Решение по дело №2164/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2022
Дата: 10 октомври 2018 г. (в сила от 31 март 2020 г.)
Съдия: Татяна Костадинова Костадинова
Дело: 20171100902164
Тип на делото: Търговско дело
Дата на образуване: 6 юли 2017 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

№ …

Гр. София, 10.10.2018 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

           

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                           СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

при секретаря С. Калоферова, като разгледа т.д. № 2164 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявен е иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК.

Ищецът Б.П.Б. АД твърди, че по силата на договор за кредит от 07.04.2008 г. е кредитор на Р.И.И.- едноличен собственик на капитала на ответното дружество К. ЕООД и солидарен с кредитополучателя длъжник. За събиране на вземанията по договора за кредит били издадени заповеди за незабавно изпълнение от 16.10.2013 г., 07.02.2014 г. и от 16.04.2014 г. и  въз основа на тях било образувано изпълнително производство. В хода на изпълнението бил наложен запор върху дяловете на Иванов от ответното дружество и ищецът бил овластен от съдебния изпълнител да предяви иск за прекратяване на ответника. Ищецът поддържа, че до настоящия момент вземането му не е погасено изцяло, поради което моли съда да прекрати дружеството-ответник. Претендира разноски.

Ответникът К. ЕООД оспорва иска, като твърди, че вземанията по договора за кредит са изцяло погасени чрез изпълнение на сключено между страните споразумение. Ето защо моли съда да отхвърли иска и да му присъди разноски.

 

Съдът намира от фактическа и правна страна следното:

Фактическият състав на правото да се иска прекратяване на търговско дружество на основание чл. 517, ал. 4 ГПК включва кредиторово качество у ищеца, признато с влязъл в сила съдебен акт; налагане на запор върху дружествените дялове на едноличния собственик-длъжник; овластяване от съдебния изпълнител за предявяване на иск за прекратяване. Отрицателна предпоставка за уважаване на иска е вземането на кредитора да не е погасено.

 

Установява се, че между ищеца и К.ЕООД е сключен договор за банков кредит от 07.04.2008 г., задълженията по който солидарно са поети от Р.И.И.(едноличен собственик на ответното дружество). На 16.10.2013 г. по ч.гр.д. № 39493/2013 г. на СРС, 25 състав, е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за сумата от 250 000 евро главница, ведно със законната лихва от 20.09.2013 г., и 10379,15 лв. разноски. На 07.02.2014 г. по ч.гр.д. № 980/2014 г. на СРС, 69 състав, е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за сумата от 100 000 евро, ведно със законната лихва, и 4511,66 лв. разноски. На 16.04.2014 г. по ч.гр.д. № 19760/2014 г. на СРС, 78 състав, е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за сумата от 650 000 евро, ведно със законната лихва, 87 724,58 евро – лихва за периода 30.06.2012 г. – 30.07.2013 г., 132 330,74 евро – лихва за периода 30.08.2012 г. – 10.04.2014 г., 10 827,26 евро такси, 930,80 евро разноски по кредита и 35 093,54 лв. разноски по делото.

В хода на образуваното изпълнително производство е издадено Постановление за овластяване на взискателя за предявяване на настоящия иск за прекратяване на дружеството, чийто едноличен собственик е солидарният длъжник Р.И..

 

При тези факти спорен между страните е въпросът, дали вземанията, за събирането на които е образувано изпълнително дело и е наложен запор върху дружествените дялове на Иванов, са погасени. Доколкото в настоящото производство може да се изследва погасяване само на непреклудирани основания, следва да се установи, кога е формирана силата на пресъдено нещо. За вземанията по заповед за изпълнение от 16.04.2014 г., издадена по ч.гр.д. № 19760/2014 г. на СРС, 78 състав, този момент е одобряването на съдебна спогодба по иска по чл. 422 ГПК, а именно - 19.06.2015 г. (л. 104). По отношение на вземанията по заповед за изпълнение от 16.10.2013 г. и от 07.02.2014 г. не се е развило производство по чл. 422 ГПК, поради което непреклудирано би било всяко погасяване, осъществено след влизане в сила на заповедите с изтичане на две седмици от връчването им (съответно от 24.03.2014 г. (л. 119) и от 26.02.2014 г. (л. 121). Поради изложеното следва да се отговори на въпроса, налице ли е погасяване, извършено след горепосочените дати. За отговор на този въпрос съдът съобрази следното:

 

Съгласно основното заключение на ССчЕ (л. 191), към датата на предявяване на иска е погасено задължението за главница по изпълнителен лист от 16.10.2013 г. и от 07.02.2013 г., задължението за възнаградителна лихва, за неустойка и за административни такси и застрахователни премии по изпълнителен лист от 16.04.2014 г. От допълнителното заключение на ССчЕ (л. 209) се установява, че са погасени задълженията за държавна такса за издаване на изпълнителните листа, разноски за юрисконсултска и адвокатска защита, такси по ТТРЗЧСИ, като непогасени са „други такси и застрахователни премии“ (за чиято дължимост няма данни) в посочен от вещото лице размер от 42 881 лв. Общият размер на осчетоводените като погасени задължения възлиза на 2 456 741,59 лв., а общият размер на получените от банката суми, събрани чрез съдебен изпълнител, чрез продажба на имоти, възстановяване на държавна такса от съдебна спогодба и чрез преки плащания от К.ООД, Р.И. и И.И., е 2 456 946,71 лв. (таблица 4 от допълнителната ССчЕ, л. 211-212). Непогасен е остатък от главницата в размер на 92 141,56 евро, както и задължения за законна лихва за периода 20.09.2013 г. – 05.07.2017 г., в размер на 207 863,97 евро.

 

Посочените изводи за дължимост се основават единствено на счетоводната преценка относно движението по сметката на кредита. От юридическа гледна точка обаче, за да се прецени налице ли е дълг и право на принудително изпълнение за него, следва да се отчете сключеното на 03.10.2016 г. – в хода на изпълнителното производство и след стабилизиране на заповедите за изпълнение – споразумение (л. 144) между ищеца и кредитополучателя, с което се уреждат отношенията относно дължимостта на вземанията по трите заповеди за незабавно изпълнение. Това важи и за солидарния длъжник, който на основание чл. 124, ал. 2 ЗЗД ползва последиците от споразумението спрямо дълга.

Видно от съдържанието на споразумението, страните се съгласяват, че общият размер на задълженията по договора за кредит № 367/2008 към датата на подписване на споразумението е 317 185,88 евро (от които 116 961,64 евро главница и 200 224,24 евро лихва), като приемат следния начин на погасяване:

-                     Плащане на сумата от 5 166 евро от солидарния длъжник Р.И., което следва да бъде извършено в срок до 30.09.2016 г.

-                     Плащане на сумата от 20 725 евро от солидарния длъжник Р.И., което следва да бъде извършено в периода 01.10.2016 г. – 31.01.2017 г. на месечни вноски с минимален размер от 5 166 евро, платими до последно число на всеки месец

-                     Извършване от К.ЕООД на СМР по отношение на придобитите от ищеца недвижими имоти и привеждането им в степен на завършеност за Акт 16  в срок до 31.01.2017 г. При това страните приемат, че общият размер на разноските за СМР ще е 169 171,82 лв. и той ще бъде прихванат от дълга до този размер. Уговорено е кредитополучателят да отчита месечно изпълнението на СМР.

С чл. 9 от Споразумението страните са приели, че след кумулативното и точно изпълнение на задълженията на кредитополучателя и солидарния длъжник, вкл. представяне на разрешение за ползване на имотите и фактура за разходите, банката се задължава да прехвърли „своето ликвидно и изискуемо остатъчно вземане“ на посочен от кредитополучателя цесионер за сумата от 1000 евро.

Възражението на ответника, заявено в становище от 05.07.2018 г., че споразумението не обвързва страните, тъй като не е изпълнено, е неоснователно. На първо място, единственият конкретен факт на неизпълнение, посочен своевременно от ответника, е фактът на погасяване на последната вноска по чл. 3 със забава. Видно от второто допълнително заключение на ССчЕ (л. 2), сумата по чл. 2 от споразумението в размер на 5166 евро е платена на 03.10.2016 г. при падеж до 30.09.2016 г.; вноските по чл. 3 от споразумението, платими до последно число на съответния месец, са погасени в размер от 20 719 евро в първите дни на месеца, следващ падежа (04.11.2016 г., 07.12.2016 г., 04.01.2017 г. и 03.02.2016 г.). Наред с това, на 10.02.2017 г. е постъпила и сумата от 4 083,72 евро с наредител И.И.. При тези факти е видно, че паричното задължение по споразумението е изпълнено, като е налице неточност във времево отношение, но тази неточност е незначителна по смисъла на чл. 88, ал. 4 ЗЗД. Забавата от няколко дни за всяко от вноските не може да се приеме за основание за разваляне на договора, още повече когато със споразумението са поети и други, непарични задължения, за които е признато точното им изпълнение.

На следващо място, в о.с.з. на 27.06.2018 г. (л. 242), в което съдът е уточнил фактическите твърдения на страните, от ищеца е заявено за безспорно обстоятелството, че задължението за извършване на СМР по споразумението е изпълнено съобразно уговореното в чл. 4 и чл. 7 – изпълнени са СМР на стойност 169 171,82 лв. Ето защо въведеното едва в о.с.з. на 26.09.2018 г. възражение за неизпълнение на задължението за СМР е преклудирано, а и се явява и неконкретизирано, тъй като не е посочено конкретно какво неизпълнение е допуснато – във времево, в качествено или в количествено отношение, за да може да се концентрира ответниковата защита.

Поради изложеното съдът приема, че споразумението от 03.10.2016 г. обвързва страните и че същото е точно изпълнено от кредитополучателя и солидарния длъжник. Обстоятелството, че ищецът не е извършил осчетоводяване на предвиденото в чл. 7 прихващане на сумата от 169 171,82 лв., е ирелевантно, тъй като страните са уговорили ефектът на „приспадане“ на тази сума от задълженията да настъпи автоматично, а не в резултат от допълнително договаряне или едностранно волеизявяване. Банката е приела изпълнение на СМР на посочената стойност (според изявлението на процесуалния й представител), което е единственият меродавен факт. Ирелевантно е и волеиязвлението за прихващане, направено в последното заседание – на първо място, то не е достигнало до адресата си (процесуалния представител на ищеца няма пасивна представителна власт за получаване на това материално-правно изявление до доверителя му) и на второ място – то заявява прихващане с вземания, които вече са прихванати по силата на чл. 7 и чл. 9 от Споразумението.

Следва да се отговори на въпроса, дали с изпълнение на споразумението задълженията към банката се считат погасени. За целта съдът тълкува волята на страните, изразена в чл. 9 от Споразумението – видно е, че страните са уговорили сумите, платени по реда на чл. 2, чл. 3 и чл. 4 вр. чл. 7, да погасят дълга частично – тъй като е предвидено, че след кумулативното изпълнение на тези условия ще бъде налице остатъчно вземане. Това вземане обаче банката се е задължила да цедира на посочен от кредитополучателя цесионер за цена, много по-малка от размера на остатъчното вземане.

Следователно поетите със споразумението насрещни задължения са, както следва: плащане и извършване на СМР от страна на кредитополучателя и цедиране на остатъчния дълг от страна на банката. Това сочи, че при точното изпълнение на споразумението от страна на кредитополучателя, остатъчно вземане е налице, но не е налице задължение за неговото погасяване към банката. Такова задължение би било налице към цесионера, комуто банката ще цедира дълга. Спрямо банката кредитополучателят разполага с възражение за неизпълнен договор (неизпълнено задължение за цедиране) и с него успешно парализира правото на банката на принудително изпълнение на остатъчния дълг. Да се приеме обратното, означава да се признае правото на кредитора да черпи благоприятни за себе си последици (право на принудително изпълнение на остатъчното вземане в своя полза) от собственото си противоправно поведение (неизпълнение на задължението по чл. 9).

Ето защо съдът счита, че в полза на банката не е налице право на принудително изпълнение към едноличния собственик на ответното дружество и искът следва да бъде отхвърлен.

 

По разноските:

Ищецът следва да заплати на ответника разноски за експертизи в размер на 700 лв. Процесуалната защита е осъществявана само въз основа на пълномощно без данни за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение.

 

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И

ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.П.Б. АД, ЕИК ********, иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК за прекратяване на К. ЕООД, ЕИК ********, поради неизпълнение на задълженията, за които е образувано изпълнително дело № 20147900400021 на ЧСИ рег. № 790.

ОСЪЖДА Б.П.Б. АД, ЕИК ********, да заплати на К. ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 700 лв. разноски.

Решението може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.

.

 

                                                                                  СЪДИЯ: