Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
14.05.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН М.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 1225 по
описа за 2014 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 04.11.2013г. по гр.д. № 3158/2012г. Софийски районен съд, 29
състав отхвърлил предявен от „ОТП Ф.“ ЕАД, ЕИК ********, срещу М.И.А., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ответникът дължи
следните суми: сумата 13 951.03 лв. - главница по извлечение от счетоводни
книги по договор за кредит от 12.04.2006г., и сумата 10 614.02 лв. - лихва
за периода от 16.04.2007г. до 07.04.2011г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 08.04.2011г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по гр.д. № 14816/2011г. на
СРС, 29 състав. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата 1 410 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „О.Ф.Б.“ ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и необоснованост. Неправилно първостепенният съд приел, че
съобщаването на длъжника за цесията от новия кредитор, в качеството му на
правоприемник и пълномощник на цедента, както с изпращане на уведомително
писмо, така и с връчване на препис от исковата молба с доказателствата на
ответника, не се явява в изпълнение на вмененото с чл. 99, ал. 3 ЗЗД
задължение. На основание клаузите на договора за цесия и изрично пълномощно от цедента
„Банка ДСК“ ЕАД, прието като доказателство по делото, ищецът изпратил
уведомително писмо за цесията до длъжника на адрес, предоставен на цесионера от
банката-цедент като актуален. Обратната разписка за получаване на
уведомителното писмо била върната от куриерската фирма с отметка „непълен адрес
на получателя“. Както банката, така и цесионерът не били уведомени от длъжника за
промяна било на постоянен, било на настоящ адрес или адрес за кореспонденция.
Видно от делото било, че длъжникът е променил адреса си, който бил различен от
посочения в договора за кредит и от предоставения на цесионера от банката. Дори
уведомителното писмо за цесията да не е достигнало до длъжника, връчването на
исковата молба с доказателствата на ответника представлявало изпълнение на
изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Връчването на договора за цесия ведно с
приемо-предавателния протокол имали много по-голяма сила от получаване на
уведомително писмо от цесионера, тъй като и двата документа били подписани и
подпечатани от съответни представители на цедента и цесионера. Волята на цедента
за прехвърляне на вземането категорично била достигнала до длъжника, като
правилно СРС посочил, че съобщаването има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение. Неправилен и необоснован бил
изводът на първоинстанционния съд, че „правно релевантно за действието на
цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента, но не и
съобщението от цесионера“. Освен това установителният иск по чл. 422 ГПК имал
за предмет единствено и само установяване дължимост към стария кредитор-цедента
на определени суми, и то към момента на подаване на заявление по чл. 417 ГПК. В
този смисъл новият кредитор не претендирал установяване на нещо различно, а
само установяване на горните обстоятелства. Поради това моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените
искове. Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултски възнаграждения
съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съображения
излага в писмена защита от 25.03.2019г.
Въззиваемата
страна М.И.А. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба
и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски
за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в
писмена защита от 26.03.2019г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено
следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 13 951.03 лв. - главница по договор
за банков потребителски кредит от 12.04.2006г., и с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 10 614.02 лв. - лихви
за периода 16.04.2007г. - 07.04.2011г. Претендирана е и законната лихва върху
главницата от подаване на заявление по чл. 417 ГПК на 08.04.2011г. до окончателното
плащане.
В исковата молба ищецът „О.Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********/в
хода на първоинстанционното производство преобразуван
без ликвидация и заместен от универсалния си правоприемник „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ********/
твърди, че с договор за кредит за текущо потребление от 12.04.2006г. „Банка
ДСК“ ЕАД предоставила на ответника кредит в размер на 15 000 лв., при
лихви и други условия, подробно уговорени с договора. Кредитът бил изцяло
усвоен по разплащателната сметка на кредитополучателя. Твърди, че кредитът
станал предсрочно изискуем, считано от 16.04.2007г. По подадено от банката на
08.04.2011г. заявление, по гр.д. № 14816/2011г. на СРС, 29 състав била издадена
заповед от 19.04.2011г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, съгласно които ответникът бил
осъден да заплати на банката сумата 13 951.03 лв. - главница по извлечение
от счетоводни книги по договор за кредит от 12.04.2006г., сумата 10 614.02
лв. - лихви за периода 16.04.2007г. - 07.04.2011г., заедно със законната лихва
от 08.04.2011г. до изплащане на вземането, както и сумата 491.30 лв. - разноски
за държавна такса, и 695.65 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Въз основа на
изпълнителния лист банката образувала изп.д. № 20118560400830 по описа на ЧСИ Б.Б., рег. № 856 на КЧСИ. Твърди още, че по силата на сключен
между банката и ищеца на 23.12.2011г. договор за покупко-продажба на вземания,
ищецът бил кредитор на ответника. Предвид подадено в срок от длъжника възражение
срещу заповедта за изпълнение, за ищеца възниквал правния интерес по реда на
чл. 415, ал. 1 ГПК да установи съществуването на вземанията по заповедта.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове като недопустими, евентуално –
като неоснователни. Релевирал е възражения за недействителност на договора за
кредит, тъй като същият не съдържал изискуемите реквизити съгласно чл. 14 ЗПК
/обн. ДВ бр. 53/2006г., отм. ДВ бр. 18/2010г./, изброени в отговора, както и за
нищожност на клаузите на чл. 7, чл. 18.1 и чл. 18.2 от договора, уреждащи
дължимите лихви, както и на чл. 21.1 и чл. 22.2 относно дължимите такси, при
твърдения за неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Възразил е още, че не са били налице
предпоставките за предсрочна изискуемост на кредита, при твърдения, че банката
не е отправяла до него изявление за обявяване на предсрочната изискуемост,
както и че въпреки налични средства по разплащателната сметка след м. 12.2006г.
банката неоснователно удържала лихви по заема и такси закъснение. Оспорил е и
активната легитимация на ищеца при твърдения, че цесията не е съобщена на
ответника по надлежния ред. Искал е от съда да отхвърли предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за незабавно изпълнение е подадено в срока
по чл. 414 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1
(сега ал. 4) ГПК и същите са допустими. Съобразно задължителните разяснения, дадени
с т. 10б на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на
ОСГТК на ВКС, искът по чл. 422 ГПК би могъл да се предяви и от цесионера - частен
правоприемник на заявителя, при спазване на срока по чл. 415, ал. 1 /сега ал. 4/ ГПК, който и по отношение на него
тече от датата на връчване на указанията на съда на цедента, като в диспозитива
на съдебното решение по установителния иск съдът следва да отрази настъпилото
правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение. Поради това неоснователно е
възражението на ответника-въззиваем за липса на активна процесуалноправна
легитимация на ищеца по предявените установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК.
Настоящият състав намира, че
първоинстанционното решение не е постановено в нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата и правомощията на
въззивния съд при условията на ограничен въззив следва да бъде потвърдено по
следните съображения:
От приетия и неоспорен
договор за кредит за текущо потребление от 12.04.2006г. се установява, че „Банка
ДСК“ ЕАД, в качеството на кредитодател, е предоставила на ответника-кредитополучател
кредит в размер на 15 000 лв. Срокът за издължаване на кредита е 96 месеца,
считано от датата на неговото усвояване /т.е. до 12.04.2014г./, като кредитът
се погасява по индивидуален погасителен план на равни месечни вноски, с падежна
дата 12-то число /т. 6/. Съгласно т. 7 от договора, за предоставения кредит
кредитополучателят заплаща преференциална лихва в размер, формиран от базов
лихвен процент за потребителски кредити, определян периодично от кредитора, и
надбавка. Към датата на сключване на договора базовият лихвен процент за
потребителски кредити е 4.69, стандартната надбавка е в размер на 3.26 пункта,
или лихвеният процент по кредита е общо 7.95 %. При промяна на лихвения процент
кредиторът определя нов размер на месечната погасителна вноска, за което предоставя
на кредитополучателя актуализиран погасителен план /т. 7.1/. Съгласно т. 18.1
от договора, при неплащане до 7 дни след падежната дата по т. 6 /след 12-то
число на съответния месец/ на главница и/или лихва, остатъкът от кредита се
олихвява с прилагания лихвен процент по т. 7, увеличен с наказателна надбавка
от 10 проценти пункта. Според т. 18.2, при допусната забава в плащанията на
главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по
съдебен ред, остатъкът от кредита се олихвява с прилагания лихвен процент по т.
7, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 проценти пункта.
По подадено от „Банка ДСК“
ЕАД на 08.04.2011г. заявление, по гр.д. № 14816/2011г. на СРС, 29 състав е
издадена заповед от 19.04.2011г. за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК – извлечение от счетоводните книги на заявителя, с
която е разпоредено длъжникът М.И.А. да заплати на
банката-заявител сумата 13 951.03 лв. - главница по договор за
предоставяне на банков кредит от 12.04.2006г., и 10 614, 02 лв. – лихва за
периода от 16.04.2007г. до 07.04.2011г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 08.04.2011г. до изплащане на вземането, както и
направените по делото разноски.
Приет по делото е договор за
покупко-продажба на вземания /цесия/, сключен на 23.12.2011г., съгласно който „Банка
ДСК“ ЕАД /продавач/ прехвърля на „О.ф.Б.“ ЕООД /купувач/ вземания, посочени в
приемо-предавателен протокол /по смисъла на § 1, чл. 1.7 от договора/ срещу
покупна цена. Според § 1, чл. 1.1, „вземания“ са всички дължими на продавача
суми по предоставените потребителски кредити /които са просрочени и не се
погасяват надлежно/, ведно с привилегиите, обезпеченията и другите
принадлежности, вкл. и с изтеклите лихви, посочени в приемо-предавателния
протокол по чл. 1.7. „Дата на прехвърляне“ е датата, от която всички права по
отношение на вземанията, ведно с привилегиите, обезпеченията и другите
принадлежности, вкл. и с изтеклите лихви, ще се считат за прехвърлени на
купувача в тяхната цялост ... Прехвърлителното действие настъпва с пълното
плащане на покупната цена от купувача по сметката на продавача /§ 1, чл. 1.2/. С
§ 5, чл. 5.4 от договора продавачът се съгласил да упълномощи изрично купувача
от негово име да изпраща писмени уведомления до длъжниците за прехвърлените
вземания, като за целта в 3-дневен срок от датата на прехвърляне ще снабди
купувача със съответно пълномощно.
Видно от приетия приемо-предавателен
протокол от 11.01.2012г., част от прехвърлените вземания са и вземания на
банката, произтичащи от договор за банков кредит с М.И.А. по сметка №
0000000011671757 за сумата от общо 25 355.91 лв., в т.ч. главница в размер
на 13 951.03 лв., лихва в размер на 9 710.37 лв., законна лихва в
размер на 1 098.86 лв. и съдебни разноски в размер на 595.65 лв.
Прехвърлянето на вземанията е потвърдено от банката-цедент, с дата на
прехвърляне 11.01.2012г. /л. 90 от делото на СРС/.
С оглед оспорванията на ответника, за доказване съобщаването на цесията на
длъжника ищецът е представил пълномощно, съгласно което законните представители
на банката упълномощават „О.ф.Б.“ ЕООД да уведоми от името на банката всички
длъжници по вземанията по кредити, които банката е цедирала с договор за
покупко-продажба на вземания от 23.12.2011г. за извършената цесия, като
пълномощникът има право да подпише писмените съобщения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от
името на банката до длъжниците, описани в приемо-предавателния протокол към
договора за цесия. Представил е също копия от пощенски плик до ответника /до
адрес, различен от посочения в договора за кредит/ и известие за доставяне /л.
120 СРС/. Същите са оспорени от ответника с твърдения, че не е ясно какво е
изпратено с писмото, а от разписката е видно, че пратката не е получена. При
представянето им в оригинал за констатация в открито съдебно заседание на
22.05.2013г. районният съд е констатирал, че писмото е депозирано в пощенска
станция на 14.02.2012г. и е върнато обратно на подателя по причина „непълен
адрес на получателя“. Същото се потвърждава и от приетото и неоспорено писмо от
„Български пощи“ ЕАД /л. 212 от делото на СРС/. На пратката не е посочено какво
се изпраща, нито по делото е представено твърдяното съдържание на пратката.
В първоинстанционното производство, както и във въззивното производство са
приети заключения на ССЕ, като всички те установяват размери на начислени,
платени и дължими суми по договора за кредит съобразно твърдението на ищеца, че
кредитът е станал автоматично предсрочно изискуем от 16.04.2007г., съответно
установяват размери на лихви по т. 18.2 от договора, начислявани върху цялата
неплатена главница, и размер на главницата след извършвани от банката погасявания
на така начисляваните лихви с постъпили през 2008г. суми от 2 500 лв. и
250 лв. Заключенията не установяват какъв би бил размерът на дълга ако се
приеме, че предсрочна изискуемост не е настъпила на 16.04.2007г., респ.
вземания за главница и лихви по договора за кредит в какъв размер е могла да
прехвърли банката на цесионера с договора от 23.12.2011г., които вземания същевременно
са предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Поради това
въззивният съд не обсъжда заключенията.
Прието във въззивното производство е
потвърждение изх. № 01-20-05826/21.11.2013г., съгласно което „Банка ДСК“
ЕАД потвърждава действията на преобразуваното и прекратено без ликвидация
дружество „О.Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********– заличен търговец, с универсален
правоприемник „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, представляващи извършени от името и
за сметка на банката уведомявания по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършената цесия на
всички длъжници по вземанията по кредити, необезпечени с ипотеки, които банката
е цедирала с договор за покупко-продажба на вземания от 23.12.2011г., като е
подписал и изпратил писмени съобщения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от името на изрично
упълномощилия го за това цедент до длъжниците за прехвърлените вземания, описани
в приемо-предавателния протокол към договора за цесия.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира
предявените искове за неоснователни.
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който
кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът
за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго
правно основание, като вземането преминава върху цесионера в обема, в който
цедентът го е притежавал – чл. 99, ал. 2 ЗЗД.
С договора за цесия се внася правна промяна във вземането
– предмет на цесията, тъй като се променя титулярът на вземането, кредиторът.
Цесията обаче не води обаче сама по себе си до изменение на двустранните
договори, защото цесионерът не става
страна по всички права и задължения. Промяната касае само една от страните и то
само относно вземането, което се цедира /в този смисъл решение № 127/30.07.2018г.
по т.д. № 1103/2017г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 113/08.07.2014г. по т.д. №
1943/2013г., І ТО и др.; К., А., „Облигационно право – обща част“, изд. „Сиби“,
2016г., седмо преработено и допълнено издание/.
Длъжникът по вземането не е страна по договора, но тъй
като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице –
цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване
на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие,
съобщението трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е
елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на
третите лица – цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и
на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от
момента, в който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съгласно практиката на ВКС /решение № 243/06.03.2017 г.
по т.д. № 3501/2015г., І ТО, решение № 449/06.03.2013г. по гр.д. № 1268/2011г., IV ГО, решение № 123/24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г., II ТО, решение
№ 78/09.07.2014г. по т.д. № 2352/2013г., ІІ ТО, решение № 40/13.05.2010г. по т.д.
№ 566/2009г., І ТО, решение № 3/16.04.2014г. по т д. № 1711/2013г., І ТО и др. /,
съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, правно релевантно за
действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от
цедента /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от цесионера /новия
кредитор/. Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария
кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на
прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същевременно, поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от
цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на процеса и
имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В практиката на ВКС се приема още /решение № 204/25.01.2018
г. по т.д. № 2230/2016г., І ТО, решение № 156/30.11.2015г. по т.д. № 2639/2014г.,
ІІ ТО, решение № 137/02.06.2015г. по гр.д. № 5759/2014г., III ГО и др./,
че съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава,
че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано
с разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по
волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което
упълномощителят е изявил /чл. 39 ЗЗД/ и след като не са предвидени никакви изрични
ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с
уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу
неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор.
С оглед изложеното, съдът намира за неоснователни доводите в жалбата, че с
получаване на исковата молба и приложения към нея договор за цесия, цесията
следвало да се счита за надлежно съобщена на длъжника. Исковата молба не
изхожда от цедента, а от цесионера в това му качество, а не като пълномощник на
цедента, поради което исковата молба, с която се претендира прехвърленото вземане,
няма характер на съобщение за цесията по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и
получаването й няма за последица действие на цесията спрямо длъжника по смисъла
на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Действително, с договора за цесия цедентът е поел задължение да упълномощи
цесионера да съобщи на цедираните длъжници цесията, като по делото е
представено и пълномощното, с което цедентът е упълномощил цесионера за същото.
Нито към исковата молба обаче, нито в хода на делото от ищеца е представено
самото уведомление за цесията, което твърди да е изпратил като пълномощник на
цедента с препоръчаното писмо от 14.02.2012г. Освен че от представеното копие
от пощенски плик не може да се установи какво е изпратено, пратката не е
получена от ответника поради посочен непълен адрес, като несъстоятелни в тази
връзка са доводите в жалбата за виновно поведение на длъжника, който не бил
посочил на банката и на цесионера новия си адрес. В договора за кредит е
посочен адрес на кредитополучателя, различен от този, на който е изпратено
писмото, като по делото няма никакви данни този адрес да е посочван от
кредитополучателя на банката като адрес за кореспонденция. Щом към исковата
молба не е приложено уведомление за цесията от цедента, респ. от цесионера като
пълномощник на цедента, съгласно горецитираната практика не може да се приеме,
че с връчването на исковата молба и приложенията към нея цесията е надлежно
съобщена на длъжника.
Потвърждение изх. № 01-20-05826/21.11.2013г. според въззивния съд в
настоящия му състав е прието във въззивното производство в нарушение на чл.
266, ал. 1 ГПК – същото е с дата, предхождаща датата на подаване на въззивната
жалба, а е представено в проведеното първо открито съдебно заседание в
настоящата инстанция, без да са изложени твърдения от въззивника да е узнал за
потвърждението след подаване на жалбата. Твърдял е само, че документът бил
изготвен „именно във връзка с постановеното отхвърлително решение“ и на
практика потвърждавало действията на цесионера по уведомяване на „длъжниците“.
Последното също не е вярно, тъй като дори искането за приемането на
потвърждението да не беше преклудирано, от последното също не се установява
уведомяване на длъжника от цесионера като пълномощник на цедента. И това е
така, тъй като не е доказано такова уведомление да е изпратено от цесионера
като пълномощник на цедента, нито самото уведомление е представено по делото.
Могат да бъдат потвърдени само извършени действия, а в случая банката
потвърждава действия на цесионера, за които не е установено да са извършени.
Щом цесията не е надлежно съобщена на длъжника, същата
няма действие за същия по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, а предявените искове са
неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Независимо от дотук изложеното, и дори цесията да беше
надлежно съобщена на длъжника, исковете отново биха били неоснователни. По
делото не се установява, а и не се твърди банката да е упражнила правото си да
направи кредита предсрочно изискуем. Съгласно задължителните разяснения, дадени
с т. 18 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС, обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че
ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата
в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски
или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да
уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие,
ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника - кредитополучател. Предпоставките по чл. 418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са
налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Предмет на делото
по установителния иск е вземането, основано на представения документ -
извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от
договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните
при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на
предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и
не е възникнало на предявеното основание.
В случая не се установява, а и не се твърди банката да е упражнила
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, а уговорката в т. 18.2 от
договора за кредит не поражда действие. Поради това с договора за цесия банката
не е могла да прехвърли на цесионера вземания по договора за кредит в
претендираните размери, а при доказателствена тежест за въззивника-ищец, същият
не е ангажирал доказателства относно действително прехвърлените му с договора
за цесия вземания за главница и лихви до 07.04.2011г. при положение, че
кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем. С оглед горепосочения
ограничен характер на цесията – цесионерът придобива само едно вземане, но не
става страна в правоотношението между цедента и длъжника /в случая по договора
за кредит/, и доколкото с договора за цесия от 23.12.2011г. не са прехвърлени
бъдещи вземания, освен за законна лихва, въззивният съд намира, че в случая
разрешенията, дадени с Тълкувателно решение № 8/02.04.2019г. по тълк. д. №
8/2017г. на ОСГТК на ВКС, са неприложими.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено, вкл. в частта за разноските, определени
съобразно правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК. Въззивният съд констатира, че в
диспозитива на атакуваното решение е допусната очевидна фактическа грешка
относно наименованието на ищцовото дружество. Поради това първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено при посочване на тази грешка в диспозитива на
въззивното решение, а след връщане на делото на СРС същата следва да бъде поправена по реда на чл. 247 ГПК.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 1 200
лв. –адвокатско възнаграждение, което е заплатено, съгласно удостовереното в
договора за правна защита и съдействие; 10 лв. – за съдебни удостоверения, и 600
лв. – депозити за ССЕ. Съобразно обжалваемия интерес от общо 24 565.05
лв., определеното минимално възнаграждение по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба №
1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлииза на
1 266.95 лв. Заплатеното от въззиваемия възнаграждение е под този размер,
поради което възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК е неоснователно.
Делото е търговско – претендираните цедирани вземания произтичат от договор
за банков кредит - абсолютна търговска сделка по смисъла
на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, а цената на всеки от исковете е под 20
000 лв., поради което и съобразно чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото въззивно
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.11.2013г., постановено по гр.д. №
3158/2012г. на Софийски районен съд, 29 състав, с което са отхвърлени
предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, универсален правоприемник на
преобразуваното и прекратено без ликвидация в хода на делото „О.Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК
********/при допусната очевидна фактическа грешка в решението относно
наименованието на ищеца – посочено „ОТП Ф.“ ЕАД вместо „О.Ф.Б.“ ЕАД/, срещу
М.И.А., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца „О.Ф.Б.“ ЕАД, като частен правоприемник на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК ********,
по силата на договор за покупко-продажба на вземания от 23.12.2011г.
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по гр.д. № 14816/2011г. на
СРС, 29 състав, както следва: сумата 13 951.03 лв. – главница по договор
за кредит от 12.04.2006г., и сумата 10 614.02 лв. - лихва за периода от
16.04.2007г. до 07.04.2011г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 08.04.2011г. до окончателното плащане, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.И.А., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 1 810.00
лв. /хиляда осемстотин и десет лева/, представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.