№ 3490
гр. С, 28.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА
МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА Гражданско
дело № 20241110118428 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на „Д О З“ ЕАД срещу ЗАД „А И“ АД, с която е предявен
осъдителен иск с правно основание чл. 411 КЗ за заплащане на сумата от 2 539,90 лв., в т.ч.
15 лв. ликвидационни разноски, представляваща незаплатена част от регресно вземане за
изплатено по имуществена застраховка „Каско+” застрахователно обезщетение за
застрахователно събитие, настъпило на 06.12.2022 г. в гр. С, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 01.04.2024 г., до окончателното
плащане.
Ищецът твърди, че в срока на застрахователното покритие по договор за имуществена
застраховка „Каско на МПС” е настъпило събитие – ПТП, в причинна връзка с което са
причинени вреди на застрахования при него лек автомобил. Поддържа, че вредите са на
стойност 5 077,80 лв., както и че са сторени ликвидационни разноски за определянето на
обезщетението в размер на 15 лв. Твърди, че ответникът е застраховател по валидна
задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на делинквента, поради което в полза
на ищеца възникнало регресно вземане срещу него за платеното застрахователно
обезщетение и разноските по определянето му. След изпратена регресна покана ответникът
заплатил на ищеца сумата от 2 553,90 лв., при което оставащата незаплатена част от
регресното вземане била на стойност 2 553,90 лв. При така изложените твърдения иска от
съда да му присъди остатъка от вземането, заедно със законната лихва и разноските по
делото.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
1
молба, с който оспорва иска по основание и размер. Оспорва твърдения от ищеца механизъм
на настъпване на ПТП, като в тази връзка прави възражение за съпричиняване и излага
конкретни съображения, че инцидентът е настъпил и поради това, че застрахованият при
ищеца водач на лек автомобил е извършвал маневра за движение на заден ход с
несъобразена с конкретните пътни условия (движение на паркинг) скорост, без да се убеди,
че с тази маневра няма да създаде затруднения за останалите участници и движението ще
бъде безопасно, както и да наблюдава пътя зад превозното средство и без да е осигурил
лице, което да го наблюдава и да му сигнализира. Оспорва иска и по размер с възражението,
че платеното за репарирането на застрахования при ищеца автомобил било силно завишено.
В тази връзка излага, че автомобилът бил в експлоатация повече от три години и седем
месеца от датата на първоначалната му регистрация и нищо не налагало отремонтирането му
в официален сервиз. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен и съдът да му присъди
разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатски хонорар,
претендирани от ищеца.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл.
235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 411 КЗ с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или
срещу лицето, застраховало неговата гражданска отговорност.
За възникване на регресното вземане по иска по чл. 411 КЗ е необходимо да се установят
следните факти: да е сключен договор за имуществено застраховане между ищеца и водача
на увредения лек автомобил, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие
виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил, чиято гражданска
отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи
риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на
застрахования застрахователно обезщетение в размер на действителните вреди.
Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК ищецът следва да установи горепосочените
обстоятелства.
В тежест на ответника при доказването на горните обстоятелства е да докаже, че е погасил
претендираното вземане, както и положителните факти, на които основава релевираното
възражение за съпричиняване.
С оглед становището на ответника и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 вр. чл. 153 ГПК с
обявения за окончателен проект за доклад по делото, обективиран в Определение №
31873/06.08.2024 г., като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване са
отделени обстоятелствата, че ищецът е заплатил като застрахователно обезщетение сумата в
размер на 5 077,80 лв., че ищецът е направил ликвидационни разноски в размер на 15 лв.,
както и че към датата на ПТП ответникът е застраховател по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност” по отношение на лекия автомобил марка „Лексус“, модел „РХ
2
400“, с рег. № *****, управляван от твърдения делинквент.
На първо място, съдът намира за необходимо да обсъди възражението на ответното
дружество, че настоящият правен спор между страните по делото е разрешен със сила на
пресъдено нещо въз основа на влязло в законна сила на 13.09.2024 г. Решение №
16007/22.08.2024 г. по гр. д. № 5932/2024 г. по описа на СРС, 154 състав, заверен препис от
което е изискан и приложен по настоящото дело.
По силата на цитираното съдебно решение „Д О З“ ЕАД е осъдено да заплати на ЗАД „А И“
АД сумата от 794,49 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от ПТП,
настъпило на 06.12.2022 г. В мотивите към решението е установено, че ищецът ЗАД „А И“
АД /ответник по настоящото производство/ е застраховател по имуществена застраховка
„Каско“, по силата на която е поел задължение да заплати застрахователно обезщетение при
настъпване на застрахователно събитие относно лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ
400“, с рег. № *****, а ответникът „Д О З“ ЕАД /ищец по настоящото производство/ е
застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение лек
автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, с рег. № *****. За доказан е приет и фактът на
състояло се застрахователно събитие - ПТП, настъпило на 06.12.2022 г. в 16:45 ч. в гр. С“, в
района на № 444, между лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, с рег. № *****, и
лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, с рег. № *****, при следния механизъм: водачът
на лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, с рег. № *****, предприел маневра за
излизане от паркирано състояние и движение на заден ход, вследствие на което водачът на
лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, с рег. № *****, извършил маневра на заден ход
за излизане от паркинг, поради което траекториите на движение на автомобилите се
пресекли и настъпил удар с инициален контакт за лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ
400“, с рег. № ***** – в страничната задна дясна част, в областта на задна врата и заден
панел, а за лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, с рег. № ***** – в задната лява част,
в областта на броня и ляв панел. От събраните по делото доказателства – двустранен
протокол за ПТП, заключение на съдебно-автотехническа експертиза, разпит на двамата
свидетели - участници в соченото ПТП, съдът е намерил за безспорно установено, че вина за
настъпилото ПТП имат и двамата водачи, участвали в произшествието, доколкото са
разполагали с техническата възможност да управляват на разстояние, по-голямо от
разстоянието на опасната зона за маневриране на леките автомобили на конкретната пътна
обстановка. При тези фактически констатации съдът е уважил изцяло предявения от ищеца
ЗАД „А И“ АД /ответник по настоящото производство/ осъдителен иск, доколкото е приел за
доказано в мотивите, че с изпратеното до ответника писмо – покана за доброволно
изпълнение ищецът е ограничил сумата за възстановяване на уврежданията по лек
автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, с рег. № *****“, до 50%, отчитайки наличието
на съпричиняване от двамата водачи при равен процент принос за всеки от тях.
Като съобрази доводите на страните и постановеното с приетото като писмено доказателство
по делото съдебно решение, съдът намира възражението на ответника за неоснователно по
следните съображения:
3
Съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила между същите страни,
за същото искане и на същото основание. От посочената норма следва, а и в теорията и
съдебната практика безспорно се приема, че пределите на силата на пресъдено нещо (СПН)
са обективни и субективни. Първите визират предмета, за който се отнася силата на
пресъдено нещо, а именно спорното материално право, което ищецът чрез предявения от
него иск въвежда като предмет на делото и което съдът е потвърдил или отрекъл. В тази
връзка спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да се пререшава, освен ако не е
основан на нови факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в
последната инстанция по същество. Субективните предели на СПН, от друга страна,
определят кръга на лицата, които не могат да оспорват установеното с влязлото в сила
решение правно положение относно съществуването или несъществуването на спорното
право. СПН важи поначало само между страните, тъй като само те са имали възможност да
въздействат върху съдържанието на решението със своите процесуални действия. В
отношенията между страните и техните универсални и частни правоприемниците (това
предпоставя правоприемство, настъпило след възникване на СПН), които са задължени да
преустановят правния спор (чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК), съдебно установеното правно
положение придобива качеството на „пресъдено нещо“ и оспорването му по исков ред е
недопустимо (т.нар. „правоустановящо“ действие на СПН). Наред с това, „пресъденото
нещо“ овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да
действа съобразно установеното от съда и задължава другата страна, чието правно
твърдение съдът е отхвърлил като неоснователно, да се съобразява с установеното от съда
правно положение (т.нар. „регулиращо“ действие на СПН). Поради задължението си да не
оспорват „пресъденото нещо“ страните изгубват относно правото предмет на СПН своето
право на иск. Не на последно място, силата на пресъдено нещо представлява абсолютна
отрицателна процесуална предпоставка за допустимостта на втори исков процес между
обвързаните от нея лица относно правото, неин предмет.
Действително, настоящото производство е образувано между същите страни, между които се
е развило и производството, по което е постановено процесното съдебно решение, а именно
- „Д О З“ и ЗАД „А И“ АД. Безспорно е още, че повдигнатият пред съда правен спор, по
който е образувано настоящото производство, касае незаплатен остатък от дължимо
застрахователно обезщетение, изплатено от ищеца „Д О З“ ЕАД вследствие на същото
застрахователно събитие – ПТП, състояло се на 06.12.2022 г. в гр. С между застрахования по
имуществена застраховка „Каско+“ при ищеца лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, с
рег. № *****, и застрахования при ответника ЗАД „А И“ АД по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, с рег. № *****.
Въпреки това обаче съдът счита, че с предявения в настоящия процес осъдителен иск се
търси защита на спорно материално право, различно от това, въведено като предмет на
делото, по което вече е налице влязло в законна сила съдебно решение. Този извод не следва
да се разколебава и от обстоятелството, че страните по двете производства са идентични,
доколкото всяка от тях защитава свое материално право, заемайки различна процесуална
роля – ответникът по гореописаното дело се явява ищец по настоящото, а ищецът -
4
ответник. Следва да се вземе предвид и че с предявяване на настоящата осъдителна
претенция ищецът не оспорва установеното с процесното влязло в сила решение правно
положение относно съществуването или несъществуването на спорното право на ответника,
а напротив – иска да се установи със сила на пресъдено нещо, че в негова полза съществува
едно неудовлетворено притезателно право спрямо ответника, вследствие на което
последният да бъде осъден да престира обекта на това притезание. Обстоятелството, че
спорното материално право, въведено като предмет на настоящото дело, се твърди да
произтича от същия факт – настъпилото на 06.12.2022 г. застрахователно събитие, разгледан
като основание на предявената от ищеца по другото дело претенция, също не предпоставя
различен правен извод. Това е така, защото вследствие осъществяването на един
юридически факт е абсолютно възможно и житейски допустимо да възникнат различни по
своето съдържание субективни права и задължения.
На следващо място, съдът намира за необходимо да изследва и въпроса за силата, с която се
ползват мотивите като част от нормативно установеното съдържание на съдебното решение,
доколкото ответното дружество подчертава изрично, че с влязлото в законна сила съдебно
решение е прието, че и двамата водачи носят вина за процесното ПТП, поради което спорът
следва да се счита за разрешен.
Съгласно постановките на т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на
ВКС, които не са изгубили значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към
настоящото дело Граждански процесуален кодекс, както и в редица решения и определения
на ВКС, представляващи незадължителна практика /напр. Определение № 87 от 27.02.2015 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 5865/2014 г., I г. о., ГК, Решение № 274 от 13.11.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 461/2012 г., II г. о./, е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението
по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет
на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По арг. от
чл. 236, ал. 2 вр. ал. 1, т. 5 ГПК съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен
съдебен акт/ по основателността, респ. неоснователността на исковете, с които е сезиран,
поради което и законодателят изисква решението да съдържа „какво постановява съдът по
съществото на спора“. Релевираните възражения на страните, било правоизключващи,
правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно
подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и
съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото
тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липсата или
погасяването на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация
от гледна точка на изискуемост, ликвидност. С решението си съдът подвежда фактите под
правната норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със
сила на пресъдено нещо. Затова именно диспозитивът на решението, който разпоредбата на
чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК визира като констатация относно спорното право, представлява
източникът на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 236, ал. 2 от
ГПК не са част от него. В тях се съдържат редица констатации относно доказателствените и
5
правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет /в този смисъл
Решение № 44 от 7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1188/2011 г., IV г. о., ГК/. Това е така,
доколкото с предявяването на иска вниманието на спорещите страни се приковава върху
претендираното или отричаното субективно право и всички техни усилия се съсредоточават
да се разкрие пред съда неговото съществуване или несъществуване. Затова може да се
очаква, че в делото ще бъдат включени всички отнасящи се до спорното материално право
факти и доказателства, така че да се създаде максимална сигурност за разкриване на
действителното правно положение. Тази сигурност обаче не е налице по многобройните
други спорни по делото въпроси, които могат да възникнат при разрешаването на главния
спор, с който съдът е сезиран. По отношение всички тези други въпроси по спорове относно
факти, меродавни не само за спорното правоотношение, но и за други правоотношения
между страните, подобни защита чрез СПН не се търси нито от ищеца, нито от ответника /в
този смисъл „Българско процесуално гражданско право“, проф. Живко Сталев/.
В настоящия случай в мотивите към влязлото в законна сила решение съдът е приел за
доказано наличието на съпричиняване от страна на водача на лек автомобил марка „Форд“,
модел „Куга“, с рег. № *****, вследствие на което е счел за установено, че вина за
произшествието имат и двамата водачи при равен принос за всеки от тях. Именно въз основа
на тези фактически констатации, установени със събраните по процесното друго дело
конкретни доказателства, съдът е установил със сила на пресъдено нещо съществуването на
спорното материално право в полза на ищеца, вследствие на което е осъдил ответникът да
престира дължимото се. Ето защо и като съобрази изложените по-горе теоретични и
практически постановки, съдът намира за процесуално недопустимо да приеме за установен
по настоящото дело конкретен факт единствено поради това, че същият този факт е доказан
като осъществил се в отношенията между страните в мотивите на влязло в сила съдебно
решение, постановено по друго дело между тях.
Съдът намира, че следва да премине към обсъждане на събраните по делото доказателства,
респ. към разрешаване на повдигнатия пред него правен спор.
Основният спор между страните по делото е концентриран върху конкретния механизъм на
настъпване на процесното ПТП, респ. по вина на кого от водачите е настъпило същото. Тези
спорни обстоятелства по реализиране на ПТП съдът намира да се установяват от съвкупния
анализ на приобщения по делото като писмено доказателство двустранен констативен
протокол за ПТП от 06.12.2022 г., събраните гласни доказателства чрез разпит на
свидетелите, участвали в произшествието, както и приетите по делото и неоспорени от
страните заключение на съдебно-автотехническа експертиза и заключение на допълнителна
съдебно-автотехническа експертиза.
Представеният двустранен констативен протокол за ПТП е съставен по надлежния ред от
водачите на участвалите в процесното ПТП превозни средства, оправомощени съгласно чл.
123, ал. 1, т. 3, б. „б“ ЗДвП да установят настъпването на ПТП, когато вредите от него са
само имуществени, какъвто е и конкретният случай, с оглед на което протоколът съставлява
годно доказателство за установяване на обстоятелствата по настъпване на пътно-
6
транспортното произшествие. Протоколът е подписан от името на двамата водачи, чието
авторство не е оспорено от страна на ответника.
От съдържанието на протокола и обозначената в него скица на пътната обстановка и
произшествието се установява, че процесното ПТП е настъпило на 06.12.2022 г. в гр. С с
участието на водача на лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, с рег. № *****, и
водача на лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, с рег. № *****, като около 16:45 ч.
водачът на лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, с рег. № *****, с цел излизане от
паркомясто в частен паркинг предприема маневра на заден ход, при което реализира удар с
намиращия се зад него от дясната му страна водач на лек автомобил марка „Форд“, модел
„Куга“, с рег. № *****, който в този момент също извършва маневра на заден ход. В
протокола като видими щети по процесния лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, са
отразени заден капак, задна броня, заден ляв стоп, а по лек автомобил марка „Лексус“, модел
„РХ 400“ – задна дясна врата, заден десен панел, ходова част. В графа „Забележки“ в
протокола е посочено, че вината за процесното ПТП е на водача на лек автомобил марка
„Лексус“, модел „РХ 400“, застрахован при ответника.
По своята правна природа двустранният констативен протокол за ПТП има характера на
частен свидетелстващ документ, ползващ се с формална доказателствена сила. Същият
обективира съгласуваните изявления на водачите относно обстоятелствата по настъпване на
ПТП и доколкото не се ползва с материалната доказателствена сила на официалния
документ, тези изявления съставляват извънсъдебни твърдения за факти,
непротивопоставими на неподписалите протокола лица, които факти при спор между
страните в процеса подлежат на установяване с всички други допустими съгласно
процесуалния закон доказателствени средства. Затова дори участвалите в ПТП водачи да са
постигнали съгласие относно вината на единия от тях за причиняването му, това не
освобождава ищеца при оспорване от страна на ответника на механизма на ПТП - както е и
в конкретния случай, от процесуалното задължение да проведе пълно и главно доказване на
всички релевантни факти, при които е настъпило ПТП.
От ангажираните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите В. И. И. –
водач на процесния лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, и П. В. П., водач на лек
автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, се установява следното:
Свидетелят И. разяснява, че преди година и половина управлявал процесния лек автомобил
по време на работа при изпълнение на служебните си задължения, когато се ударил с друг
автомобил. Бил паркирал на паркинг и когато тръгнал на заден ход измежду колите, другият
лек автомобил, който също бил паркиран на паркинга, дал рязко назад, при което свидетелят
И., както давал по същото време ход назад, ударил лекия автомобил в задната му част.
Потвърждава, че и двата леки автомобила били предприели маневрата за излизане на заден
ход от реда на паркиралите автомобили. Самият свидетел имал видимост в огледалата,
придвижвал се с около 7-8 км/ч. Посочва, че по процесния лек автомобил уврежданията били
по задната броня, а по другия лек автомобил – по задна дясна врата и колонката до нея.
Разяснява, че с водача на другия лек автомобил подписали протокол за ПТП, като тя му
7
обяснила, че бързала и затова дала рязко назад.
В показанията си свидетелят П. посочва, че закарала мъжа си до „Мото Пфое“ в ж.к. „Л“,
тъй като той трябвало да вземе оттам един бус, а тя – да продължи с автомобила след него.
Разказва, че при предприета от нея на маневра на заден ход с цел да излезе от паркомястото,
на което била паркирала автомобила, се „чукнала“ с другия лек автомобил, тъй като той бил
в нейната мъртва точка и не го видяла. Другият лек автомобил се намирал в движение,
докато тя излизала назад. Поради притеснението си написала в протокола, съставен между
водачите, че е виновна, защото наистина не била видяла водача на процесния лек автомобил,
но в действителност не знае кой е виновен, защото и двамата не се видели един друг.
Споделя, че излизала бавно от паркомястото, с минимална скорост, като преди да настъпи
удара не била изминала почти никакво разстояние. Ударът настъпил в дясната задна част на
нейния лек автомобил, но не помни какви точно били щетите по него, но твърди, че са били
незначителни.
От приетите по делото заключения на съдебно-автотехническа и допълнителна съдебно-
автотехническа експертиза, които съдът кредитира като компетентни, обосновани и
обективно изготвени от специалист в съответната област, по делото се установява следният
механизъм на процесното ПТП: на 06.12.2022 г. около 16:45 ч. водачът на лек автомобил
марка „Лексус“, модел „РХ 400“ предприема маневра за движение на заден ход за излизане
от ред на паркирани на територията на паркинг на „Мото Пфое“, на бул. С, автомобили, като
не пропуска и реализира ПТП с преминаващия зад него на заден ход лек автомобил марка
„Форд“, модел „Куга“. При така изяснения механизъм вещото лице заключва, че щетите по
процесния лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, се намират в пряка причинно-
следствена връзка с настъпилото на 06.12.2022 г. ПТП. Според заключението водачът на лек
автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“ е имал техническата възможност да предотврати
настъпването на процесното ПТП, ако първо е изчакал движещия се зад него на заден ход
лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, и едва след това е предприел безпрепятствено
движение на заден ход за излизане от реда на паркираните автомобили. По тази причина е
стигнал до извод, че от техническа гледна точка причина за настъпване на процесното ПТП е
водачът на лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, който при предприемането на
сочената маневра не се е убедил, че зоната зад него е свободна за движение. С оглед
разминаването в свидетелските показания по отношение ускорението, с което водачът на лек
автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“ е предприел маневра за излизане от реда на
паркиралите автомобили /свидетелят И. твърди, че „дал рязко назад“, а свидетелят П. сочи,
че „излизала бавно, с минимална скорост назад“/, вещото лице е разгледало два варианта, по
които да се прецени техническата възможност на водача на лек автомобил марка „Форд“,
модел „Куга“, да предотврати процесното ПТП. За да направи изчисленията си, вещото лице
е приело, че от момента на излизане от реда на паркираните автомобили до мястото на удара
водачът на лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, е изминал разстояние от около
2,17 м., за определянето на което разстояние е взето предвид, че водачът на лек автомобил
марка „Форд“, модел „Куга“, се е движил по средата на пространството, образувано между
8
двете колони паркирани автомобили. В заключението е посочено, че свидетелските
показания на водача на лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“ в частта им, че същият се
е движил при скорост от 8 км/ч., напълно отговарят на скоростта при движение на заден ход.
Според първия вариант от заключението – движение на лек автомобил марка „Форд“, модел
„Куга“ с 8 км/ч. (3,46 м.) и отстоянието му от мястото на удара - 5,15 м., ПТП е било
предотвратимо от водача на лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, ако се приеме, че
водачът на лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“ е потеглил плавно от мястото си.
Според втория вариант от заключението – движение на лек автомобил марка „Форд“, модел
„Куга“ с 8 км/ч. (3,46 м.) и отстоянието му от мястото на удара - 3,26 м., ПТП е било
предотвратимо от водача на лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, ако се приеме, че
водачът на лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“ е потеглил рязко от мястото си.
При така установените обстоятелства по реализиране на процесното ПТП въз основа
събраните по делото и преценени в тяхната съвкупност доказателства съдът приема, че
събитието е настъпило поради поведението на водача на лек автомобил марка „Лексус“,
модел „РХ 400“, който е нарушил разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗДвП. Посочената норма
вменява задължение на водача на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и
да е маневра, като например да излезе от реда на паркираните превозни средства, преди да
започне маневрата, да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението,
които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата,
като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. Не се твърдят и не
се установяват обстоятелства, изключващи вината на този водач, поради което важи
презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Основателно се явява обаче наведеното в срока по чл. 131 ГПК възражение за
съпричиняване. За да е налице съпричиняване от страна на пострадалия, е необходимо
извършеното действие или бездействие да е в пряка причинна връзка с настъпилата вреда,
като не е необходимо същото да е противоправно и виновно. Изводът за наличие на
съпричиняване на вредата не може да почива на предположения, а намаляването на
дължимото обезщетение за вреди от деликт по правилата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД изисква
доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с
което то обективно да е способствало за настъпването на вредите /така Решение № 99 от
08.10.2013 г. по т. д. 44/2012 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д.
596/2012 г. на ВКС, II т. о./. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и
Правилника за прилагане на ЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се
приеме съпричиняване на вредоносния резултат от увреденото лице, водещо до намаляване
на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка
причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е., последният да е негово следствие,
доколкото приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на
причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на увреденото лице, с което то
обективно е създало предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е
конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от
9
такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично
предполагаем. Дали поведението на увреденото лице е допринесло за увреждането, подлежи
на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко
действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи
обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното
проявление на визираните действия в конкретния причинен процес /в този смисъл
Определение № 3306 от 9.12.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 1488/2024 г./.
Предвид обективния факт на реализиране на процесното ПТП, съдът намира и че
застрахованият при ищеца водач на лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“ също е
допринесъл за осъществяването му, извършвайки нарушение на нормата на чл. 94, ал. 2
ЗДвП, съгласно която при движение назад водачът е длъжен да се убеди, че пътят зад
превозното средство е свободен, а по време на движение непрекъснато да го наблюдава,
като ако не е в състояние лично да извърши това, е длъжен да осигури лице, което да му
сигнализира за опасности.
Като съобрази вида и тежестта на извършените нарушения, съдът намира, че водачът на лек
автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, застрахован при ищеца, е допринесъл за настъпване
на произшествието при 30% принос. За да формира този извод, настоящият състав на съда
взе предвид обстоятелството, че в конкретния случай ударът е настъпил при движение и на
двата автомобила в нетипична и обективно непредвидима за останалите участници в
движението посока, а именно при маневра за движение назад. При определяне посочената
степен на съпричиняване съдът взе предвид и допълнително изготвеното от вещото лице
заключение по съдебно-автотехническата експертиза във варианта, в който водачът на лек
автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, не би могъл да предотврати ПТП, тъй като водачът
на лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“ е потеглил рязко назад. Приетото от
вещото лице в този вариант съдът кредитира, доколкото намира, че то се потвърждава и от
дадените от свидетеля И. показания, че при подписването на двустранния констативен
протокол водачът на лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, му обяснила, че
бързала и затова дала рязко назад. Ето защо така приетият размер на съпричиняване при 30%
принос следва да намери отражение върху размера на застрахователното обезщетение, за
който следва да се ангажира отговорността на застрахователя по задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Приетата съдебно-автотехническа експертиза дава обосновано заключение, съгласно което
всички материални щети по лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, описани в
двустранния протокол за ПТП и отразени в съставеното от експерти на ищеца и
приобщеното като писмено доказателство по делото опис-заключение по щета №
44012132234273, са настъпили в причинна връзка с реализираното ПТП при съобразяване на
установения механизъм за това.
Въз основа на гореизложеното съдът приема за доказано, че в срока на застрахователното
покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,
застраховател по която е ответникът, е реализирано процесното ПТП, в причинна връзка с
10
което са нанесени материални щети по застрахования при ищеца за този риск по
имуществена застраховка „Каско+“ лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, с рег. №
*****. Безспорно между страните се явява обстоятелството, че за поправяне на причинените
по процесния автомобил щети ищецът е заплатил на извършилия ремонта сервиз на „М П“
ЕООД сумата от 5 077,80 лв. съгласно Фактура № **********/29.03.2023 г. и Фактура №
**********/29.03.2023 г., както и че за определяне на обезщетението е извършил
ликвидационни разноски за сумата от 15 лв.
При имуществените застраховки стойността на дължимото се застрахователно обезщетение
се определя, както следва: ако автомобилът е бил пуснат в експлоатация преди не повече от
три години и е бил отремонтиран в официален сервиз на марката /официален фирмен
сервиз/ дължимата застрахователна сума е тази, по която е бил отремонтиран автомобилът в
официалния фирмен сервиз и която е отразена в издадените от фирмения сервиз във връзка
с ремонта фактури – виж решение № 167/07.02.2017 г. по т. д. № 1655/2015 г., II т. о. на ВКС.
При липса на посочените две условия, т. е., ако автомобилът е бил пуснат в експлоатация
преди повече от три години или отремонтирането е станало не в официален сервиз на
марката, дължимата застрахователна сума се определя на база средната пазарна цена, т. е.,
изхожда се от възстановителната стойност на имуществото. От заключението на вещото
лице по съдебно-автотехническата експертиза се установи, че към датата на настъпване на
произшествието процесният лек автомобил е бил в експлоатация от 3 години, 7 месеца и 19
дена, считано от датата на първоначалната му регистрация – 17.04.2019 г.
При определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение, съдът съобрази
съдебната практика, постановена от ВКС при действието на отменения КЗ, но актуална и
при действащия такъв, съгласно която при съдебно предявена претенция съдът следва да
определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към
момента на настъпване на застрахователното събитие съгласно чл. 386, ал. 2 КЗ, като ползва
заключение на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да проверява дали не се
надвишават минималните размери съгласно Методиката за уреждане на претенции за
обезщетение на вреди, причинени на МПС, по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, представляваща Приложение № 1 към Наредба № 24 от
8.03.2006 г. за задължителното застраховане по чл. 249, т. 1 и 2 от Кодекса за застраховането
и за методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на моторни
превозни средства /в този смисъл Решение № 165 от 24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г. на
ВКС, II т. о.; Решение № 52 от 08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, I т. о.; Решение №
109 от 14.11.2011 г. по т. д. № 870/2010 г. на ВКС, I т. о./.
Ето защо дължимата застрахователна сума в случая се определя на база средната пазарна
цена при съобразяване възстановителната стойност на имуществото. Съгласно заключението
на вещото лице стойността, необходима за възстановяване на вредите, нанесени на
процесния лек автомобил модел „Форд“, марка „Куга“, изчислена на база средни пазарни
цени към датата на ПТП – 06.12.2022 г., възлиза на сумата от 4 688,77 лв. Съдът приема, че
сумата от 15 лева, претендирана като ликвидационни разноски, съставлява обичаен разход за
11
приключване на застрахователната щета по смисъла на чл. 411 КЗ, поради което същата
следва да се включи в общия размер на дължимата от ответника сума. Съобразявайки
приетото съпричиняване от страна на застрахования при ищеца водач на лек автомобил
марка „Форд“, модел „Куга“ при 30% принос, съдът намира, че дължимото се на ищеца
застрахователно обезщетение възлиза на 70% от общия размер на дълга - 4 688,77 лв., или на
сумата от 3 282,14 лв. Доколкото от приетото като писмено доказателство по делото
платежно нареждане от 06.12.2023 г. безспорно се установява, че ответното дружество е
изплатило извънсъдебно на ищеца сума в размер на 2 553,90 лв., съдът намира, че
ответникът не е изпълнил задължението си да заплати следващото се на ищеца регресно
вземане в пълен размер, поради което следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в
размер на 728,24 лв., представляваща разликата между извънсъдебно платеното и приетия
от съда дължим размер на застрахователно обезщетение. За разликата над уважения размер
от 728,24 лв. до пълния предявен размер от 2 539,90 лв. искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете страни в производството.
Ищецът твърди и доказва извършването на разноски в общ размер на 1 132,93 лв.,
включващи 151,56 лв. държавна такса, 250 лв. депозит за САТЕ, 50 лв. депозит за
призоваване на свидетел и 681,37 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение /съгласно
Договор за правна защита и съдействие от 27.03.2024 г., Фактура № **********/27.03.2024
г., платежно нареждане от 02.04.2024 г. и справка за регистрация по ЗЗДС на лист 48-53 по
делото/. Ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищеца, което е основателно предвид правната и фактическа сложност на
делото. Поради това претендираният от ищеца разход за адвокатско възнаграждение следва
да се намали до минимума, установен с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията ,
приложима към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие/, а
именно до сумата от 553,99 лв.
Ето защо съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съразмерно с уважената част от
иска в полза на ищеца следва да се присъди сумата от 288,31 лв. - съдебно-деловодни
разноски в производството.
Ответникът по делото представя доказателства, че е направил разноски в общ размер на 600
лв., включващи 250 лв. депозит за САТЕ, 300 лв. депозит за допълнителна САТЕ и 50 лв.
депозит за призоваване на свидетел. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК и като съобрази
разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за правната помощ, съдът определя сумата от 300
лв. за юрисконсултско възнаграждение на ответника.
Ето защо съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съразмерно с отхвърлената част
от иска в полза на ответника следва да се присъди сумата от 641,95 лв. - съдебно-деловодни
разноски в производството.
12
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ЗАД „А И“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С, да
заплати на „Д О З” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С, на
основание чл. 411 КЗ сумата от 728,24 лв., в т.ч. 15 лв. ликвидационни разноски,
представляваща незаплатена част от регресно вземане за изплатено по имуществена
застраховка „Каско+” застрахователно обезщетение за застрахователно събитие, настъпило
на 06.12.2022 г. в гр. С, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 01.04.2024 г., до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата
до пълния предявен размер от 2 539,90 лв.
ОСЪЖДА ЗАД „А И“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С, да
заплати на „Д О З” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 288,31 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА „Д О З” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С, да заплати
на ЗАД „А И“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 641,95 лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните (чл. 7, ал. 2 ГПК)
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13