№ 28
гр. С.З. , 09.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., II ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание
на девети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Румяна Б. Пенева
Членове:Иванела Ат. Караджова
Трифон Ив. Минчев
при участието на секретаря Диана Д. Иванова
като разгледа докладваното от Иванела Ат. Караджова Въззивно търговско
дело № 20215501001083 по описа за 2021 година
Обжалвано е решение № 260005/21.10.2020г., постановено по гр.д. №
154/2020г. по описа на Районен съд - гр.Г., с което е осъден „Д.“ ЕООД да
заплати на „В.” ЕООД /в несъстоятелност/, сумата от 5 566,62 лв. /пет хиляди
петстотин шестдесет и шест лева и шестдесет и две стотинки/,
представляваща дължима наемна цена за предоставен под наем лек автомобил
„Тойота Авенсис” с per. № КН5758АХ, за периода 01.01.2015г. - 17.08.2019г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба -
04.05.2020г., до окончателното изплащане на сумата и са присъдени
разноските по делото.
Направено е искане да се отмени решението на РС и да се постанови
друго, с което да се отхвърли изцяло предявения иск.
Във въззивната жалба се правят оплаквания, че първоинстанционното
решение е неправилно поради това, че въпреки липсата на документална
обоснованост, съдът приема, че процесният автомобил е ефективно
предоставен от ищеца и съответно - ефективно ползван от ответника през
1
периода 01.01.2015 г. - 17.08.2019г. Поради това счита, решението за
необосновано, като постановено при липса на достатъчно релевантни по
отношение на спора доказателства. На следващо място намира за неправилно
отхвърленото от съда възражение за настъпила погасителна давност на част
от претендиралите вземания по договора за наем. Счита, че
първоинстанционният съд погрешно е преценил, че релевираното възражение
за изтекла погасителна давност, направено след срока по чл.133 от ГПК като
несвоевременно. Посочва, че за страната не настъпва преклузия в случаите,
когато съдът надлежно и в цялост не е изпълнил задълженията си по чл. 146
ГПК, като в доклада си по делото е следвало да даде подробни указания на
заинтересованата страна да изясни, конкретизира и отстрани противоречията
в твърденията си, да определи правната квалификация на всички
претендирани права и възражения. По тези причини посочва, че
извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като
нарушение на съдопроизводствените правила.
В законоустановения срок не е постъпил писмен отговор от страна на
въззиваемия.
Окръжен съд – гр. С.З., в настоящия състав, след като обсъди данните
по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно
основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Основателността на предявения за разглеждане иск с правно основание
чл. 232, ал. 2, предл. първо ЗЗД за заплащане на наемните вноски в размер на
сумата от 5 566,62 лв., дължимо за периода от 01.01.2015 г. до 17.08.2019г., се
обуславя от наличието на наемно правоотношение между страните по делото
за срока на исковия период, произтичащо от сключен между тях договор за
наем.
По делото се установява, че на 01.10.2012г. между „В.“ ЕООД, от една
страна, и „Д.“ ЕООД, от друга, е сключен договор за наем, по силата на който
ищецът се е задължил да предостави на ответника временното ползване на
процесния лек автомобил „Тойота Авенсис“, per. № КН5758АХ за срок от
2
една година.
От договора за наем е видно, че ответното дружество се е задължило да
заплаща на ищеца месечен наем в размер на сумата от 100 /сто/ лв. с включен
ДДС. Уговорено е дължимите суми да се заплащат в края на всяка календарна
година в брой или по банков път. В чл. 7, т. 3 от договора е предвидено
задължението наемателят да заплаща наемната цена по уговорените начин и в
срокове.
За уважаването на предявения иск с правно основание чл. 232, ал.2 ЗЗД
е необходимо при условията на пълно и главно доказване съгласно чл.154,
ал.1 ГПК, ищецът – наемодател да докаже наличието на следните
материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1) наличие
на валидно наемно правоотношение; 2) че е предал на наемателя държането
на наетия имот в състояние, годно за обичайното и уговорено потребление; 3)
през процесния период е осигурил спокойното и безпрепятствено ползване на
обекта на договора на наемателя.
Въззивникът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение,
тъй като намира, че липсва документална обоснованост за предаването.
Това възражение съдът намира за несъстоятелно, тъй като, на първо
място, договорът за наем по своята правна характеристика е консенсуален, а
не реален договор и валидно обвързва страните в правоотношението с факта
на постигане на съгласието /консенсус/ и от този момент се приема за
сключен. На следващо място, още с отговора на исковата молба ответникът е
знаел и е могъл да направи възраженията, които релевира в настоящото
производство, в случая за липса на доказателство за реалното предаване на
наетата вещ. След изтичане на срока за отговор на исковата молба, това
възражение се преклудира и не може да бъде релевирано с последващи
процесуални действия.На следващо място следва да се отбележи,че с
представения в първоинстанционното производство договор за наем на
автомобил от 01.10.2012 г. /клаузата на чл.1 ал.1 / се доказва реалното
предаване на вещта.
Следва да се приеме за установено факта на възникване на
облигационното отношение между страните, както и обстоятелството, че
3
ищцовото дружество е предало държането на процесния имот в уговореното
състояние, както и ,че ответникът е ползвал имота за процесния период.
Съгласно чл.232, ал.2 от ЗЗД наемателят е длъжен да плаща наемната
цена и разходите, свързани с ползването на вещта. При това положение в
тежест на ответното дружество възниква процесуалната необходимост да
установи, че е погасил така възникналото за него облигационно задължение,
било чрез неговото плащане, било посредством неговото плащане, било чрез
упражняването на друг погасителен способ. Подобно доказване обаче не е
проведено, поради което следва да се приеме, че установеното парично
задължение за заплащане на наемни вноски продължава да съществува и да
има за адресат ответника.
За процесните месеци от 01.01.2015 г. до 17.08.2019 г. дължимият от
ответника размер на наемните вноски възлиза на 5 566,62 лв., за която сума
първоинстанционният съд правилно е достигнал до извода, че следва да се
уважи изцяло искът като основателен за сумата от 5 566,62 лв. неплатен наем
за периода от 01.01.2015 г. до 17.08.2019 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на сумата.
По отношение на оплакването във въззивната жалба за неправилност на
решението, поради несъобразяване с направеното възражение за
погасителна давност на част от вземанията:
Правото на ответника да направи възражение за погасяване на
вземането по давност се преклудира с изтичане на срока за отговор на
исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, а и изобщо тази преклузия се отнася до
възраженията, основани на факти, осъществени и узнати към този момент.
По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл.131, ал.
2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността
ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и
известни нему към този момент факти. Спазвайки принципа на
концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред
въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е
допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне противното,
би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за
4
дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране
в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и
възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти.
Възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се
преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал.
1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд.
Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност.
Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако
страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да
ги заяви пред първата инстанция.
В подкрепа на така направеното оплакване, въззивникът сочи, че съдът
в доклада по чл. 146 ГПК трябва да даде подробни указания на
заинтересованата страна да изясни, конкретизира и отстрани противоречията
в твърденията си. Това виждане на въззивника не може да бъде споделено.
Районният съд е изготвил доклад, изцяло съответстващ с процесуалните
разпоредби на ГПК, както и с направените от страните искания и възражения
с исковата молба и с отговора. С определението по чл. 140 ГПК съдът може
да укаже на ответника необходимостта в срок до първото съдебно заседание
да уточни възраженията си, като по този начин страната ще получи
възможност да формулира надлежно изявлението, което ще направи в
съдебното заседание, респективно да обективира същото в писмена форма.
Но това изисква до този момент такива възражения вече да са били въведени,
като в настоящия случай с отговора на исковата молба липсват каквито и да е
възражения и становища по погасяването на вземанията на ищеца по давност
– било то по главната претенция за заплащане на наемни вноски, било по
акцесорната за лихва.
Истина е, че съгласно чл. 111, б. „в“, предл. 1 и 2 от ЗЗД се предвижда
погасяването на вземанията за наем и лихви да бъде с кратката, 3-годишна
давност. Съгласно разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД обаче давността не се
прилага служебно и не се следи служебно от съда. Тя трябва да бъде
релевирана чрез направено от заинтересованата страна надлежно възражение
за изтекла погасителна давност и това е необходимо да бъде направено в
предвидените от ГПК преклузивни срокове – в случая с отговора на исковата
5
молба. От това изхожда и Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.
По така изложените мотиви, предявените искови претенции са
основателни, до какъвто извод е достигнал и районният съд. Правилно и
обосновано в мотивите на съдебното решение първата инстанция е обсъдила
всички събрани по делото доказателства, което е довело до законосъобразен
извод. Ето защо, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал.3 ГПК право на разноски
има въззиваемата страна, но тъй като същата не е заявила в какъв размер
претендира разноски за адвокатско възнаграждение, респективно не са
представени доказателства за неговия уговорен размер и начин на плащане с
оглед разясненията на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, такива не следва да
се присъждат.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК, тъй като цената на всеки един от обективно
кумулативно съединените искове е до 20 000 лв.
Водим от горните мотиви, на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260005/21.10.2020г., постановено по гр.д.
№ 154/2020г. по описа на Районен съд - гр. Г..
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6