№ 25883
гр. София, 10.02.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА Частно
гражданско дело № 20251110106331 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК.
Образувано е по заявление с вх. № 36157/03.02.2025 г. за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от „********“ ЕООД срещу **********, с което се претендират
следните суми: 2 500 лв. – неплатена главница по Договор за потребителски кредит №
40019200472/07.08.2023 г., ведно със законната лихва от 03.02.2025 г. до изплащане на
вземането; 868.91 лв. – възнаградителна лихва за периода от 01.09.2023 г. до 04.09.2024 г.;
418.33 лв. – лихва за забава за периода от 02.09.2023 г. до 04.09.2024 г.; 262.74 лв. – законна
лихва за периода от 04.09.2024 г. до 29.01.2025 г.; 1 375 лв. – неплатено възнаграждение за
закупена услуга „Фаст“; 30 лв. – неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането; 500 лв. – неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при
забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит.
Разгледано по същество искането за издаване на заповед за изпълнение е частично
неоснователно по следните съображения:
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК на отхвърляне подлежи заявление, когато
искането за издаване на заповед за изпълнение противоречи на закона и добрите нрави,
както и когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, или е налице обоснована вероятност за това.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл.
19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК и да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на
база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да
съобрази и представените към заявлението договор, всички негови приложения и изменения
и приложимите общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК.
В случая освен главницата, договорната лихва и мораторната лихва се претендират и
възнаграждение за закупена допълнителна услуга и два вида такси за извънсъдебно
събиране на вземането.
Между страните е сключен договор за потребителски кредит, в който е уговорено и
предоставяне на допълнителна услуга, която се изразяват в приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит. Касае се за единен договор за предоставяне на
заемната сума и допълнителната услуга, като възнаграждението за нея е изрично включено в
параметрите на договора за потребителски кредит при формиране на дължимата от
потребителя сума, като погасителната вноска по договора освен главница и възнаградителна
1
лихва включва и парична сума по тази допълнителна услуга.
Разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК предвиждат, че кредиторът може да събира
от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Съдът намира, че горепосочената
„допълнителна услуга“ представлява действие по усвояването на кредита, за което
кредиторът не разполага с възможността да събира отделна такса извън сумата по общите
разходи по кредита. Анализът на съдържанието на описаната в договора и т. 15 от общите
условия „допълнителна услуга“ налага извод, че тя касае именно усвояването на кредита.
Следователно налице е нарушение на закона – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, което следва да бъде
санкционирано с нищожност на клаузите за тази допълнителна услуга на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съдът намира, че така описаната „допълнителна услуга“ по съществото си не
представлява реално предоставена допълнителна възможност или преференциални условия,
от които кредитополучателят да може да се възползва и които да носят допълнителни ползи
за него, за да обосновават заплащане на възнаграждение в определения размер. Следва да се
посочи, че изначално липсва яснота какъв е срокът за разглеждане на кредита, в случай че не
бъде избрана допълнителната услуга, т. е. не се установява конкретна полза или
преимущество за кредитополучателя.
С уговореното задължение за плащане на възнаграждение за „допълнителна услуга“
се нарушава и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно предвидения лимит на годишния
процент на разходите по кредита, защото сборът от уговорения размер на възнаграждението
по договора и цената на „допълнителната услуга“ очевидно надхвърля ограничението по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Ако въобще става дума за предоставяне на допълнителна услуга, то
възнаграждението за нея следва да бъде включено в годишния процент на разходите, тъй
като това е възнаграждение по самия договор за кредит /чл. 19, ал. 1 ЗПК/.
На следващо място, претендираните две такси за извънсъдебно събиране на вземания
не попадат в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Срещу тези такси не се дължи никакво
поведение, а напротив изискуемостта на тези вземания следва автоматично от момента на
изпадане на длъжника в забава. В този аспект тези вземания нямат характер на такси, тъй
като не се дължат заради извършени разходи. Наименованието им прикрива истинската цел
на клаузите – вземанията да служат за обезщетение за вреди от забавата. Съгласно
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК обаче при забава на потребителя кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Такова
обезщетение за забава в случая е лихвата за забава, която се претендира със заявлението.
Процесните клаузи преследват забранена от закона цел, а именно да се присъдят още две
обезщетения за забава. Същите противоречат на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1
ЗПК и са нищожни. Тези наказателни клаузи са и в пряко противоречие на забраната за
неоснователно обогатяване, като в същността си представляват неустойки, излизащи извън
присъщите от закона функции на неустойката, което също влече нищожността им.
След като клаузите за възнаграждение за допълнителна услуга и за такси за разходи за
извънсъдебно събиране на вземането са нищожни, съответните възнаграждение и такси не
са дължими от потребителя. По тази причина вземанията, произтичащи от тези клаузи, не
могат да се отнесат към категорията на безспорните вземания, поради което не могат да
бъдат защитени по реда на заповедното производно. Ето защо заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в посочената част подлежи на отхвърляне.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
2
ОТХВЪРЛЯ частично заявление с вх. № 36157/03.02.2025 г. за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК от „********“ ЕООД срещу ********** – в частта, с която се
претендират следните суми по Договор за потребителски кредит № 40019200472/07.08.2023
г.: 1 375 лв. – неплатено възнаграждение за закупена услуга „Фаст“; 30 лв. – неплатени такси
по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането; 500 лв. – неплатени такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане
на вноска по договора за кредит.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3