Р Е Ш Е Н И Е №
21.06.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на девети март две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИРИНА СТОЕВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
4599 по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 17.10.2020 г. по гр.д. № 49902/2018 г. Софийски районен съд, 118
състав: Признал за установено по предявените от К.Г.К., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.”
АД, ЕИК ********, искове с правно основание чл.146, ал. 1 вр. чл. 143 и 144 ЗЗП,
че клаузите на чл. 1, ал. 1 (в частите, регламентиращи задължение в швейцарски
франкове), на чл. 3, ал. 5, на чл. 6, ал. 2, на чл. 6, ал. 3, на чл. 12, на чл.
20 и на чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от сключения между тях договор за потребителски
кредит № HL 37682 от 20.06.2008 г.; на чл. 4 от допълнително споразумение от
18.03.2009 г.; на чл. 3 от допълнително споразумение от 29.04.2010 г.; на чл.
5, на чл. 6, ал. 2 и на чл. 10 от допълнително споразумение от 13.05.2011 г.;
на чл. 3, на чл. 4, ал. 2, на чл. 5, на чл. 9 и на чл. 10 от допълнително
споразумение от 31.05.2014 г., както и на чл. 3, на чл. 5 и на чл. 10 от допълнително
споразумение от 24.01.2015 г., всички към договор за потребителски кредит № HL
37682 от 20.06.2008 г., са нищожни като неравноправни; Осъдил „Ю.Б.” АД, ЕИК ********,
да заплати на К.Г.К., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата
1 388.90 евро, представляваща завишената стойност на погасителни вноски по
договор за потребителски кредит № HL 37682 от 20.06.2008 г., събрана от банката
въз основа на нищожно неравноправно договаряне за поемане на валутен риск от
потребителя за периода от 10.07.2013 г. до 10.05.2015 г., както и сумата 56.78
евро за месец юли 2015 г., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба – 27.07.2018 г., до окончателното изплащане, като отхвърлил иска за
разликата над сумата от 1 388.90 евро до пълния предявен размер от 1 733.08
евро за периода от 10.07.2013 г. до 10.05.2015 г. и за разликата над сумата от
56.78 евро до пълния предявен размер от 120.85 евро за месец юли 2015 г., както
и отхвърлил иска за сумата 633.68 швейцарски франка - получена без основание
възнаградителна лихва по договора за периода от 10.07.2013 г. до 10.05.2015 г.,
и за сумата 300 швейцарски франка - получена за м. юли 2015 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищцата сумата 2 415.54 лв. – разноски по делото
съразмерно с уважената част от исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата
е осъдена да заплати на ответника сумата 525.64 лв. – разноски съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
С определение № 20045467 от 17.02.2021 г., постановено по същото дело по
реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение молбата на ищцата за изменение на
решението в частта за разноските, както и е оставена без уважение молбата на
ответника за изменение на решението в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.” АД, който го
обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за частична недопустимост
и за неправилност. Решението било недопустимо в частта, с която СРС прогласил нищожността
на цялата клауза на чл. 6, ал. 2 от договора, въпреки че ищцата била поискала
прогласяване нищожността само на чл. 6, ал. 2 в частта на изречение първо
„швейцарски франкове“ и изречение второ от договора за кредит – налице било
произнасяне свръхпетитум; Произнасяне свръхпетитум било налице и по отношение
на началния момент на периода по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, по който били присъдени 1 388.90 евро, като съдът се произнесъл за
периода 10.07.2013 г. – 10.05.2015 г., а искането на ищцата касаело периода
10.09.2013 г. – 10.05.2015 г. Евентуално поддържа, че решението в частите, с
които клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора е прогласена за нищожна и в частта
на присъдените курсови разлики било неправилно, тъй като исковете за прогласяване
нищожността на клаузите от договора за кредит, уреждащи валутата по него в шв.
франкове, били неоснователни, съответно неоснователни били и обусловените от
тях искове за присъждане на курсови разлики. Оспорените клаузи от договора за
кредит не били нищожни, те били индивидуално договорени, което се установило от
свидетелските показания. Поради това неправилен бил изводът на СРС, че банката
не е ангажирала доказателства за индивидуалното договаряне на чл. 6, ал. 2 от
договора. За останалите оспорени клаузи съдът изобщо не обсъдил индивидуалното
им договаряне, въпреки че по арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП съдът първо трябвало да
провери дали атакуваните клаузи са индивидуално договорени и едва ако установи,
че това не е така - да проверява дали са неравноправни. Договорът и
споразуменията не съдържали неравноправни клаузи. Оспорените клаузи на чл. 3,
ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора и подобните на тях чл. 6, ал. 2 от допълнителното
споразумение от 13.05.2011 г., чл. 5 от допълнителното споразумение от
31.05.2014 г. и чл. 5 от допълнителното споразумение от 24.01.2015 г. уреждали
плаваща годишна лихва. От заключението на ССЕ се установило, че методологията
за определяне на БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове включвала
обективни, независещи от банката компоненти и един, който по-скоро зависел от
търговската политика на банката по привличане на депозити и определянето на
лихви върху тях. БЛП се определял съобразно приета от банката Методология,
публикувана на интернет страницата й. БЛП зависел от множество пазарни фактори,
които отчитали условията на финансовите пазари и спецификите на упражняваната
банкова дейност, които можели да повлияят както в посока увеличаване, така и в
посока намаляване на БЛП. Нито приемането на БЛП, нито неговата промяна били
свързани с конкретен договор за кредит и те по никакъв начин не съставлявали
упражняване на произтичащо от конкретен договор право на банката. Ищцата се
била съгласила с посочения в договора за кредит начин за определяне на
променливата лихва по кредита, което удостоверила с подписа си. В самите клаузи
на чл. 6, ал. 2 от допълнителното споразумение от 13.05.2011 г., чл. 5 от допълнителното
споразумение от 31.05.2014 г. и чл. 5 от допълнителното споразумение от
24.01.2015 г. подробно била разписана методологията за промяна на БЛП. В тях било
уговорено, че в 3-месечен срок от промяната на БЛП ищцата може да се откаже от
договора за кредит, като го погаси предсрочно, без да дължи такси за предсрочно
погасяване, т.е. налице било изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП. Клаузите
на чл. 5 и чл. 10 от допълнителното споразумение от 13.05.2011 г., чл. 3, чл.
4, ал. 2, чл. 9 и чл. 10 от допълнителното споразумение от 31.05.2014 г. и чл.
3 и чл. 10 от допълнителното споразумение от 24.01.2015 г. нямали нищо общо с
изменението на БЛП и годишния лихвен процент по договора за кредит, те не били
свързали с клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора, както
приел СРС. Липсвали мотиви защо СРС счита тези клаузи за неравноправни и нищожни,
с което бил нарушен чл. 236, ал. 2 ГПК. Неправилно СРС приел, че клаузите на
чл. 1, ал. 1 (в частите, регламентиращи задължение в шв. франкове), чл. 6, ал.
2, чл. 20 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора, клаузите, които предвиждат
усвояване и връщане на кредита в швейцарски франкове били нищожни, като
въззивникът се позовава на съображенията на СЕС в решение от 20.09.2017 г. по
дело № С-186/16. Неправилно СРС приел, че банката не е разяснила на ищцата
добросъвестно и по прозрачен начин валутния риск, който поема при сключване на
договор за кредит в чуждестранна валута. Св. Люцканова дала сведения за
процеса, по който протичало договарянето на едни договор за валутен кредит и от
тези показания било видно, че банката добросъвестно и в достатъчно време преди
подписване на договор информирала клиентите си, че има кредити в различни
валути и за рисковете, свързани с вземането на валутен кредит. Самите клаузи на
чл. 1, ал. 1, чл. 6, ал. 2, чл. 20 и чл. 22 от договора за кредит били ясни и недвусмислени. Неправилно
СРС приел, че процесният кредит е усвоен в евро, тъй като лимитът в швейцарски
франкове бил преведен по блокирана сметка на ищцата, до която последната нямала
достъп. Този извод бил в противоречие с определение на СЕС от 22.02.2018 г. по
дело С-119/17. Фактът, че сметката, по която бил усвоен процесният кредит, била
блокирана, бил ирелевантен, още повече че ищцата, подписвайки договора, дала
съгласие кредитът да бъде усвоен по блокирана сметка. Клаузите на чл. 4 от допълнителното
споразумение от 18.03.2009 г. и чл. 3 от допълнителното споразумение от
29.04.2010 г. към договора за кредит нямали нищо общо с определянето на
валутата на отпускане и изплащане по договора за кредит и поемане на валутния
риск, те не били свързани с клаузите на чл. 1, ал. 1, чл. 6, ал. 2, чл. 20 и
чл. 22 от договора за кредит. Липсвали мотиви защо СРС счита тези клаузи за
неравноправни и нищожни, с което също бил нарушен чл. 236, ал. 2 ГПК. С оглед
изложеното, неправилни били изводите на СРС, че банката била нарушила принципа
за добросъвестност, била предоставила „виртуално“ шв. франкове и че върху
ищцата бил прехвърлен валутният риск. Предвид неоснователността на
установителните искове, неправилно СРС уважил иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
до размер от 1 388.90 евро. Освен поради липсата на неравноправност, този
иск бил неоснователен и като недоказан по размер. Сумите от 1 388.90 евро за периода 10.07.2013
г. – 10.05.2015 г. и сумата 56.78 евро за м. 07.2015 г. не фигурирали в
заключението на ССЕ и не било ясно как СРС ги е изчислил. Поради това моли съда
да отмени решението в обжалваните части и вместо това постанови друго, с което
да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции,
като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна К.Г.К. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в атакуваните части.
Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Срещу определение № 20045467 от 17.02.2021 г., постановено по реда на чл.
248 ГПК, са подадени частни жалби от двете страни.
Ищцата К.Г.К. обжалва определението в частта, с която искането й за
изменение на решението в частта за разноските е оставено без уважение с оплакване,
че СРС не изпълнил задължението си да приложи чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от
Директива 93/13 със смисъла и съдържанието им, изведен по тълкувателен път от
СЕС с решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 г.
Неправилно СРС приел, че разрешението на СЕС в случая е неприложимо, мотивирано
със съображенията, че нормите на испанската и българската уредба на
разпределението на разноските не са идентични. В т. 99 от мотивите и
диспозитива на това решение било прието, че член 6, параграф 1 и член
7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се
тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от
процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера
на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на
установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния ѝ
характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена
пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното
от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Националната правна
уредба в чл. 78 ГПК не правела разграничение относно начина на разпределение на
отговорността за разноските в съдебните производства с оглед страните и
предмета на делото, като допускала присъждане на търговеца на сторените от него
разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете на потребителя. Този
подход обаче влизал в противоречие с правото на ЕС, което имало примат над
националното законодателство. Моли съда да отмени определението в атакуваната
част. Претендира разноски във връзка с частната жалба.
С отговор по реда на чл. 248, ал. 2 ГПК „Ю.Б.” АД оспорва частната жалба на
ищцата. СРС се съобразил с т. 83 от решение от 16.07.2020 г. по съединени дела
С-224/19 и С-259/19 г. на СЕС, според която уреждането на въпроса за
разпределение на разноските по делата на потребителите срещу търговци било
оставено на процесуалната автономия на държавите членки, стига да не се
нарушават принципите на равностойност и ефективност. Същото било потвърдено и в т. 95 и
т. 85 от решението на СЕС. Моли съда да остави частната жалба на ищцата без
уважение.
От „Ю.Б.” АД е подадена частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК в
частта, с която е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в
частта за разноските. Поддържа, че определението в тази част е неправилно, тъй
като съобразно уважената и отхвърлената част от исковете на ищцата следвало да
се присъдят 53 % от разноските за защита по осъдителните искове, а доколкото
бил уважен и „установителният иск“, по него ищцата имала право на 600 лв.
съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 НМРАВ и при изхода в първата инстанция й се
следвали 2 022.48 лв. разноски, а не присъдения размер от 2 415.24
лв. На банката – ответник се следвали 47 % от направените от нея разноски и
съобразно отхвърлената част от осъдителните искове й се следвали 2 470.50
лв. Моли съда да отмени определението в
атакуваната от него част и вместо това уважи молбата му по чл. 248 ГПК.
С отговор по реда на чл. 248, ал. 2 ГПК К.Г.К. оспорва частната жалба на
ответника и моли съда да я остави без уважение, като се позовава на цитираното
и в частната й жалба решение на СЕС. Претендира разноски в производството по
частната жалба.
По въззивната жалба: Същата е процесуално допустима като подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
С исковата молба, уточнена с молба от 29.11.2018 г., и след настъпило в
хода на делото универсално правоприемство (на 29.11.2019 г. в ТРРЮЛНЦ е вписано
преобразуване на ответника „Б.Р.С.“ ЕАД, ЕИК*******, чрез вливане и същият
е заличен като търговец, като негов правоприемник е „И А.Б.Л.Б.“ ЕАД, ЕИК******, а
на 04.02.2020 г. е вписано преобразуване на „И А.Б.Л.Б.“ ЕАД, ЕИК********, чрез
вливане и същият е заличен като търговец, като негов универсален правоприемник
е ответникът „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********), съдът е сезиран с обективно
кумулативно съединени искове:
- с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване за
нищожни като неравноправни на: клаузите на чл. 1, ал. 1 (в частите,
регламентиращи задължение в швейцарски франкове), на чл. 3, ал. 5, на чл. 6,
ал. 2 (в частта на изречение първо „швейцарски франкове“ и на изречение второ),
на чл. 6, ал. 3, на чл. 12, на чл. 20 и на чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договор за
потребителски кредит № HL 37682 от 20.06.2008 г.; клаузата на чл. 4 от допълнително
споразумение от 18.03.2009 г.; клаузата на чл. 3 от допълнително споразумение
от 29.04.2010 г.; клаузите на чл. 5, на чл. 6, ал. 2 и на чл. 10 от допълнително
споразумение от 13.05.2011 г.; клаузите на чл. 3, на чл. 4, ал. 2, на чл. 5, на
чл. 9 и на чл. 10 от допълнително споразумение от 31.05.2014 г.; клаузите на чл.
3, на чл. 5 и на чл. 10 от допълнително споразумение от 24.01.2015 г.. По
отношение на атакуваните клаузи от допълнителните споразумения ищцата твърди,
че като сключени въз основа на неравноправни клаузи от договора, споразуменията
са нищожни съгласно чл. 366 ЗЗД;
- с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищцата като получени при начална липса на основание, въз основа на
нищожни клаузи: сумата 633.68 шв. франка, представляваща разликата между
първоначално уговорените и действително заплатените договорни лихви за периода
10.07.2013 г. - 10.05.2015 г.; сумата 300 шв. франка, представляваща разликата
между първоначално уговорените и действително заплатените договорни лихви за м.
07.2015 г.; сумата 1 733.08 евро, представляваща недължимо надвзети за
периода 10.09.2013 г. – 10.05.2015 г. курсови разлики; сумата 120.85 евро,
представляваща недължимо надвзети за м. 07.2015г. курсови разлики.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от подаване исковата
молба в съда на 27.07.2018 г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения, част от които се поддържат във
въззивната му жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с
която СРС е прогласил изцяло за нищожна клаузата на чл. 6, ал. 2, изр. 1 от
договора за кредит. С исковата молба ищцата е претендирала прогласяване
нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 2, изречение първо само в частта
„швейцарски франкове“, а на изречение второ – изцяло. Поради това
първоинстанционното решение в частта, с която е прогласена нищожността на чл.
6, ал. 2, изречение първо от договора за кредит относно израза „Погасяването на
кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен“, следва
да бъде обезсилено като недопустимо -
постановено в нарушение на чл. 6 ГПК.
На същото основание решението е недопустимо и в частта, с
която съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за недължимо платени курсови разлики за периода 10.07.2013 г. – 09.09.2013 г. вкл.
С претенция за присъждане на курсови разлики за посочения период съдът не е бил
сезиран (този иск е предявен за периода 10.09.2013 г. – 10.05.2015 г.), поради
което и в тази част решението следва да бъде обезсилено.
В останалите обжалвани части въззивният съд намира решението
за допустимо, но частично неправилно по следните съображения:
От фактическа страна: Не е било спорно и се установява,
че на 20.06.2008 г. между страните е сключен договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 37682, като съгласно чл. 1, ал. 1 от договора банката
предоставя на ищцата – кредитополучател кредитен лимит в швейцарски франкове в
размер на равностойността на 52 000 евро, от които равностойността в швейцарски
франкове на 8 490 евро - за покупка на недвижим имот, описан в договора, и равностойността
в швейцарски франкове на 43 510 евро - за други разплащания, по курс „купува”
на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Според
чл. 1, ал. 3, в деня на усвояване на кредита страните подписват приложение № 1
към договора, представляващо неразделна част от него, в което посочват
приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на банката, както
и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски
франкове. Съгласно чл. 2, ал. 1, разрешеният кредит се усвоява по блокирана
сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя в банката, а съгласно чл. 2,
ал. 3 усвоеният кредит в швейцарски франкове се превалутира служебно от банката
в евро по търговски курс „купува” на швейцарския франк към евро на банката в
деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на
кредитополучателя в евро.
С чл. 3, ал. 1 страните уговорили, че кредитополучателят
дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент
(БЛП) на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, който при подписване
на договора е 4.5 %, плюс договорна надбавка от 1.15 %. Според чл. 3, ал. 5 от
договора, действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на
договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните.
Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и
датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони. Договорените надбавки не се променят.
Съгласно чл. 6, ал. 1, кредитополучателят погасява
кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска
съгласно погасителен план (Приложение № 2) – неразделна част от договора.
Според чл. 6, ал. 2, изречение първо от договора за кредит, погасяването на
кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски
франкове. Според изречение второ, в случай че на съответния падеж на
погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил
дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има
средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита може
да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след
служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава”
на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с
подписването на настоящия договор дава своето неотменно и безусловно съгласие и
оправомощава банката. Според чл. 6, ал. 3, с случай че по време на действието
на договора банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните
вноски, определен в ал. 1 се променя автоматично в съответствие с промяната, за
което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и
безусловно съгласие.
Чл. 12 от договора предвижда, че банката запазва правото
си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите
лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20. Измененията в Тарифата и/или
приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните
банкови органи и са задължителни за страните по договора.
Според чл. 20, ал. 1, кредитополучателят има право да
поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове
съответно в евро/лева, като за услугата се съгласява да заплати съответната
комисионна, съгласно действащата към датата на превалутирането Тарифа на банката.
Съгласно ал. 2 на чл. 20, с подписване на договора кредитополучателят се
съгласява в случаите по ал. 1 банката да превалутира кредита в евро/лева по
обявения курс „купува“ на банката за швейцарски франкове за датата на
превалутирането, както и да прилага по отношение на превалутирания кредит
лихвените проценти, обявени от банката по реда на чл. 12, ал. 2 за съответния
вид валута на кредита. Според чл. 21, по
смисъла на договора превалутиране е промяна на валутата, в която се изчислява
стойността на задължението, при което следва да се приложи съответният лихвен
процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по
същата.
С чл. 22, ал. 1 от договора кредитополучателят декларирал,
че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката
курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро,
както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица,
включително в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни
вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя
сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеми
всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на
валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. С чл. 22,
ал. 2 кредитополучателят декларирал, че е изцяло запознат и разбира
икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл.
20 - 22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.
На 26.06.2008 г. ищцата е подала до банката искане за
усвояване на суми по кредита в размер на 86 307 шв. франка. Не е било спорно,
че кредитът е усвоен на 26.06.2008 г., като по блокираната сметка на
кредитополучателя са постъпили 86 307 швейцарски франка, видно и от
приетото и неоспорено извлечение от сметка (л. 363 - 396 от делото на
СРС). Съгласно основното заключение на ССЕ, банката е превалутирала размера на
кредита от 86 307 франка в евро по кросс-курс 1.659749 шв. франка за 1
евро. Усвоената равностойност в швейцарски франкове на кредита се равнява на
52 000 евро.
По делото не е било спорно, че вземанията на банката по
договора за кредит са били цедирани на „Б.Р.С.“ АД, като съгласно основното
заключение на ССЕ при банката това е отразено счетоводно на 30.07.2008 г. На
20.09.2016 г. е отразено счетоводно обратно прехвърляне на вземанията по
договора от „БРС“ АД на банката.
Приети по делото са допълнителни споразумения, сключени между кредитополучателя
и цесионера „БРС“ АД.
С допълнително споразумение от 18.03.2009 г. цесионерът,
наречен кредитор, и кредитополучателят, след като констатирали дължими по
договора просрочена главница и лихви и дължимите редовни главница и лихви, се
споразумели за въвеждане на облекчен ред за погасяване, като с чл. 3
кредитополучателят се задължил да извърши еднократно погасяване по кредита със
сума в размер на 530.52 шв. франка, което е основание за влизане в сила на
споразумението. Съгласно чл. 4 от допълнително споразумение от 18.03.2009 г., с
подписването му кредитополучателят се съгласява сумата, представляваща
разликата между погасената сума по чл. 3 и общия сбор на сумата по т.1.1 и т.
1.2 (представляваща просрочени главница и лихви) да бъде преоформена чрез
натрупване към редовната главница по т. 1.3 от споразумението. С подписване на
споразумението кредитополучателят упълномощава и оправомощава кредитора да
извърши служебно всички необходими действия по преоформяне на задълженията по
реда на предходното изречение, като общият им размер се обозначава за краткост
„общ дълг“.
С допълнително споразумение от 29.04.2010 г. цесионерът,
наречен кредитор, и кредитополучателят, след като констатирали дължими по
договора просрочена главница и лихви и дължимите редовни главница и лихви, се
споразумели за въвеждане на облекчен ред за погасяване, като съгласно чл. 3 с
подписване на споразумението кредитополучателят се съгласява общият сбор на
просрочените главница и лихви да бъде преоформена чрез натрупване към редовната
главница по т. 1.3 от споразумението. С подписване на споразумението
кредитополучателят упълномощава и оправомощава кредитора да извърши служебно
всички необходими действия по преоформяне на задълженията по реда на предходното
изречение, като общият им размер се обозначава за краткост „общ дълг“.
С допълнително споразумение от 13.05.2011 г. цесионерът,
наречен кредитор, и кредитополучателят, се съгласили да предоговорят
съществуващи към датата на споразумението задължения на кредитополучателя към
кредитора. Констатирали, че задължението за редовна главница по договора за
кредит е 89 195.96 шв. франка, като освен нея кредитополучателят дължи и
редовна лихва. С чл. 4 уговорили 12-месечен период на облекчено погасяване на
дълга при 5.11 % фиксирана годишна лихва. Съгласно чл. 5, след изтичане на
периода на облекчено погасяване върху дълга се натрупва начислената, но
непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, за което с подписване на
споразумението кредитополучателят дава своето изрично и неотменимо съгласие,
оправомощава и възлага на кредитора. Според чл. 6, ал. 1, след изтичане на периода
на облекчено погасяване върху общия размер на дълга след натрупването на
лихвата съгласно предходния член, се начислява годишна лихва в размер, равен на
сбора на действащия към същата дата БЛП на кредитора за жилищни кредити в
съответната валута плюс договорна надбавка в размер на 0.27 пункта. Според чл.
6, ал. 2 от споразумението, действащият БЛП на кредитора за жилищни кредити в
съответната валута не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните. Кредиторът уведомява кредитополучателя за новия
размер на БЛП за жилищни кредити и датата, от която той е в сила, чрез
обявяването му на видно място в банковите салони. Договорените надбавки не се
променят. Съгласно чл. 10 от споразумението, с подписването му
кредитополучателят декларира, че е съгласен и няма каквито и да било претенции
към кредитора по отношение на счетоводните операции, извършени при, по повод и
във връзка с договореностите по същото, вкл. свързани с преоформянето на
кредита по реда на това допълнително споразумение и с въведената поредност при
погасяването му, както и че дава своето неотменимо и безусловно съгласие и
оправомощава кредитора за служебното им извършване.
С допълнително споразумение от 31.05.2014 г. цесионерът,
наречен кредитор, и кредитополучателят констатирали дължими по договора
просрочени главница, лихви, такси и плащания по застраховки, и дължима редовна
главница от 91 359.74 шв. франка. Съгласно чл. 3, страните се съгласяват,
че всички просрочени плащания във връзка с кредита се преоформят от кредитора
от датата на допълнителното споразумение чрез натрупване към редовната усвоена
и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит. С чл. 4,
ал. 1 страните се съгласили, че кредитополучателят ще ползва 6-месечен период
на облекчено погасяване на дълга, считано от следващия падеж, а според ал. 2 на
чл. 4, след изтичане на периода на облекчено погасяване върху дълга се натрупва
начислената, но непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, за което
с подписване на допълнителното споразумение кредитополучателят дава своето
изрично и неотменимо съгласие, оправомощава и възлага на кредитора. Съгласно чл.
5, след изтичане на периода на облекчено погасяване върху общия размер на дълга
и след натрупването на лихвата съгласно предходния член, се начислява годишна
лихва в размер, равен на сбора на действащия към същата дата БЛП на банката за
жилищни кредити в съответната валута плюс договорна надбавка в размер на 1.36 пункта,
като след изтичане на периода на облекчено погасяване до окончателното
погасяване на дълга и всички други разноски, свързани с него,
кредитополучателят погасява дълга на равни месечни вноски, съгласно
Погасителния план. Към датата на допълнителното споразумение БЛП на „Ю.Б.“ АД
за жилищни кредити в швейцарски франк е в размер на 6.95 %. БЛП за жилищни
кредити в съответната валута се определя от управителния орган на банката или
от комитет към управителния орган, като отразява пазарните (бенчмаркови)
лихвени мерители (Софибор, Юрибор, Либор), рисковата премия, приложима за
банката при привличане на финансов ресурс, директните нелихвени разходи на
банката по привличане на финансов ресурс, оценката под формата на лихвена
премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти, както и временните
пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0.50 % на годишна база. БЛП
подлежи на месечно преразглеждане, като при промяна на един или повече от
изброените показатели е налице основание за актуализация на БЛП. Промяната в
БЛП и датата на одобрението на промяната от компетентния орган на банката се
публикуват на интернет страница и обявление за промяната се поставя на видно
място в офисите на кредитора с указания
за датата на влизане в сила на новия размер на БЛП. При промяна на приложимия
към „настоящия договор“ ГЛП вследствие увеличаване на БЛП за жилищни кредити в
съответната валута, кредитополучателят има право в рамките на срок от 3 месеца,
считано от датата на влизане в сила на новия БЛП, да погаси изцяло или частично
кредита, без да дължи таксите съгласно договор за кредит. Съгласно чл. 9 от
допълнителното споразумение, с подписването му кредитополучателят декларира, че
е съгласен и няма каквито и да било претенции към кредитора по отношение на
счетоводните операции, извършени при, по повод и във връзка с договореностите
по същото, вкл. свързани с преоформянето на кредита по реда на това
допълнително споразумение и с въведената поредност при погасяването му, както и
че дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава кредитора за
служебното им извършване. Според чл. 10, с подписване на споразумението към
договор за жилищен кредит HL 37682 кредиторът и кредитополучателят декларират,
че нямат претенции един към друг, произтичащи от или свързани с договора за
жилищен кредит, включително относно начина на формиране и изчисляване на
дължимите от кредитополучателя погасителни вноски и тяхното заплащане от
момента на сключване на договор за жилищен кредит HL 37682, с изключение на
задълженията на кредитополучателя, уговорени с договор за жилищен кредит HL
37682, всички допълнителни споразумения и анекси към него, включително, но не
само за заплащане на погасителните вноски.
С допълнително споразумение от 24.01.2015 г. цесионерът,
наречен кредитор, и кредитополучателят констатирали дължими по договора и
просрочени главница и лихви, и дължима редовна главница от 92 653.28 шв.
франка. Съгласно чл. 5, след изтичане на периода на облекчено погасяване върху
общия размер на дълга след натрупването на лихвата съгласно предходния член, се
начислява годишна лихва в размер, равен на сбора на действащия към същата дата
БЛП на банката за жилищни кредити в съответната валута плюс договорна надбавка
в размер на 1.74 пункта, като след изтичане на периода на облекчено погасяване
до окончателното погасяване на дълга и всички други разноски, свързани с него,
кредитополучателят погасява дълга на равни месечни вноски, съгласно
Погасителния план. Към датата на допълнителното споразумение БЛП на „Ю.Б.“ АД
за жилищни кредити в швейцарски франк е в размер на 6.95 %. БЛП за жилищни
кредити в съответната валута се определя от управителния орган на банката или
от комитет към управителния орган, като отразява пазарните (бенчмаркови)
лихвени мерители (Софибор, Юрибор, Либор), рисковата премия, приложима за
банката при привличане на финансов ресурс, директните нелихвени разходи на
банката по привличане на финансов ресурс, оценката под формата на лихвена
премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти, както и временните
пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0.50 % на годишна база. БЛП
подлежи на месечно преразглеждане, като при промяна на един или повече от
изброените показатели е налице основание за актуализация на БЛП. Промяната в
БЛП и датата на одобрението на промяната от компетентния орган на банката се
публикуват на интернет страница и обявление за промяната се поставя на видно
място в офисите на кредитора с указания за датата на влизане в сила на новия
размер на БЛП. При промяна на приложимия към „настоящия договор“ ГЛП вследствие
увеличаване на БЛП за жилищни кредити в съответната валута, кредитополучателят
има право в рамките на срок от 3 месеца, считано от датата на влизане в сила на
новия БЛП, да погаси изцяло или частично кредита, без да дължи таксите съгласно
договор за кредит. Според чл. 10, с подписване на споразумението към договор за
жилищен кредит HL 37682 кредиторът и кредитополучателят декларират, че нямат
претенции един към друг, произтичащи от или свързани с договор за жилищен
кредит, включително относно начина на формиране и изчисляване на дължимите от
кредитополучателя погасителни вноски и тяхното заплащане от момента на
сключване на договор за жилищен кредит HL 37682, с изключение на задълженията
на кредитополучателя, уговорени с договор за жилищен кредит HL 37682, всички
допълнителни споразумения и анекси към него, включително, но не само за
заплащане на погасителните вноски.
По делото са приети основно и допълнително заключение на
ССЕ, които не са оспорени от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК,
а съдът кредитира като обективни и компетентни. Вещото лице е проследило
извършените промени в размера на ГЛП по процесния кредит, който към датата на
сключване на договора е бил 5.65 %, впоследствие е променян неколкократно, вкл.
увеличаван неколкократно съгласно таблица 2 към основното заключение. Предоставената
на вещото лице от банката Методология за изменение на БЛП по жилищни кредити
включва обективни и субективни показатели, като вещото лице е посочило, че няма
математически алгоритъм, по който банката е определяла стойността на БЛП в шв.
франкове, респ. по който да се определят относителните тегла на компонентите,
съдържащи се в Методологията. При проследяване движението по кредита вещото
лице е изчислило, че получената валутна разлика за периода 10.07.2013 г. –
10.07.2015 г. (за който период е поставена задачата с исковата молба) е 1 541.31
евро, като надплатените от курсови разлики суми по месеци са посочени в таблица
3 от заключението. Видно от таблицата, за м. 07.2015 г. надплатената сума от
курсови разлики е 56.78 евро, а за периода 10.09.2013 г. – 10.05.2015 г. – 1 388.90
евро. Съгласно допълнителното заключение, за периода – 10.07.2013 г. –
10.05.2015 г. реално платената от кредитополучателя възнаградителна лихва по
договора е в размер на 5 865.75 шв. франка, което е по-малко от дължимата
възнаградителна лихва за същия период при първоначално уговорения в договора
ГЛП от 5.65 % - 7 884.45 шв. франка, което се дължи на намаляването на ГЛП
с допълнителните споразумения, по които обаче след изтичане на т.нар. облекчени
периоди на погасяване главницата е увеличавана с прибавяне към нея на лихви по
кредита.
Свидетелката М.П.установява, че е служител в ответната
банка. След справка в системата установила, че тя е работила по кредита на
ищцата, тогава била експерт „Жилищно кредитиране“. Практиката на банката при
сключване на такива договори била договорите да се съгласуват с юристите и се
давали на клиента да се информира и да го прочете. Ако той имал някакви въпроси
ги уточнявали. Промените се съгласували на ниво Централа, на ниво юридически
отдел на банката и на ниво „Финанси“, ако става въпрос за някоя такса.
Разяснявали на клиентите, че имат кредити в различна валута. Разяснявали им, че
ако сключат договор в чужда валута, и вноските трябва да са в същата валута.
Банката организирала доста кампании, в които предлагала условия за
превалутиране, започнали може би след 2009 – 2010 г. В момента често се
случвало да правят промени в договорите за кредит, за 2007 – 2008 г. не си
спомняла.
От правна страна: В практиката на ВКС (решение № 168 от
29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г., ІІ ТО на ВКС, решение № 136 от
20.01.2021 г. по т. д. № 1467/2019 г., ІІ ТО на ВКС, решение № 60079 от
19.01.2022 г. по т. д. № 105/2020 г., І ТО на ВКС и цитираната в тях друга
практика), с която е съобразено и задължителното тълкуване, дадено от СЕС (решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16,
EU: C: 2017: 703, определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, EU: C:
2018: 103, решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13, EU: C: 2014: 282, решение
от 23.04.2015 г. по дело C-96/14, EU: C: 2015: 262, решение от 03.06.2010 г. по
дело C-484/08, EU: C: 2010: 309 и др.) на чл. 3, параграф 1, чл. 4,
параграф 2 и чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани
в чл. 145, ал. 1 и ал. 2 и чл. 146, ал. 1 и ал. 5 ЗЗП, е прието:
Съгласно чл. 4, параграф 2 от Директивата и чл. 145,
ал. 2 ЗЗП, преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва
нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и
възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или
предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен
и разбираем език. В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически
е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на
страната (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове),
уговорена в кредитния договор, но кредитът е остойностен в чуждестранна валута
и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна
валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната (евро) и
връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута (швейцарски франкове).
Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от
кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно
прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора,
и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че
въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи
от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират
изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП.
Относно приложимостта на основанията по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 ЗЗП и чл. 145 ЗЗП спрямо клаузи в договор за
банков кредит, предвиждащи възможност за едностранно увеличаване от страна
на банката на първоначално договорения размер на базовия лихвен процент, както
и до преценката дали при договори за кредит с променлив лихвен
процент методиката на банката кредитор за определяне на базов лихвен процент е
извън договорното съдържание и ако е така, спазено ли е изискването за ясни и
разбираеми клаузи, е формирана константна практика на ВКС, обективирана в решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на
ВКС, ГК, III ГО, решение № 424/02.12.2015 г. по гр. дело № 1899/2015 г. на
ВКС, ГК, IV ГО, решение № 51/04.04.2016 г. по т. дело № 504/2015 г. на
ВКС, ТК, II ТО, решение № 95/13.09.2016 г. по т. дело № 240/2015 г. на
ВКС, ТК, II ТО, решение № 205/07.11.2016 г. по т. дело № 154/2016 г. на
ВКС, ТК, I ТО, решение № 165/02.12.2016 г. по т. дело № 1777/2015 г. на
ВКС, ТК, I ТО, решение № 201/02.03.2017 г. по т. д. № 2780/2015 г. на
ВКС, ТК, II ТО и др. Съгласно тази практика, една договорна клауза е
неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е
индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се
дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията,
макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните
договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип,
въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно
конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Във
формираната постоянна практика е прието, че уговорката в договор за
банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на
договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание
и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства,
които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед
общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016 г. по т. дело № 240/2015 г. на
ВКС, ТК, II ТО, методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти - пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на
договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато
между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на
кредитодателя, т.е. да е налице конкретна формула за определяне на
възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови
сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да
промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато
методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни
правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за
добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение № 205/07.11.2016 г. по т. дело № 154/2016 г. на
ВКС, ТК, I ТО е посочено, че уговорената неиндивидуално в договора
за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката
на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени
предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила
за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното
погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради
което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Прието е, че
разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП изключва неравноправността при
клаузи със смисъла по чл. 143, т. 7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове
сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и
контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори (колебания
на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар),
тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената (лихвата) не
може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им
на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят
изменението на цената (лихвата), а не субективна власт на търговеца или
доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне
запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че
ощетената при увеличение на цената, винаги е по-слабата, потребителят, чиито
права са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при
презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му
поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за
неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното
поле на изключващата неравноправността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, което следва както от целта на
закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП - при клауза в потребителски договор
за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на
промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора“. Посочването като част
от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на
заетите парични средства може да бъде променена, е законово задължение на
банката, произтичащо и от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То е гаранция за възможността
кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл
да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има
предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
В случая ищцата – кредитополучател е
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП, тъй като е сключила през 2008 г. договора
за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, а ответната
банка се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР ЗЗП.
Въз основа на събраните по делото
доказателства настоящият състав намира, че процесните клаузи от договора
за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени
предварително от банката - ответник и ищцата не е имала възможност да влияе
върху тяхното съдържание. Презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, като от ангажираните по
делото доказателства, вкл. от показанията на св. Пейчева не се установява, че
ищцата е имала възможност да изрази становище по съдържанието на договора, вкл.
по процесните клаузи, и да повлияе върху тях. В този смисъл обстоятелството, че
кредитът е отпуснат по молба на ищцата, не обуславя обратния извод.
Клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора за
потребителски кредит, която предвижда, че на кредитополучателя се
предоставя кредит в швейцарски франкове в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 52 000 евро по курс
„купува“ за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване
на кредита, а кредитополучателят се задължава да върне ползвания кредит,
заедно с дължимите лихви, в сроковете и условията на договора, съдържа уговорката
на страните относно предмета на договора. Клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл.
2, ал. 1 и 3 и чл. 6, ал. 1 относно валутата, в която се договаря кредитът,
касаят основния предмет на договора и са ясни и разбираеми, поради което съгласно чл.
145, ал. 2 ЗЗП въпросът относно тяхната неравноправност не следва да бъде
разглеждан. Независимо че договорът за кредит не предвижда възможност
за реално използване от потребителя на чуждестранната валута, кредитът следва
да се погаси в чуждестранната валута, поради което този договор не може да се
приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута (т. 20 от
определението по дело С-119/17 на СЕС), с оглед на което се прилага БЛП на
банката за жилищни кредити в съответната чуждестранна валута - швейцарски франкове.
Поради това въззивният съд намира, че искът за прогласяване нищожност на
клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора за кредит е неоснователен. По изложените
съображения неоснователен е искът за прогласяване нищожност на чл. 6, ал. 2,
изречение първо в частта „швейцарски франкове“.
С клаузите на чл. 6, ал. 2,
изречение второ (в случай че на съответния падеж на погасителна вноска по
главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в
швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или
евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от
банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебно
превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава” на банката
за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването
на настоящия договор дава своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава
банката), чл. 12 (в частта, предвиждаща право на банката с по време на действие
на договора да променя приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или
друга валута при евентуалното му превалутиране), чл. 20, ал. 2 (с подписване на
договора кредитополучателят се съгласява в случаите по ал. 1 банката да
превалутира кредита в евро/лева по обявения курс „купува“ на банката за
швейцарски франкове за датата на превалутирането, както и да прилага по
отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от банката по
реда на чл. 12, ал. 2), чл. 22, ал. 1 (кредитополучателят декларира, че е
запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към
българския лев или евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да
има за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера
на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно
приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че
е съгласен да поеми всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи
от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания
кредит) и чл. 22, ал. 2 (кредитополучателят декларира, че е изцяло запознат и
разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал.
2 и чл. 20 - 22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им), ищцата е
поела за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката
курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро,
които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по
кредита, изразени в лева/евро, като е декларирала, че е запозната и разбира
икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл.
20 - чл. 22 от договора и е съгласна с настъпването им.
Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП предвижда
клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат съставени по ясен
и недвусмислен начин, като съгласно ал. 2 при съмнение относно смисъла на
определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Посочените
по-горе клаузи относно превалутирането при погасяването на кредита по курс
„продава“ на банката за швейцарския франк към лева/еврото и поемането на
валутния риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на
швейцарския франк към лева/еврото не отговарят на изискването за яснота и
разбираемост. Ответната банка не е предоставила на кредитополучателя преди
сключване на договора за кредит в чуждестранна валута достатъчна информация,
която би му позволи да извърши разумна преценка относно икономическите
последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията по кредита, т.е. да
прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си
задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите
си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. Предоставената от
банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува
и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на
дължимите погасителни вноски, изразени в лева/евро в посока на повишаването им,
не води до извод, че потребителят е достатъчно информиран по смисъла на
тълкуването на горепосочените правни норми, дадено от СЕС.
Кредитополучателят - потребител е икономически по-слабата
страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо
банката от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на
степента си на информираност. Поради това ответната банка като икономически
по-силната страна в правоотношението и с оглед на експертната си компетентност
и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк
в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване
на принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна
информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който
националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да
разполага, предвид професионалната й дейност. Липсват доказателства, че банката
е представила на кредитополучателя подобна информация и че му е разяснила
реално икономическите аспекти и рискове от предоставянето на кредит в швейцарски
франкове.
Кредитополучателят не е имал възможност на база на
предоставената му от ответната банка информация относно възможните промени в
обменните курсове да вземе решение, основано на добра информираност, и да
направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи - договор за кредит
при по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск, или договор за кредит при
по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Предвид липсата на информация в
дългосрочен план за промяната в обменните курсове на швейцарския франк, той не
е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху
финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на
договора за кредит в чуждестранна валута, и се е съгласил с установените
предварително от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им,
вкл. на изявленията в чл. 22 от договора, че е „запознат и разбира
икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл.
20 - 22 от договора“.
С непредоставянето на необходимата информация на
потребителя банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на
добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на
неговото изпълнение посочените по-горе клаузи, вкл. на чл. 6, ал. 2 и чл. 22,
са довели до значителна неравнопоставеност между страните. Потребителят не е
защитен и от клаузата на чл. 20 от договора, тъй като упражняването на правото
на превалутиране на кредита е предпоставено от съгласието на банката, която има
противоположни на кредитополучателя икономически интереси и би се съгласила на
превалутиране единствено при неизгоден валутен курс за кредитополучателя. Налице
е значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и
задълженията, произтичащи от договора, тъй като ако банката беше постъпила
добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква, че
относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител би се съгласил с клаузите
за поемане на риска от промяна на посочената чуждестранна валута и понасяне на
вредите от него дори и при индивидуално договаряне. Поради това, че с
посочените клаузи се прехвърля върху потребителя изцяло валутния риск в негова
вреда, се създава значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по договора за кредит по смисъла на чл. 143, т. 18 (в ред. Преди изм.
с ДВ, бр. 57 от 2015 г., относима към момента на сключване на договора).
Съгласно клаузата на чл. 3, ал. 5, изречение първо и
второ от договора, действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на
договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните.
Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и
датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони; Съгласно чл. 6, ал. 3 в случай, че по време на действие на договора
банката промени БЛП за жилищни кредити,
размерът на погасителните вноски, определен в ал. 1, се променя автоматично в
съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на
договора дава своето неотменяемо и безусловно съгласие. Тези клаузи също
са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. С тях промяната на стойността на базовия лихвен процент е предоставена
изцяло на преценката на банката, без да е посочена методика за промяната му,
обосноваваща извод за наличие на основателна причина по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или зависимост от външни фактори
съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което по отношение на тези
клаузи посочените изключения не са приложими. При липса на обвързаност на
изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, не може да се
счете, че кредитополучателят е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина, по който банката може едностранно да промени цената на
предоставената финансова услуга, и следователно не е изпълнено изискването за
добросъвестност. По същите съображения е неравноправна и клаузата на чл. 12 от
договора за кредит, предвиждаща право на банката да променя дължимите
лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20, като измененията в приложимите
лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и
са задължителни за страните по договора. Тази клауза също дава право на банката
да променя приложимите към договора лихви изцяло по своя преценка, без да е
посочена методика за промяната им, поради което съдът я намира за неравноправна
по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Клаузата на чл. 5, ал. 3,
изречение трето от договора, предвиждаща, че договорените надбавки не се
променят, не е неравноправна и в тази част този иск е неоснователен.
За неравноправни съдът намира и клаузата на чл. 12 в частта, предвиждаща право на
банката по време на действие на договора да променя Тарифата за условията,
лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и
клаузата на чл. 20, ал. 1 в частта, предвиждаща задължение на кредитополучателя
при превалутиране на кредита да заплати на банката съответната комисионна,
съгласно действащата към датата на превалутирането Тарифа на банката. В договора
не са посочени никакви критерии, въз основа на които банката има право
да изменя Тарифата си, съответно тези клаузи не отговарят на изискванията за
яснота и разбираемост и същите са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.
11 ЗЗП.
По неоценяемите искове за прогласяване нищожност на
клаузи от допълнителните споразумения:
По делото не се спори, че с
договор за цесия от 30.07.2008 г. вземанията на банката по процесния договор за
кредит са били цедирани на „Б.Р.С.“ АД (сега заличен търговец, чиито
правоприемник е ответната банка), както и че на 20.09.2016 г. вземанията по
договора са прехвърлени обратно на банката от „БРС“ АД. С прехвърлянето на
вземанията по договора за кредит цесионерът не става страна по договора
за кредит и носител на задълженията, макар длъжникът да може да противопостави
на цесионера възраженията си, произтичащи от договора с цедента. С това
прехвърляне „Ю.Б.“ АД не е загубило качеството си на страна-кредитодател по
договора за банков кредит, а цесионерът е придобил само вземането и може да
извършва само действия свързани със събирането на същото, като законът не
изисква той да има качеството на кредитна институция, за да придобие вземането.
Тъй като цесионерът е придобил вземането, той може да сключва с
кредитополучателя споразумения, касаещи съществуването на вземането, неговия
размер, промяна на условията и сроковете за неговото изпълнение, като тези
споразумения ще са действителни, дори и цесионерът да няма качеството на кредитна
институция. Тези споразумения ще обвържат и последващите приобретатели на
вземането, доколкото цесионерът може да извърши последващо прехвърляне на
вземането както на трето лице, така и на първоначалния цедент (така определение
№ 393 от 14.05.2021 г. по гр. д. № 446/2021 г., ІV ГО на ВКС).
Съгласно трайната практика на ВКС (решение №
146/01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. на I ТО, решение №
198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на I ТО, решение №
141/27.02.2020 г. по т.д. № 2245/2018 г. на I ТО, решение №
150/20.03.2020 г. по т.д. № 279/2019 г. на II ТО, решение № 30 от 20.05.2020
г. по т. д. № 739/2019 г. на I ТО, решение № 60160 от 08.06.2021 г. по т.д. №
2751/2019 г. на І ТО и др.), когато отделна клауза от договор, сключен с
потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
спогодбата, основана на такава клауза, също е нищожна по смисъла
на чл. 366 ЗЗД. Този извод е мотивиран със съображения, че
договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени
правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в
първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска
защита, който е недопустим. Едностранно определеният от търговеца размер на
дълга в резултат от прилагането на неравноправна клауза и сключването
впоследствие на спогодба, зачитаща този размер на дълга, представлява спогодба
върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 ЗЗД независимо
от обстоятелството, че основният договор не е обявен за нищожен в неговата
цялост.
В случая процесните допълнителни споразумения са основани
на неравноправните (нищожни) клаузи от договора за кредит, поради което допълнителните
споразумения са нищожни по смисъла на чл. 366 ЗЗД. Поради това атакуваните
клаузи в допълнителните споразумения следва да бъдат прогласени за нищожни. Само
за пълнота въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че на самостоятелно
основание, макар незаявено от ищцата в исковата молба, клаузите от
допълнителните споразумения, с които се уговаря прибавяне към размера на
редовната главница на просрочени задължения за лихва, представлява анатоцизъм
по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само между търговци на
основание чл. 294, ал. 1 ТЗ, и същите клаузи са нищожни и на това
основание.
По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
С оглед нищожността на клаузите за поемане на валутния
риск от потребителя и на вредите, свързани с този риск, сумата, заплатена
вследствие на промяна в ущърб на потребителя на валутния курс на чуждестранната
валута, при който е предоставен кредитът, се явява платена при начална липса на
основание. Съобразно неоспореното основно заключение на ССЕ и таблица 3,
надплатените от курсови разлики суми за периода 10.09.2013 г. – 10.05.2015 г.
са в размер на 1 388.90 евро, а за м. 07.2015 г. - 56.78 евро. Тези искове
са основателни до посочените размери, а доводът в жалбата да не било ясно по
какъв начин районният съд е определил размерите им е неоснователен.
Крайните изводи на
двете инстанции частично не съвпадат, поради което атакуваното основно решение
следва да бъде отменено в частта, с която е прогласена за нищожна клаузата на
чл. 1, ал. 1 от договора в частите, регламентиращи задължение в швейцарски
франкове, както и в частта, с която е прогласена за нищожна клаузата на чл. 6,
ал. 2 в частта на изречение първо „швейцарски франкове“, както и в частта, с
която е прогласена за нищожна клаузата на чл. 5, ал. 3, изречение трето
„Договорените в настоящия договор надбавки не се променят“ и вместо това исковете
за прогласяване нищожност на клаузите в посочените части се отхвърлят. В
останалите допустими части атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
Този изход налага преразпределяне на
разноските за първоинстанционното производство, поради което ще следва да бъде
отменено и определението по чл. 248 ГПК, с което са оставени без уважение
молбите на двете страни за изменение на решението в частта за разноските.
С оглед изхода на спора,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски за първата инстанция над
сумата 2 410 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата следва да бъде
осъдена да заплати на ответника разноски за първата инстанция в размер на още
5.54 лв.
Доводите на страните в частните жалби
съдът намира за неоснователни. Съгласно т. 5 от диспозитива на решение от 16 юли
2020 г. на СЕС по съединени дела C‑224/19 и C‑259/19, член 6,
параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и
принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна
уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху
потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му
били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза
поради неравноправния ѝ характер, като се има предвид, че подобна правна
уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни
предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Същевременно в т. 83 е
разяснено, че при липсата на специална правна уредба на Съюза в тази област,
редът и условията за прилагане на защитата на потребителите, предвидена в
член 6, параграф 1 и в член 7, параграф 1 от Директива
93/13, се уреждат във вътрешния правен ред на държавите членки по силата на
принципа за процесуалната им автономия, като редът и условията обаче не трябва
да са по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни положения
(принцип на равностойност), нито да са определени така, че да правят
практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата,
предоставени от общностния правов ред (принцип на ефективност). В т. 85 по
отношение на принципа на ефективност е посочено, че всеки случай, в който се
поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или
прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като
се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, неговия
ход и особености пред различните национални инстанции. В тази перспектива
следва, ако е необходимо, да се вземат предвид принципите, които стоят в
основата на националната правораздавателна система, като гарантиране на правото
на защита, принципа на правната сигурност и правилното развитие на
производството; В т. 95 отново е посочено, че разпределянето на разноските по
съдебно производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на
процесуалната автономия на държавите членки, при условие че са спазени
принципите на равностойност и на ефективност.
В случая първоинстанционният съд е бил
сезиран с обективно кумулативно съединени искове, от които 20 неоценяеми иска и
четири парични иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. С оглед изхода на спора -
отхвърлен е изцяло един от неоценяемите искове, отхвърлени са изцяло два от
паричните искове и частично са отхвърлени претенциите по другите два оценяеми
иска, съобразно правилата на чл. 78 ГПК, ищцата има право на разноски
съразмерно с уважената част от исковете, а ответникът – съразмерно с
отхвърлената част. Така уредената в българското право отговорност за разноски
не прави нито невъзможно, нито прекомерно трудно упражняването на правата на
ищцата, тъй като разпределянето на съдебните разноски не е обвързано само с
недължимо платените суми, а е съобразено и с предявените искове за нищожност на
договорни клаузи. В този смисъл нормата на чл. 78, ал. 3 ГПК е отражение на
признатата автономия на държавите членки
при разпределяне на разноските по съдебното производство пред националните
юрисдикции, като приложението на същата в случая съдът намира да е в
съответствие с принципите на ефективност и равностойност, съобразени с
цитираното решение от 16 юли 2020 г. на СЕС по съединени дела С-224/19 и
С-259/19.
За неоснователни съдът намира и доводите
на въззивника-ответник в частната му жалба относно начина на разпределяне на
разноските. Противно на поддържаното в тази частна жалба, съдът е сезиран не с
един, а с 20 неоценяеми иска, само един от които се отхвърля изцяло, а както е
посочил и районният съд, при наличието на обективно съединени претенции, без да
е ясно по всеки от исковете какво е уговореното между страните адвокатско
възнаграждение, съдът не е обвързан да приложи минималния праг на
възнаграждение, посочен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
По разноските за въззивното
производство: Предвид изхода на спора и изричните претенции, разноски се
следват и на двете страни.
Доказано направените такива от
въззивника са в размер на 904.33 лв. – държавна такса, и 4 694.06 лв. –
адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено по банков път, видно от
представените фактура и преводно нареждане.
Разноските на ищцата са 1 856 лв. –
за адвокатско възнаграждение във връзка със защитата срещу въззивната жалба, и
200 лв. – във връзка с частната жалба, които са платени в брой съгласно
представената разписка от 04.03.2022 г. В трайната практика на ВКС се приема,
че в производство относно дължимостта и размера
на разноските не се допуска кумулиране на нови задължения
за разноски, поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение – така определение №
393/17.09.2018 г. по ч.гр.д. № 2845/2018 г., ІV ГО, определение №
489/17.10.2017 г. по ч.гр.д. № 3926/2017 г., ІV ГО, определение № 52/19.03.2019
г. по ч.гр.д. № 740/2019 г., І ГО, определение № 75/14.02.2019 г. по ч.гр.д. №
4561/2018 г., ІІІ ГО, определение № 76/14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4562/2018 г.,
ІІІ ГО, определение № 158/08.04.2019 г. по ч.гр.д. № 87/2019 г., ІІІ ГО,
определение № 119/04.07.2019 г. по ч.гр.д. № 1975/2019 г., ІІ ГО и др. Поради
това основателно направените от въззиваемата разноски са в размер на 1 856 лв.
С оглед броя на неоценяемите искове,
обжалваемия интерес по паричните искове от 2 827.50 лв. и изхода на спора,
и при непосочване от страните каква част от възнагражденията е за защита по
неоценяемите и каква – по оценяемите искове, дължимите на въззиваемата разноски
са в размер на 1 171.64 лв., а дължимите на въззивника – 253.37 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решението от 17.10.2020 г., постановено по гр.д. № 49902/2018 г. на
Софийски районен съд, 118 състав в
частта, с която на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП е прогласена
нищожността на чл. 6, ал. 2, изр. първо от договор за потребителски кредит № HL
37682 от 20.06.2008 г. относно израза „Погасяването на кредита се извършва във
валутата, в която същият е разрешен и усвоен“, както и в частта, с която съдът
се е произнесъл по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
недължимо платени суми в резултат неравноправно договаряне за поемане на
валутен риск за периода 10.07.2013 г. – 09.09.2013 г. включително, като
недопустимо.
ОТМЕНЯ решението от 17.10.2020 г., постановено по гр.д. № 49902/2018 г. на
Софийски районен съд, 118 състав в
частта, с която на основание чл.
146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП е прогласена за нищожна клаузата на чл. 1, ал. 1 от договор за потребителски кредит
№ HL 37682 от 20.06.2008 г. в частите, регламентиращи задължение в
швейцарски франкове, както и в частта,
с която е прогласена за нищожна клаузата на чл. 6, ал. 2, изречение първо
относно израза „швейцарски франкове“, както
и в частта, с която е прогласена за нищожна клаузата на чл. 5, ал. 3,
изречение трето от договора - „Договорените в настоящия договор надбавки не се
променят“, както и в частта, с която
„Ю.Б.” АД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на К.Г.К., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски над сумата 2 410 лв., както и ОТМЕНЯ определение № 20045467 от 17.02.2021 г., постановено
по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от К.Г.К., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК ********, искове
с правно основание чл.146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване за нищожни
като неравноправни на клаузата на
чл. 1, ал. 1 от договор за
потребителски кредит № HL 37682 от 20.06.2008 г. в частите, регламентиращи задължение в швейцарски франкове, клаузата
на чл. 6, ал. 2, изречение първо относно израза „швейцарски франкове“, както и клаузата
на чл. 5, ал. 3, изречение трето от договора - „Договорените в настоящия
договор надбавки не се променят“.
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 17.10.2020 г., постановено по гр.д. №
49902/2018 г. на Софийски районен съд, 118 състав в обжалваните части, с които е признато за установено по
предявените от К.Г.К., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК ********, искове с
правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП, че клаузите на чл. 3, ал. 5, изречение
първо и второ, чл. 6, ал. 2, изречение второ, чл. 6, ал. 3, на чл. 12, на чл.
20 и на чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от сключения между тях договор за потребителски
кредит № HL 37682 от 20.06.2008 г., са нищожни като неравноправни, както и в частите, с които са признати
за нищожни клаузите на чл. 4 от допълнително споразумение от 18.03.2009 г.; на
чл. 3 от допълнително споразумение от 29.04.2010 г.; на чл. 5, на чл. 6, ал. 2
и на чл. 10 от допълнително споразумение от 13.05.2011 г.; на чл. 3, на чл. 4,
ал. 2, на чл. 5, на чл. 9 и на чл. 10 от допълнително споразумение от
31.05.2014 г., и на чл. 3, на чл. 5 и на чл. 10 от допълнително споразумение от
24.01.2015 г., както и в частите, с
които „Ю.Б.” АД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на К.Г.К., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 1 388.90 евро, представляваща
завишената стойност на погасителни вноски по договор за потребителски кредит №
HL 37682 от 20.06.2008 г., събрана от банката въз основа на нищожно
неравноправно договаряне за поемане на валутен риск от потребителя за периода
от 10.09.2013 г. до 10.05.2015 г., както и сумата 56.78 евро за месец юли 2015
г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 27.07.2018 г., до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.Г.К., ЕГН **********,***,
на основание чл. 78 ГПК сумата 1 171.64 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА К.Г.К., ЕГН **********,***, да
заплати на „Ю.Б.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78 ГПК сумата от още 5.54 лв., представляваща разноски за първоинстанционното
производство, и сумата 253.37 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните части, с които исковете с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД са отхвърлени, решението по гр.д. № 49902/2018 г. на Софийски районен
съд, 118 състав е влязло в сила.
Решението в частта му по неоценяемите искове подлежи на касационно
обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му, а в частта му по осъдителните искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е окончателно не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.