РЕШЕНИЕ
гр. София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 5131 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 25028 от 29.01.2019 г., постановено
по гр. дело № 13468/2018 г. по описа на
СРС, ІІ ГО, 71 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу М.Н.К. кумулативно
обективно съединените положителни установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2812,91 лв. за доставена
от дружеството топлинна енергия през периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г.
до топлоснабден имот с адрес: гр. София, жк. „******, аб. № 077345, ведно
със законна лихва за периода от 14.12.2017 г. до изплащане на вземането, както
и лихва за забава в размер на 536,42 лв. за периода от 15.12.2014 г. до
07.12.2017 г., сумата от 43,01 лв.,
представляваща цена за услугата дялово разпределение за периода от м.05.2014
г. до м.04.2016 г., ведно със
законна лихва за периода от 14.12.2017 г. до изплащане на вземането, и сумата от 9,37 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 15.12.2014 г. до 07.12.2017 г., за
които е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 87465/2017 г. по описана
СРС, 71 състав.
Срещу така постановеното решение, с което
кумулативно обективно съединените искове са били отхвърлени е постъпила
въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с оплаквания за неправилност на обжалваното
решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон и необоснованост. Изтъква, че необосновано първоинстанционният съд е
приел, че ответникът няма качество на потребител, тъй като от представените
писмени доказателства се установявало това обстоятелство. Поддържа, че по делото
е представен списък на абонатите от ЕС приложен към Протокол от ОС, в който
срещу абонатния номер е посочено името на ответника. Моли съдът да отмени обжалваното решение и
уважи предявените установителни искове, както и да присъди направените по делото
разноски.
Въззиваемият ответник М.Н.К. е подал
отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените
съображения.
Въззиваемия - „Х.и Р.“ ЕООД - третото
лице помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната жалба, не се явява негов
процесуален представител и не взема становище по въззивната жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа
на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само
на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът
намира следното:
В конкретния случай ищецът твърди, че ответникът
е потребител на топлинна енергия като собственик на процесния недвижим имот,
находящ се в гр. София, жк. „******,
с аб. № 077345. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители
на топлинна енергия” са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по
силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ
/след 17.07.2012 г./ "битов
клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или
природен газ за собствени битови нужди. Следователно, купувач (страна) по
сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена
топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
С оглед събраните по делото писмени
доказателства обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че от
доказателствата по делото не се установява правнорелевантното обстоятелство, че
именно ответникът М.Н.К. е собственик
или вещен ползвател на процесния имот, до който ищецът твърди че е доставил
топлинна енергия през процесния период, т.е. че е пасивно материално
легитимиран да отговаря по иска. В тази връзка следва да се отбележи, че ответникът
своевременно - с отговора на исковата молба, е оспорил твърдението на ищеца е собственик
на топлоснабдения имот, респективно че има качеството на потребител, като
първоинстанционният съд, разпределяйки правилно доказателствената тежест с
доклада по делото, е дал на ищеца указания в тази насока. Противно на
поддържаното във въззивната жалба настоящият състав на съда приема, че ищецът
не е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата
на чл. 154, ал. 1 ГПК принадлежността правото на собственост на ответника върху
процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, жк. „******, с аб. № 077345, поради което и при прилагане последиците на
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК законосъобразно предявения главен
иск е бил отхвърлен, като с оглед изхода на делото по главните искове
неоснователен е и предявения акцесорен иск. За пълнота на изложението следва да
се отбележи, че представения по делото списък на абонатите от ЕС с приложен към
Протокол от ОС, в който срещу абонатния номер е посочено името на ответника не
доказва при условията на пълно доказване твърдението на ищеца. Същият представлява
частен свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Следва да се посочи, че
направеното във въззивната жалба доказателствено искане попада в хипотезата та
на чл. 266, ал. 1 ГПК и е налице процесуална преклузия за събиране на
посоченото доказателство.
С оглед неоснователността на въззивната
жалба и поради съвпадане на крайните изводи обжалваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 25028
от 29.01.2019 г., постановено по гр. дело № 13468/2018
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 71 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Х.и
Р.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: