О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./……..11.2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание
проведено на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
като
разгледа докладваното от съдията Маркова
в.ч.т.д.
№ 1893/2019 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл., вр. чл. 413, ал.
2 ГПК и е образувано по въззивна частна жалба вх. № 83608/12.11.2019 г. от „УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Гюешево“, № 14, ет. 3 срещу
Разпореждане № 47758/29.10.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 17522/2019 г., на ВРС,
XLVIII с., с което
е отхвърлено заявление за издаване на заповед по чл. 410 ГПК срещу С.И.Д., ЕГН **********,***,
за сумата 1197.56 евро, представляваща сбор от падежирали и неплатени в срок
лизингови вноски за периода 13.04.2006 г. – 13.08.2006, вкл., дължими по силата
на т. 13.4 от Приложение № 1 към Договор за финансов лизинг № 3236/13.07.2005
г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението в съда – 25.09.2019 г., до изплащането й, както и сторените
разноски в размер на 46.84 лв. – държавна такса и 373.20 лв., вкл. ДДС,
адвокатско възнаграждение.
Частният въззивник излага твърдения за неправилност и
незаконосъобразност на разпореждането. Счита, че обстоятелството, че длъжникът
е посочил настоящ адрес в Република Германия, не води до извода, че последния
няма обичайно местопребиваване в РБ, тъй като за определяването на обичайно
местопребиваване следва да бъдат съобразени обстоятелства от личен или професионален
характер, съобразно разпоредбата на чл. 48, ал. 7, изр. Второ КМЧП. Сочи, че
доказателства за такива обстоятелство по делото. По същество отправя искане за
отмяна на атакуваното разпореждане и издаване на заповед за изпълнение в негова
полза.
В хипотезата на чл. 413, ал. 2 ГПК, препис от частната
въззивна жалба не е връчван на длъжника.
Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна,
при наличието на правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
След запознаване с писмените доказателства по делото и като
съобрази приложимия закон, настоящият състав на Варненски окръжен съд намира
частната жалба за основателна, по
следните съображения:
Производството пред ВРС, е образувано по заявление на „УНИКРЕДИТ
ЛИЗИНГ“ ЕАД, ЕИК ********* (правоприемник на „Ейч Ви Би Ауто Лизинг“ ЕООД, ЕИК
*********, с предходно наименование „Хеброс Ауто“ ЕООД), за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу С.И.Д., ЕГН **********, за сумата 1197.56 евро,
представляваща сбор от падежирали и неплатени в срок лизингови вноски за
периода 13.04.2006 г. – 13.08.2006, вкл., дължими по силата на т. 13.4 от
Приложение № 1 към Договор за финансов лизинг № 3236/13.07.2005 г., ведно със
законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението
в съда – 25.09.2019 г., до изплащането й, както и сторените разноски в размер
на 46.84 лв. – държавна такса и 373.20 лв., вкл. ДДС, адвокатско възнаграждение.
В заявлението изрично е посочено, че вземането произтича от цитирания
по-горе Договор за финансов лизинг и разпоредбата на т. 13.4. от Приложение № 1
към него.
След извършване на преценка на изложените в заявлението
обстоятелства и установеното при извършена служебна справка в НБД, ВРС е
постановил атакувания съдебен акт, с който е отказано издаването на заповед за
изпълнение. Произнасянето е обосновано с наличие на отрицателна предпоставка,
предвидена в разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК, предвид установеното, че
длъжникът постоянно пребивава в Германия от м. ноември 2011 г.
Произнасянето на ВРС е неправилно.
Съобразно
разпоредбата на чл. 410 ГПК, заявителят може да поиска издаване на заповед за
изпълнение за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато икът е
подсъден на районен съд, както и за предаването на движима вещ, която длъжникът
е получил със задължение да я върне или е обременена със залог или е
прехвърлена от длъжника със задължение да предаде владението и искът да е
подсъден на районен съд.
Разпоредбата на чл. 411, ал. 2 от ГПК предвижда, че съдът
разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение
в тридневен срок, освен когато: 1. искането не отговаря на изискванията на чл.
410; 2. искането е в противоречие със закона или с добрите нрави; 3. длъжникът
няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България; 4.
длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на
Република България. Поради безспорния, формален и едностранен характер на
производството по издаване на заповед за изпълнение, проверката по чл. 411, ал.
2 ГПК се изразява в това дали е налице законоустановено и редовно от формална
страна изпълнително основание и дали то удостоверява изпълняемо право.
В случая, видно от депозираното заявление е, че са изложени
фактически твърдения обосноваващи в достатъчна степен по основание и размер
претендираното вземане. Ясно е идентифициран длъжника, както и заявителя.
Отправено е искане за издаване на заповед и изпълнителен лист като
първоинстанционния съд е сезиран с надлежен формуляр. Предвид размера на
претендираното вземане, което е парично, искът е подсъден на районен съд.
Според разясненията дадени в т. 3б от ТР № 4/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, макар и да са уредени по негативен начин като предпоставки за издаване
на заповедта, обстоятелствата по чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 ГПК по естеството си
не подлежат на проверка преди връчване на вече издадената заповед. Липсата на
тези предпоставки може да се установи едва при връчване на заповедта, но
последиците са различни във всяка хипотеза.
Когато се установи, че заповедта е издадена срещу длъжник,
който изобщо няма постоянен адрес или седалище в Република България, същата
подлежи на служебно обезсилване от заповедния съд, който има служебното
задължение да осигури движението и приключване на делото (чл. 7, ал. 1 ГПК). В противен случай заповедното
производство би останало винаги висящо и неприключено поради невъзможността за
връчване на заповедта. Въззивният съд обезсилва служебно заповедта съгласно чл.
423, ал. 3, изр. 4 ГПК поради липса на предпоставката по чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК само в случай, че същата е стабилизирана с изтичане на срока за възражение,
т. е. когато от външна страна е налице редовно връчване по реда на Глава VI от
ГПК, макар и в действителност длъжникът да няма постоянен адрес или седалище в
страната. Когато обаче такова връчване изобщо не може да се извърши поради
липса на постоянен адрес или седалище на длъжника в Република България,
заповедта следва да се обезсили от заповедния съд.
Въззивния съд намира, че в тази си част дадените разяснения
са изгубили известна актуалност, с оглед изменението на разпоредбата на чл.
411, ал. 1 ГПК, през 2017 г., когато бе въведено изискването за извършване на
служебна проверка за местна подсъдност, чрез проверка за постоянен адрес на
длъжника в НБД или в ТР за седалище при юридически лица. При положение, че още
в тази начална фаза бъде установено, че длъжникът няма постоянен адрес на
територията на РБ, то издаването на заповед е безсмислено, предвид изначалната
невъзможност да бъде определен местно компетентен съд и предвид невъзможността
тя да бъде връчена.
Не така стои въпросът с разясненията дадени относно
приложението на т. 4 от ал. 2 от чл. 411 ГПК. В този случай, е посочено, че
когато длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност в
страната, издадената заповед не може да бъде обезсилена от заповедния съд. При
връчване на заповедта заповедният съд проверява само дали длъжникът има
постоянен адрес или седалище в Република България, но в случай, че такива има и
следователно може да се извърши редовно връчване било чрез лице от домашните,
било чрез залепване на уведомление, не може да се преценява дали лицето има
обичайно местопребиваване или място на дейност в страната. След като е налице
редовно от външна страна връчване на заповедта, същата се стабилизира с
изтичане на срока за възражение и влиза в сила, като липсата на предпоставката
по чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК може да се релевира единствено по пътя на
възражението пред въззивния съд.
Това е така, защото проверката за обичайно местопребиваване
е свързана с проверка на твърдения и кореспондиращите им доказателства, които
във фазата на проверка на заявлението няма как да бъдат събрани, предвид
едностранния характер на тази фаза от производството.
Отделно от това, съобразно практиката на СЕС, критериите за
определяне на понятието за обичайно местопребиваване се отнасят както до
професионалната и лична връзка на едно лице с определено място, така и до
продължителността на тази връзка и следователно трябва да се разглеждат
кумулативно. За обичайно местопребиваване трябва да се смята мястото, където
заинтересованият е установил постоянния център на своите интереси. В случай че
общата оценка на професионалните и на личните връзки не е достатъчна, за да се
определи постоянният център на интересите на съответното лице, за определянето
на това място предимство трябва да се даде на личните връзки. (така Решение
по Дело C-392/05 Georgios Alevizos срещу Ypourgos Oikonomikon (Преюдициално
запитване, отправено от Symvoulio tis Epikrateias) и цитираните в неговия
диспозитив Решение от 23 април 1991 г., по дело Ryborg, C‑297/89,
Recueil, стр. І‑1943, точка 19 и Решение от 12 юли 2001 г. по дело Louloudakis C‑262/99, Recueil,
стр. І‑5547, точка 58). Безспорно е и, че обичайното
местопребиваване не е свързано с изискване за адресна регистрация.
В конкретиката на разглеждания казус, сам по себе си фактът,
че длъжникът е с регистриран настоящ адрес в Германия, от м. ноември 2009 г.,
видно от извършената справка в НБД, не означава, че това е и неговото обичайно местопребиваване, което както бе
посочено по-горе е свързано с изследване на други критерии.
След като длъжникът е с регистриран постоянен адрес на
територията на РБ и сезиралото първоинстанционния съд заявление отговаря на
положителните изисквания, то следва да бъде уважено и да бъде издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК. На присъждане подлежат и разноските за
заповедното производство, съобразно отправеното искане и представени
доказателства.
Мотивиран от изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯВА Разпореждане
№ 47758/29.10.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 17522/2019 г., на ВРС, XLVIII
с. И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в полза на „УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Гюешево“, № 14, ет. 3 срещу С.И.Д., ЕГН **********,***, за сумата 1197.56 евро (хиляда сто деветдесет
и седем евро и 56 цента), представляваща сбор от падежирали
и неплатени в срок лизингови вноски за периода 13.04.2006 г. – 13.08.2006,
вкл., дължими по силата на т. 13.4 от Приложение № 1 към Договор за финансов
лизинг № 3236/13.07.2005 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от датата на депозиране на заявлението в съда – 25.09.2019 г., до изплащането
й, както и за сумата 420.04 лв. (четиристотин и
двадесет лева и 04 ст.), разноски за държавна такса и
адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, на осн. Чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОПРЕДЕЛЯ
разноски за въззивно производство в размер на 25.32 лв. (двадесет и пет лева и 32 ст.), в полза на „УНИКРЕДИТ
ЛИЗИНГ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Гюешево“, № 14, ет. 3, която сума да се включи в издаваната заповед, на
основание чл. 81 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК.
ВРЪЩА делото
на ВРС за издаване на заповед за изпълнение и съобщаването й, съобразно
настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.