Р Е Ш Е Н И E
№ 9 15.02.2021 година гр.Бургас
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд граждански състав
на деветнадесети януари две хиляди двадесет и първа година
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Десислава Динкова
ЧЛЕНОВЕ:
Секретар: Станка Чавдарова
прокурор
като разгледа докладваното от съдия Д.Динкова
гр.дело
номер 1040 по описа за 2020 година.
Производството
по настоящото дело е образувано по повод исковата молба на „Първа инвестиционна
банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - гр. София. бул.
„Драган Цанков“ № 37, представлявано заедно от изпълнителните директори Никола
Бакалов и Светозар Попов, чрез пълномощника юрк. Мирослав Димов, със съдебен
адрес: гр.
Бургас, ул. „Александровска“ № 58, против З.Д.К., ЕГН ********** и К.В.К., ЕГН **********
и двамата с постоянен адрес: ***, чрез адв. Петя Колева, АК-Бургас, със съдебен
адрес: гр. Бургас, ул. „Любен Каравелов“ №5, вх.А, ет.1, ап.2, за приемане за
установено спрямо ответниците – солидарни длъжници, че съществува вземане на
„Първа инвестиционна банка“ АД по договор № 002LD-R-000901/25.04.2012 г. за
банков кредит и общите условия на „Първа инвестиционна банка“ АД за кредити на
физически лица и удостоверено в извлечение от счетоводните книги на банката,
въз основа на което са издадени заповед № 4487/26.11.2019 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист
№ 4940 от 27.11.2019 г. по ч.гр.д. № 10023/2019 г. по описа на Районен съд -
Бургас, в размер на общо 15 504,61 евро, както следва: 6 941,09 евро просрочена
главница; 5 414,46 евро просрочена договорна лихва за периода от 15.07.2013 г.
до 13.11.2019 г.; 3 103,31 евро просрочена наказателна лихва за периода от
15.08.2012 г. до 13.11.2019 г.; 21,21 евро законна лихва за периода 14.11.2019
г. до 24.11.2019 г. (от обявяване на кредита за предсрочно изискуем до подаване
на заявлението по чл. 417 ГПК); 48 лв. разноски по събиране на вземането за
периода от 10.09.2019 г. до 25.11.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 25.11.2019 г. до окончателното изплащане на
задълженията. Претендира се и присъждане на съдебно-деловодните разноски в
заповедното и настоящото производство.
Ищецът, чрез
процесуалния си представител, твърди в исковата молба, че съгласно договор №
002LD-R-000901/25.04.2012 г. за банков кредит и общите условия на банката за
кредити на физически лица, банката-ищец предоставила на З.Д.К. банков кредит в
размер на 7 050 евро с годишна лихва, в размер на базовия лихвен процент на
банката за евро, който към датата на договора бил 7.99 % увеличен с надбавка от
8,51 пункта. Било уговорено, че неизвършените в срок плащания поради недостиг
на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката-ищец, се
отнасят в просрочие и се олихвяват с договорния лихвен процент плюс наказателна
надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа
на съответната вноска, независимо от това дали падежът е в неработен ден.
Крайният срок за погасяване на задълженията по кредита бил 15.04.2022 г.
Кредитът бил усвоен изцяло еднократно на 27.04.2012 г. по банковата сметка на
кредитополучателя в банката-ищец. Твърди се още, че с подписването на договора
– в последния абзац, кредитополучателят декларирал, че е запознат с общите
условия. За обезпечаване вземанията по договора за банков кредит бил сключен
договор за поръчителство от 25.04.2012 г. с ответницата К.В.К..
Ответниците
не изпълнявали задълженията си по договора въпреки писменото предизвестие от
банката, поради което последната упражнила правото си по т.10.1.2 от общите
условия и обявила кредита за изцяло и предсрочно изискуем и се снабдила със
заповед № 4487/26.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение и изпълнителен
лист № 4940 от 27.11.2019 г. по ч. гр. дело № 10023/2019 г. по описа на Районен
съд - гр. Бургас, с които ответниците били
осъдени да заплатят солидарно на банката горепосочените суми. За
събиране на вземането било образувано изпълнително дело № 20208050400064 по
описа за 2020 г. на ЧСИ Станимира Николова.
Според
твърденията на ищеца, длъжниците са в просрочие от 15.08.2012 год., а
предсрочната изискуемост е настъпила на 14.11.19 год. В табличен
вид са представени извършените от ответниците погашения по договора за главница
и лихва, както и непогасените просрочени вноски до обявяването на кредита за
предсрочно изискуем на 14.11.2019 г., от които 87 за главница – в общ размер на
3998,33 евро и 76 за договорна лихва – в общ размер на 5374 евро, а считано от
14.112019 г. – 5414,46 евро. С последната вноска по кредита от 26.11.2013 г. в
размер на 250 евро били погасени договорна и наказателна лихва съответно от
211,44 евро и 38,56 евро. Кредитът бил в просрочие, считано от 15.08.2012 г. –
2658 дни към 14.11.2019 г. Предсрочно изискуемата главница била в размер на
2 942,76 евро.
Ответниците са депозирали съвместен
отговор, с който оспорват претенцията като неоснователна. Считат, че по отношение на поръчителя -
втората ответница, 6-месечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, тече
от падежа на всяка отделна вноска по кредита, а обявяването на кредита за
предсрочно изискуем не променя този срок за вече падежиралите вноски. В
извлечението от счетоводните книги било посочено, че кредитът е в просрочие от
15.08.2012 г., както и че с писмени предизвестия, връчени на ответниците на
19.09.2019 г. чрез ЧСИ Станимира Николова и след изтичане на дадения с тях
срок, кредитът е станал предсрочно изискуем на 14.11.2019 г. Същевременно в
т.10.3 от общите условия било предвидено, че кредитът става незабавно изцяло
предсрочно изискуем без банката да уведомява кредитополучателя и без
допълнителен срок за изпълнение при забава за срок по-дълъг от 150 календарни
дни. В извлечението от счетоводните книги е посочено просрочие от 2658 дни, като
банката е бездействала в продължение на 8 години. Предвид това, считат иска
срещу поръчителя за недопустим.
Оспорват
претенцията по основание и размер. На първо място се оспорва обявяването на
кредита за предсрочно изискуем. Позовават се на ТР № 4/2013 г. по тълк.дело №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което предсрочната изискуемост има действие
от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ.
Оспорват действителността
на процесния договор за банков кредит. Посочват, че договорените лихви, такси и
комисионни многократно надхвърлят предвидените в Закона за потребителския
кредит. Позовават се и на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, съгласно който
договорът е недействителен, ако не са посочени приложимия лихвен процент и
условията за прилагането му. Посоченият в договора лихвен процент не бил
фиксиран, а се формирал от базов лихвен процент и надбавка от 8,51 пункта, като
липсвали условията за прилагането му. Била посочена и общата дължима сума
14 660,35 лева. Сочат и липсата на яснота за базата, върху която се
начислява лихвата – върху целия размер на кредита или върху остатъчната
главница. Не било спазено и изискването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10
от ЗПК, като не били посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването на годишната лихва в
размер на 16,5% и на годишния процент на разходите /ГПР/ в размер на 18,82%. В
договора били посочени само абсолютни стойности, като липсвала ясно разписана
методика на формиране на ГПР. Посочва се и че лихвата за десетгодишния период
възлизала на 7 448,89 евро или с 398,89 евро повече от главницата, а
посоченият ГПР не отговарял на действително изчисления в погасителния план.
В нарушение
на чл. 11, ал. 1, т.8 (в хипотезата на свързани договори за кредит) от ЗПК в
договора не били посочени данни за задължението по договор за кредит № 002LD-R-000241/03.02.2010 г. с предмет кредит в размер на 6 400 евро, което се погасявало с
процесния договор. С договора от 2010 г. също се погасявали съществуващи
задължения към банката, като изобщо липсвала яснота за задълженията, дали
същите включват и лихви, предвид което правят възражение за анатоцизъм. Считат,
че чрез сключването на нови договори банката е заобиколила закона и
по-специално разпоредбата на чл. 21 от ЗПК. Твърди се, че в исковата молба не
били посочени договор за банков кредит № КР-АА-0664/26.11.2003 г. (единствено
по който първият ответник бил получил заемни средства) и договор № 114
КР-АА-0127/10.08.2007 г. за банков кредит в размер на 10 000 лева. Посочва
се, че през 2007 година поради финансови затруднения първият ответник бил
принуден да изтегли нов кредит, за да погаси оставащите само няколко вноски по
предходния кредит. При договарянето му била предоставена кредитна карта с
договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и
предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка №02РКО-А-3278/19.08.2007 г.
Договорът от 2003 г. не бил прекратен поради връщане на заетата сума, а банката
начислявала наказателни лихви и неустойки, вследствие на което от действително
получения кредит сумите нараснали до настоящата претенция. Към тях била
прибавена и част от изискуемата сума по кредитната карта. Считат, че договорите
от 2010 и 2012 г. са недействителни, тъй като по тях банкови карти в
действителност не били представени, а служели за заобикаляне на закона. Счита,
че действително дължимата сума би била тази по договора от 2007 г., но тъй като
същият е с краен срок 20.08.2012 г., задължението било погасено по давност.
Считат, че
банката се е обогатила неоснователно и приложение следва да намери разпоредбата
на чл. 23 от ЗПК.
Позовават се
на съдебна практика на ВКС, съгласно която в самия договор, а не във вътрешните
правила на банката, следва да е ясно и точно разписан методът за изчисление на
лихвения процент, като се посочва относителната тежест на всеки от компонентите
– пазарни индекси и индикатори. Такива не се съдържали в процесния договор,
поради което считат правилото на чл. 144, ал. 3, т.1 от Закона за защита на
потребителя за неприложимо. Позовават се на практиката на СЕС.
Считат, че
договорът противоречи и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В съдебно заседание претенцията се поддържа от процесуалния представител на ищеца. Пояснява, се че претенцията е за установяване на солидарните задължения на двамата ответници. Претендират се разноски както в заповедното, така и в настоящото производство. Ангажират се доказателства.
В съдебно заседание оспорването на иска се поддържа от ответниците, ангажират се доказателства.
Бургаският окръжен съд, с оглед събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК, вр.чл.79 ал.1, вр.чл.430 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД.
Не се спори между страните, а и се
установява от доказателствата по делото, че на 25.04.2012 год. между ищеца като
кредитор и ответника З.К. като кредитополучател е сключен договор за банков кредит
№ 002LD-R-000901, по силата на
който банката се е задължила да предостави кредит в размер на 7 050 евро със
срок на погасяване до 15.04.2022 г. На същата дата с договор за поръчителство
ответницата К.К. се задължила към банката да отговаря солидарно с
кредитополучателя за задълженията по посочения договор за кредит.
Видно от представения по делото
договор, ведно с погасителен план и общи условия, страните уговорили
отпускането на кредит в размер на 7 050 евро за погасяване на съществуващи
задължения по договор за кредит № 002LD-R-000901/03.02.2010
г., със срок на усвояване до 30.04.2012 г. и срок на погасяване до
15.04.2022 г. Съгласно чл. 5.1 от общите условия погасяване на кредита се
извършва чрез разплащателна сметка на равни месечни вноски, определени в
погасителния план. В чл. 5 от договора страните са уговорили годишна лихва в
размер на базовия лихвен процент на банката за кредити в евро, който към датата
на сключването на договора е в размер на 7,99%, увеличен с надбавка от 8,51
пункта, изчислявана върху дълга по главницата (чл. 4.1 от общите условия). Към
датата на сключване на договора годишният процент на разходите е 18,82%, като
общата дължима сума е в размер на 14 660,35 евро (чл.5). Уговорени са още
такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 40 лева (чл. 6) и
комисионна за отпускане на кредита в размер на 2% от разрешения кредит в деня
на усвояването му (чл. 7). Предвидено е още неизвършените в срок плащания да се
отнасят в просрочие и да се олихвяват с договорената лихва плюс наказателна
надбавка в размер на законната лихва. Уговорено е също кредитополучателят да
погаси задълженията си и да закрие
договор за кредит № 002LD-R-000901/03.02.2010
г. (чл. 11, б. „б“). Съгласно чл. 16 от договора, кредитът става незабавно и
изцяло предсрочно изискуем при забава в плащането с повече от 90 дни. От
погасителния план приложение №1 към
договора за кредит се установява, че кредитът се погасява на 120 месечни
вноски на 15-то число, като за всяка вноска са посочени начална и крайна дата,
дължима главница в началото и края на периода, общ размер на вноската и размер
на лихва, и на главница. Съгласно чл.3.5 от Общите условия кредитът се счита за
усвоен със заверяване на разплащателната сметка. Кредитополучателят заплаща и
такси съгласно действащата Тарифа към датата на плащането. В чл. 10 от
договора, както и в чл. 4.2, 4.4, 4.7 и 4.8 и от ОУ е предвидена възможност
банката едностранно да променя базовия лихвен процент и лихвената надбавка.
Установява се от приложените преписи от
документи по ч.гр.д.№ 10023/2019 год. на БРС, че на 25.11.2019 год. ищецът е
подал заявление по чл.417 от ГПК против ответниците като солидарни длъжници, по
което са издадени заповед за изпълнение на парично задължение №4487/26.11.2019
год. и изпълнителен лист № 4940/27.11.2019 год. Ответниците са възразили против
заповедта в срока по чл.414 от ГПК.
От представения на л.126 от делото
отчет по сметка и от заключението на в.л.В. се установява, че съобразно
условията на договора кредитът е усвоен еднократно чрез заверяване на еврова
сметка с титуляр ответника З.К. на 27.04.2012 год. със сумата от 7 050 евро. От съпоставката на документа на л.126 от делото и
договора за кредит става ясно, че сумата от 7 050 евро е наредена по
сметка **********************, по която до тогава е бил обслужван предходния
договор за кредит, рефинансиран с процесния. Вещото лице е констатирала, че длъжникът е заплатил общо 1 566 евро по
договора за потребителски кредит, от които 108,91 евро за главница, 1 382,66
евро за договорна лихва и 74,43 евро за наказателна лихва. Установено е, че
съгласно направените изчисления и отразените плащания, стойността на
неплатеното задължение по процесния кредит за главница, договорна и наказателна
лихва, към датата на обявяване на предсрочна изискуемост, е 15458,86 евро, в
това число - главница на стойност 6941,09 евро, възнаградителна лихва - 5
414,46 евро и обезщетение за забавено плащане - 3 103,31 евро. Вещото лице
изчислила и общата сума на разходите по процесния кредит в размер на 14660,35
евро, която се формира от следните елементи: главница - 7 050 евро, договорна
лихва - 7 448,89 евро, еднократна комисионна от 2% по чл.7 от договора - 141
евро и еднократна такса чл.6 от договора за разглеждане на искане - 40 лева или
20,46 евро. Посочва, че годишният процент на разходите /ГПР/ по договора е изчислен
съобразно Приложение №1 от Закона за потребителския кредит и е в размер на
18,82%. За периода от усвояване на кредита до обявяването му за изцяло и
предсрочно изискуем, е приложен един и същ годишен лихвен процент - 16,50%. При
изчисляването на наказателна лихва в случаите на допуснати просрочия, е
приложен годишен лихвен процент на стойност 26,50%, който също се е запазил
непроменен през срока на кредита.
Страните спорят относно действителността
на договора за кредит, валидността на отделни клаузи
от договора и общите условия, реалното получаване на заемната сума, относно
размера на претендираните суми, факта и момента на предсрочната изискуемост и отговорността
на поръчителя.
При съобразяване на така наведените от
страните в процеса твърдения и събраните в подкрепа на същите доказателства,
съдът направи следните правни изводи:
На първо място следва да бъде
установено дали е налице валиден, обвързващ страните договор. При съобразяване
на съдържанието на конкретния договор, поетите с него права и задължения съдът
намира, че същият има правната характеристика на договор за потребителски
кредит. Предвид това преценката за
неговата действителност следва да бъде направена в съответствие с нормите на
приложимия ЗПК (в редакцията му ДВ бр.58 от 30.07.2010
г.), при действието на който е сключен процесния
договор, и на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити,
която е транспонирана в националното ни законодателство чрез ЗПК.
Безспорно е в настоящия случай, че
между страните по делото са възникнали облигационни правоотношения по договор
за потребителски кредит по чл. 9 и следващите от ЗПК. Постигането на съгласие
между страните относно предмета на заема и поемането на задължение за неговото
връщане, както и предаването на сумата в държане на кредитополучателя, се
установяват по несъмнен и категоричен начин. При съобразяване на горните
разпоредби съдът намира, че договорът има необходимото съдържание с изключение
на предвиденото в чл.11 ал.1 т.8, 9, 10 и 20 от ЗПК.
Съгласно чл. 11, т. 9 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти.
Внимателният прочит на разпоредбата
налага извода, че пълната редакция на текста е свързана с възможността за
промяна на уговорения първоначално лихвен процент. В конкретния случай в
договора е уговорен годишен лихвен процент в размер на базовия лихвен процент
на банката по кредити в евро, увеличен с надбавка 8,51 пункта, като е посочено
че към датата на сключване на договора базовият лихвен процент на банката за
кредити в евро е в размер на 7,99%, или уговореният лихвен процент е в размер
на 16,5%. В общите условия на договора обаче и по-конкретно в чл. 4.4, 4.7 и
4.8 е предвидена възможност лихвеният процент да бъде променян едностранно от
банката, и то не само при наличието на обективни състояния на пазара, но и при
други обстоятелства, неупоменати изрично в договора, а в случай на неизпълнение
на което и да е от задълженията на кредитополучателя банката може едностранно
да увеличава размера на надбавката на лихвата. Освен това съгласно
определението за базов лихвен процент в чл.1.1, б. „а“ от Общите условия,
същият е променлив лихвен индекс, утвърждаван от управителния съвет на банката
и изчисляван за всеки отделен вид валута. Предвид това, не може да се приеме,
че е налице уговорен фиксиран лихвен процент, още повече, че в самия
погасителен план, както и в чл. 4.2 и 5.2 от общите условия е изрично посочено,
че размерът на лихвата и главницата са изчислени на база референтния лихвен
процент към датата на договора и не отразяват точния размер на дължимата вноска
и имат ориентировъчен характер.
Допуснатото нарушение на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК обаче е ирелевантно, тъй като от
заключението се установява, че в срока на действие на договора лихвения процент
не е променян и съответно на това – не са накърнени потребителските права на
ответниците чрез едностранна промяна от банката.
По
отношение на годишния процент на разходите, в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е
предвидено договорите да съдържат годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. В процесния договор ГПР е посочен в процентно изражение - 18,82%, както
и общата дължима сума – 14660,35 лв. Освен това са посочени и размерът на
еднократната такса за разглеждане на искането за кредит – 40 лв. и комисионната
за отпускане на кредита – 2% от разрешения кредит в деня на усвояването му. В
чл. 1.1, б. „б“ от Общите условия са посочени разходите, включени в ГПР, но не
и взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му.
В решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС
приема, че посочването на годишния процент на разходите в договор за кредит е
от съществено значение в контекста на Директива 87/102, по-конкретно доколкото
позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (пар. 67).
Доколкото непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи
на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в
националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на
правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по смисъла
на член 23 от Директивата (пар. 71 от решението). Все пак прилагането в
съответствие с тази правна уредба на подобна санкция, имаща сериозни
последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за пропорционално, когато
липсващите данни по член 10, параграф 2 от Директивата са от такова естество,
че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на
своето задължение (пар. 71 от решението). С оглед на изложеното съдът намира,
че в общите условия ясно и изчерпателно са посочени компонентите, които са
включени при определянето на ГПР, а в договора недвусмислено същите са посочени
в процентно изражение и като глобална сума, предвид което липсата на данни за
взетите предвид допускания сама по себе си не би могла да попречи на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа
тежест, както и да го съпостави с предложения на други кредитни институции. Освен
това от отговора на въпрос №5 към експертизата става ясно, че ГПР е изчислен от
банката съобразно Приложение №1 към ЗПК, посочен е в чл.5 от договора – 18.82%
и не надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
(чл.19 ал.4 от ЗПК, редакция ДВ бр.35/14 год.). Нормата на чл.19 ал.4 от ЗПК,
на която се позовават ответниците, е приета след сключването на процесния
договор, но въпреки това следва да се посочи, че кредитодателят е определил ГПР
в рамките на допустимото.
В разпоредбата на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК е предвидено изискване договорът да съдържа и размера на лихвения процент
на ден при отказ на потребителя от договора. Установява се от доказателствата
по делото, че правото на отказ е изрично уредено в чл. 7.4 и 7.4.1 от общите
условия, като липсва размерът на лихвения процент на ден. Годишният лихвен
процент е уговорен в чл. 4 от договора, а съгласно чл. 4.13 от общите условия,
дължимите лихви се изчисляват въз основа на действителния брой дни при година
равна на 360 дни. Предвид това, дневният лихвен процент, макар и да не е
числово определен, е изчисляем на база уговореното в договора и общите условия.
По тези съображения и на база приетото от съда на ЕС в горецитираното решение,
съдът намира, че липсата на данни за лихвения процент на ден при упражняване на
правото на отказ не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на
своето задължение.
Предвид факта обаче, че процесният
договор за кредит е отпуснат с цел погасяване на съществуващи задължения по
договор за кредит № 002LD-R-000241/03.02.2010
г., същият се явява свързан договор за кредит по смисъла на ЗПК и Директива
2008/48, което налага да бъде изследвано и задължителното съдържание на
договора, съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.8 от ЗПК, която предвижда в
този случай в договора да бъдат посочени и стоката или услугата и нейната цена.
В процесния договор са посочени номера и датата на свързания договор за кредит,
но не е посочена неговата цена. Установява се от представения на лист 126 от
делото отчет по сметка, че в деня на заверяването сметката на кредитополучателя
със сумата в размер на 7 050 евро (27.04.2012г.), са погасени най-напред
комисионната по процесния договор за кредит № № 002LD-R-000901 в размер на 141 евро, а след това и задължения за
главница и лихва по свързания договор за кредит № 002LD-R-000241, при което салдото по сметката е останало отрицателна
величина – минус 25,94 евро. Разликата е покрита с вноска на каса от
кредитополучателя в същия ден.
В Решението по дело C 377/14 Съдът на
ЕС приема, че член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48,
както и точка I от приложение I трябва да се тълкуват в смисъл, че общият
размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на
разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят
използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на
практика не се изплащат на потребителя. Пояснява се в параграфи 85, 86, 87, 89
и 90 от същото, че след като понятието „обща сума, дължима от потребителя“ е
определено в член 3, буква з) от Директива 2008/48 като „сборът от общия размер
на кредита и общите разходи по кредита за потребителя“, то понятията „общ
размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ взаимно се
изключват и поради това не би могло общият размер на кредита да включва суми,
включени в общите разходи по кредита за потребителя. Следователно не би могло
общият размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) и член 10, параграф 2
от Директива 2008/48 да включва която и да било от сумите, предназначени за
изпълнение на задълженията, поети във връзка със съответния кредит, като
административните разходи, лихвите, комисионите и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати. Незаконосъобразното включване в
общия размер на кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за
потребителя, задължително би довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като
при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на кредита. В
случая следва да се провери дали една или няколко от сумите, попадащи в общите
разходи, незаконосъобразно са били включени в общия размер на кредита по
смисъла на член 3, буква л) от Директива 2008/48, тъй като това обстоятелство
може да окаже влияние върху изчислението на ГПР и поради това да доведе до неточност
на данните, които заемодателят е трябвало да посочи в договора за кредит
съгласно член 10, параграф 2 от Директивата. От основно значение е потребителят
да е получил информация за общия разход по кредита под формата на процент,
изчислен съгласно единна математическа формула. Всъщност, от една страна,
предоставянето на тази информация допринася за прозрачността на пазара, тъй
като позволява на потребителя да сравни офертите за кредит. От друга страна, тя
му позволява да прецени обхвата на поетите от него задължения.
С оглед гореизложеното съдът намира, че
включването в размера на кредита на сумата по чл. 7 от договора (комисионна за
ангажимент), е оказало влияние върху изчислението на ГПР, а от друга страна
непосочването на цената на свързания договор за кредит № 002LD-R-000241/03.02.2010 г., за погасяване на задълженията по който
е сключен процесния, е съществено нарушение на задължението за предоставяне на
информация, което е довело до невъзможност на кредитополучателя да прецени
обхвата на поетите от него задължения.
Съобразно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11
ал.1 т.7-12 и 20, и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, а когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. С решение на СЕС от 21.04.2016 г. по
дело С-377/14, съдът приема, че член 10, параграф 2 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да
се тълкува в смисъл, че изисква националният съд, сезиран със спор относно
вземания, възникнали в резултат на договор за кредит по смисъла на тази
директива, да проверява служебно дали е изпълнено предвиденото в посочената
разпоредба задължение за предоставяне на информация и да вземе мерките,
предвидени в националното право в случай на неизпълнение на това задължение, стига
санкциите да отговарят на изискванията по член 23 от посочената директива. Съгласно
член 23 от Директива 2008/48 държавите членки установяват система от санкции за
нарушение на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, и вземат
всички необходими мерки, за да гарантират прилагането на тези санкции.
Последните трябва не само да имат възпиращо действие, но и да бъдат ефективни и
пропорционални. В това отношение, след като националният съд е установил, че не
е изпълнено задължението за предоставяне на информация, той трябва да вземе
всички предвидени в националното право мерки, стига установените с него санкции
да отговарят на изискванията по член 23 от Директива 2008/48 – ефективност и
пропорционалност. Така в решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС приема, че член
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата
членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички
изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит
се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни,
чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение.
Предвидената в националното ни право
санкция по чл.23 от Директива 2008/48 е
недействителност на договора, и едновременно с това лишаване на кредитодателя
от възнаградителна лихва и разноски – потребителят дължи връщане на чистата
стойност на кредита.
В практиката си СЕС приема, че
националният съдия е компетентен и длъжен да се произнася по съобразността на
една национална мярка със Съюзното право дори и по отношение на директивите
(които нямат директен ефект) като цяло. Националният съдия трябва да остави
неприложена една национална разпоредба или административна мярка, която е
несъвместима с предписанията на една директива (решение по делото С-287/98),
включително ако националната мярка противоречи на общото значение и
предназначение на директивата.
Възприетия в националното ни право
подход за прогласяване недействителността на договора за кредит при нарушение
на нормите по чл. чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20, и чл.12 ал.1 т.7-9 от ЗПК
представява непропорционална на тежестта на нарушението санкция. Както е видно
от цитираните по-горе решения на СЕС, като пропорционална мярка се приема лишаването
на кредитодателя от лихви и разноски, но при съхранено задължение на
потребителя да върне чистата стойност на кредита – заетата сума. Всички
нарушения, визирани в чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20, и чл.12 ал.1 т.7-9 от ЗПК, имат за последица лишаване на потребителя от възможността да прецени
последиците от сключване на договора и неговата икономическа тежест, ето защо
при недобросъвестно поведение от страна на кредитора, длъжникът не следва да
бъде натоварен с лихви и разходи, каквито не е могъл да предвиди, но трябва да
възстанови чистия кредитен ресурс, който е получил. В националното ни право
недействителността представлява порок, при който договора не поражда права и
задължения за страните, вкл. и частично задължение за връщане само на чистата
сума. Тази санкция по чл.22 от ЗПК противоречи на смисъла и духа на Директива 2008/48,
на формираната по приложението ѝ практика на СЕС и на последващата
разпоредба на чл.23 от ЗПК, според която при недействителност на договора той
все пак поражда определено задължение за потребителя – за връщане на чистата
стойност на кредита. При изложените съображения за непропорционалност на
санкцията, възприета в националния ни закон, нормата на чл.22 от ЗПК следва да
бъде оставена неприложена от националната юрисдикция, като потребителят бъде
задължен да върне само чистата стойност на кредита, която е била несъмнена и
ясна за него при подписването на договора.
В конкретния случай кредитополучателят
е усвоил сумата от 7 050 евро и по договора са били изплатени общо 1 566
евро (заключение на в.л.В.). Към датата, на която кредиторът е отправил
предупреждение за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, не са били
погасени вноските за главница с падеж 15.08.2012 год. и вноските за лихва с
падеж от 15.07.2013 год. Кредитополучателят е бил в забава много повече от 150
дни – срока по чл.10.3 от общите условия, предоставящ право на кредитора за
обяви задължението за изцяло предсрочно изискуемо. Видно е от поканите, връчени
на кредитополучателя и поръчителя чрез ЧСИ Ст.Николова, че на 19.09.2019 год.
банката е поканила длъжниците да изпълнят задължението си и ги е предупредила
за последиците от бездействието им – трансформиране на кредита в изцяло и
предсрочно изискуем. При така установените факти, съдът приема, че са налице
условията по т.18 от ТР №4/18.06.2014 год. по т.д.№4/13 год. на ОСГТК ВКС –
обективен факт на неплащане и изявление на кредитора до длъжниците за
предсрочна изискуемост на задължението, ето защо от 14.11.2019 год. цялата
главница по договора е изискуема в пълен размер – вноските с настъпил и бъдещ
падеж. След като кредитополучателят дължи връщане само на чистия размер на
кредита, от главницата следва да бъдат приспаднати всички плащания по договора,
вкл.тези, които кредиторът е отнесъл за погасяване на лихви, или общо
1 566 евро, и в резултат остава дължима главница от 5 484 евро.
Възражението за погасяване по давност на вземанията на кредитора, направено в
съдебното заседание на 19.01.2021 год., е неотносимо, тъй като то касае
вземания за наказателни лихви, каквито според съда не се дължат.
Ответниците са противопоставили
възражение за погасяване на поръчителството на основание чл.147 ал.1 от ЗЗД, като се позовават на съдебната
практика, приемаща начало на срока по чл.147 ал.1 от ЗЗД от падежа на всяка
вноска. Така в решение №83/26.05.2017 год. по т.д.№50394/16 год. ІV г.о. на ВКС
се приема, че от падежа на всяка вноска започва да тече шестмесечния срок по чл.147 ал.1 от ЗЗД и ако кредиторът
бездейства и не предяви иск против главния длъжник в рамките на този срок, с
изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за заплащането на същата вноска.
Действително от фактическа страна е
видно, че кредиторът е бездействал в много дълъг срок, в който не е предявил
иск против главния длъжник. Същевременно, съдебната практика по приложението на
чл.147 ал.1 от ЗЗД не е единна, което е наложило инициирането на тълкувателно
дело № 5/19 год. на ОСГТК на ВКС, образувано с разпореждане на председателя на
ВКС от 31.10.2019 год. по въпроса „при
уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с
различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от
датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия
дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост?“ От настоящия състав се
споделя другото становище на съдебната практика, обективирано в решение № 58 от
15.04.2009 г. по т. д. № 584/2008 г. на II т. о., решение № 130 от 27.10.2009
г. по т. д. № 139/2009 г. на I т. о., решение № 23 от 24.03.2015 г. по т. д. №
1717/2013 г. на I т. о. и решение № 40 от 17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014 г.
на I т. о., ВКС а, именно, че шестмесечният срок по 147, ал. 1 ЗЗД тече от
момента на настъпване на предсрочната изискуемост на дълга. Тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417
от ГПК е било подадено от кредитора на 25.11.2019 год., преди изтичането на
срока по чл.147 ал.1 от ЗЗД, от съда се приема, че задължението на поръчителя
не е прекратено и вземането на ищеца за главница е дължимо от двамата ответници
в условията на солидарност.
Двете страни са поискали присъждане на
разноски и имат право на такива съобразно уважената/отхвърлената част от иска.
Ищецът е поискал присъждане на
разноските в заповедното и настоящото производства, общо в размер на
2 012,98 лв. От тях съразмерно на уважената част от претенцията му се
присъждат разноски в размер на 712 лв.
Ответниците са поискали присъждане на
разноски по списък в размер на 1539 лв., от които възнаграждение на адвокат в
размер на 1239 лв.общо за двамата. От съда не се споделя твърдението на ищеца,
че няма доказателства за реално заплащане на възнаграждението – приложен е
договор за правна защита и съдействие, подписан от двамата ответници, в който е
отразено заплатено в брой възнаграждение от 1 239 лв. Минималното
възнаграждение, изчислено върху материалния интерес по реда на чл.7 ал.2 т.4 от
Наредба №1/2004 год. на ВАС възлиза на 1 437 лв., ето защо възражението за
прекомерност е неоснователно. От разноските по списъка в полза на ответниците
се присъждат 994,65 лв.
Мотивиран от така изложените съображения, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по претенцията на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление - гр. София. бул. „Драган Цанков“
№ 37, представлявано заедно от изпълнителните директори Никола Бакалов и
Светозар Попов, чрез пълномощника юрк. Мирослав Димов, със съдебен адрес: гр.
Бургас, ул. „Александровска“ № 58, против З.Д.К., ЕГН ********** и К.В.К., ЕГН **********
и двамата с постоянен адрес: ***, чрез адв. Петя Колева, АК-Бургас, със съдебен
адрес: гр. Бургас, ул. „Любен Каравелов“ №5, вх.А, ет.1, ап.2, че съществува
вземане на „Първа инвестиционна банка“ АД по договор №
002LD-R-000901/25.04.2012 г. за банков кредит и общите условия на „Първа
инвестиционна банка“ АД за кредити на физически лица и удостоверено в
извлечение от счетоводните книги на банката, въз основа на което са издадени
заповед № 4487/26.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист № 4940 от 27.11.2019 г. по
ч.гр.д. № 10023/2019 г. по описа на Районен съд - Бургас, в размер на 5 484
(пет хиляди четиристотин осемдесет и четири) евро, представляваща предсрочно
изискуема главница по договора, дължима от ответниците като солидарни длъжници,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.11.2019 г. до
окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ претенцията в останалата част за установяване
съществуването на вземания за главница,
договорна, наказателна лихва и разноски
за събиране на вземането до общия размер от 15 504,61 евро.
ОСЪЖДА З.Д.К., ЕГН ********** и К.В.К., ЕГН ********** и
двамата с постоянен адрес: ***, чрез адв. Петя Колева, АК-Бургас, със съдебен
адрес: гр. Бургас, ул. „Любен Каравелов“ №5, вх.А, ет.1, ап.2, да заплатят на „Първа
инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление -
гр. София. бул. „Драган Цанков“ № 37, представлявано заедно от изпълнителните
директори Никола Бакалов и Светозар Попов, чрез пълномощника юрк. Мирослав
Димов, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Александровска“ № 58, разноски в
заповедното и първоинстанционно производства съразмерно на уважената част от
иска в размер на 712 (седемстотин и дванадесет) лв.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - гр. София. бул. „Драган Цанков“ № 37, представлявано заедно от изпълнителните директори Никола Бакалов и Светозар Попов, чрез пълномощника юрк. Мирослав Димов, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Александровска“ № 58 да заплати на З.Д.К., ЕГН ********** и К.В.К., ЕГН ********** и двамата с постоянен адрес: ***, чрез адв. Петя Колева, АК-Бургас, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Любен Каравелов“ №5, вх.А, ет.1, ап.2, разноски в първоинстанционното производство пред настоящия съд съразмерно на отхвърлената част от иска в размер на 994,65 лв. (деветстотин деветдесет и четири 0.65).
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Бургаски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: