апартамент в гр. Варна, ж.к. „*****”, бл.302, вх.3, ет.4, ап.20, както и по 62.50 лева месечен наем за периода
от 13.11.2013г. до влизане в законна сила на решението за извършване на
делбата.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ч.А.М. ЕГН **********
иск с правно основание чл. 31 ал. 2 ЗЗД за осъждането на М.В.Д. ЕГН **********
да му заплати сумата от 3150 лева представляваща обезщетение за лишаването му
от ползване на съсобствен имот - апартамент в гр.
Варна, ж.к. „*****”, бл.306, вх.7, ет.3, ап.89, в размер на сбора от месечните наеми в размер
на 87,50 лева, за периода 18.11.2010г. до 13.11.2013г., ведно със законната
лихва считано от 13.11.2013г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл.127 ал. 2 ЗЗД
вр. чл. 32 ал. 2 от СК вр.
чл. 61 ЗЗД Ч.А.М. ЕГН ********** да заплати на М.В.Д. ЕГН ********** сумата от
10214,28 евро, /19997,40 лв./ представляваща сбора от погасените от М.В.Д. в
периода от 21.09.2004г. до 13.11.2013 г. вкл. вноски по банков кредит от
13.08.2004г. сключен по време на брака между страните, като ОТХВЪРЛЯ иска за
горницата над 10214,28 евро до пълния претендиран
размер от 10269,66 евро.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.В.Д. ЕГН **********
иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за осъждането на Ч.А.М. ЕГН ********** да й
заплати сумата от 5 000 лева, представляваща общия размер на обезщетението за
забава за период от 12.11.2010 г. до 12.11.2013 г. начислено върху всички
платени погасителни вноски по банков кредит от 13.08.2004г. на обща стойност от
10269,66 евро.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.В.Д. ЕГН **********
иск с правно основание чл. 30 ал. 3 ЗЗД за осъждането на Ч.А.М. ЕГН **********
да й заплати сумата от 5250 лева представляваща сбора от приспадащите й се ½ част от добивите получени от съсобствен имот представляващ апартамент в гр. Варна, ж.к.
„Владислав Варненчик”, бл.306, вх.7, ет.3, ап.89, в
размер на месечен наем от 87,50 лева за периода 18.11.2010г. до 13.11.2013г.,
ведно със законната лихва считано от 13.11.2013 г. до окончателното изплащане
на сумата“.
Решението е влязло в законна сила на 20.12.2016 г.
В същото производство за разгледани
и насрещни претенции по сметки, заявени от страните. За възложения на ищцата
недвижим имот ап.№ 20 не е определена сума за уравнение на дела на ответника и
такава не му е заплатена.
С невлязло в сила решение на Окръжен
съд Варна, постановено по търг.дело № 1750/2018 г. ищцата М.Д. е осъдена да
заплати на ответника Ч.М. сумата от 18449.81 евро, представляваща платено от М. задължение на Д. към „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД по договор
за кредит от 29.09.2008 г., за периода от м.08.10 г. до 30.10.2018 г., ведно
със законната лихва върху нея от предявяване на иска – 30.10.2018 г. до
окончателното изплащане на осн.чл.155, ал.2 ЗЗД.
С протоколно определение от 30.09.2020 г.
съдът е приел за безспорен и ненуждаещ се от доказване факта, че след влизане в
сила на решението за делбата по гр.д.№ 18208/2010 г. ответникът Ч.М. не е
плащал вноски по изтегления заем от „Банка ДСК“ ЕАД.
Ч.М. е представил фактура от 25.05.2018 г. за
заплатена сума в размер на 4000 лева на трето лице „Колев билд“
ООД в която е посочено основание за
плащане основен ремонт на апартамент и фактура от 25.06.2018 г. за заплатена
сума в размер на 4000 лева на трето лице „Колев билд“
ООД в която е посочено основание за плащане основен ремонт на апартамент.
М.Д. е представила разходни документи за
периода 11.03.2009 г. – 18.05.2010 г. за закупуване на бетонови изделия 10.64
лева, ламиниран паркет 150.01 лева, мебели 1205.00
лева, мебели 300.00 лева, касова бележка за 26.72 лева за закупен смесител за
мивка и фактура от 17.10.2010 г. на стойност 17.39 лева за промо
оранжев спот 1Х40W и Енергосп.К.R50
IT186 9 W 6400K, изработка и монтаж на дограма, закупуване на грунд, огледало и други, 84 бр.касови бонове, 2 бр.
разписки, опис на валута, касова бележка – 5 бр., 9 фактури, поръчка за ремонт
2 бр., 39 бр.стокови разаписки, гаранционни карти – 5
бр., протокол за издаване на обект, като същите са приложени на листи от 112 до 182 от делото.
От разписка за получено капаро се
установява, че на 28.06.2004 г. купувача М.В. е предал на продавачите
Караиванови капаро в размер на 900 евро по предварителен договор за продажба на
недвижим имот от 28.06.2004 г. окончателния договор за продажба на апартамент №
20 в жк Вл.Варненчик, бл.302, вх.3, ет. 4 е подписан в нотариална форма
на 16.08.2004 г.
От показанията на свидетеля Великов,
който е баща на ищцата и свидетеля Стоянов,
който е съпруг на сестра й, се установяват следните обстоятелства:
Свид.Великов:
„През 2004 год. М. тегли кредит но банката отпусна малко пари, които не й
стигнаха. Понеже съпругата ми работи в Гърция, тя ми се обади, че иска да
помогне на М. с 5500 евро като подарък. Тя изпраща спестените пари при малката
ни дъщеря Дида в гр. Добрич и каза, че ще й се обади
да даде тази сума на зетя Стоян, който да ги донесе в гр. Варна. Стоян ги
донесе във Варна и ги предадохме на М.. Апартамента е в кв. „Владиславово“ бл.202. Даже аз го видях за първи път когато
местихме багажа от квартирата в апартамента. С един голям камион пренесохме
багажа там. Тогава го видях. Апартамента трябваше да се ремонтира. Иззидахме
терасата с итонг за да е по-леко, сменяхме врати.
Багажа го внесохме в едната стая, която била кухня. Бързахме да оправим поне
едната стая за да има къде да живеят с дъщеря си. След това изкарахме чувалите
с боклук в градинката пред блока. Аз ходих да търся камион да дойде да ги
изхвърли. Когато се закупи апартамента мъжът на М. беше в Испания. Ч. замина за
Испания преди да купят апартамент № 20, т.е. преди 2004 год. След като той
замина за Испания повече не са се събирали да живеят заедно като семейство. Не
съм го виждал това нещо. Ние бързахме да направим едната стая за да има къде да
живеят. Даже аз взех отпуск за да направим ремонта и да иззидаме, каквото трябва.
Този ремонт е правен 2004 год. След това имаше още ремонти по този апартамент.
Тя постоянно си правеше някакви работи и през 2008-2009 год. го довършиха, а
след първия ремонт М. и внучето ми заживяха там. През 2004 год. за да направи
този ремонт мисля, че пак от жена ми взе пари М.. Тогава ние още не бяхме
разведени с майка й. Тя пращаше пари и предполагам, че с тези пари е правен
ремонта. Аз не съм присъствал на даването на тези пари 5500 евро. Съпругата ми
се обади по телефона и каза, че ще се обади на малката ни дъщеря да даде на
Стоян 5500 евро, които той да донесе на М.. Не съм присъствал лично на
предаването на парите. Не съм чувал Ч. да е изпращал евра в големи размери на М..
По време на брака им те нямат закупен друг апартамент освен този. Баща му на Ч.
имаше апартамент, който пак беше в кв. „Владиславово“.
Дъщеря ми не е придобивала ателие или някакъв друг имот освен този апартамент №
20. Те правиха ремонт от тези пари и на този апартамент и на горния. Баща му на
Ч. живееше в кв. „Владиславово“. Когато Ч. прави
ремонт на апартамента на баща си той беше вече починал. Аз не съм ходил в този
апартамент. Мен ме търсеха да помагам.
Свид.Стоянов:
„Апартамента в кв. „****“ беше закупен от М., като едната
част беше с кредит и другата част бяха с пари от майка й. Става въпрос за
апартамента в бл.302. Занесох на М. 5500 евро, които тъщата ми даде да й дам.
Нейните спестени пари винаги са стояли в нас и до днес. Понеже тя си сменяше
работата и ги изпращаше на съпругата ми. Тя имаше пълномощно и банкови сметки.
Те са говорили двете, че тъща ми иска да помогне на М. и ние трябваше да й
дадем тези пари. Аз лично ги занесох на М.. Това беше лятото на 2004 год.
Виждал съм апартамента на М.. Той беше в лошо състояние и беше за основен
ремонт. М. веднага започна ремонт. В гр. Добрич мой съсед е майстор бояджия и
аз й съдействах, като ги свързах двамата да се разберат, защото тя бързаше да
направи едната стая да се нанесат там.
Имало е и други случаи, когато съм носил пари на М. по празници. Не съм
чувал дали майката е пращала на М. други големи суми. Аз знам за този
апартамент и за още един, който е по наследство останал от бащата на Ч., който
се намира пак в кв. „Владиславово“. Не знам М. да има
закупено ателие и с какви пари го е закупила. Тя започна веднага ремонта, който
ремонт продължи доста. От закупуването му и продължи още четири - пет години от
2004 год. - до 2008 год. Още като придоби апартамента направиха едната стая и
се нанесоха. В последствие малко, по малко правиха ремонт в апартамента, който
закупиха през 2004 год. Не съм чувал Ч. да е пращал големи суми на жена си и
дъщеря си. Не знам за друг имот, който тя да има.“...За ремонта през 2004 год. не знам откъде е имала
пари М.. Парите, които аз й предадох бяха сложени в плик. Бяха по 50 евро.
Когато ги занесох на М. тя преброи тези пари пред мен. Аз й казах, че тези пари
са от майка й за да й помогне да си купи въпросния апартамент. Съпругата ми,
когато ми даде парите каза: „Дай ги на М. от майка ми да й помогне да си купи
апартамент!“. Не мога да кажа дали този апартамент е бил за двамата съпрузи.
Най-накрая направиха ремонт на банята. Не мога да си спомня точно, но
мисля, че не беше преди 2008 год. Парите бяха за закупуване на
апартамента, който е във бл. 302. Незнам дали М. имаше банкова сметка. ***,
защото явно й имаше повече доверие. До ден днешен така ги праща. Парите стоят в
нас понеже ние много години се занимаваме с търговия и имаме условия да ги
съхраняваме. Парите които спестява майка й стоят в нас и са разделени. Не знам
да са давани пари на М. чрез банкова сметка. ***ъщерята.
Аз останах с впечатлението, че парите й ги дава за да й помогне да купи жилище
и не съм чул изобщо да споменава да й се връщат тези пари. След около месец М.
купи жилище, но не мога да кажа дали тези пари бяха вложени в цената на това
жилище. Аз й ги дадох за това. Не мога да отговоря дали М. е дала тези пари за
закупуването на апартамента. Аз й ги дадох за това! За какво друго може да ги е
дала? Тогава жена ми беше на работа и затова аз ги занесох на М.. Аз просто
пътувам постоянно. Ден през ден съм във Варна и затова аз ги занесох парите. М.
също идва на гости в гр. Добрич“.
При така
установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:
Спорният по делото въпрос е дали
след прекратяване на брака на страните и прекратяване на съсобствеността между
тях с влезлите в сила решения на РС Варна,
ответникът дължи плащане на половината от вноските по кредита от 13.8.2004 г. с „Банка ДСК“, които
са заплатени от бившата му съпруга за
периода от 13.11.2013 г. до 20.08.2019 г. вкл., а обезщетението за забава е за
периода от падежа до подаване на молбата – 20.12.2018 г.
Доколкото задължението за връщане
на взетата в заем сума по силата на закона – чл.32, ал.2 от СК е солидарно, то и ищцата е
предявила настоящия иск, като по този начин е упражнила регресното
си право по отношение на другия съдлъжник – ответник
по иска за това, което е повече от
припадащата й се част, а именно – за половината от заплатената изцяло сума на
кредитора след прекратяването на брака за задължение по договора за банков
кредит, сключен по време на брака.
Правото на съпруга по чл.127, ал.2 от ЗЗД да
иска заплащане на дължимата от другия съпруг сума по солидарното задължение
възниква когато той е удовлетворил кредитора след прекратяването на брака,
както е в случая.
Установената в чл.127, ал.1 от ЗЗД
презумпция за равна задълженост във вътрешните
отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи
всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е
изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те
дължат по равно. Същото важи и за съпрузите съгласно чл.36, ал.ал.2 от СК, когато единият от тях поеме задължение за
задоволяване на нуждите на семейството. В тежест на този, който твърди, че
отговаря за по-малка част от задължението е да докаже, че е получил по-малка
част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия. При
оборването на презумпцията за равна задълженост важно
доказателствено значение имат изявленията на
страните, тъй като те очертават предмета на доказване и съставляват признания
за факти, които следва да бъдат ценени от съда с оглед на всички обстоятелства
по делото.
Относно някои от последиците на развода
страните могат да сключат споразумение, поради което невключените в него
отношения остават неуредени и между страните може да възникне правнорелевантен спор за тяхното съдържание.
В
случая спорът за имуществените отношения на страните е разрешен с влязлото в
сила решение по извършване на делбата от 20.08.2015 г., постановено по гр.д.№
18208/2010 г. на РС Варна, поправено на осн.чл.247 ГПК с решение от 27.10.2015 г.
От доказателствата по делото, релевантни към
прекратяване на съсобствеността между бившите съпрузи следва да се приеме, че не са налице
категорични и безспорни доказателства в подкрепа на твърденията в
молбата за задължения на ответника Ч.М. за изплащане на банкови заем в полза на
„Банка ДСК“ ЕАД след прекратяване на съсобствеността. Няма волеизявление на страните за уговорки между тях след прекратяването на
брака им с които да се регламентират вътрешните
им отношения и поемане на задължения от ответника той да заплаща вноските по този заем.
В мотивите на постановеното решение
по гр.д.№ 1750/2018 г. на ВОС е прието, че фактическата раздяла на съпрузите
датира от 2004 г., която е обективно състояние и се характеризира с отсъствие
на физическа и икономическа връзка между тях като е прието, че целта на
придобитите чрез кредита парични средства е била не за задоволяване на семейни
нужди, а само за нужди на ответницата – сега ищца по делото, свързани със
собствения й имот на ул.“****“. Едва след влизане в
сила това решение същото ще формира СПН по отношение задълженията по сключения
договор за заем с „Райфайзенбанк“. Към
момента настоящият състав възприема изцяло изводите на съда за настъпила
фактическа раздяла между съпрузите и датата на която същата е настъпило, които
обстоятелства имат отношение за релевантните факти при формиране на вътрешно убеждение на съда да
приеме, че следва да се отрече семейния характер на средствата, получени по
договора за заем и с „Банка ДСК“ АД от 13.08.2004 г. При това положение ответникът не дължи връщане на никаква част
от сумата, тъй като ищцата, с решението за делбата е получила в дял и изключителна собственост
имота, за закупуването на който е бил изтеглен кредита, без да е платила на
бившия си съпруг /ответника/ сума за
уравнение на дяловете.
Показанията на свидетелите в тази
връзка кореспонодират
с останалите доказателства. Същите са в резултат на лични впечатления и съдът
ги преценява по реда на чл.172 ГПК доколкото са заинтересови
в полза на ищцата предвид установените родствени връзки по произход и по сватовство. Съдът кредитира
същите доколкото те кореспондират със събраните доказателства относно
фактическата раздяла на страните, която датира от преди прекратяване на брака с
развод и преди прекратяване на съсобствеността между тях, възникнала в режим на
СИО.
Основанието да се търси част от
платеното е установяване на елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване, а в случая не се
установи някаква част от погасения кредит от ищцата след прекратяване на брака
да е облагодетелствала ответника.
Релевантно за спора е и
установеното по делото, че след прекратяване на брака, считано от 14.06.2010 г.
жилището, представляващо ап.20 е престанало да задоволява семейни нужди, а с
прекратяване на собствеността между бившите съпрузи с влязлото в сила решение
на 20.12.2016 г. същото е възложено в
дял и изключителна собственост на ищцата М.Д., поради което съдът счита, че не е
възникнала солидарна отговорност за
платените от ищцата суми за погасяване на кредита в периода 13.11.2013 г.-
20.12.2016 г. През този период и към момента на погасяване на дълга не е налице
нарушаване на имущественото равновесие, което да трябва да бъде възстановявано,
тъй като придобиването в индивидуална собственост е без заплащане на суми за
уравнение на дяловете, а имуществото, за което са разходвани средствата по
получения банков кредит към датата на погасяването му е собственост единствено
на ищцата.
От доказателствата по делото, съдът намира, че
действително, както твърди ответникът, във вътрешните отношения на страните по делото – бивши
съпрузи не са налице уговорки за поемане на задължение от страна на Ч.М. за
изплащане на вноските по договора за кредит след поставянето в дял и изключителна собственост
на ищцата на апартамент № 20, който е придобит
по време на брака на страните. М. не е получил от Д. сума за уравнение на дела му, поради което и няма задължение към кредитора за бъдещ
период.
От
изложеното може да се направи извод, че
след прекратяване на брака липсва нарушаване на имущественото равновесие
между страните, като с влязло в сила решение е прекратена съсобствеността за
придобитите по време на брака недвижими
имоти. Жилището – ап.№ 20 е поставено в дял и изключителна собственост на
ищцата и тя е продължила изплащането на
кредита. С влизане в сила на решението за възлагане на имота на ищцата е
отпаднала отговорността на ответника по договора за банков кредит, сключен с
трето лице „Банка ДСК“ ЕАД. С оглед изложеното, съдът намира, че ответникът не
дължи заплащане на половината от сумата, заплатена на кредитора по договора за
заем след прекратяване на брака, което
води до извод за неоснователност на предявения иск, който следва да се отхвърли.
По втория осъдителен иск, предявен от ищцата М.Д. за осъждане на
ответника Ч.М. да й заплати сумата 5500 евро, представляващи лични средства,
дарени от майка й, послужили за закупуване на апартамент 20, находящ се в бл.302 на ж.к. „Владислав Варненчик"
в град Варна, ведно с обезщетение за забава, считано от деня
на плащането, както и законната лихва върху тази сума от подаване на
молбата до окончателното изплащане на
сумата, съдът намира, че същия се квалифицира като искова претенция с пр.осн.чл.23, АЛ.2 СК за частично преобразуване на лично имущество.
Притежаваните от всеки от съпрузите части
от придобитите по време на брака им вещни права в това число и за посочения
недвижим имот ап.№ 20 е решен при определяне на квотите с решението по
допускане на делбата по гр.д.№ 18208/2010 г. на РС Варна. В мотивите на същото е посочено, че между
страните е разгледан въпроса за произхода
на част от средствата, послужили за закупуване на процесните
имоти: АПАРТАМЕНТ № 20. находящ се в гр.Варна, ж.к."*****", бл.302, вх.З, ет.4, по плана на трети м.р., застроена площ от 56,72
кв.м., състоящ се от: две стаи, кухня и сервизни помещения, ведно с
принадлежащото ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ № 20. с полезна площ от 3,75 кв.м., заедно с
2.9134 процента ид части от общите части на сградата
и от отстъпеното право на строеж върху държавна земя, при граници: an_Na21, ап.№19,
тр.площи, вх.4 и на избеното помещение: паркинг,
коридор изба на ап.№19 и АТЕЛИЕ № 3, находящо се в
гр. Варна, ул. „Хан Тервел" №42, със застроена площ от 22,40 кв.м.,
състоящо се от: баня - тоалет, кухненски бокс, едно помещение, ведно с ИЗБЕНО
ПОМЕЩЕНИЕ № 16. с площ от 2,40 кв.м., при граници: офис, избено помещение № 9,
калкан, коридор, както и 6.9654 процента, равни на 7,80 кв.м. ид. части от общите части на сградата и правото на строеж,
както и 3 кв.м. ид. части от УПИ - 12,13. в квартал
183 по плана на 11 подрайон на града, с площ от 195
кв.м., при граници: УПИ VII - 11, 19, УПИ V - 9 и от две страни улица.
Решаващия съд е приел, че от събраните в
производството доказателства не може да се направи извод за наличие на дарение
в полза на ищцата от нейната майка на парични
средства, които да са послужили именно за закупуване на процесните
имоти. Като е намерил възражението за трансформация на лични средства в
придобиване на процесните имоти за недоказано, съдът
по допускане на делбата е приел на основание
чл.19, ал.1 от СК, че делбените имоти са бивша семейна имуществената общност,
която е прекратена с прекратяване на брака, като съгласно чл.27 от СК дяловете
на съпрузите са равни. След влизане в
сила на решението и прекратяване на съсобствеността за този имот с решението по
извършване на делбата е недопустимо пререшаване на спора с предявяване на иск
на същото основание. Производството в тази част следва да се прекрати на осн.чл.130 ГПК.
Заявените в условие на евентуално съединяване искови претенции на М.В.Д.
с ЕГН ********** срещу Ч.А.М. с ЕГН **********
с правно основание на основание чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД за заплащане на сумата 5058.83 евро и сумата 5500
евро ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на молбата
до окончателното изплащане на сумата, с които суми ответникът
се е обогатил със същите суми, а ищцата е обедняла, след като е погасила
негови задължения като кредитополучател
по Договор за кредит от 29.09.2008 г. с ,,Райфайзенбанк България"
следва да се оставят без разглеждане, тъй като същите са в зависимост от изхода
на спора по предявения съединен главен трети иск за заплащане на сумата 7800
евро, представляваща общия размер на
заплатените от М.В.Д. месечни вноски по Договор за кредит от 29.09.2008 г. с
„Райфайзенбанк /България/ АД, ведно с лихвата върху всяка заплатена месечна
вноска, считано от деня на плащането за периода м.ноември 2008 г. – м.юли 2010
г., съгласно уточняваща молба от 05.01.2020 г., производството по който е спряно с
влязло в сила протоколно определение от 24.11.2020 г., поради наличието
на висящо производство по гр.д. 1750/2018 г. по опис на ВОС по преюдициален
спор. Съдът дължи произнасяне по тези осъдителни претенции след въззобновяване
на производството и разглеждане по същество на предявения главен иск.
Мотивиран
от изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения иск на М.В.Д.
с ЕГН ********** срещу Ч.А.М. с ЕГН ********** с правно основание чл.127, ал.2, вр. чл.74, вр. чл.155, ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата 4027.83 евро, представляваща сбора на половината от
заплатените от ищцата месечни вноски по договор за кредит за покупка на
недвижим имот от 13.08.2004 год., сключен с „Банка ДСК“ АД за периода
13.11.2013г.–20.08.2019г.;сумата 1031.00 евро, представляваща общ размер на лихвата
за забава върху заплатените вноски за периода 13.11.2013 г. до подаване на молбата 20.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от завеждане на исковата молба
до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл.86
от ЗЗД.
ПРЕКРАТЯВА
производството по предявения иск на М.В.Д. с ЕГН ********** срещу Ч.А.М. с ЕГН **********
с пр.осн. 23, ал.2 СК за заплащане на сумата 5500 евро, представляваща лични средства,
дарени от майка й, послужили за закупуване на апартамент 20, находящ се град Варна, ж.к. „****", бл. 302, ведно с обезщетение за забава върху
сумата от деня на плащането, ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на молбата до окончателното
изплащане на сумата, на осн.чл.130 ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявени
в условие на евентуален иск претенции
на М.В.Д. с ЕГН ********** срещу Ч.А.М. с ЕГН ********** с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД за заплащане на сумата 5058.83 евро и за
заплащане на сумата 5500 евро ведно със
законната лихва върху главниците, считано от подаване на молбата до
окончателното им изплащане, с които
суми ответникът се е обогатил, а ищцата е обедняла, след като е погасила
негови задължения като кредитополучател
по Договор за кредит от 29.09.2008 г. с ,,Райфайзенбанк България"
АД до въззобновяване на производството по предявения главен
осъдителен иск за заплащане на сумата 7800 евро, представляваща общия размер на заплатените от М.В.Д. месечни
вноски по Договор за кредит от 29.09.2008 г. с „Райфайзенбанк /България/ АД,
ведно с лихвата върху всяка заплатена месечна вноска, считано от деня на
плащането за периода м.ноември 2008 г. – м.юли 2010 г., съгласно уточняваща
молба от 05.01.2020 г., производството по който
е спряно с влязло в сила
протоколно определение от 24.11.2020 г., на осн.чл.229,
ал.1, т.4 ГПК до приклюючване
на производството по гр.д. 1750/2018 г. по опис на ВОС по преюдициален
спор.
Решението подлежи на обжалване
с въззивна жалба пред Окръжен съд Варна
в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Определението
за прекратяване на производството подлежи
на обжалване с частна жалба пред Окръжен
съд Варна в едноседмичен срок от връчването му на страните.
В
останалата част решението не подлежи на обжалване.
Районен съдия: