№ 14814
гр. София, 08.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело
№ 20221110166491 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на М. и Д. срещу нт, с която са
предявени кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
222, ал. 3 КТ за сумата в размер на 20 785,80 лева, представляваща непогасен остатък от
дължимо обезщетение при прекратяване на трудов договор № РД 12-653/31.08.2021 г., по
силата на който ищецът е заемал длъжността „директор“, след като е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 05.12.2022 г. до окончателно плащане, както и иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 837,21 лева - обезщетение за забава за периода от
10.06.2022 г. до 05.12.2022 г.
Ищецът твърди, че се намирал в трудово правоотношение с ответника въз основа на
трудов договор № РД 12-653/31.08.2021 г., по силата на който заемал длъжността
„директор“ при ответника. Твърди, че посоченият трудов договор бил прекратен със заповед
№ РД 12-331/28.04.2022 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ, като към този момент ищецът
бил придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, но въпреки отправена до
ответника покана да му бъде изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, плащане не
последвало. Поддържа, че впоследствие със заповед № 12/29.06.2022 г., ответникът
прекратил и трудовия му договор, по силата на който заемал длъжността „актьор“ с брутно
трудово възнаграждение в размер на 2966,59 лева, като ответникът му изплатил
обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в общ размер на 29 665,90 лева, изчислено съобразно
възнаграждението му за длъжността „актьор“ за срок от 10 месеца съобразно приетото в
КТД. Счита, че дължимото му се обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ следва да бъде определено
въз основа на брутното му трудово възнаграждение по трудовия договор, по който е заемал
длъжността „директор“, тъй като именно към момента на прекратяването на договора
ищецът вече е бил придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. По така
изложените доводи предявява разглеждания иск, с който претендира разликата между
действително дължимото му се обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ и платеното такова от
ответника, заедно с обезщетение за забава.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът нт оспорва предявените искове, като счита същите
за неоснователни. Поддържа, че в периода от 01.09.2016 г. до 28.04.2022 г. между страните
1
били налице две трудови правоотношения, като по едното ищецът заемал длъжността
„актьор“, а по другото – длъжността „директор“, като в посочения период ищецът се
намирал в неплатен отпуск по правоотношението, по което заемал длъжността „актьор“.
Счита, че обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ се дължи единствено при прекратяване на
основното трудово правоотношение с ищеца за длъжността „актьор“. Отделно от това
твърди, че в качеството му на директор ищецът няма основание да претендира и да се
ползва от увеличения размер на обезщетението съгласно КТД от 2021 г., доколкото същият
е бил страна по договора и работодателят не е имал задължение да заплаща обезщетение от
десет брутни заплати. Оспорва и получаването на приложената към исковата покана за
изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. По така изложените доводи моли
предявените искове да бъдат отхвърлени.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства -
заповед № 372 от 06.07.1978 г., заповед № 32 от 24.01.1982 г. ищецът се намирал в трудово
правоотношение с ответника, по което заемал длъжността „актьор“. Съгласно заповед за
отпуск № 114/31.08.2016 г. на ищеца било разрешено ползването на неплатен отпуск,
считано от 01.09.2016 г. за времето на мандата „Директор на НТ „Иван Вазов“.
От представеното по делото споразумение № РД 12-598 от 01.09.2016 г., сключено
между Министерството на културата и ищеца се установява, че със същото ищецът е
назначен на длъжността Директор на нт – София за срок от 5 години – до 01.09.2021 г.
Впоследствие между посочените лица е сключен нов трудов договор № РД 12-
653/31.08.2021 г., с който ищецът се е задължил да изпълнява длъжността „Директор на нт –
София, считано от 01.09.2021 г. до заемане на длъжността въз основа на конкурс. Съгласно
заповед за отпуск № 101/01.09.2021 г. е разрешено да се продължи ползването на неплатен
отпуск от ищеца съгласно горепосочената заповед за отпуск № 114/31.08.2016 г., считано от
01.09.2021 г. за срок от една година.
От приетата по делото заповед № РД 12-331 от 28.04.2022 г. на министъра на
културата се установява, че трудовото правоотношение на ищеца, по което е заемал
длъжността „директор“ в Народния театър е прекратено, считано от 28.04.2022 г. поради
постъпване на работа на служителя, който е спечелил конкурса за заемане на длъжността.
Със заповедта е разпоредено изплащането на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за
неизползван платен годишен отпуск за 2021 г. и за 2022 г.
По делото е представена и заповед № 12 от 29.06.2022 г. на директора на Народния
театър, с която прекратява трудовия договор с ищеца за длъжността „актьор“, на основание
чл. 328, ал. 1, т. 10, вр. чл. 326, ал. 2 КТ поради придобиване право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст. Със заповедта е разпоредено на ищеца да се изплати
обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, вр. чл. 32, ал. 2 от КТД в размер на 10 брутни заплати,
обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазен срок на предизвестие в размер на брутното му
трудово възнаграждение за един месец и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван
платен годишен отпуск за шест работни дни за 2022 г.
Между страните не се спори, а и от събраните по делото писмени доказателства се
установява, че на ищеца е изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 29 665,90
лева, като с доклада по делото това обстоятелство е отделено за безспорно и ненуждаещо се
от доказване. В проведеното по делото открито съдебно заседание за безспорно и
ненуждаещо се от доказване е отделено и обстоятелството, че последното получено от
ищеца брутно трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец, докато е заемал
длъжността директор е в размер на 5079,26 лева. При това положение и на основание чл.
153 ГПК съдът приема посочените обстоятелства за установени.
Между страните не е спорно и обстоятелството, а и събраните доказателства сочат, че
към момента на издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на
ищеца за длъжността „директор“ – 28.04.2022 г. същият е бил придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
2
следното:
Основният спорен по делото въпрос е относно размера на дължимото се на ищеца
обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото
правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право
на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от
2 месеца, а ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10
години трудов стаж през последните 20 години – на обезщетение в размер на брутното му
трудово възнаграждение за срок от 6 месеца, като обезщетение може да се изплаща само
веднъж.
Следователно приложимата в случая хипотеза на чл. 222, ал. 3 КТ изисква
кумулативното наличие на следните три предпоставки: 1. трудовото правоотношение на
работника или служителя да е прекратено, като е без значение от кого, на какво основание и
по какъв начин, 2. работникът или служителят да е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, без да е необходимо именно на това основание да е
прекратено трудовото му правоотношение и 3. работникът или служителят да е работил при
същия работодател през последните 10 или повече години от трудовия му стаж (в този
смисъл и Решение № 60233 от 4.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 724/2021 г., IV ГО). От
редакцията на разпоредбата е видно, че фактическият състав, който поражда за работодателя
задължение за плащане на гратификацията по чл. 222, ал. 3 КТ включва два позитивни
елемента - прекратяване на трудовото правоотношение и придобито право на пенсия за
осигурител стаж и възраст и един негативен - плащането се дължи само веднъж, т. е.
работникът или служителят преди това да не е получавал гратификацията. Правото на
увеличения размер на гратификацията е обусловено от един допълнителен критерии -
работникът или служителят да е придобил последните 10 години трудов стаж при един и
същ работодател, преди прекратяване на трудовото правоотношение. Преценката за наличие
на предпоставките се извършва от работодателя, която на общо основание подлежи на
съдебен контрол.
Съществено значение от предпоставките, формиращи фактическия състав на
обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ има именно предпоставката за еднократност на
обезщетението, което се изплаща само веднъж, при настъпване на посочените в правната
норма условия - прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или
служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст се придобива само веднъж, съответно обезщетението по чл.
222, ал. 3 КТ може да се получи само веднъж - при възникване на правото за пенсия. Налице
е съвпадение между точния разум и текста на правната норма, която не е повлияна от други
(странични) норми, които да изменят приложното й поле, в резултат на което, работникът
или служителят следва да реализира правото си на обезщетение при този работодател и по
това правоотношение, при действието на което е възникнало правото му на пенсия, респ.
плащането по чл. 222, ал. 3 КТ се дължи от работодателя при прекратяване на трудовото
правоотношение, при когото първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен
стаж и възраст. Ако впоследствие работникът или служителят отново постъпи на работа,
независимо дали се е пенсионирал, при следващото прекратяване на трудовото
правоотношение, той няма право на това обезщетение. Претенцията спрямо работодателя,
при когото правото е първоначално възникнало обаче се запазва на общо основание. От този
работодател работникът или служителят може да търси гратификацията по общия ред, стига
да не е погасена по давност. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в Решение
№ 15 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2520/2015 г., III ГО, Решение № 235 от 3.07.2014 г.
на ВКС по гр. д. № 969/2014 г., IV г. о. и Решение № 270 от 24.03.2014 г. на ВКС по гр. д. №
1296/2013 г., III ГО и др., като в последното изрично е посочено, че самият принцип на
еднократност на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, изрично регламентиран и включен в
хипотезиса на нормата произтича от това, че работникът или служителят придобива право
на пенсия веднъж и това право възниква към определен момент. Той може да го реализира
спрямо този работодател и то по това правоотношение при действието на което е
възникнало правото.
3
В разглеждания случай между страните не се спори, че към момента на прекратяване
със заповед № № РД12-331/28.04.2022 г. на трудовото правоотношение на ищеца по
трудовия договор от 31.08.2021 г., по което ищецът е заемал длъжността директор, същият е
бил придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Не се спори, а и от събраните
по делото писмени доказателства се установява наличието на предпоставката ищецът да е
работил при ответника през последните 10 или повече години от трудовия му стаж през
последните 20 години. При това положение се налага извод, че са налице всички
кумулативни предпоставки за дължимостта на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ –
посоченото трудовото правоотношение с ищеца е прекратено, ищецът е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст и е работил при същия работодател през последните
10 или повече години от трудовия му стаж, като не се твърди и не се установява към
момента на прекратяване на посочения трудов договор на ищеца вече да е било изплатено
обезщетение на разглежданото основание. Следователно работодателят дължи заплащане на
обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение на ищеца за
срок от 6 месеца, определено съобразно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ, а именно
съобразно полученото от ищеца брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ
месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение (в случая за месец
март 2022 г.) или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово
възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Не налагат извод в обратен смисъл
възраженията на ответника за наличие на друго трудово правоотношение между страните,
доколкото вземането за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ възниква в момента, в който се
осъществят предпоставките на чл. 222, ал. 3 КТ и в разглеждания случай, това е към
момента на издаване на заповед № РД 12-331 от 28.04.2022 г., с която е прекратено
трудовото правоотношение, по което ищецът е заемал длъжността „директор“.
При съвкупната преценка на доказателства по делото обаче не се обуславя извод за
дължимост на обезщетението в размер по-голям от определения в закона такъв за срок от
шест месеца. Неоснователно е наведеното в тази връзка твърдение на ищеца, че такова му се
дължи за срок от 10 месеца, позовавайки се на Колективния трудов договор. По делото е
приет, неоспорен от ищеца, Колективен трудов договор № РД-022 от 05.04.2021 г., сключен
между нт и Синдикалното дружество към Съюза на артистите в България (САБ) при нт,
съгласно чл. 32, ал. 1 на който при прекратяване на трудовия договор, след като работникът
или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, той има право
на обезщетение за трудов стаж, както следва: 1. до 10 години – брутното му трудово
възнаграждение за 2 месеца и т. 2 над 10 години – брутното му трудово възнаграждение за 6
месеца.. В чл. 32, ал. 2 КТД е прието, че при работа през последните 10 години преди
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, в театри или други културни
институции, работодателят дължи обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ за срок от 6 месеца. При
финансова възможност на работодателя обезщетението може да достигне брутното му
трудово възнаграждение за 10 месеца в случай, че трудовият стаж е над 15 години в този
театър. В действителност по делото се установява към момента на придобиване на правото
на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ ищецът има трудов стаж в театъра над 15 години, но при
тълкуване на уговореното между страните в КТД съобразно чл. 20 ЗЗД, като се търси
действителната обща воля на страните, се налага извод, че за работодателя не е предвидено
задължение да заплаща обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на
служителя за 10 месеца, а е предвидена единствено възможност за това размерът на
обезщетението да достигне брутното трудово възнаграждение за 10 месеца. За разлика от
уговореното в чл. 32, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 КТД, където е предвидено задължение на
работодателя да изплаща обезщетение в посочените размери при наличие на посочените
предпоставки, то в чл. 32, ал. 2, изр. 2 на КТД дължимостта, определянето и размерът на
същото е по преценка на работодателя в зависимост от финансовата му възможност. Друг
извод не се налага от представената по делото служебна бележка от 12.05.2022 г., издадена
от председателя на Съюза на артистите в България, доколкото в частта касаеща правото на
обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ същата не удостоверява факти, а възникване на права,
произтичащи от многостранен договор. Преценката за наличие на такива обаче следва да се
извърши от съда въз основа на събраните по делото доказателства, включително и въз
основа на самия КТД и служебната бележка не може да замести преценката на съда дали
съществува такова право или не. Ето защо доколкото по делото не са ангажирани други
4
надлежни доказателства, установяващи предвидено задължение на работодателя за заплати
обезщетение в размер по-голям от предвидения такъв в разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ,
която е и възпроизведена в чл. 32, ал. 1, т. 2 от приетия по делото КТД, се налага извод, че
на ищеца се дължи обезщетение именно в размер на брутното му трудово възнаграждение за
6 месеца. Както бе посочено, същото следва да бъде определено по правилото на чл. 228, ал.
1 КТ съобразно полученото от ищеца брутно трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или
последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение,
доколкото друго не е предвидено. В разглеждания случай в проведеното по делото открито
съдебно заседание е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството,
че последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение за последния пълен
отработен месец, докато е заемал длъжността директор е в размер на 5079,26 лева.
Следователно дължимото на ищеца обезщетение за срок от 6 месеца възлиза на сумата в
размер на 30 457,56 лева. Между страните не се спори, а и от представените по делото
доказателства се установява, че ответникът е изплатил на ищеца обезщетение по чл. 222, ал.
3 КТ в размер на 29 665,90 лева, което следва да бъде приспаднато от дължимото такова в
общ размер на 30 475,56 лева. При това положение дължимият от ответника остатък възлиза
на сумата в размер на 809,66 лева, до който размер предявеният иск се явява основателен и
следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 20 785,80 лева искът е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД:
По така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже настъпване на падежа на
главното задължение и изпадане на ответника в забава, а в тежест на ответника е да
установи погасяване на дълга в срок.
Съгласно чл. 228, ал. 3 КТ обезщетенията, дължими при прекратяване на трудовото
правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през
който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен
друг срок. След изтичане на този срок се дължи обезщетението заедно със законната лихва.
В разглеждания случай трудовото правоотношение е прекратено на 28.04.2022 г.,
поради което ответникът е следвало да изплати на ищеца обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ
най-късно до 31.05.2022 г. Следователно ответното дружество е изпаднало в забава за
изплащане на обезщетението и дължи заплащането му заедно със законната лихва, считано
от 01.06.2022 г. до датата на подаване на исковата молба - 05.12.2022 г. Ищецът претендира
такова от по-късен момент – 10.06.2022 г., поради което с оглед диспозитивното начало
обезщетение за забава следва да се присъди за претендирания период от 10.06.2022 г. до
05.12.2022 г. Определено по реда на чл. 162 ГПК върху установения дължим размер за
главница от 809,66 лева същото възлиза на сумата в размер на 40,26 лева, до който размер
акцесорният иск по чл. 86 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен, а за разликата
до пълния предявен размер от 837,21 лева – отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът,
който претендира такива за платено адвокатско възнаграждение в размер на 2346 лева.
Определено съразмерно на уважената част от исковете дължимите разноски в полза на
ищеца възлизат на сумата в размер на 91,21 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски съразмерно на
отхвърлената част от исковете, като претендира такива за платено адвокатско
възнаграждение в размер на 3205,20 лева с включен ДДС. Ищецът релевира възражение за
прекомерност на същото, което съдът намира за основателно. Същото следва да бъде
намалено до минимума предвиден в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения от 2815,29 лева с включен ДДС. Следователно определено
съразмерно на отхвърлената част от исковете, дължимите в полза на ответника разноски за
платено адвокатско възнаграждение възлизат на сумата в размер на 2704,63 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка
на СРС дължимата държавна такса в размер на 34 лева, определена съразмерно на
уважената част от исковете.
5
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА нт, с БУЛСТАТ , и седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Дякон
Игнатий“ № 5, да заплати на М. и Д., ЕГН ********** и адрес гр. София, ж.к. „Дианабад“,
бл. 17, ет. 3, ап. 9, на основание чл. 222, ал. 3 КТ сумата в размер на 809,66 лева,
представляваща непогасен остатък от дължимо обезщетение при прекратяване на трудов
договор № РД 12-653/31.08.2021 г., по силата на който ищецът е заемал длъжността
„директор“, след като е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със
законната лихва от 05.12.2022 г до окончателно плащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата в размер на 40,26 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 10.06.2022 г. до 05.12.2022 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в
размер на 91,21 лева - разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска за заплащане на
обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ за разликата над уважения размер от 809,66 лева до пълния
предявен размер от 20 785,80 лева, както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
уважения размер от 40,26 лева до пълния предявен размер от 837,21 лева.
ОСЪЖДА М. и Д., ЕГН ********** и адрес гр. София, ж.к. „Дианабад“, бл. 17, ет. 3,
ап. 9, да заплати на нт, с БУЛСТАТ , и седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Дякон Игнатий“ № 5, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 2704,63 лева –
разноски по делото.
ОСЪЖДА нт, с БУЛСТАТ , и седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Дякон
Игнатий“ № 5, да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6
ГПК сумата в размер на 34 лева - държавна такса.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6