Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, ……...
08.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-г въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и шести юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : СИМЕОН СТОЙЧЕВ
мл.с. СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Стойчев гр.д. № 8067 по описа на
СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ищеца Д.Л.И., ЕГН ********** срещу Решение № 99253/19.04.2019 г. на
СРС, 27 състав постановено по гр.д. № 66382/2018 г., в частта с която съдът е отхвърлил
иска на ищеца за обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 6000 лева до
15 000 лева, като неправилно, тъй като е присъдено обезщетение, което е
занижено по размер и поради това в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД,
не е определено по справедливост. Твърди се, че за неимуществените вреди,
претърпени от Д.И. в резултат на воденото срещу него наказателно производство,
единствено справедливо обезщетение би било в пълния размер, претендирай от него
- 15 000 лева. По така подадената въззивна жалба
ответника П.на Р.Б.не е подала отговор.
Образувано е и по въззивна жалба на ответника П.на Р.Б.срещу същото решение,
в частта му, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца следните суми: - 6 000 лв. (шест хиляди лева), представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на
обвинението му в извършване на престъпление, за което е бил оправдан с Присъда
№ 65/30.06.2014г. по НОХД № 768/2012г. по описа на ОС-Варна, потвърдена с
Решение 137/09.07.2015г. по ВНОХД № 287/2014г. по описа на AC-Варна, влязло в
сила на 29.07.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
20.04.2016г. до погасяването,; -6847,33 лв. (шест хиляди осемстотин четиридесет
и седем лева и тридесет и три стотинки), представляваща обезщетение за
имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на обвинението му в
извършване на престъпление, за което е бил оправдан с Присъда № 65/30.06.2014г.
по НОХД № 768/2012г. по описа на ОС-Варна, потвърдена с Решение 137/09.07.2015г.
по ВНОХД № 287/2014г. по описа на АС-Варна, влязло в сила на 29.07.2015г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.04.2016г. до
погасяването й; сумата от 20лв., представляваща разноски за платена държавна
такса и сумата от 900лв. разноски по делото за адвокатско възнаграждение. Във въззивната жалба се излагат съображения, че не са налице
основания за ангажиране на отговорността на П.на РБ, тъй като не е налице една
от кумулативн изискуемите предпоставки, а именно -
претърпени неимуществени вреди, за които по безспорен и категоричен начин да е
установено, че са в пряка причинно- следствена връзка единствено и само с процесното обвинение. Твърди се, че не става ясно какви са
мотивите на съда, за да присъди сумата от 6000 лв. за обезщетение за
неимуществени вреди, че първоинстанционният съд не в
достатъчна степен е съобразил всички факти, дали отражение върху спорното
правоотношение, че присъденият размер обезщетение надвишава достатъчния и
справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените
неимуществени вреди, че за да може да се ангажира отговорността на държавата по
чл.2 от ЗОДОВ, ищецът следва да е търпял вреди именно в резултат на
осъществената срещу него наказателна репресия в качеството му на обвиняем, а не
е достатъчно само образуваното срещу него наказателно производство. Излагат се
съображения, че съдът не е взел предвид интензитета на извършените процесуално-
следствени действия с ищеца, сочи се, че не са ангажирани доказателства, че
ищецът е претърпял вреди, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди,
което е присъдено, е завишен. Твърди се, че решението е незаконосъобразно и
неправилно и в частта му, с която е уважен искът за сумата от 6500 лева
имуществени вреди, които са се изразили в заплащане на хонорари за адвокатска
защита в наказателното производството, като ищецът е могъл да организира
защитата си и да договаря минималното възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. за
минималния размер на адвокатските възнаграждения /обн.
ДВ бр. 64/23.07.2004 г./.
Евентуално излага искане за намаляване размера на присъденото обезщетение за
неимуществени вреди като завишено, несъобразено с чл. 52 от ЗЗД и установената
съдебната практика по аналогични дела, както и за намаляване размера на
присъдените от първоинстанционния съд разноски
съразмерно с уважената част.
От ищеца е посътпил
отговор на така подадената въззивна жалба, в който се
излагат съображения за правилност на решението в частта, обжалвана от П.на
Република България.
Съдът, като обсъди доводите във въззивните
жалби относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбите са подадени в срок и допустими, а разгледани по
същество са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Съгласно чл.2 ал.1 т.3 пр.2 ЗОДОВ,
държавната отговаря за вреди, причинени от обвинение в извършване на
престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради
това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е
престъпление. Съгласно
разрешенията, дадени в ТР №5 от 15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. №5/2013 г., съдът е легитимиран да представлява
държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на
ЗОДОВ - ДВ, бр.38 от 18.05.2012 г./ само в случаите по ал.1 т.4 и т.5 за
прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни
медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и
за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде
отменено като незаконосъобразно. В останалите хипотези на чл.2 ЗОДОВ, какъвто е
настоящият, пасивно легитимирана да отговаря по тези искове е П.на РБ.
Отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи е обективна, безвиновна - тя отговаря независимо дали вредите са
причинени виновно от длъжностните лица. Съгласно ЗОДОВ, държавата отговоря чрез
органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени
вреди. При обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на
вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение
на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал
риска, в конкретния случай - П.на РБ.
За да бъде ангажирана
отговорността на държавата по чл.2 ал.1 т.3 пр.2 ЗОДОВ, освен наличие на влязла
в сила акт, с който наказателното производство срещу ищеца е прекратено, тъй
извършеното деяние не е престъпление, какъвто в случая безспорно се установи,
че е налице, ищецът следва да докаже и действителното настъпване на вредите,
вкл. и техния размер, както и причинна връзка между вредите и незаконното
обвинение. На репариране подлежат само действително настъпилите вреди - в този смисъл т.11 от ТР №3/22.04.2005 г.
по тълк.д. №3//2004 г. на ОСГК на ВКС.
Размерът на претърпените
неимуществени вреди се определя на базата на критерия за справедливост, като
това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с
преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства, обуславящи размера
на обезщетението. Последното следва да е съразмерно с конкретно претърпените
вреди, като удовлетворява изискването за справедливост. Такива обстоятелства
са: продължителността на наказателното производство, тежестта на
престъплението, за което е обвинението, броя на деянията, по които е било
незаконното повдигнатото обвинение, ограничаването на гражданските права, вида
на мярката за неотклонение и нейния срок, личностните качества на ищеца,
общественото му положение и начина, по който се е отразило обвинението на ищеца
- върху личния, професионалния, обществения му живот, чувствата, честта и
достойнството му, продължителност и интензитет на терзанията. От правно
значение са само действително търпените неудобства в резултат на обвинението.
/В този смисъл Постановления №4/1964 г. и №18/1968 г. на Пленума на ВС; Решение
№344/24.11.2014 г. по гр.д. №2378/2014 г. на ІV ГО на ВКС; Решение
№18/20.02.2014 г. по гр.д. №2721/2013 г. на ІV ГО на ВКС; Решение
№26/04.03.2009 г. по гр.д. №4724/2007 г. на ІІІ ГО на ВКС; Решение
№23/03.02.2009 г. по гр.д. №816/2008 г. на ІІ ГО на ВКС; Решение
№1199/11.02.2009 г. по гр.д. №4997/2007 г. на І ГО на ВКС/.
Безспорно е доказано по делото, че
ищецът вследствие на образуваното срещу него наказателно производство е понесъл
неимуществени вреди, изразяващи се в неудобство, унижение, притеснение и
несигурност.
Повдигането на обвинение срещу някого има
свойството да създаде силни негативни емоции у него, с оглед не само на
потенциалната възможност да понесе предвидената в закона наказателна репресия,
а и относно възможността това да повлияе в отрицателен план на отношенията му с
неговите роднини, приятели и въобще с всички, с които има социални контакти.
По делото са разпитани св. М.и Т.. От показанията на свид. Я.М.се установява, че воденото наказателно производство се е отразило емоционално на ищеца, който спрял да излиза, бил съкрушен, налагало се често да ходи до гр.Варна, а живеел и работил в гр.София, вкл. имал планове да посети ергенско парти на свой приятел в гр.Белград, но поради забраната за напускане пределите на Р.Б.плановете му се осуетили, като допълнително му тежало и това, че в този момент баща му, който бил болен от рак и бил на смъртен одър, като ищецът не искал да натоварва семейството си с този проблем. Накрая воденото дело се отразило и в семейните му отношения с майка му, защото след като баща му починал, последната разбрала впоследствие за наказателното производство и отношенията им се влошили.
От
разпита на другия свидетел А.Т. се установява, че воденото наказателно
производство се е отразило емоционално на ищеца, който се затворил в себе си,
бил притеснен и спрямо него имало резервирано отношение и бил дистанциран.
Поради наложената забрана за напускане пределите на страната не могъл да посети
организирано празненство в гр.Белград по случай сватбата на свидетеля, вкл.
изпитвал неудобства от необходимостта да пътува до гр.Варна във връзка с
делото. Съдът правилно
е оценил, че конкретният психически и емоционален стрес, който ищецът е
изживял, не се отличава с интензитет, който да е значително по-голям от
обичайния за такива хипотези, така и няма данни и за тежки негативни
емоционални, професионални, социални, семейни и здравословни последици, които
да са по-големи от обичайните. Личните впечатления на двамата свидетели са
логични и последователни, изнесените с тях факти относно личните терзания и
преживявания на ищеца са житейски оправдани, предвид ситуацията, в която се е
намирал към този момент.
От ангажираните по делото писмени
доказателства е установено безспорно че на 06.05.2010г. е образувано досъдебно
производство спрямо ищеца и спрямо П.А.М.за престъпление по чл.212, ал.4 ,вр. ал.1 НК, като ищецът е бил привлечен като обвиняем с
постановление от 07.05.2010г., като му е взета мярка за неотклонение „гаранция“
в размер на 1000лв., внесена на 12.05.2010г. съгласно платежно нареждане л.58
по ДП (том I). С постановление на РП - Варна от 11.05.2010 г. му била наложена
мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната“. С
постановление от 02.07.2010г. е бил повторно привлечен като обвиняем за
престъпление по чл.220, ал.2 вр. ал.1 НК, а с
постановление от 23.01.2012г. е бил привлечен за трети път като обвиняем за
престъпления по чл.212, ал.5, вр. ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.4 НК и за
престъпление по чл.314, вр. чл.20, ал.2 НК. На
03.05.2012г. на ищеца, в присъствието на адв. Р., му
е предявено разследването. В ДП ищецът е бил представляван от адв. Р. (пълномощно л.45, л.55 от ДП, том. 1), като по ДП е
бил разпитван на дати 07.05.2010г., 13.05.2010г., 02.07.2010г., 24.03.2011г. и
23.01.2012г., вкл. е участвал в процесуално- следствени действия, така и на
разпит на свидетел пред съдия на 02.07.2010г. От приобщените по делото НОХД №
768/2012г. по описа на ОС- Варна се установява, че с обвинителен акт от
18.06.2012г. са привлечени към наказателна отговорност П.А.М.и Д.Л.И., като И.
е предаден на съд за престъпления по чл.212, ал.5, вр.
ал.1, вр. чл.20, ал.4 НК, за което се предвижда
наказание лишаване от свобода от десет до двадесет години, както по чл.314, вр. чл.20, ал.2 НК, за което се предвижда наказание
лишаване от свобода до две години или пробация. Пред
ОС - Варна, с разпореждане от 22.06.2012г. делото е насрочено за предварително
изслушване на страните, като съдът е потвърдил мерките за неотклонение. По
делото са проведени съдебни заседания на 18.07.2019г., 08.10.2012г.,
26.11.2012г., 22.02.2013г., 23.04.2013г., 04.11.2013г., 19.03.2014г., 29.04.2014г., 27.06.2014г.,
30.06.2014г., в които ищецът се е явявал лично и с адв.
Р.. С присъда № 65/30.06.2014г. по НОХД № 768/2012г. по описа на ОС-Варна,
съдът е признал поде. П.А.М.за виновен по повдигнато от обвинение по чл.212,
ал.4 вр. ал.2, вр. ал.1,
като е бил оправдан в извършване на престъплението в съучастие с Д.Л.И., както
и е бил оправдан по повдигнатото обвинение по чл.314, вр.
чл.20, ал.2 НК. Поде. Д.Л.И. е бил оправдан и по двете обвинения. С определение
от 30.06.2014г. по отношение на Д.Л.И. е била отменена мярката за неотклонение
„парична гаранция“ в размер на 1000лв., като сумата била освободена на 07.07.2014г. По протест на зам. Окръжния прокурор при ОП-Варна
и по жалба на поде. М.срещу постановената присъда било образувано ВНОХД №
287/2014г. по описа на AC-Варна. По молба на адв. Р.,
с определение № 64/24.04.2015г. съдът е отменил мярката за процесуална принуда
„забрана за напускане на пределите на РБ" спрямо ищеца. По делото е
проведени съдебни заседания на 17.04.2015г., 11.06.2015г. в които ищецът се е
явявал лично и с адв. Р.. С решение №
137/09.07.2015г. по ВНОХД № 287/2014г. по описа на AC-Варна съдът е изменил
постановената от ОС- Варна присъда в наказателната й част спрямо поде. М., като
е потвърдил присъдата в останалата й част, вкл. по отношение на оправдаването
на Д.Л.И.. Решението на AC-Варна е било обжалвано единствено от поде. М., като
не е било протестирано по отношение на Д.Л.И.. Същото
е било връчено на 14.07.2015г. на Апелативна П.- Варна.
До момента на приключване на
наказателното производство срещу ищеца, същият е понесъл неимуществени вреди,
изразяващи се в емоционални болки и страдания. Наказателното производство срещу
него от момента на първото му привличане (07.05.2010г.) до окончателното му
оправдаване (09.07.2015г., съответно изтичане срока на обжалване - съобщението
за изготвеното решение е получено от АП- Варна на 14.07.2015г., т.е. решението
спрямо ищеца е влязло в сила на 29.07.2015г.) е изминал период от 5г., 2м. и 22
дни. Ищецът е бил обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление.
При определяне на размера на
обезщетението, съдът съобрази както събраните по делото писмени и гласни доказателства,
така и отзвукът на факта на повдигнато обвинение сред близки и познати на
ищеца, нарушеното спокойствие, засегнатото чувство за справедливост, чест и
достойнство, обидата от приетите във връзка с наказателното производство
действия срещу него. Несъмнено, каквито са и
твърденията на въззивника, съдебното минало на
пострадалия е фактор, който също следва да бъде отчетен при преценка на
личността му, но доколко повдигането на обвинение за деяние, което лицето не е
извършило се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на
контактите и социалния му живот се преценява с оглед конкретиката
на случая. В този смисъл е и решение №112/14.06.2011 г. по гр.д. №3782/2010 г.
на ІV ГО на ВКС.
С оглед на изложеното, съдът счита, че
справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в
размер на сумата от 6 000,00 лв.
Вземането за имуществени вреди не се поглъща от това
за неимуществени вреди, а се определя на основание на реално претърпените
вреди, т.е. на доказаното намаляване на актива на имущественото на ищеца, като
такива вреди могат да бъдат направени разноски по наказателно дело, по което е
постановена оправдателната присъда, както и вреди от неправомерно задържане на
парични суми.
На обезщетение подлежат само действително
претърпените вреди, т.е. действително разходените суми. Разноските, извършени в
наказателното производство, подлежат на репариране, тъй като са пряка и
непосредствена последица от повдигането и поддържането на обвинението.
Адвокатското възнаграждение за защита по наказателното дело се включва в
разноските, които са пряка последица от повдигнатото обвинение и същото подлежи
на възстановяване, но само до разумния и обичаен размер. Съгласно ТР №1/2017 г.
на ОСГК на ВКС, при иск по чл.2 ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско
възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. Предвид това, настоящият съдебен състав
намира, че съдът, който е сезиран с иск по чл.2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение
за имуществени вреди, представляващи разходи за платено адвокатско
възнаграждение в наказателното производство, е компетентен и следва да разгледа
релевираното възражение за прекомерност на това
възнаграждение.
Настоящият съдебен състав намира, че присъденото на
ищеца обезщетение за заплатено
адвокатско възнаграждение за наказателното производство не е прекомерно, с
оглед разпоредбата на чл.12, чл.13 ал.1 т.3 и чл.14 Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, и с оглед фактическата
и правна сложност на производството по процесното
НОХД.
Разноските пред първоинстанционния
съд са правилно определени. Във въззивното
производство въззивникът ищец е представляван от
адвокат, оказал безплатно адвокатска помощ и съдействие по реда на чл. 38 от
Закона за адвокатурата. В този случай, съобразно защитавания интерес в полза на
адвоката следва да се определи възнаграждение в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати.
Съобразно защитавания интерес /обжалваната от ПРБ осъдителна част от
атакуваното решение/ възнаграждението на адвоката възлиза на 915 лева, за която
сума следва да бъде осъдена П.на Р.Б.да ги заплати на адв.
В..
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд, въззивните жалби следва да бъдат оставени без
уважение, а обжалваното решение на СРС – потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 99253/19.04.2019 г. на СРС, 27
състав постановено по гр.д. № 66382/2018 г.
ОСЪЖДА на осн. чл.
38, ал. 2 от ЗА П.на Р.Б.да заплати на адвокат И. ***, сумата от 915 лева за адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.