Разпореждане по дело №401/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 145/18.01.2010 г., постановено по гр. д. № 584/2009 г. Kърджалийският районен съд е отхвърлил предявения от „Б. П. Б.” , със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „В.” № х, ЕИК ххххххххх установителен иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, предявен при условията на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК – след като е била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист (по реда на чл. 418, ал. 1 от ГПК) в полза на ищеца срещу П. Г. П. с ЕГН *, с адрес гр. К., бул. „Б." № хх, вх. „х”, . х, ап. хх, като впоследствие изпълнението е било спряно по реда на чл. 420 от ГПК. С подадената искова молба ищецът е поискал от съда да бъде признато за установено по отношение на ответника, че съществува негово (на ищеца) вземане срещу същия ответник, за: сумата от 1893,84 лева, представляващи просрочена главница по Договор № *64/29.11.2006 г. между банката и П. за издаване и обслужване на международна кредитна карта „Visa Classic” при промоционална програма “Cash back”; сумата от 4,27 лева - просрочени лихви за периода от 10.12.2007 г. до 15.05.2008 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК - включително по същия договор; сумата от 36,76 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 16.04.2008 г. до 15.05.2008 г. включително по същия договор; сумата от 241,53 лева – такси по чл. 8, ал. 4 от посочения договор; законната лихва върху горепосочената сума от 1893,84 лева от 15.05.2008 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 43,53 лева – разноски за заплащане на държавна такса и издаване на изпълнителен лист. Първоинстанционният съд е счел, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК и към датата на издаване на тази заповед – съответно 15.05.2008 г. и 17.05.2008 г. – не e било налице такова годно за принудително изпълнение вземане на ищеца срещу ответника, застъпвайки становището, че срокът на горепосоченият договор не е изтекъл към тези дати, а отпуснатият на ответника кредит е можел да стане изискуем преди края на срока на договора (която дата според първоинстанционния съд е най-рано 29.11.2008 г.), само ако е било налице изискуемото от договора условие за писмено уведомяване на ответника от страна на банката, като ищецът не бил доказал изпълнение на това условие. Освен това с обжалваното решение районният съд е осъдил ищеца да заплати на ответника направените по делото разноски.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът „Б. П. Б.” , който е подал въззивна жалба срещу същото решение. В жалбата е изложено твърдение за недопустимост на обжалваното решение. Твърди се, че основанието, поради което районният съд е отхвърлил иска, не е релевирано като възражение от ответника П., поради което първоинстанционният съд бил нарушил принципа на диспозитивното начало, установен в ГПК.

Въззивният жалбоподател твърди още, че обжалваното решение е и неправилно, считайки, че ответникът, като не бил направил възражение за липса на предсрочна изискуемост, бил признал наличието на такава относно вземането. Счита още, че обжалваното решение било вътрешно противоречиво. Сочи, че в мотивите на обжалвания акт било отбелязано това, че „претендираните суми от банката-ищец са дължими от ответника, но съгласно условията на договора, по който ответникът има задължение да обслужва кредита, което не изпълнява”, както и това, че „съдът изцяло възприема заключението на вещото лице” (съгласно което към 17.05.2008 г. – датата на издаване на заповедта за незабавно изпълнение – от страна на ответника няма погасена сума във връзка с исковата претенция), а пък в диспозитива, въпреки това, е отхвърлил иска, поради което твърди, че решението на районния съд е необосновано и вътрешно противоречиво.

Въз основа на горното, жалбоподателят прави искане първоинстанционното решение да бъде обезсилено като недопустимо, а ако този довод не бъде възприет от въъзивния съд, то да бъде отменено като неправилно.

В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемата страна П. Г. П.. В отговора са релевирани твърдения за недопустимост на въззивната жалба като просрочена, евентуално – за неоснователност на същата. Твърди се, че не е налице нарушение на диспозитивното начало при постановяване на атакувания съдебен акт. Въззиваемата страна счита, че първоинстанционното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

В съдебно заседание пред въззивния съд въззивният жалбоподател, редовно и своевременно призован, се представлява от процесуален представител по пълномощие. Същият поддържа подадената въззивна жалба.

Въззиваемата страна, редовно и своевременно призована, не се явява лично, като се представлява от процесуален представител по пълномощие. Последният поддържа становището, направено с отговора на въззивната жалба. Застъпва становището, че когато се касае за задължения, установени в писмен договор, съдът винаги следва да мотивира съдебният си акт въз основа на този договор, както е направил първоинстанционният съд. Иска присъждане на разноски.

В срока, определен от съда при условията на чл. 149, ал. 3 от ГПК, е постъпило писмено становище от въззивния жалбоподател чрез процесуалния му представител. В същото становище са доразвити посочените по-Òоре аргументи относно недопустимост, евентуално – неправилност на обжалваното решение. Иска се присъждане на разноски.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по повод и във връзка с подадената жалба, констатира:

Подадената въззивна жалба е допустима, но по същество е неоснователна. След като извърши служебна проверка съобразно изискванията на чл. 269, изр. 1 от ГПК, съдът намира, че постановеното решение на РС – Кърджали е валидно и допустимо. Същото е и правилно.

Със споменатото по-горе заявление, входирано с вх. № 2413/15.05.2008 г. на РС – Кърджали, въззивният жалбоподател е поискал издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу въззиваемата страна П. П. относно изброените вземания по посочения договор между банката и ответника, както и направените във връзка с това заявление разноски в размер на 43,53 лева, а също и издаване на изпълнителен лист относно тези вземания. Искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист се основава на извлечение от сметка. Такава заповед е издадена на 17.05.2008 г., а на 19.05.2008 г. е издаден и изпълнителен лист. Впоследствие, както също вече беше посочено, П. П. е възразил срещу заповедта и е поискал спиране на изпълнението, което искане е било уважено от страна на съда по реда на чл. 420 от ГПК.

Искът правилно е квалифициран от първоинстанционния съд като такъв с правно основание чл. 240 от ЗЗД вр. чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. В подадената искова молба ищецът твърди, че на 29.11.2006 г. между него и ответника е сключен горепосоченият договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта „Visa Classic” при промоционална програма “Cash back”. Твърди още, че споменатите по-горе суми по договора и разноски по заповедното производство са дължими от ответника и не са изплатени включително до момента на изготвяне на исковата молба. Въз основа на това иска съдът да признае за установено, че П. Г. П. дължи на ищеца горепосочените суми.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва изцяло предявения иск. Твърди, че не дължи тези суми, тъй като бил погасил – на 16.04.2008 г. – всички свои задължения по договора, във връзка с които е издаден изпълнителният лист.

По делото е приложен Договор № *64, сключен на 29.11.2006 г. между ищеца и ответника за издаване и обслужване на международна кредитна карта „Visa Classic” при промоционална програма “Cash back”. По силата на същия договор банката-ищец е издала на ответника (картодържател по договора) кредитна карта с кредитен лимит от 2000 лева. Видно от отделните клаузи на договора, картодържателят е поел задължение да обслужва кредита като заплаща определени вноски, включително такси и лихви. В Раздел VI на договора (чл. 21 – чл. 23) е уредена възможността за предсрочна изискуемост на отпуснатия кредит по картата, като чл. 21 изрично е предвидил като условие за настъпване на такава изискуемост наличието на писмено уведомление от банката до картодържателя; в текста на чл. 22 от договора е посочено, че при изтичане на срока му усвоените суми по кредита стават незабавно изискуеми. Съгласно чл. 27 от договора същият влиза в сила с получаване на картата от картодържателя и изтича два месеца след изтичане срока за валидност на същата карта.

Съгласно приложеното по делото извлечение с дата 15.05.2008 г. от сметка № *288000, издадено от банката, към същата дата ответникът дължи по гореописания договор общата сума от 2176,40 лева, от които: 1893,84 лева като главница; 4,27 лева като лихви; 36,76 лева като наказателни лихви по чл. 15, ал. 2 от договора; такси в размер на 241,53 лева.

По делото са приложени месечни извлечения за транзакциите по кредитната карта с дати на издаване от периода месец декември 2006 г. – месец май 2008 г., както и такива от месеците юли и септември 2008 г., издадени от банката за П. П.. Съгласно същите картодържателят е усвоявал суми по картата, извършвал е и отделни погасявания. Всички погасявания в месечните известия са отбелязани с текст „ПОГАСЯВАНЕ-БЛАГОДАРИМ ВИ!”. Във всички месечни извлечения фигурира забележката, че задълженията по кредитната карта могат да бъдат погасявани във всеки клон на банката или с превод по сметка BG41PIRB*5237, BIC код PIRBBGSF. В извлеченията от периода декември 2006 г. – април 2008 г. като кредитен лимит е посочена сумата от 2000 лева. Съгласно месечното извлечение с дата 09.05.2008 г. на 16.04.2008 г. са извършени три транзакции в размери съответно 1893,84 лева, 4,27 лева и 241,53 лева, като за всички тях в графа „описание” е посочено „ПОГАСЯВАНЕ-БЛАГОДАРИМ ВИ!”. В последното споменато извлечение кредитният лимит е посочен като 0 лева. Също като 0 е посочен кредитният лимит и в извлеченията от месеците юли и септември 2008 г.

Съгласно приетото от първоинстанционния съд заключение на ССчЕ погасяванията, посочени в извлечението от 09.05.2008 г., са прехвърлени от собствения паричен ресурс на банката, с което служебно е погасено задължението по кредитната карта и кредитът е трансфериран от „редовен” в „съдебен”; към 15.05.2008 г. чрез вътрешнобанкови транзакции е погасено задължение от 2176,40 лева. Няма погасена сума от страна на картодържателя във връзка с исковата претенция (нито към 15.05.2008 г., нито към 17.05.2008 г.). Споменатото трансфериране чрез вътрешнобанкови транзакции е следното: 1893,84 лева, представляващи главница по горепосочения договор, прехвърлени от сметка IBAN BG**1 (вътрешна сметка на банката) по сметка BG41RIRB*0051; 39,91 лева лихви по същия договор (4,27 лева редовна + 36,76 лева наказателна лихва), прехвърлени от споменатата по-горе вътрешна сметка IBAN BG**1 отново по сметка BG41RIRB*0051; 241,53 лева такси по чл. 8, ал. 4 от договора, прехвърлени от 0138-AACVL5-006 пак по сметка BG41RIRB*0051. Вещото лице е дало заключение, че горните суми съответстват на задълженията на картодържателя към датата на изготвяне на експертното заключение – 13.10.2009 г. Разпитано в съдебно заседание, вещото лице поддържа даденото заключение. Уточнява, че не се е запознало със сметката, извлечението от която е послужило за издаване на гореспоменатата заповед за незабавно изпълнение. Сочи това, че по сметката, посочена в гореописаните месечни извлечения за погасяване на вноските, няма постъпили суми от картодържателя. Сочи още и това, че от всички клонове на „Б. П. Б.” в централното управление били изпратени в електронен вариант данни за всички вноски, направени на каса, въз основа на които данни вещото лице е констатирало, че няма извършени плащания на каса от картодържателя.

По делото са представени 3 извлечения от сметки в „Б. П. Б.”. Същите първоначално са представени във вид, съдържащ изрази на чужд език и в тях фигурират номера съответно 0138-AACVL5-301, 0138-AACVL5-004 и 0138-AACVL5-351. От страна на първоинстанционния съд с протоколно определение е указано на ищеца, че следва тези извлечения да се представят преведени на български език. Относно същите извлечения е открито споменатото по-горе производство по оспорване. В молбата, изходяща от същата Б., за приемане на извлеченията, вече с превод на български език, е посочено, че се представят три, докато в действителност са представени 4 извлечения и същите се отнасят за сметки с вътрешнобанкови номера 0138-AACVL5-301, 0138-AACVL5-004 и 0138-AACVL5-351, като в три от самите извлечения е посочено, че се отнасят до сметка с вътрешнобанков номер 0138-AACVL5-006, а в четвъртото – за сметка с вътрешнобанков номер 0138-AACVL5-004. В едно от тези извлечения е отбелязано „-1893,84” в графа „сума”, в графа „валута” е отбелязано „BGN”, като счетоводна дата и дата вальор е посочено 16.04.2008 г., а в графа „основание” е посочено „Вътрешна сметка Dt *288000, П. П., *, съдебна процедура”. В друго от извлеченията при същите данни относно валута, дати и основание е налице посочване на сума „-4,27”. В единственото извлечение с посочен вътрешнобанков номер 0138-AACVL5-004 отново при същите данни за валута, дати и основание фигурира сума „-241,53”. Във всичките извлечения като титуляр е посочен П. Г. П., а, от друга страна, е отбелязано, че същите са вътрешнобанкови. Посочените номера на сметките (включително и във вариантите, съдържащи изрази на чужд език) по никакъв начин не кореспондират с номерата на сметките, за които се отнася протоколното определение на районния съд, с което банката е била задължена да представи съответните доказателства. Така ищецът не е изпълнил определението на съда.

По оспорването на истинността на изброените в предходния абзац извлечения първоинстанционният съд не се е произнесъл нито с нарочно определение, нито с решението си. Настоящият съдебен състав обаче може само да констатира т¯ва обстоятелство, доколкото не е налице жалба в съответния смисъл. Непроизнасянето не е направило решението недопустимо (още по-малко нищожно), за да има въззивната инстанция възможност да следи служебно за тази нередовност. Посочената липса на произнасяне обаче не е довела до неправилност на решението, още повече, че въпросните извлечения на първо място не са официални документи и нямат материална доказателствена сила и, на второ място, същите не следва да бъдат кредитирани предвид изложените в предходния абзац несъответствия.

Настоящият съд изцяло кредитира представените като писмени доказателства по делото месечни извлечения относно транзакциите по кредитната карта. Действително, същите нямат характер на официални документи с присъщата им материална доказателствена сила. Съдържанието на тези документи обаче не е оспорено от ответника (част от тях са и представени от ответника) и освен това същото съдържание напълно кореспондира със заключението на вещото лице по назначената от първоинстанционния съд експертиза. Въпреки това се налага да бъде отбелязано, че е налице процесуално нарушение, изразяващо се в това, че в някои (тези от по-ранен период) от месечните извлечения фигурират текстове на чужд език (като използвана азбука и/или съдържание) относно името на картодържателя и адреса му и относно основанието на сумите, изписани под сумите на теглене по картата. Макар и изписано с латински букви е очевидно, че е изписано името на картодържателя П. П. и адрес в гр. Кърджали, а – що се отнася до основанието на сумите, посочени под сумите на теглене по картата, то е видно от извлеченията с по-късна дата, че при всяко теглене банката начислява такса във връзка със самото теглене и то в едни и същи спрямо отделните периоди размери в зависимост от теглената сума; така например таксата при изтегляне на 400 лева е винаги в размер на 6 лева, а тази при изтегляне на 200 лева е винаги 3 лева. Поради тези съображения посоченото нарушение не се явява съществено и не следва същото да стане причина съответните писмени доказателства да не бъдат кредитирани в тази им част.

Следва да бъде кредитиран и приложеният договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта „Visa Classic” при промоционална програма “Cash back”. Ответникът изрично е признал за наличието на такъв. Същият освен това, както ще бъде отбелязано по-долу, съдържа и неизгодни за представилата го страна факти.

Настоящата съдебна инстанция изцяло кредитира приложените и описани по-горе заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, издадения изпълнителен лист и възражение от ответника П.. Същите не са оспорени от страните и притежават материална и формална, съответно – само формална доказателствена сила, а освен това и кореспондират с останалия доказателствен материал.

Въззивният съд кредитира частично заключението на споменатата ССчЕ – относно извършените вътрешнобанкови транзакции и трансформирането на кредита от „редовен” в „съдебен”, както и относно липсата на заплащане на суми от страна на ответника. В тази си част същото заключение е логично и обосновано и е дадено от компетентно лице. Експертното изследване е проведено с необходимата пълнота. Направените фактически изводи кореспондират и с представените по делото като писмени доказателства и кредитирани от настоящата инстанция месечни извлечения (относно транзакциите по картата) и договор. Съвсем правилно, предмет на експертното изследване е била сметката, по която е следвало да се погасяват задълженията по кредита при избор от страна на длъжника на безкасов начин на погасяване, а не сметката, от която е направено извлечението, послужило за издаване на заповедта по чл. 418 от ГПК. Тази сметка единствено има значение за отговора на въпроса дали такива – по банков път – погасявания са били извършвани. Картодържателят не е следвало да погасява задълженията си по тази сметка, от която е направено извлечението, послужило за издаване на заповедта по чл. 418 от ГПК; какъв е характерът на последната спомената сметка, дали и доколко е отговарящо на действителното положение съдържанието на въпросното извлечение от същата е отделен въпрос, който ще бъде засегнат по-долу. Евентуалното погасяване по касов път също е изследвано от вещото лице и видно от заключението такова погасяване липсва. Единствената част от заключението, която не следва да бъде кредитирана, е тази, която се отнася до задълженията на ответника по процесния договор към датата на изготвяне на заключението на вещото лице, доколкото в тази си част същото заключение представлява източник на правна, а не на фактическа информация.

Само за уточнение е необходимо да бъде отбелязано това, че заключението на вещото лице и изложеното от него при изслушването му в съдебно заседание, относно липса на погасяване от страна на картодържателя, се отнася не до пълната липса на каквото и да било погасяване на задълженията на картодържателя, а се отнася за липсата на погасяване във връзка с исковата претенция, т. е. – за сумите, изтеглени от картата, във връзка с чието погасяване е спорът между страните. Безспорно се установява по делото, че картодържателят е извършвал погасявания в предишни периоди.

Съвсем правилно първоинстанционният съд е приел, че доказателствената тежест за установяване на фактите, обуславящи твърдяното от ответника погасяване, е именно за последния. Действително, такова доказване не е проведено успешно от негова страна и този извод настоящата инстанция прави въпреки изложеното по-горе относно това, че не следва да бъдат кредитирани представените от банката извлечения от сметки. Видно е от представеното месечно извлечение с дата 09.05.2008 г., че въпреки погасяването, на което се позовава ответникът, кредитният лимит е 0. Същото важи и за извлеченията от юли и от септември 2008 г. В последните две извлечения липсват каквито и да било суми, начислени като такси и лихви. Липсват и отбелязани транзакции. Настоящият съдебен състав, като съобрази тези обстоятелства и като взе предвид заключението на ССчЕ, намира, че въпросните три извлечения не само че не доказват наличието на погасяване от страна на ответника на съответните дължими суми, а и представляват доказателство за обратното. Впрочем, в този смисъл са и съжденията на районния съд. Във всички предходни месечни извлечения този кредитен лимит е бил обозначаван като 2000 лева. Това показва, че данните в графата по принцип не следва да се приемат като такива за оставащия кредитен лимит (в доста от месеците той е бил достигнат), а за този, който е валиден към съответния момент като сума. Тогава би било съвсем необяснимо, ако въпреки пълното погасяване, както твърди ответникът, в същото извлечение, в което е отбелязано (според ответника) пълно погасяване едновременно с това е посочено, че кредитният лимит е нулева сума. Отбелязаната по-горе липса на начислени такси и възнаградителни лихви в извлеченията от юли и от септември същата година говори отново за верността на един такъв извод, а именно – че кредитът е трансфериран в „съдебен”, защото иначе банката би продължила да начислява такива такси и лихви. Нулевата сума на задължението съгласно същите извлечения е обяснима именно с трансферирането на задължението като „съдебно”, в който смисъл е и заключението на вещото лице. Действително, това са косвени доказателства, които обаче в своята съвкупност и при съотнасянето им към другите доказателства по делото, водят до единствения извод, че извършеното на 16.04.2008 г. погасяване на задълженията по издадената на ответника кредитна карта не е извършено от/ в полза на същия този ответник, а е направено именно служебно от банката. Що се отнася до израза „ПОГАСЯВАНЕ-БЛАГОДАРИМ ВИ!”, то наличието му в извлечението от май 2008 г. само по себе си не може да бъде извод за извършено от картодържателя погасяване и може да бъде обяснено с обстоятелството, че издаването на извлеченията (видно от самите приложени по делото извлечения) е автоматизирано.

В контекста на изложеното по-горе относно извлеченията, чието представяне с превод на български език е било указано от страна на първоинстанционния съд, следва да бъде обсъдено и поведението на банката-ищец и по специално – приложението на разпоредбата на чл. 161 от ГПК във връзка с неизпълнението на протоколното съдебно определение. Видно от текста на чл. 161 от ГПК поведението на страната в този случай следва да бъде преценено с оглед обстоятелствата по делото. При такава преценка, извършена от настоящия съдебен състав, особено като се има предвид изложеното относно доказателственото значение на приложените месечни извлечения, а и като се има предвид това, че от страна на ищеца са допуснати очевидни технически грешки при представяне на изисканите доказателства, се стига до извода, че поведението на съответните лица, представляващи банката, в случая не следва да влече след себе си приемане доказването на дадени обстоятелства, относно чието доказване тази страна е създала пречки, още повече, че това поведение очевидно не носи белезите на умишлено създаване на пречки.

Извлечението от сметката, послужило за издаване на споменатата заповед, не следва да бъде кредитирано. Вземането, посочено като дължимо в това извлечение, в действителност не е било дължимо към 15.05.2008 г., от която дата е извлечението. Изводите, направени от първоинстанционния съд относно липсата на предсрочна изискуемост следва да бъдат споделени напълно. В обсъжданото извлечение е посочено задължение за картодържателя за главници, лихви и такси, каквото би било то, ако беше налице условието на чл. 21 от процесния договор относно изпращане на уведомление до този картодържател. Изпълнението на това условие нито е твърдяно от жалбоподателя, нито пък са представени каквито и да било доказателства за него. Само при изпълнение на това условие от страна на ищеца, последният можеше да претендира изискуемост към 15.05.2008 г. (съответно – към 17.05.2008 г. и към 19.05.2008 г.) на така посоченото в това извлечение задължение. Поради липсата на твърдения в такъв смисъл от страна на ищеца не е било налице задължение за първоинстанниония съд да даде указание в тази насока по реда на чл. 146, ал. 2 от ГПК.

В връзка с изложеното в предходния абзац, доводът на въззивния жалбоподател относно наличие на нарушение на диспозитивното начало при постановяване на първоинстанционното решение, което начало е установено с разпоредбата на чл. 6 от ГПК, не следва да бъде споделен. Необходимо е изрично да се посочи, че за да бъде уважен даден иск, освен доказване на твърдяните от съответния ищец обстоятелства, на които той основава иска си, е необходимо самото наличие на тези обстоятелства да обосновава правен извод, съответстващ на искането, отправено до съда. Никакво нарушаване на диспозитивното начало не е налице в случая. Съдът не е излязъл извън рамките на защитата, която се търси от него. Въз основа на фактите, твърдяни от ищеца и приети за доказани от първоинстанционния съд, този съд е направил правни изводи, различаващи се от тези на същия този ищец. Установеното в ГПК диспозитивно начало по никакъв начин не ограничава решаващия съд да направи – въз основа на твърдяните от страните и доказани факти – правни изводи, различаващи се от тези, които се релевират от съответната страна. Няма как при положение, че даден договор не представлява основание за наличие на дадено вземане по същия договор или за неговата изискуемост и съдът достигне до такъв правен извод, същият този съд да признае за установено обратното. В случая процесуалното поведение на ответника е без никакво значение. Самите фактически твърдения на търсещия съдебната защита ищец водят до правни изводи, несъвместими с исковата претенция и това е извод по съществото на спора, съответно – първоинстанционният съд го е направил именно в акта си по същество.

Във връзка с релевираните твърдения за неправилност на първоинстанционното решение не може да бъде споделено становището на жалбоподателя, че след като ответникът не бил възразил срещу предсрочната изискуемост на кредита, а се бил позовавал на извършено плащане, то било налице признаване от негова страна на това обстоятелство. За да има правнорелеванто признаване на права или факти, това признаване трябва да е изрично. Законът не е установил презумпция за признаване поради липса на възражение, която да намери приложение в процесния случай. Дори и да беше налице такова признаване, то същото не би могло само по себе си да доведе до признаване и от съда на съответното вземане. Това е така, тъй като съдът не би могъл да признае за установено наличието на дадено вземане, при положение, че такъв правен извод не следва от приетите за доказани факти. В конкретния случай въззивният жалбоподател претендира, че ответната страна е признала дадено право (на предсрочна изискуемост на кредита), а не факти. Дори когато се касае за признаване на факти обаче, съдът пак не следва да преценява признанието безкритично, а по реда на чл. 175 от ГПК, т. е. – с оглед на всички обстоятелства по делото.

Релевираното от въззивния жалбоподател твърдение за неправилност на решението във връзка с наличие на противоречие между мотиви и диспозитив също не е основателно. Наличието на неизпълнение на клаузи от договора, включително относно погасяването на кредита, не означава, че същият автоматично става предсрочно изискуем, както беше изложено по-горе. Първоинстанционният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че претендираните суми от ищеца са дължими при условията на процесния договор, като е посочил, че към датата на издаване на заповедта за незабавно изпълнение срокът на този договор не е изтекъл, а условията за предсрочна изискуемост не са настъпили. Дори действително да беше налице противоречие в мотивите, това само по себе си не би могло да доведе до отмяна на обжалваното решение като неправилно; напротив – крайният извод на съда е правилен и почива на доказателствата по делото.

Видно от всичко изложено по-горе, първоинстанционният съд, от една страна не е нарушил принципа на диспозитивното начало, установен в чл. 6 от ГПК, поради което обжалваното решение е допустимо, а, от друга страна, е направил изцяло правилни както правни, така и фактически изводи, поради което същото решение е правилно. Това налага от страна на настоящата инстанция да бъде потвърден обажлваният съдебен акт.

Във връзка с изложеното в предходния абзац следва въззивният жалбоподател да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна направените от нея разноски по въззивното производство, които – съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие от 15.03.2010 г. – представляват адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.

Ето защо и на основание чл. 272 вр. чл. 269 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 145/18.01.2010 г. на Районен съд – Кърджали, постановено по гр. д. № 584/2009 г. по описа на същия съд.

ОСЪЖДА „Б. П. Б.” , със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „В.” № х, ЕИК хххххххх, да заплати на П. Г. П. с ЕГН *, с постоянен адрес гр. К., бул. „Б.” № хх, вх. „х”, . х, ап. хх, с посочен по делото адрес гр. К., ул. „О.П.” № хх, бл. „О.г.”, вх. „х”, . х, ап. хх, сумата от 500,00 /петстотин/ лева, представляваща разноски по въззивното производство.

Настоящото решение може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република Б. чрез Окръжен съд - Кърджали в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките на чл. 280 от ГПК.

На основание чл. 422, ал. 3 вр. чл. 245, ал. 3 от ГПК, при влизане на решението в сила, делото да се докладва на РС – Кърджали с оглед обезсилване на издадения по гр. ч. д. № 286/2008 г. по описа на същия съд изпълнителен лист и за предприемане на действия по прекратяване на изпълнителното производство съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Председател: Членове: 1/ 2/