Р Е Ш
Е Н И Е
№ 1698
гр. Перник, 21.01.2019г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Районен съд – гр. Перник, Гражданска
колегия,
VІІІ-ми състав, в открито
съдебно заседание на двадесети декември две хиляди и осемнадесета година, в
състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Яна Филипова
при
секретаря Катя Василева, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 1939
по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е
по искова молба от „МОСТ ФИНАНС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД против В.Г.А.
с искане да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищцовото
дружество сумата общо в размер на 942.42 лева, от която сумата в размер на 454.60 лева, представляваща непогасена главница по сключен с „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД Договор за потребителски заем ***,
ведно със законна лихва за забава върху главницата от подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 04.08.2017г., сумата в
размер на 265.40 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 21.09.2012г. до 05.07.2013г. и сумата в
размер на 204.42 лева, представляваща неустойка за забава за периода от
15.02.2013г. до 01.08.2017г., които вземания са прехвърлени от „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД на ищеца по силата на договор за цесия, за които суми е издадена Заповед
за изпълнение № 4228/07.08.2017г. по гр.д. № 5074/2017г. по описа на Районен съд –
гр. Перник, която е връчена на длъжника по реда и при условията на чл. 47, ал.
5 ГПК.
Ответникът
в
законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК, чрез назначения му по реда
на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адвокат С., оспорва предявените искове
по основание и размер. В подадения отговор се сочи, че ищецът не е материално
правно легитимиран да претендира заплащане на процесните вземания, тъй като В.Г.А.
не е надлежно уведомен за сключеното между „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС“ ЕАД и
„МОСТ ФИНАНС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД съглашение за прехвърляне на вземанията по Договор
за заем № *** Особеният представител поддържа, че
процесното съглашение е нищожно, тъй като заемодателят не е изпълнил
задължението си да предостави информация на потребителя позволяваща на
последния да направи избор дали да встъпи в правоотношението. При условията на
евентуалност е направено възражение за погасяване по давност на претендираните
вземания.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и
възраженията на страните, приема от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове по реда на чл. 415 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
В доказателствена тежест на ищеца по
предявения иск с правно основание чл. 240,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД е да установи
при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: наличие на
валидно сключен договор за потребителски кредит с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД, елемент от съдържанието на който да е задължението
на ответника да заплати сумите, предмет на договора, изпълнение на задължението
на заемодателя да предостави уговорената парична сума, настъпила изискуемост на
задълженията на кредитополучателя, за които се поддържа, че не са изпълнени и
настъпило частно правоприемство на страната на кредитора основано на
прехвърляне на процесното вземане чрез действителен договор за цесия и че
предишният кредитор – цедент е уведомил ответника за прехвърляне на вземането.
В доказателствена тежест на ищеца по
предявения иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно
доказване следните обстоятелства: съществуването на валидно поето договорно задължение за възнаградителна
лихва, размерът на вземането, както и настъпила изискуемост.
В доказателствена тежест на ищеца по
предявения иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно
доказване следните обстоятелства: валидно главно задължение, чието забавено изпълнение се твърди, както
и валидно договорени акцесорни задължение за заплащане на неустойка в размер на
законната лихва и размерът на вземането.
От представения по делото Договор за потребителски заем ***
се
установява, че между „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС“ ЕАД и В.Г.А. е възникнало облигационно
правоотношение, по силата на което дружеството е предало, като съгласно абзац
последен от графа „Удостоверявания“ на документа съглашението случи за разписка
за получената сума, на ответника сумата в размер на 600 лева, която последният
се е задължил да върне съгласно представения погасителен план на четиридесет и
две седмични вноски от 21.09.2012г. до 04.07.2013г. при годишен процент на
разходите от 641.66 % и годишен лихвен процент от 211.71 %. От приетия договор
се установява, че общият размер на сумата, която заемателят следва да заплати
на заемодателя сумата в размер общо на 1260 лева.
Договорът за потребителски заем е
сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. В
договора и погасителния план обективиран в съглашението се съдържат условия за
издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя,
периодичността и датите на погасителните вноски и общия размер на тези плащания
и общата стойност на кредита. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният
процент на разходите, който е фиксиран, начинът на усвояване, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита,
предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, както и
условията за прекратяване на договора. Предоставянето, респ. получаването на
предварителна информация е удостоверено в абзац последен от графа „Удостоверявания“ на документа,
което обстоятелство е признато от ответника с поставянето на подпис на договора
за паричен заем. В допълнение следва да се посочи, че непредоставянето на
предварителна информация по договора /преддоговорна информация/ е основание за
налагане на санкции по съответните административно-наказателни разпоредби на
ЗПК и ЗЗП, но не води до недействителност на сключения договор.
Страните са уговорили, че при забава на
плащането, на която и да е погасителна вноска, кредитополучателят дължи на
кредитодателя неустойка в размер на законната лихва за всеки ден забава,
считано от датата на настъпване на просрочието до неговото погасяване.
От представения по делото Договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015г. ведно с Приложение № 1 към същия се установява, че „БНП
ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС“ ЕАД е прехвърлило на ищцовото дружество вземанията, произтичащи
от Договор
за потребителски заем *** По делото е представено уведомление с
изх. № 91 – УП – Ц7 – 0681/23.10.2015г. отправено от цедента съвместно с
цесионера до ответника за настъпилото частно правоприемство на страната на кредитора.
Съгласно разясненията дадени с Решение №
123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. по описа на ВКС, ІІ ТО и Решение №
3/16.04.2014г. по т. д. № 1711/2013г. по описа на ВКС, І ТО, постановени по
реда на чл. 290 ГПК, / в редакцията на процесуалния закон преди
измененията обнародвани с ДВ бр. 86/27.10.2017г./ следва да се приеме, че
получаването на уведомление от цедента, като приложение към исковата молба на
цесионера, съставлява надлежно уведомяване на длъжника и поражда за същия
правните последици на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Уведомлението за настъпило частно
правоприемство на страната на кредитора се счита за достигнало до знанието на
длъжника и при връчване на исковата молба и приложенията по реда на чл. 47 ГПК,
поради следните съображения:
Установената в нормата на
чл. 47, ал. 5 ГПК фикция, съгласно която съобщението се смята за връчено с
изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината, се
прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес
и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички
положения в тази хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за
редовно връчени. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни книжа чрез
залепване на уведомление ответникът се счита призован и уведомен за
образуваното срещу него производство с изтичането на предвидения в чл. 47, ал.
2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в рамките на този срок за
получаване на книжата. Затова и по силата на визираната разпоредба в процесния
случай преписите от исковата молба с приложенията към нея, в частност
изявлението от кредитодателя-цедент, обективирано в уведомителното писмо за
извършената цесия, се презумира да са получени от ответника, а не от назначения
му особен представител. Изходящото от кредитодателя-цедент уведомление,
представено с исковата молба на ищеца-цесионер и достигнало до ответника с
извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Следователно от датата на връчване исковата молба
и приложенията на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК – 26.04.2018г. е
изпълнена разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и извършеното прехвърляне на
вземането е съобщено на длъжника. В подкрепа на изложеното е и Решение
№ 56/23.02.2018г. по въз.гр.д. № 670/2018г. по описа на Окръжен съд – гр.
Перник.
От приетата по делото съдебно –
счетоводна експертиза, заключението по която съдът цени като обективно и
компетентно дадено, се установява, че размерът на непогасената главница по
процесния договор за кредит възлиза на 454.60 лева, а незаплатената възнаградителна
лихва за периода на договора възлиза на 265.40 лева. Вещото лице разяснява, че неустойката
за забава за периода от 15.02.2013г. до 01.08.2017г. възлиза на сумата в размер
на 204.42 лева.
Съдът намира, че неоснователно ищцовата
страна се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на процесните вземания
за главница и възнаградителна лихва, поради следните съображения:
Предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от
страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята на
падеж и представлява различен юридически факт. Това е моментът, от който
кредитът се счита за предсрочно изискуем. Съобразно т.18 от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК, постановено по някои
спорни въпроси на заповедното производство ако предсрочната изискуемост е
уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява
по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено, като
кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й, в който смисъл е и
Решение № 64/09.02.2015г. постановено по гр. д. № 5796/2014г. по описа на ВКС,
IV ГО.
Фактическият състав на предсрочната
изискуемост включва два
елемента: 1./ настъпване на фактическите обстоятелствата водещи до изменението
на срока на договора и даващи право за обявяването на договора за предсрочно
изискуем и 2./ уведомяването на длъжника за това след като тези фактически
обстоятелства са настъпили. Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост
на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за
предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то само, ако
към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на
преимуществото на срока. В случая по делото не се установява заемополучателят
да е бил уведомен за настъпването на предсрочната изискуемост след неплащане на
четири седмични вноски.
Независимо от изложеното, доколкото към
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение всички
седмични вноски по съглашението са с настъпил падеж, то предявеният иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 99 ЗЗД е изцяло основателен.
Общественият интерес от осигуряване на
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи
служебно за противоречие с добрите нрави на
договорите,
в какъвто смисъл е и утвърдената съдебна практика намерила израз в Решение №
229/21.01.2013г. по т.д.№ 1050/2011г. по описа на ВКС, II ТО и т. 3 на
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС.
За извършване на преценка дали уговорката
за заплащане на възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, следва да се съобразят конкретните данни по производството, в
който смисъл е и Решение № 61/21.10.2015г. постановено по т. д. № 894/2014г. по
описа на ВКС, I ТО.
Приема се, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва), в които смисъл са и Решение №
906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003г. по описа на ВКС, II ГО, Решение
№ 378/18.05.2006г. постановено по гр. д. 315/2005г. по описа на ВКС, II ГО и Определение № 901/10.07.2015г.
по гр. д. 6295/2014г. по описа на ВКС, IV ГО.
Предвид изложеното съдът намира, че
уговореният годишен лихвен процент в размер на 211.71 % противоречи на добрите
нрави. С оглед характера на предоставяната по договора услуга, следва да се
приеме, че уговорката за заплащане на възнаградителна лихва в сочения размер не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите. Предвид изложеното и при съобразяване на
заплатената от ответника в срока по договора възнаградителна лихва в размер на
394.60 лева, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД е изцяло неоснователен.
За пълнота на изложението е необходимо
да бъде отбелязано следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 153 ГПК
съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се
отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между
тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по
силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 ГПК се сочат от страните по делото, като
това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които
са от значение за спорното право.
В случая ответникът не е направил
възражение за прихващане /приспадане/ на платените суми за възнаградителна
лихва. Независимо от обстоятелството, че съдът приема, че потребителят не дължи
заплащане на посоченото вземане, той няма как да приспадне от дължимите суми
платените доброволно суми. Същите суми биха могли да бъдат приспаднати само при
наведено в срока за отговор възражение за прихващане на недължимо платени суми,
каквото в случая липсва. Съдът не може да основава решението си на
обстоятелство, което ответникът не е заявил като възражение срещу иска в
отговора на исковата молба. В нито един момент до приключването на съдебното
дирене /не само в срока за отговор по чл. 131 ГПК/ ответникът е направил
възражение за приспадане на платените суми за възнаградителна лихва. В подкрепа
на възприетото схващане са Решение № 42/12.02.2013г. по гр. д. № 701/2012г. по
описа на ВКС, І ГО и Решение № 154/24.08.2016г. по гр. д. № 3848/2015г. по описа
на ВКС, ІV
ГО.
Съгласно чл. 92, ал.1 ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи да обезщетение на вредите от
неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Освен обезпечителната и
обезщетителната функция неустойката изпълнява и наказателна функция, тъй като
кредиторът е в правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са
настъпили или когато размерът й надхвърля този на вредите. Посочените норми
имат диспозитивен характер. Доколкото липсват конкретни предписания, страните
са свободни сами да изберат начина на определяне на неустойката, за
неизпълнение на кое договорно задължение се уговаря и в какъв размер – като
глобална сума или като част /най-често процент/ от главното задължение, както и
да определят сроковете и начина на плащането й.
В разглеждания случай предмет на
спора е неустойка за забавено изпълнение от страна на заемателя да погасява в
срок седмичните погасителни вноски по процесния договор за кредит. Поначало
неустойката за забава обезщетява вредите на кредитора за периода на
неизпълнение на задължението от страна на длъжника. Времето, през което ще се
начислява неустойката е поставено в пряка зависимост от неизправността на самия
длъжник. Забавеното изпълнение предпоставя определяне на неустойката за период
и до размер, които биха могли да се ограничат единствено от погасяването по
давност на претенцията с оглед разпоредбата на чл. 111, б.”б” ЗЗД. Съгласно
разясненията дадени с Тълкувателно решение № 1/2009г. по описа на ОСТК непосочването
в договора на краен срок, до който се дължи неустойката не нарушава
общоприетите принципи за добросъвестност в гражданските и търговските
взаимоотношения, а по-скоро стимулира длъжника за точното изпълнение на
договорните му задължения. Уговореният размер на неустойката не излиза извън
присъщите обезпечителната и обезщетителната функция, доколкото същия възлиза на
законната лихва.
Предвид изложеното съдът намира, че
исковата претенция с правно основание чл. 92, ал.1 ЗЗД е доказана по основание
и размер.
Направеното в
срока по чл. 131 ГПК възражение за погасяване по давност на процесните вземания
е частично основателно, поради следните съображения:
Погасителната давност
е фактически състав, включващ период от време, през който носителят на едно
субективно материално право бездейства, който състав поражда правото на
задълженото лице да се позове на давността и да откаже изпълнение. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД
давността започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта на
вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните за главница),
давността тече от деня на падежа. Вноските по процесния договор за кредит не са
периодични плащания по смисъла на Тълкувателно решение № 3/2011г. на ОСГТК,
поради което се погасяват по давност с изтичане на общия пет годишен срок от
настъпване на изискуемостта им, в какъвто смисъл са изложени в Решение №
261/12.07.2011г. по гр.д. № 795/2010г. по описа на ВКС, ІV ГО. Предвид изложеното и
при съобразяване на датата, на която е депозирано заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК съгласно разпоредбата на чл. 422,
ал. 1 ГПК ( 04.08.2017г.) намира, че вземанията за главница не са погасени по
давност.
На основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД в
случай, че не бъде споделена тезата на съда за нищожност на уговорената
възнаградителна лихва, неоснователна като погасена по давност би била
претенцията с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
На основание чл. 111, б. „б“ ЗЗД при
съобразяване на датата, на която е подадено заявлението за издаване на
изпълнение, погасени по давност са тези вземания за неустойка за забава, чиято
изискуемост е настъпила преди 04.08.2014г. Предвид изложеното съдът намира по
реда на чл. 162 ГПК, че исковата претенция с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
е основателна за сумата в размер 138.30 лева за периода от 04.08.2014г. до
01.08.2017г., като за разликата до пълния заявен размер от 204.42 лева и за
периода от 15.02.2013г. до 03.08.2014г. е неоснователна като погасена по
давност.
Съгласно указанията дадени в т.12 от
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК, постановено
по някои спорни въпроси на заповедното производство, съдът по предявения по реда на чл. 415 ГПК иск, съобразявайки изхода на
спора разпределя отговорността за разноските, както в заповедното, така и в исковото
производство.
С оглед изхода
на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва да бъдат
възложени направените от ищеца съдебни разноски в заповедното производство
съразмерно на уважената част от вземанията. Сторените от „МОСТ
ФИНАНС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД разноски в заповедното производство възлизат общо
на 75 лева, представляващи заплатена държавна такса за
разглеждане на подаденото заявление в размер на 25 лева и юрисконсултско
възнаграждение на процесуалния представител на страната в размер на 50 лева,
изчислено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 26
от Наредбата за заплащането на правната помощ, като В.Г.А. следва да заплати на
дружеството сумата в размер на 48.10 лева.
Предвид изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати направените от ищеца съдебни
разноски в производството по реда на чл.415 ГПК пропорционално на уважената
част от исковите претенции. Сторените от „МОСТ ФИНАНС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД в
настоящото производство съдебни разноски възлизат общо на сумата в размер на 555
лева, от която сумата в размер на 75 лева довнесена държавна такса за
разглеждане на спора, сумата в размер на 300 лева внесен депозит за назначаване
на особен представител по реда на чл. 47, ал.6 ГПК, сумата в размер на 80 лева
внесен депозит по допусната съдебно – счетоводна експертиза и сумата в размер
на 100 лева юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на
страната, изчислено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, като В.Г.А. следва
да заплати на дружеството сумата в размер на 318.13 лева.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявени обективно кумулативно
съединени искове по реда на чл. 415 ГПК от „МОСТ ФИНАНС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Ситняково“ № 23,
ет. 6 против В.Г.А., ЕГН **********,***, че ответникът дължи на ищцовото дружество на основание
чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД сумата
в размер на 454.60 лева, представляваща
непогасена главница по сключен с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД Договор за потребителски заем
***, ведно със законна лихва за забава
върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК на 04.08.2017г. и на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
сумата в размер на 138.30 лева, представляваща неустойка за забава за периода
от 04.08.2014г. до 01.08.2017г., които вземания са прехвърлени от „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД на ищеца по силата на договор за цесия, за които суми е издадена Заповед
за изпълнение № 4228/07.08.2017г. по гр.д. № 5074/2017г. по описа на Районен съд –
гр. Перник, КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата в
размер на 265.40 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 21.09.2012г. до 05.07.2013г. и предявеният
иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважената част до пълния заявен размер от 204.42 лева и
за периода от 15.02.2013г. до 03.08.2014г.
ОСЪЖДА
В.Г.А., ЕГН **********,*** да
заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София, бул. „Д – р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда
„Лабиринт“, ет.2, офис 4 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 48.10
лева, представляваща сторени съдебни разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА
В.Г.А., ЕГН **********,*** да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Д – р
Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4 на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата в размер на 318.13 лева, представляваща сторени съдебни
разноски в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – гр. Перник в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРИ
ВЛИЗАНЕ В СИЛА на решението, ч.гр. д. № 5074/2017г. по
описа на Районен съд – гр. Перник, да се върне на съответния състав, като се
приложи заверен препис от настоящия съдебен акт.
Районен
съдия:
Дата
на обявяване на Решението:21.01.2019г.
Съдебен
деловодител: