Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 260006 10.08.2020 година Град С.З.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
На…. 21 юли.…2020 година, публичното заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
Секретар ………Катерина Маджова……..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното от…………съдията В.
МИШОВА…………..
въззивно гражданско дело номер…1314…….по описа за
2020……...……...година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по въззивни жалби, подадени
от М.Г.Х.,***, и ГД „Изпълнение на наказанията“ С., чрез юриск. С.П.Т.-С., против решение № 1362 от 22.10.2019 г.,
постановено по гр.д. № 1649/2019 г. на Старозагорския районен съд.
Въззивникът М.Г.Х. е останал
недоволен от размера на присъденото обезщетение и обжалва решението в тази
част. Счита, че размерът не отговаря на степента, характера и обема на
неимуществените вреди, които е понасял ежедневно в продължение на 11 месеца. Моли, съдът да
отмени обжалваното решение в отхвърлителната част и да уважи исковата му
претенция изцяло.
Въззивникът ГД „Изпълнение на
наказанията“ С. оспорва въззивната жалба на Х. и в отговора по чл.263, ал.1 ГПК
излага съображения в подкрепа на становището си. Във въззивната си жалба
излагат съображения относно уважената част от иска, както и относно
установителния иск по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. Твърди, че първоинстанционният
съд не е взел предвид всички приети по делото доказателства. Моли, съдът да
отмени изцяло постановеното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
е постъпил отговор от ищеца в първоинстанционното производство.
Съдът, като съобрази доводите
на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Жалбите са подадени в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което са допустими, а разгледани по същество -
неоснователни.
Пред районния съд са били предявени
искове по чл.71, ал.1, т.1 и 3 ЗЗДискр за установяване на нарушение по чл.4,
ал.3 от ЗЗДискр, изразяващо се в неравностойно третиране на ищеца по признак
религия, и за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Ищецът е твърдял, че за периода от 2003 г. до
01.06.2015 г. се намирал в Затвора С.З., където е изтърпявал наказание
„доживотен затвор без замяна“ при специален режим. За същия период изповядвал
религията „Ислям“. Твърдял е, че едно от специфичните изисквания, които били
заложени в тази религия, било забраната
изповядващите я да се хранят със свинско месо и свински продукти.
Твърдял е, че многократно е искал от началника на затвора да стори нужното, за
да бъдат изключени от полагащата му се безплатно храна, свинското и продукти от
него, но той отказал да уважи искането му. Твърдял е, че за същия период за всички, изповядващи религията „Ислям“,
които изтърпявали наказанията си в Затвора в С. и които били заявили, че искали
да спазват заложената в исляма забрана, свинското месо и свинските продукти
били изключени от менюто. Затова счита, че по описания начин, допускайки
различно третиране на изповядващите религията „Ислям“, които били настанени в
различните затвори, ГДИН го била третирала по-неблагоприятно и поставила в
по-неблагоприятно положение в сравнение
с изповядващите исляма, които били настанени в Затвора С.. Твърдял е, че за
периода от 14.11.2011 г. до 01.06.2015 г. у него се породили силни и интензивни
по своя характер, сила и степен негативни изживявания, с трайно отражение във
времето, състояния, чувства и емоции на пренебрегнатост, отхвърленост,
отритнатост, изолираност, низвергнатост, потиснатост, угнетеност и огорчение,
които съставлявали понесени от него неимуществени вреди, пряка и непосредствена
последица от описаното незаконосъобразно бездействие на ГДИН. Искал е съдът да
постанови решение, с което да осъди ответника да установи нарушението и да му
присъди обезщетение в размер на 9 000 лв. заедно със законна лихва върху
това обезщетение от 18.11.2016 г. до изплащането му.
Ответникът
е оспорил исковете изцяло по основание и размер. Изложил е съображения по
правото. Твърдял е, че лишените от свобода имали право на безплатна храна,
достатъчна по химически и калориен състав, съгласно таблици, утвърдени от
министъра на правосъдието, съгласувано с министъра на здравеопазването и
министъра на финансите. На това право съответствало насрещното административно
задължение да бъде осигурена и предоставена безплатна храна, достатъчна по
химически и калориен състав, а не според религиозната принадлежност на лишените
от свобода. В утвърдените от министъра на правосъдието Таблица № 1 за състава
на дневната дажба и полагаемите се хранителни продукти на един възрастен лишен
от свобода и заменителна таблица, нямало разграничение във видовете месо, което
трябвало да бъде включвано в дажбата. Таблица № 1 сочела наименованието на
продуктите, съответно количеството им, в грамове и калории, които били включени
в утвърдената дневна дажба, а заменителната таблица - съответстващите им продукти.
Затворническата администрация била задължена при осигуряване на храната на
лишените от свобода да съблюдава дали същите извършвали труд и дали имали
регистрирани здравословни проблеми, които обуславяли предоставянето на диетична
храна. В Затвора С.З. имало обособен кухненски блок. През различните години в
процесния период храненето ставало чрез кетъринг или чрез кухнята на затвора,
но винаги била осигурявана разнообразна храна, която била съобразена изцяло с
нормативно установеният калориен и химичен състав. Ежеседмично се утвърждавали
менюта. Храната се раздавала от самите лишени от свобода три пъти дневно. На
работещите се давала допълнителна храна, а на тези със здравословни проблеми се
раздавала специално приготвена храна, съобразно определената диета от лекар.
Същевременно затворническата администрация нито пречела, нито ограничавала
правото на ищеца да получавал храна по време на свиждане, както и да закупува
хранителни продукти от лавката във времето, което било определено за престой на
открито. Считано от 01.06.2015 г., на лишените от свобода в Затвора С.З., които
били декларирали желание, в т.ч. и ищецът, получавали храна по отделно меню, в
което били изключени свинското месо и продукти от свинско.
Първоинстанционният
съд е приел от фактическа страна за безспорно, че ищецът е подал молба до
затворническата администрация, с която е уведомил същата, че изповядва
религията „Ислям“ и е поискал да му бъде предоставено/изготвено т. нар. „мюсюлманско меню“ - такова, каквото не
съдържа свинско месо и свински продукти, като молбата е подадена преди
14.11.2011 г. Приел е за безспорен и факта, че затворническата администрация в С.З.
е осигурила такова меню за пръв път на 01.06.2015 г. На ищеца в нито един
момент преди 01.06.2015 г. не е било осигурено мюсюлманско меню. Приел е, че
мюсюлманската религия забранява консумирането на свинско месо и свински
продукти освен в редки изключение, свързани с физическото оцеляване на
изповядващия тази религия; че от 2009 г. насам затворническата администрация в
Затвора в гр. С. е осигурявала на затворниците, изповядващи религията
„Ислям“, меню, в което не се включва
свинско месо и свински продукти. Приел е за безспорен и факта, че за процесния
период всички останали затворници, изтърпяващи наказание, което изтърпява ищеца
в Затвора в С.З., не са получавали меню, от което да е било изключено свинско
месо и свински продукти.
Освен
тези факти, първоинстанционният съд е приел за установено, че за периода
08.12.2011 г. – 01.06.2015 г. ищецът се
е намирал в Затвора в С. общо 246 календарни дни, а за периода 30.04.2014 г. –
01.06.2015 г. – общо 68 дни. От показанията на св. П.С.е приел за установено,
че ищецът изповядва религията „Ислям“; че спазвал религиозните забрани, вкл. и
тази за консумация на свинско месо и свински продукти. За периода 14.11.2011 г.
– 01.06.2015 г. даваната му дажба съдържала свинско месо и свински продукти.
Затова ищецът не консумирал тази храна, а само хляб, мармалад и евентуално
някой плод. Ищецът се чувствал изолиран, отхвърлен, потиснат и огорчен от тази
ситуация.
От
правна страна първоинстанционният съд е приел, че спорният въпрос е при липса
на изрична регламентация, задължаваща администрацията на Затвора в гр. С.З. да
осигури храна на затворниците според тяхната религия, налице ли е бездействие и
следва ли при тази празнота в закона да се прилагат пряко нормите на
европейското законодателство, и отказът на затворническата администрация да
осигури храна, съобразно религиозните убеждения представлява ли намеса на
правото му на свобода на религията по чл. 9 от Конвенцията. Приел е, че
ответникът не се е съобразил Европейските правила за затворите, приети от
Комитета на министрите към Съвета на Европа- Препоръка № R./2006/2, т.22.1,
гласяща, че на затворниците се осигурява питателна храна, като се взема предвид
тяхната възраст, здравословно и физическо състояние, религия и естеството на
работа, както и че не се е съобразил и с хартата на основните права на ЕС,
закрепени в ЕКПЧ и в Европейската социална харта са кодифицирани в Хартата на
основните права на ЕС. По справедливост е определил обезщетение в размер на 600
лв. за претърпените вреди, от неблагоприятното засягане на ищеца и негативните
емоционални преживявания.
Въззивните жалби са неоснователни.
Въззивният
съд намира, че фактите по делото не са спорни: Ищецът изтърпява в затвора в С.З.
наказание „доживотен затвор без замяна“. С молба е уведомил затворническата
администрация, че изповядва религията „Ислям“ и е поискал да му бъде
предоставено/изготвено т. нар.
„мюсюлманско меню“ - такова, каквото не съдържа свинско месо и свински
продукти. Не е било спорно, че молбата е подадена преди датата 14.11.2011 г.
Затворническата администрация е осигурила такова меню за пръв път на 01.06.2015
г., поради което на ищеца в нито един момент преди тази дата не е било осигурено мюсюлманско
меню. Безспорно е, че мюсюлманската религия забранява консумирането на свинско
месо и свински продукти освен в редки изключения, каквито не са налице в
случая, както и че от 2009 г. насам затворническата администрация в Затвора в
гр. С. е осигурявала на затворниците, изповядващи религията „Ислям“ меню, в
което не се включва свинско месо и свински продукти. Безспорно е и, че за
процесния период всички останали затворници, изтърпяващи наказание, което
изтърпява ищеца в Затвора в С.З., не са получавали меню, от което да е било
изключено свинско месо и свински продукти.
По
делото е установено още, че за периода 08.12.2011 г. – 01.06.2015 г. ищецът се е намирал в
Затвора в С. общо 246 календарни дни, а за периода 30.04.2014 г. – 01.06.2015
г. – общо 68 дни.
Съгласно
чл.4, ал.3 ЗЗДискр непряка дискриминация е поставянето на лице или лица,
носители на признак по чл. 4, ал. 1, или на лица, които, без да са носители на
такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или
са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно
неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият
или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за
постигане на целта са подходящи и необходими. В случая е налице такова
поставяне на ищеца в положение да търпи по-малко благоприятно третиране като
изповядващ религията ислям в сравнение с лишените от свобода, изтърпяващи
наказанието си в затвора в С., тъй като на него не е била осигурявана храна без
свинско месо и свински продукти. Не може да има спор, че съобразяването на
храната, която дадено лице консумира, е част от ритуалността и съвкупността от
действия за богопочитане и богослужение на религията, която изповядва. Затова,
след като на лишените от свобода, изповядващи исляма и изтърпяващи наказанието
си в затвора в С., е била осигурявана храна съобразно правилата на тази ислямската
религия, ищецът е бил поставен по-неблагоприятно положение спрямо тези лица по
признак „Религия“. Непряката дискриминация се изразява в неосигуряване на храна
на ищеца, при пребиваването му в затвора в С.З., съобразена с изповядваната от него
религия, докато на изтърпяващите наказания в затвора С. е била предоставяна
такава храна. Затворническата администрация в затвора С.З. е следвало да
съобрази изповядваната от ищеца религия, тъй като той има равни права с
изповядващите други религии – чл.167, ал.4 ЗИНЗС. Без значение е обстоятелството, че на ищеца е
била предоставяна храна, съобразена с изискванията на чл.84 ЗИНЗС, тъй като по
делото е установено, че тя съдържа свинско месо и свински продукти. Налице е
бездействие на затворническата администрация на Затвора в С.З., което
представлява дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 ЗЗДискр.
Неравното
третиране е установено. Неоснователно във въззивната жалба се твърди, че на
ответника не е забранявано да ползва Корана, да отправя молитви, да получава
храна, съобразена с религията му, по време на свиждане и пр., защото това е
неотносимо, тъй като в исковата молба ищецът не е твърдял такива действия,
извършвани от служители на ответника. Основанието ищецът да претендира, че е дискриминиран
е само и единствено обстоятелството, че храната, която му се дължи в затвора в С.З.,
не е съобразена с правилата на религията, която изповядва, докато в затвора в С.
това е факт. По същата причина е неоснователно и възражението, че нормите на
Закона за здравето и Наредба № 23 от 19.07.2005 г. за физиологичните норми за
хранене на населението са спазени и осигуряваната от затвора храна е съобразена
с нормативно установения калориен и химически състав.
Следва
да се има предвид, че не подлежи на установяване в производството дали лишеният
от свобода действително изповядва религията ислям. Достатъчно е неговото
самоопределение и уведомяването за това на затворническата администрация, за да
бъде равностойно третиран с лишените от свобода в гр. С.. В случая е безспорно,
че ищецът определя себе си като мюсюлманин, че религиозните му убеждения са
несъвместими с употребата на храни, приготвени от свинско месо, мазнини и други
свински продукти, както и обстоятелството, че, независимо от неговите
убеждения, на всички затворници в затвора в гр. С.З. през процесния период е
предоставяна храна включваща такива продукти.
Основателността
на иска по чл.71, ал.1 т.1 от ЗЗДискр за установяване на нарушение на правата
на ищеца по ЗЗДискр обуславя основателността и на иска за присъждане на
обезщетение за вреди. Съгласно чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди
се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ не е
абстрактно, а се обуславя от преценката на редица конкретни, обективно
съществуващи обстоятелства, имащи значение за правилното определяне на
обезщетението. Законът категорично постановява, че размерът на обезщетението за
неимуществени вреди се формира по справедливост по реда на чл. 52 ЗЗД,
единствено от степента и характера на преживените болки и страдания.
В случая
ищецът е претърпял вреди. Храненето му в
затворническа среда неминуемо е довело до неблагоприятното му засягане. Неоснователно е възражението във
въззивната жалба на ответника, че първоинстанционният съд е приел безкритично
дадените от свид. С. показания, без да отчете неговата предубеденост и липса на
обективност. Съгласно чл.172 ГПК показанията на роднините, на настойника или на
попечителя на посочилата го страна, на осиновителите, на осиновените, на тези,
които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или
наказателен спор, на пълномощниците, посочени от техните доверители, както и на
всички други, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от
страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като
се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Само по себе си
обстоятелството, че свидетелят С. също води дела срещу ГДИН не е основание
показанията му да се считат недостоверни, но те следва да се преценяват от съда
поотделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото, като се отчете
дали има противоречия с тях, дали са основание на лични, преки и непосредствени
впечатления и пр. Неоснователно в тази връзка ответникът се позовава на решение
от 22.05.2008 г. на ЕСПЧ по делото А. срещу България по жалба № 54578/2000 г.
Вярно е, че ЕСПЧ не е взел предвид декларация, подписана от друг задържан, в
която са описани условията в затвора в Пазарджик и в ареста на РСлС, тъй като е
счел, че тя не може да се приеме за обективна, но защото това лице също е
подало жалба до съда за условията на задържане в тези заведения по същото
време. В случая показанията на свидетеля се отнасят до друго.
Освен това съдът намира, че при търсене на обезщетение за неимуществени вреди
по чл. 71, ал.1, т.3 ЗЗДискр съдът
не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на
вреди в рамките на обичайното за подобни случаи, защото е нормално да се
приеме, че лицето, което е било третирано по-неблагоприятно на основата на
някои от признаците, посочени в чл.4, ал.1 ЗЗДискр, е изпитвало негативни
емоции, защото са били накърнени негови ценности. Само когато се твърди
причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай, или конкретно
увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания, с оглед конкретни
обстоятелства, съдът може да ги обезщети при успешно проведено пълно главно
доказване. Пренебрегвайки религиозните
възгледи на ищеца и вътрешната необходимост да спазва установените от
религията му правила, е накърнено човешкото му достойнство. Същият е изпитвал
глад и лишения, присъщи за всеки човек, който не може да храни според правилата
на религията, която изповядва.
Предвид посочените по-горе обстоятелства, вкл.
предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни
преживявания у ищеца съдът приема, че исковата претенция следва да бъде уважена
до размер 600 лв. Неоснователна е жалбата на ищеца, че така определеният от
първоинстанционния съд размер на обезщетението с практиката на ВКС. Съгласно
чл.290, ал.3 ГПК решенията на ВКС, постановени при проверка на решенията на
въззивните съдилища по посочените в жалбата основания, не представляват задължителна
съдебна практика. Освен това обезщетението е винаги конкретно, определено въз
основа на конкретни обстоятелства, установени по конкретно дело. Както бе
посочено по-горе, по делото не са установени никакви по-сериозни неимуществени
вреди освен нормалното проявление на негативни емоции във връзка с накърняване
на негови ценности.
С оглед на тези съображения въззивният съд
намира, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено. При този изход на
делото няма основание за присъждане на разноски.
Воден от горните мотиви,
Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1362 от 22.10.2019 г., постановено по гр.д.
№ 1649/2019 г. на Старозагорския районен съд.
Решението може да
бъде обжалвано пред ВКС с касационна жалба при условията на чл. 280, ал.1 ГПК,
в месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: