Р Е
Ш Е Н И Е № 260736
гр. Пловдив, 09.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на единадесети февруари
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 7837 по
описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Л.Н.З. против
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, с която е предявен осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 225,94 лв. – недължимо платена по клауза за
неустойка по договор за заем № ***/ 19.04.2016 г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.07.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че между страните е
сключен договор за заем № ***/ 19.04.2016 г., по силата на който ищецът е
получил в заем от ответното дружество сумата в размер на 500 лв.
Заемополучателят следва да върне заемната сума на 26 седмични вноски, всяка в
размер на 42,18 лв., за периода от 06.05.2016 г. до 21.10.2016 г., като общият
размер на дължимите суми бил 548,34 лв., при фиксиран процент по заема от 35 %
и ГПР от 40,18 %. Ищецът твърди, че всички дължими по договора суми били
заплатени, което обстоятелство се признавало от ответника, видно от представена
справка за заплатени суми. Съгласно чл.4 от договора се дължала неустойка в
размер на 225,94 лв. в случай че кредитополучателят в тридневен срок от
подписване на договора не учреди обезпечение на задължението си измежду запис
на заповед, банкова гаранция или поръчител. Счита, че договорът бил
недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК),
във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Не бил посочен размерът на възнаградителната
лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една вноска.
Твърди и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради липса на
посочване на общата сума, дължима от потребителя, не се съдържали конкретните
параметри на общата дължима сума. Счита, че клаузата за неустойка била
недействителна на допълнително основание съгласно чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с
нея се създавали задължения, които по своето естество се покривало от ГПР и
така се нарушавало изискването на чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР да не е по-висок от 5
пъти размера на законната лихва. Било нарушение и на материалния закон – чл.71 ЗЗД, както и на чл.33 ЗПК. Предвид изложените твърдения, предявява настоящия
иск, с който претендира връщане на платеното при начална липса на основание,
поради нищожност на клаузата за неустойка. Моли за неговото уважаване и
присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Изи Асет
Мениджмънт” АД е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на
предявения иск. Поддържа, че ищецът не е доказал твърденията си за
недействителност на договора, тъй като не е представил препис от него. Оспорва
да са налице сочените от ищеца основания за недействителност на договора за
заем, като излага подробни съображения за всеки от наведените от ищеца пороци.
Намира, че ищецът носи доказателствената тежест да установи, че процесният
договор за кредит страда от твърдените с исковата молба пороци. Оспорва
доводите на ищеца за прекомерност на претендираната неустойка. Позовава се на
разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на ГПР не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора. Твърди, че в случая не намира приложение
разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК. Моли за отхвърляне на предявените искове и за
присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание,
следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно:
ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор
за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да
установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането
е осъществено на валидно основание, т.е. че договорът за заем е действителен.
Между страните не е спорно, че на 19.04.2016 г. е сключен процесният
договор за паричен заем № ***, по
силата на който ответникът, заемодател е предоставил на ищеца заемател, сумата
в размер от 500 лв., която следвало да се върне на 13равни двуседмични вноски,
всяка в размер на 42,18 лв., последната с падеж – 21.10.2016 г.
Установява се по делото, по отношение на факта на плащане, че ищецът е
заплатил на ответното дружество по договор за паричен заем № *** от 19.04.2016 г. за неустойка – 225,94 лв., за
периода от 10.05.2016 г. до 24.10.2016 г., видно от представената от ответното
дружество справка за извършени плащания – лист 18 от делото. Посочената справка
не се оспорва от ищцовата страна (напротив, признава се от нея), поради което
съдът приема за установено, че извършените от заемополучателя плащания са в
посочения размер и дати на погасяване. С това, фактът на плащането на
процесната сума, се установи по делото.
За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че
плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради
наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по
чл.22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на
добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на
ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен
установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените
от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на
договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без
основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на
договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011
г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на
ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК,
II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III
г.о.
2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично
Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение №
188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до
накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така
изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.,
решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение №
384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването
на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за
недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е
друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът,
дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.
По отношение на твърденията за
нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и. чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК (ред.
ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договор за потребителски кредит е
нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В процесния договор в чл.2, ал.1,
т.6 е посочено, че заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 35 %. Липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му.
Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали
върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нарушението е още
по-съществено доколкото, нито в договора, нито в погасителния план има
отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се
направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота съществено ограничава правата
на потребителя и е основание за недействителност на договора за кредит. За да
се обезпечат правата на потребителя по сключения договор за потребителски
кредит, в последния следва на ясен и достъпен език да е описаното визираното в
законовата норма на чл.11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от съществените
реквизити води до недействителност на договора на специалните основания по
чл.22 ЗПК, последица от което е връщане само на чистата стойност на кредита,
без лихви и други разходи по кредита. От това следва, че неизпълнението на
задължението на кредитодателя (банка или пък небанкова финансова институция),
който по занятие осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и
като такъв е и по-силната страна в правоотношението, да предостави на
потребителя изискуемата информация, води до лишаване от правото му да получи
възнаграждението по договора.
На следващо място, ищецът
се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен,
ако в същия не е посочен годишен процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Действително, в текста на договора е посочено, че годишният процент на
разходите е 40,18 % - чл.2, ал.1,
т.8. Липсва обаче, каквото и да било уточнение какви точно разходи се
включват в този процент. В действителност, в клаузата е отбелязано, че при
изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден
за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно в срок
задълженията си, съответно няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви
за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия
договор. Въпреки посоченото отбелязване, от текстовата част на договора не става
ясно, както точно се включва в ГПР. Посочената годишна фиксирана лихва от 35 %
не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По
този начин потребителят – кредитополучател, е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов
продукт.
От телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК следва, че простото посочване с цифрово изражение на
процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.
Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора трябва да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение, за да разбере действителния размер на годишния процент на разходите,
да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
В смисъл, че изискването за посочване на ГПР
включва в себе си и задължение за изрично и изчерпателно посочване на
разходите, отчетени при формирането му е и трайната практика на Окръжен съд
Пловдив - решение № 242 от 18.02.2016 г. по гр. д.
№ 45 / 2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, VI състав, решение № 1561 от 30.11.2016 г. по
гр. д. № 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив, решение
№ 656 от 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на
Окръжен съд Пловдив, решение № 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д.
№ 3025/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив.
С оглед приетите по-горе принципни
постановки и доколкото, както вече се констатира в процесния договор липсва
уточнение кои разходи включва посоченият ГПР, то следва да се приеме, че
договорът е нищожен и на това самостоятелно основание.
По
изложените по-горе съображения, съдът намира, че процесният договор за паричен
заем е недействителен на основание чл.26 ЗЗД, във вр. чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК.
Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Видно от представената
от ответната страна справка за извършени плащания по процесния договор, ищецът
е заплатил сумата от общо 774,28 лв., от които главница в размер на 500 лв.,
лихва – 48,34 лв. и неустойка в размер на 225,94 лв. Предоставената в заем сума
е размер на 500 лв., поради което всички платено над нея се явява недължимо
платено. Затова предявения осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 225,94 лв. – недължимо платена неустойка, е доказан по
своето основание и размер.
За пълнота на изложението, съдът намира за необходимо
да разгледа и доводът за нищожност на уговорената неустойката. В чл.4, ал.1 от
договора за заем е предвидено задължение на заемателя в срок от три дни,
считано от датата на сключване на настоящия договор, да представи на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители,
всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна
бележка от работодателя за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен
трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните
две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако
има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не
по-лош от 401 „Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство; 2)
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл.2, т.7, със срок
на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия
договор. Съгласно чл.4, ал.2 от договора при неизпълнение на задължението по
предходната алинея в указания срок, заемателят дължи заемодателя неустойка в
размер на 225,94 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските, посочен в чл.2,
т.2, се добавя сумата от 17,38 лв.
На пръв поглед изглежда, че сумата
от 225,94 лева представлява неустойка за неизпълнение на поето с договора
задължение за предоставяне на обезпечение и съгласно изричната разпоредба на
чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК не би следвало да се съобразява при определяне размера на
ГПР. Подобно тълкуване обаче би било, твърде буквалистично и не би държало
сметка, както за трайно установеното в теорията и в практиката разбиране за
същността на неустойката, така и за връзката на чл.4 от Договора с останалите му
клаузи.
Така, съгласно трайно
установеното виждане в теорията и задължителните постулати на ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС като клауза, уговорена в
договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни
своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите,
настъпили от неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на вземане за
неустойка включва изискуемост на главното задължение и неговото пълно или
забавено изпълнение от страна на длъжника по договора. Неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Като примерни критерии дали
неустойката излиза извън присъщите й три функции, в същото тълкувателно са
посочени:
- естеството им на парични или
на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка;
- дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог,
ипотека и др.;
- вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част;
- съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
Съдът намира, че от
систематичното тълкуване на клаузата на чл. 4, ал.2 от договора с останалите
клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че предвиденото в чл. 4
парично задължение в размер на 225,94 лв. не преследва нито една от присъщите
на неустойката функции, а точно обратното - представлява скрита форма на
допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на предоставения от
него финансов ресурс. Както се посочи, в чл.4, ал.1 от договора е предвидено,
че кредитополучателят следва да предостави поне едно от посочените обезпечения:
двама поръчители, отговарящи на посочените в договора изисквания или банкова
гаранция. При неизпълнение на тези „задължения“ в срок от три дни от
сключването на договора, се дължи неустойка в размер на 225,94 лв., която се
изплаща разсрочено, като към всяка погасителна вноска се добавя сумата от 17,38
лв. Видно от приложения по делото погасителен план неустойката в размер на 225,94
лв. е включена в стойността на месечните погасителни вноски, още към момента на
сключване на договора и преди изтичане на тридневния срок за
предоставяне на обезпечение, като размерът на отделните компоненти, формиращи
погасителната вноска е така изчислен, че месечната вноска за всеки един месец,
включваща дължимата неустойка, да бъде еднаква.
От цитираните клаузи на Договора
и ОУ могат да се направят следните фактически констатации, относими към
примерните критерии, посочени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС:
- чистата стойност на кредита е
в размер на 500 лева.
- цялата подлежаща на връщане
стойност съгласно приложимия ГПР е 548,34 лева. Тази сума представлява и
размера на кредиторовия интерес от точното и своевременно изпълнение на
договора.
- размерът на предвидената в чл.
8 неустойка е в абсолютно определен размер, а не в процент от
стойността на договора и възлиза на 225,94 лева.
- общият размер на вземанията на
ищеца към кредитополучателя съгласно клаузите на договора /главница+
възнаградителна лихва+ неустойка/ възлиза на 774,28 лева.
- неустойката се дължи, както за
пълно неизпълнение на задължението за обезпечаване на кредита, така и за
предоставяне на обезпечение, което не отговаря на предвидените в договора
условия. Не е предвидена диференциация в размера на неустойката в зависимост
от степента на изпълнение на задължението за обезпечаване на кредита.
- срокът за предоставяне на
обезпечението е 3 дни след сключване на договора.
- за да бъде точно изпълнено
задължението за предоставяне на обезпечение следва като поръчители да бъдат
осигурени две физически лица, всяко от
които да отговоря на посочените изисквания в чл.4, ал.1, т.1 от договора;
- договорът е сключен и без
представеното обезпечение.
- в договора е предвидено
неустойката в размер на 225,94 лв. да се заплаща на месечни вноски подобно на
главницата и възнаградителната лихва.
- в изготвения в деня на
сключване на договора погасителен план в
стойността на месечната погасителна вноска е калкулирана и стойността на
неустойката, без да е изтекъл 3-дневния срок на потребителя за
изпълнение на задължението му за предоставяне на обезпечение.
- в договора липсва посочен
механизъм за съотнасяне размера на неустойката към кредитоспособността на
потребителя, която би имала значение за определяне размера на вредите на
кредитора при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
доколкото предоставеното обезпечение би било релевантно за интереса на
кредитора само при невъзможност на главния длъжник - кредитополучател да
погасява задълженията си.
От посочените фактически
констатации следва несъмненият извод, че сумата от 225,94 лв. е въведена в
процесния договор като санкция за едно практически неизпълнимо от потребителя
задължение за предоставяне на обезпечение, като в същото време от начина на
сключване на договора и начинът, по който е уреден режимът на издължаване на
„неустойката“, е видно, че същественото за кредиторовия интерес в случая е не
точното изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което
неустойката гарантира, а получаването на стойността на неустойката – 225,94 лв.,
като скрита добавка към възнаградителната лихва.
Въз основа на всичко
гореизложено настоящият състав приема, че сумата от 225,94 лв., предвидена в
чл. 4 от договора, не представлява неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД, доколкото
не притежава присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Нещо повече, от начина на калкулиране и предвидения начин на издължаване на
сумата следва, че тя представлява допълнително „възнаграждение“ за кредитора по
предоставения кредит, което съгласно изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е подлежало на калкулиране в общия
размер на ГПР по договора. Така посоченото е допълнително основание за връщане
на платената по договора сума за неустойка в претендирания размер на 225,94 лв.,
като платена без основание.
Като законна последица от
уважаването на предявения иск следва да се присъди законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда – 06.07.2020 г., до окончателното изплащане
на вземанията.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК
за заплатена ДТ в размер на 55 лв. съгласно представен списък на разноските по
чл.80 ГПК. Претендира се от процесуалния представител на ищеца – адв. К. и присъждане на адвокатско възнаграждение
по реда на чл.38 ЗАдв, в размер на 300 лв., която сума да се присъди в полза на
процесуалния представител.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. гр. София, ул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър
Център”, ет.2, офис 40-46 да заплати на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД на Л.Н.З.,
ЕГН: **********, адрес: ***, сумата от 225,94
лв. (двеста
двадесет и пет лева и деветдесет и четири стотинки) – недължимо платена по
клауза за неустойка по договор за заем № ***/ 19.04.2016 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.07.2020
г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 55 лв. (петдесет и пет лева) – разноски
в производството за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. гр.
София, ул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център”, ет.2, офис 40-46 да
заплати на *** К.Й.К., личен ***, адрес: *** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата
от 300 лв. (триста лева),
представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство в
производството по делото.
Решението може да бъде
обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба
пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ