Р Е Ш Е Н И
Е
06.11.2019г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,НАКАЗАТЕЛНА
КОЛЕГИЯ,VІІІ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в ОТКРИТО съдебно заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИНА
МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:КОСТАДИНКА КОСТАДИНОВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
При
секретаря Татяна Шуманова и с участието
на прокурор Росица Чернева, като разгледа докладваното от съдия Мумджиева ВНОХД
3779 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.327 вр с чл.318 от НПК.
Образувано е по повод постъпил в
съда протест от прокурор при СРП срещу присъда на СРС НО, 102 състав от 23.10.2014г.
по НОХД П-7570/12г. по описа на състава, с която подсъдимият В.М. А. е признат
за невиновен по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 209, ал.1
вр. с чл.20, ал.2 НК.
В производството пред СРС Е.В.(посочена в ОА като пострадало от
престъплението лице) не е упражнила правото си да поиска да се конституира като
ЧО и ГИ (л.60, стр. 2 СП, СРС).
В протеста е посочено, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, тъй като
крайният извод на съда не съответства на съдържанието на събрания
доказателствен материал. В протеста изрично е посочено, че същият е изготвен
без прокурорът да е запознат с мотивите на съда, поради което са изказани
предположения, че първоинстанционният съд не е оценил правилно събрания
доказателствен материал.
С определение от 15.04.2019г. по ВНОХД
964/2019г. съдът е прекратил съдебното производство е върнал делото на
първоинстанционния съд с конкретни указания. Първоинстанционният съд е извършил
необходимите и възможни действия за администриране на протеста. След получено
съобщение за изготвянето на мотивите прокурорът при СРП не е упражнил правото
си да внесе допълнение. Протестът е бил връчен на подсъдимия чрез пълнолетно
лице от неговото семейство, удостоверено на л.4 от СП, СГС.
В
свое определение от 30.09.2019г. настоящият съдебен състав е счел, че процедурата по сезиране на въззивния съд е била
проведена законосъобразно.
В производството пред въззивния съд е
проведено съдебно следствие, при което към доказателствения материал са
приобщени писмени доказателства за
правния статус на подсъдимия – справка за съдимост и справка от ГДИН за
изтърпените от него наказания „ЛОС“ и „пробация“, както и удостоверение от СДВР за криминалистичните регистрации на
свидетеля З.Ц., за постановено задържане по отношение на същия свидетел по ЗМВР
в РПУ на територията на гр. София за периода до 30.11.2010г. включително.
Прокурорът не поддържа протеста. Изразява становище, че
първоинстанционната присъда е правилна и законосъобразна, тъй като в хода на
съдебното следствие са били извършени всички възможни необходими следствени
действия. Твърди се, че независимо от положените процесуални усилия обвинението
не е било доказано по несъмнен и категоричен начин. Прокурорът навежда довода,
че протоколът за разпознаване на лица, в който е вписано, че свидетелкатаВ.е
посочила подсъдимия, е единственото обвинително доказателство, относимо към
авторството на деянието. Същото обаче според прокурора не би могло да се ползва
за извличане на изводи относно релевантни за изхода на делото факти, тъй при провеждане на това
процесуално-следствено действие били допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. Твърди се, че са налице реквизити от формална годност,
но оценката на протокола за разпознаване в контекста на дадените от
пострадалатаВ.показания според прокурора разколебава неговата доказателствена
сила. Изразява се становище, че не са опровергани твърденията на св. В., че
посоченото процесуално следствено действие не се състояло на посочената дата и
в обективирания от него ред, тъй като пострадалата само и единствено положила подписите си по указания на орган от
досъдебното производство. За да аргументира становището си да не поддържа
протеста, прокурорът изтъква, че показанията на свидетелките Т. и П. (поемни
лица при разпознаването) са идентични в частта им, че не са участвали в
разпознаване на лица, че са неграмотни и не са били запознати със съдържанието
на протокола. Във връзка с така наведените доводи прокурорът изразява становище,
че първоинстанционната присъда следва да потвърди.
Защитникът моли съдът да
остави без уважение протеста на СРП и да потвърди присъдата на СРС като
правилна, обоснована и законосъобразна.
Твърди се, че първоинстанционният
съд в рамките на своите правомощия и задължения съгласно разпоредбите на чл.
13, чл. 14 и чл. 18 НПК е положил усилия за разкриване на обективната истина,
като е изразил вътрешното си убеждение въз основа на правилен анализ на
доказателствата. Защитата обосновава извод, че в пределите на своите правомощия
съдът е положил значими процесуални усилия, тъй като е разпитал множество свидетели, в това число и такива,
които не са били разпитвани в хода досъдебното производство. Защитникът
изразява становище, че крайните изводи в мотивите на първоинстанционната
присъда са обосновани въз основа на внимателен анализ свидетелските показания,
дадени от свидетелката В., посочена от
обвинението като пострадало от престъпление лице. Твърди се, че подсъдимият А. не
е бил лицето, което в качеството на
таксиметров шофьор е превозило пострадалата до клона на банка ДСК, за да изтегли паричната
сума, че не е лицето, комуто пострадалата
предала инкриминираната парична сума, както и че са налице съмнения
именно той да е бил разпознат при процесуално следствено действие разпознаване
на лица по снимки. Защитникът посочва, че в хода на проведеното разпознаване не
е било изготвено доказателствено средство чрез заснемане действията на
пострадалата по идентификация на
конкретно установено лице във фотоалбум, от което да е видно как е протекло
самото разпознаване. Изразява се съгласие със становището на първия съд, че
действието по разпознаване на лица по снимки е било опорочено, поради което
протоколът за разпознаване е негодно доказателствено средство. В тази връзка се
предлага на въззивния съд да се позове и на показанията, дадени от свидетелките
Т. и П. (поемни лица) и въз основа на тях да приеме, че на пострадалата не е
бил предявяван фотоалбум към момента на съставяне на протокол за разпознаване.
В пледоарията си защитникът предлага
на въззивния съд да възприеме и предложения от първоинстанционния съд анализ на
дадените от св. К.Д.показания, както и анализа
на останалите свидетелски показания, тъй като били обсъдени изчерпателно и при
съпоставка помежду им. В заключение защитникът изтъква, че обвинението не е
доказано по несъмнен и безспорен начин в частта относно авторството на
деянието.
Подсъдимият
не се явява, редовно призован. Производството срещу него на основание чл. 269,
ал.3, т. 3 НПК се провежда в негово отсъствие. Първоинстанционният съд в съответствие чл. 254, ал.4 НПК (отм. в редакцията му от
2012г.) е уведомил подсъдимия за последиците, свързани с неговото неявяване в
случай, че са налице и останалите предпоставки
на чл. 269, ал.3 НПК (л.11, л.12, СП, СРС). В действащата към настоящия момент редакция на
НПК чл. 247б, ал.1 НПК се съдържат предписания, които са аналог на отменената
разпоредба на чл. 254, ал.4 НПК, поради което следва да се приеме, че по
отношение на подсъдимия фактически е изпълнена процедурата, която се предвижда
и към настоящия момент в чл. 247б, ал.1 НПК. Въззивният съд счете, че отсъствието на подсъдимия няма да попречи за
разкриване на обективната истина, тъй като подсъдимият е участвал лично в
производството пред СРС, бил е уведомен за правата си, а някои от тях ефективно е упражнил – правото да
упълномощи защитник, право на последна дума и др. По изложените съображения
въззивният съд прие за установено, че отсъствието на подсъдимия няма да попречи
за разкриване на обективната истина.
С оглед
отсъствието си в производството пред въззивния съд подсъдимият не е упражнил
пред тази съдебна инстанция правото си на лична защита, както и правото на
последна дума.
Въззивният
съд, след като обсъди становищата на страните, доказателствата по делото и в пределите на проверката по чл.314 от НПК,
намира за установено следното.
Подсъдимият В.А. е български гражданин, роден на ***г.
в с. Брест. Осъждан е многократно за разнородна престъпна дейност, включително и за измама, а именно през 2000г.
- за престъпление по чл. 209, ал.1 вр. с чл. 63, ал.1, т.3 НК, извършено от
него като непълнолетно лице на лишаване от свобода, през 2003г.- за
престъпление по чл. 195, ал.1, т.4 и т.5 НК
на глоба. Подсъдимият е осъждан на пробация многократно за различни
деяния на престъпление по чл. 343в, ал.2 НК през 2007г. През 2008г. е осъждан на лишаване
от свобода за престъпление против собствеността ( чл. 195, ал.1, т.3 и т.4 НК),
през 2011г. – на лишаване от свобода за престъпление по чл. 210 , ал.1, т.1 и
т.5 НК, през 2012г. за престъпление по
чл. 211 вр. с чл. 209, ал.1, вр. с чл. 29, ал.1 б.“а“ и б.“ НК на три години
ЛОС при първоначален строг режим. Последното осъждане на подсъдимия е от
2013г. за престъпление по чл. 324, ал.1 НК на шест месеца лишаване от
свобода при първоначален строг режим. В местата за лишаване от свобода е
постъпвал за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ за периода от
17.08.2011г. – 14.02.2012г., както и за периода от 15.01.2013г. до
23.06.2015г., когато на основание чл. 70 НК е условно предсрочно освободен от
изтърпяване остатъка от неизтърпяната част на наказанието от пет месеца и един
ден. Считано от 01.07.2015г. на основание чл. 70, ал.6 НК е бил определен
изпитателен срок от шест месеца.
Софийски
районен съд е обосновал фактическа обстановка, съответстваща на събраните
доказателства, а именно, че на 09.11.2010г. св.В.приела обаждане на стационарния
си телефон от непознато лице от мъжки пол, което й казало да не прекъсва
разговора и да го изслуша. Непознатото лице я предупредило, че разговорът се
записва. Пострадалата изпълнила указанията и продължила да слуша. Непознатият
разказал на свидетелката, че синът й бил блъснал бездомно, просещо дете, което
е починало и за да не лежи в затвора, трябвало да дадат на прокурора 10 000
евро. ПострадалатаВ.отвърнала, че има само 2 000.00 (две хиляди) лв. в банка
„ДСК”. Неизвестното лице казало на свидетелката да изчака на телефона, за да
попита „прокурора” („съдията”) дали е съгласен
да приеме 2 000.00 лв. да освободи сина на пострадалата. След няколко
секунди същият глас съобщил на св.В.в телефонния разговор, че
„прокурорът”(„съдията”) е съгласен, но било необходимо още същата вечер тя да
отиде и да изтегли парите, като за целта щяло да бъде изпратено такси до нейния
жилищен блок. Пострадалата получила указания да се качи на таксиметровия
автомобил и по този начин да отиде до банката, за да изтегли парите. След
непродължителен период от време, изминал от провеждането на телефонния разговор
с непознатия, пострадалатаВ.получила телефонно обаждане от лице, което се представило
за шофьор на такси. Това лице й съобщило, че я чака пред входа на блока.
Свидетелката излязла, качила се в чакащото я такси, което я откарало до MOЛ - София, откъдето пострадалата изтеглила 2 000.00 лв.
След като излязла от там пострадалата
била спряна на тротоара от непознат мъж, който й казал, че го изпраща лицето, с
което пострадалата разговаряла по телефона и св.В.му предала сумата от 2 000.00
лв. Непознатият взел парите и си тръгнал. По-късно свидетелкатаВ.разбрала, че е
измамена и на същия ден подала молба до 09 РУП-СДВР. Във връзка с така
подадената молба било образувано досъдебно производство.
Въззивният
съд напълно се солидаризира с установената от СРС фактическа обстановка. Първоинстанционният
съдебен акт е бил прецизно мотивиран, като са били обсъдени всички доказателства
поотделно, а при наличието на
противоречия - в тяхната взаимна връзка. При постановяване на присъда районният
съд е взел предвид: гласните доказателства, съдържащи се в показанията на
свидетелите А.В., З.Ц., Е.В., депозирани
пред съда, като се е доверил частично и на прочетените на осн. чл.281, ал.4
вр. ал.1, т.2, пр.1 и пр.2 от НПК дадени от пострадалата показания от ДП ( л. 9, 10), К.Д., като се е доверил частично и на прочетените на осн.чл.281, ал.3
вр. ал.1, т.1-5 от НПК показания, дадени
от същия свидетел в ДП, л. 46. Съдът е приел с частично доверие и показанията на С. П. и Ю. Т.,
И.И.. Първоинстанционният съд е основал
своите изводи от фактическа страна и на приетите по надлежния процесуален ред на чл.283 от НПК писмени доказателства и
доказателствени средства, а именно: докладна записка (л.5-6 от ДП),
докладна записка (л.7 от ДП), молба от Е.В.(л.8 от ДП), писмена справка от
„Виваком” (л.11-12 от ДП), протокол за разпознаване на лица и предмети и (л.40 от ДП), операционна бележка за
изтеглени пари (л.57 от ДП), справка за съдимост (л.58-63 от ДП, л.272-277 от СП,
СРС), справка ГД”ИН” МП (л.16-19, 29, 58-59, 80 от СП), справка за съдимост и
бюлетин за съдимост ( л.31- 57, 97-121, 157-188, 216-250, 288-323 от СП.), справка
от сектор ”БДС”- СДВР (л.78-79 от СП); справка „БДС”- МВР (л.191 от СП), както
и на веществените
доказателства: фотоалбум
към протокол за разпознаване (л.41-42 от ДП), фотоалбум към протокол за
разпознаване (л.52-53 от ДП).
Въз
основа на изброените доказателства по несъмнен и безспорен начин се установява
единствено фактът на извършено
престъпление против собствеността на св. В., механизмът на формиране на неверни
представи у нея и начинът, по който тя се е разпоредила с инкриминираната
парична сума. Относно тази група релевантни факти показанията на пострадалата,
дадени в различни процесуални фази, са
непротиворечиви, кореспондират с писмените доказателства, предоставени от
мобилния оператор, обслужващ стационарния телефон, ползван от нея (л. 11, л.12, ДП), както и с писмените
доказателства за извършена на инкриминираната дата операция „теглене на 2000
лева“ в обслужващата банка „ДСК“ (л. 57, ДП). По изложените съображения
въззивният съд счита, че правилно първата съдебна инстанция е възприела
механизма на извършване на престъпление чрез т. нар. „телефонна измама“ при
данни за съучастие на две лица. Въззивният съд се съгласява с изводите на
първия съд, че несъмнено св.В.е станала жертва на измама чрез формиране на
заблуждение при разговор на ползван от нея стационарен телефон за
необходимостта да предостави на прокурор или съдия сумата от 2000 лева с цел да
бъде осигурено по-добро процесуално положение на нейния син.
Спорният
въпрос, чието разрешение е довело до постановяване на оправдателна присъда, е
кое лице е съпричастно към действията по формиране на неверни представи за съществуващо
„основание“ пострадалата да се разпореди с парична сума, към действията, с
които извършителят е бил улеснен (чрез осигурен превоз на пострадалата до офис
на нейната обслужваща банка), както и към действията по установяване на
фактическа власт върху инкриминираната сума. Според рамката на обвинението неустановено
лице е провело телефонните разговори със св. В., за които са били събрани
трафични данни, а впоследствие пострадалата, мотивирана от неверни представи за
автора на входящите повиквания и случилото се с нейния син, се разпоредила със
сумата от 2000 лева, като я предала именно на подсъдимия. Обвинението твърди,
че подсъдимият се представил за лице, изпратено от „Н. от полицията“. Твърди
се, че подсъдимият бил съпричастен към престъплението и от субективна страна,
тъй като знаел за предхождащите неговите действия разговори, проведени по
стационарния телефон на пострадалата.
Обосновано
първият съд не се е съгласил с твърденията в обвинителния акт, относими към
авторството на престъплението.
При собствен анализ на събрания
доказателствен материал въззивният съд
констатира, че основният източник на доказателства за авторството на деянието са
показанията на св. В., която е била разпитана многократно в различни
процесуални фази, както и протокол за разпознаване, проведено при съществено
нарушение на процесуалните правила. В частност специално внимание следва да се
отдели на прочетените показания, дадени от св.В.в досъдебното производство, в
които се съдържа сравнително подробно описание на лицето, на което предала
инкриминираната сума. Доказателствената стойност на тези показания за
обосноваване на обвинителната теза обаче следва да се постави под съмнение поради уточнението на
пострадалата, че не е сигурна дали ще може да разпознае това лице. Тези твърдения датират тъкмо от
инкриминираната дата, т.е. тогава, когато нейните спомени би следвало да са
съхранени в най-висока степен. Отделно от това, в същия разпит св.В.е посочила,
че не може да опише достатъчно подробно и таксиметровия шофьор.
На следващо място, относим към въпроса за
авторството на престъплението е протокол от 03.11.2011г. за разпознаване по
снимки с данни за идентификация от св.В.на подсъдимия под № 2 в качеството й на
разпознаващо лице (л.41-л.43, ДП). Това доказателствено средство не може да се
ползва за установяване на релевантни за изхода на делото факти по две основни
съображения. Първото е свързано със съмнения за достоверност на вписаните в
него изявления, а второто е свързано с допуснати съществени неотстраними
процесуални нарушения.
Аргументите за недостоверност на
удостоверяването в протокола за разпознаване, с който като автор на престъплението
е идентифициран подсъдимият, се извличат от следния доказателствен анализ.
В този протокол не е вписано изявление на
разпознаващото лице във връзка с какви факти и обстоятелства разпознава дееца. В
настоящия случай това уточнение е от съществено значение, тъй като в
прочетените показания на св.В.от ДП се съдържа описание не на едно, а на две лица, а именно: на таксиметровия шофьор, който е осигурил превоза
й до банката, както и на лицето, за което се твърди, че е получило
инкриминираната сума по указание на „г-н Н.“. Дори и да се приеме, че
разпознаването е било проведено с цел да бъде установено лицето, на което е била предадена паричната сума, в какъвто
смисъл в производството пред съда са били наведени твърдения от св. В., пак остава
непреодоляно изразеното от нея съмнение, документирано още в първите й
свидетелски показания, че не е сигурна дали въобще ще може да разпознае
конкретно установено лице.
Пострадалата Е.В.е възрастна
жена, родена на ***г. Не са налице
съмнения да не е съхранена свидетелската й годност. Това обстоятелство обаче не
е достатъчно, за да даде нужната за осъдителна присъда стабилност и
категоричност на нейните изявления, още повече когато за изясняване на авторството
на престъплението липсват други доказателствени източници освен коментираните
по-горе прочетени показания и протокол за разпознаване, съставен при съществени
нарушения на процесуалните правила.
На
следващо място съмненията на пострадалата, че би могла да идентифицира конкретно
лице като автор на престъплението, изразени в първия й разпит, са изисквали обвинението
да предложи логично обяснение за проявената категоричност при разпознаване на
подсъдимия, така, както е удостоверена по – късно в протокол за разпознаване,
проведено около една година след това, а
именно - на 03.11.2011г. Анализ в този смисъл не е изложен в актовете на органите
на досъдебното производство. Такъв анализ липсва и в протеста, във връзка с
който е образувано производството пред въззивния съд. От друга страна районният съд в съответствие със своите
задължения по чл. 107, ал.2 и ал.3 НПК и при правилен анализ на събрания
доказателствен материал е дал самостоятелен отговор за удостоверената в
протокола за разпознаване категоричност.
Първият
съд не се е ограничил с формален подход при оценка на показанията, дадени от св.В.в частта им, че действително е участвала
в разпознаване и е успяла да
разпознае лицето, на което е дала парите
(л. 61, стр.2, СП, СРС). Проверката на
твърденията й е установила, че свидетелката описва разпознаване по снимки,
което е проведено от служител на полицията с фамилно име „И.“. Съпоставката на тази част от изявленията й със
съдържанието на протокола за разпознаване, на който се позовава обвинението,
показва, че такъв документ е съставен не от св. И., а от разследващ полицай Н. К..
В производството пред съда обаче св.В.е
била категорична, че не е участвала в разпознаване, инициирано от длъжностно
лице с фамилно име „К.“, както и че явяването й пред този служител се изчерпва
със съставянето на документи чрез
оформянето им с подпис, без да й е била дадена възможност да идентифицира тяхното съдържание. Така твърденията
на св. В., че по разпореждане на длъжностното лице – разследващия полицай К. се
е подписала на неустановен документ, в
който две лица от женски пол от ромски произход се подписали като свидетели,
дава съответното логично обяснение за констатираното несъответствие между
първоначалните колебливи свидетелски показания на пострадалата към датата на
деянието относно авторството на престъплението и удостовереното категорично
разпознаване, проведено с нея около една година по-късно. Това обяснение се
свежда до констатацията, че протоколът за разпознаване не отразява действително
направените от разпознаващото лице изявления. Вярно е, че принципът за
добросъвестност на разследващите органи задължава съда по презумпция да приеме,
че съставените от тях протоколи отразяват вярно и точно удостоверените в тях
факти и обстоятелства. От друга страна обаче тази презумпция е оборима. В
настоящия случай тя е оборена не само от показанията на св. В., която
категорично твърди, че при нейното явяване при разследващия полицай К. не е
участвала в разпознаване, но и от останалия доказателствен материал. Твърденията
на св.В.за явяването на две лица от ромски произход от женски пол пред
разследващия полицай К. са потвърдени от
съдържанието на самия протокол, в който като поемни лица действително са
вписани лица от женски пол, а именно св. Ю. Т. и С. П. (л. 44, л. 45 ДП). В
тази част показанията на св.В.са потвърдени от показанията на св. Т. и П.,
които са описали същия механизъм на документиране при разпознаване – оформяне
на протокол с подпис, който те не са оспорили, без фактическо изпълнение на
действия по разпознаване. Показанията на
пострадалата са потвърдени и от разказа
на св. Т. и П., че от тях действително е било изискано съдействие от служител
на полицията. Св. Т. е възпроизвела в съдебното производство и факта, че става дума за оказано съдействие
именно в 03 РУП, т.е. в това РУП, в което е било проведено разследването по
настоящото наказателно производство. Първата съдебна инстанция не е
пренебрегнала значението на този синхрон между свидетелските показания на св. Т.,
П. и В.. Несъмнен е и фактът, че между пострадалата и поемните лица в нито един
момент не е било установено дори познанство, а още по-малко близка емоционална или
конфликтна връзка, която да повлияе върху съдържанието на техните свидетелски
показания. След като пред СРС св.В.е твърдяла, че тя и
поемните лица са взели участие само и единствено при съставянето на документи, без тя лично да е наясно с тяхното съдържание,
а независимо от нея това обстоятелство се твърди и от свидетелите П. и Т., единствено
възможният извод е че процесуално-следствено действие
разпознаване, противно на удостоверяването в протокол от 03.11.2011г.,
не е било проведено. Следователно
констатираното еднопосочно възпроизвеждане на факти и обстоятелства в
показанията на св. В., Т. и П. в настоящия случай се явява резултат от добросъвестностно
изпълнение на техните задължения, произтичащи от разпоредбата на чл. 120, ал.1 НПК.
Изпълнени
са само формалните изисквания на чл.
171, ал.1 и ал. 4 НПК за оформянето на протокол за разпознаване, удостоверяващ
категорична идентификация от св.В.на подсъдимия като лице с № 2. Това е така доколкото снимковият материал на подсъдимия е
бил предоставен за разпознаване със снимки на още три лица и доколкото
протоколът е оформен с подпис на две поемни лица. С оглед дадените от
пострадалата показания обаче формалното изпълнение на процесуалните изисквания,
предвидени в НПК, не е достатъчно, за да се обоснове категоричен извод за достоверност
на вписаните в него факти и обстоятелства. Независимо от еднопосочното
възпроизвеждане в показанията на св.В.и поемните лица на хронологията от
действия, свързани с поставянето на подпис, първият съд не пристъпил към
прибързан извод за качеството на обвинителните доказателства, а е извършил
проверка за тяхната достоверност и чрез изследването на други контролни факти. Извод
в тази насока се обосновава от изявленията на пострадалата по повод
предявяването на протокола и фотоалбума към него в хода на нейния разпит в
производството пред първоинстанционния съд. Във връзка с предявяването на
снимковия материал към протокола за разпознаване тя е заявила, че никога
снимките, неразделна част от протокола, не са й били показвани не само от разследващия полицай К., но и от
св. И.. Привидното противоречие на това твърдение от страна на пострадалата с
друго нейно твърдение – че е разпознала конкретно лице по снимки, също е било
изследвано задълбочено в мотивите на първоинстанционния съд. СРС се е доверил на разказа на св. В., че св. И.
й показала други снимки, т.е. – снимков материал, различен от приложения към предявения
в съдебно заседание протокол за разпознаване (л.62, стр.1, СП, СРС). Въззивният
съд споделя анализа в мотивите на първия съд относно дадените от св.В.показания,
но с уточнението, че не е установено дали снимков материал е бил предявяван
именно от св. И., доколкото данни за такива действия по разследването могат да
се отнесат и към друг свидетел – св.С.. Това уточнение обаче не променя
отговора на основния въпрос, на който обвинението е следвало да предложи
разрешение, а именно дали разследващият полицай
К. въобще е показвал снимки на св.В.при съставянето на единствения
протокол за разпознаване, който уличава подсъдимия като автор на
престъплението. Показанията на св.В.не могат да бъдат ценени еднозначно като
обвинителни доказателства, тъй като тя е отговорила отрицателно тъкмо на този
съществен за крайния изход на делото въпрос (л. 61, стр.2, СП, СРС).
Въззивният
съд също счита, както и първоинстанционния съд, че показанията на св.В.не са
достоверен източник на доказателства в частта относно авторството на престъплението,
като от своя страна допълва доказателствения анализ в мотивите на
първоинстанционната присъда и със следните съображения. Първото е свързано с естеството
на действията по разследването, извършени от св. И., а второто - със значението на първоначалните колебания на
св.В.относно авторството на деянието, както и качеството на нейните възприятия
до степен, която да й позволи да разпознае
извършителя на престъплението.
Първоинстанционният
съд е положил дължимите процесуални усилия, като е установил и разпитал св. И.
( л. 131, л.132, СП, СРС), св.С. (л. 280, л.281, СП) и св. З.Ц. (л. 325, стр.1,
СП, СРС). Свидетелката И. е потвърдила,
че е работила в 03 РУП, както и че е била ангажирана именно с процесния случай.
Съпоставката на показанията, дадени от св. И. и В., очертава съществено
противоречие между тях. Св. И. е разказала, че на втори март (не е
конкретизирана година) на пострадалата били показани установени и задържани
лица, но тя не е разпознала конкретно
лице. В този смисъл в показанията на св. И. се навеждат доводи за разпознаване
на живо. От друга страна са твърденията на св. В., която е твърдяла пред първия
съд, че е участвала само и единствено в едно разпознаване по снимки,
организирано от св. И., при което посочила снимка на конкретен извършител. Показанията на св. И. и св.В.са еднопосочни
единствено в твърдението, че каквито и действия да са били извършени, протокол
не бил съставен.
Св.В.е уточнила в разказа си пред
първоинстанционния съд, че разпознатото от нея пред св. И. на снимка лице не е
виждала никога повече след това, включително и по повод проведените от разследващия
полицай К. действия. Това противоречие в показанията на св. И. и св.В.(дали е
било проведено разпознаване по снимки или на живо, съответно – какъв е бил
резултатът от него) не може да намери разрешение нито чрез отделното им
обсъждане, нито чрез съпоставката им с останалия доказателствен материал (ДЗ,
съставена от св.С., показанията на св.С. и З.Ц.). На първо място, това е така
поради липсата на съставен от св. И. протокол за разпознаване. Липсата на такъв
протокол означава, че каквото и да е било извършеното разпознаване,
организирано от св. И., то е било проведено в нарушение на формалните
изисквания на чл. 128 НПК, който предвижда за всяко действие по разследването
да се съставя протокол. Това обстоятелство изключва възможността да бъдат
проверени твърденията на св.В.за разпознато от нея лице, различно от
подсъдимия. Не могат да бъдат и проверени и твърденията на св. И., че е било
извършено разпознаване на живо, но без конкретен резултат. Така или иначе с
оглед установената в НПК доказателствена тежест и съмнението, че св.В.преди да
бъде призована от разследващия полицай К., може да е разпознала друго лице,
различно от подсъдимия, като автор на престъплението, изключва предпоставките
на чл. 303, ал.2 НПК за постановяване на осъдителна присъда.
На следващо място съмненията, че на
св.В.може да й е бил предоставян фотоалбум с лица, известни на полицията като
криминален контингент по линия на измами, т.е. на фотоалбум, различен от този,
който е приложен към протокола за разпознаване от 03.11.2011г., произтичат от
показанията на св.С., Зл. Ц., както и от писмените доказателства, събрани в
производството пред въззивния съд. Видно
от наличната по делото докладна записка, съставена от св.С. на л. 7 от ДП, са
били провеждани оперативно - издирвателни мероприятия за разкриване извършителя
на престъплението и св.В.изразила съмнения за участието на св. З.Ц.. Вярно е,
че тази ДЗ не би могла самостоятелно да се ползва като източник на
доказателства за удостоверените в нея факти и обстоятелства. В настоящия случай
обаче първоинстанционният съд е установил и разпитал полицейския служител,
който я е съставил – св.С. и последният
е потвърдил, че действително е работил по случая, като е предоставил на Е.В.фотоалбум
със снимков материал на лица, известни като контингент по линия измами. Това
обстоятелство допълва картината за участието на св.В.в разпознаване по снимки,
предхождащо действията по разследване, извършени от разследващия полицай К.,
както и предхождащи съставянето на процесния протокол за разпознаване, уличаващ
подсъдимия като автор на престъплението. В производството пред
първоинстанционния съд св.С. подробно е разказал какво представлява класьорът
със снимки, посочил е, че се попълва тематично само със снимки на лица,
регистрирани в полицията по сигнал за участието им в измама, както и че
снимките се индивидуализират (под номер, а понякога с ЕГН и име). Въз основа на
изложените по-горе данни, установени с показанията на св.С., както и въз основа
на твърдението на същия свидетел, че името З.Ц. му е непознато, се обосновава
извод, че практически е невъзможно да се
установи по какъв начин св.С. е събрал данните, удостоверени в изготвената от
него докладна записка на л. 7 ДП. Не е възможно да се установи по реда,
предвиден в НПК и какви изявления е направила св. В., както пред св.С., така и
пред св. И., както и въз основа на какви данни са били документирани нейни „съмнения“ за участието на
З.Ц. в престъплението.
В настоящото наказателно
производство съдът не е сезиран с обвинение за извършено от св. Ц.
престъпление, но въпреки това данните за този свидетел също са от съществено
значение. Те дават възможност да бъдат проверени други гласни доказателства,
събрани от показанията на св. В., св.С. и И.. Те потвърждават факта на
проведени с участието на св.В.неустановени по време и съдържание действия за
разкриване на извършителя на престъплението. Те потвърждават и съмнението
за колебания и несигурност от страна на св.В.при идентифициране автора на
престъплението, регистрирано още при първоначалния й разпит.
Въззивният съд провери показанията на
св.С. в частта им относно начина на съставяне на фотоалбумите с лица, извършили
съответен вид престъпление, предвидено в НК. От приложеното по делото удостоверение
№ 53000-53000/16.10.2019г. е установено, че св. Ц., за когото се твърди, че
евентуално бил разпознат по снимка от св. В., действително е бил регистриран за
измама през 2002г. по сигнал за такова престъпление в гр. Горна Оряховица, а
през 2003г. – по сигнал за същото по вид престъпление - в гр. Севлиево.
Полицейските му регистрации за друг вид престъпление също са в гр. Горна
Оряховица (л. 55, л. 56, СП, СГС). Оценката на посочените писмени
доказателства, относими към личността на св. Ц., дава възможност да бъдат проверени
твърденията на същия свидетел, че не е бил регистриран по сигнали за измами на
територията на гр. София, като отделно от това не опровергават неговите
твърдения, че не е пребивавал на територията на гр. София към инкриминирания
период и че не познава подсъдимия (л. 268, стр.2, СП). Данните
за личността на св. Ц. дават възможност да бъдат проверени и показанията на св.С. в частта им за начина
на попълване на класьорите на криминалния контингент със снимки на вече
задържани лица за съответния вид престъпление, както и да обосноват извод, че
към инкриминираната дата снимката на св. Ц. се е намирала в предявения на св.В.класьор,
тъй като вече е бил регистриран по жалби за участието му в измама. Това обстоятелство е аргумент за
добросъвестност на св.С., но също самостоятелно, а още повече при съвкупна
оценка с дадените от св. Ц. показания, не може да компенсира липсата на
съставен протокол за разпознаване по реда, предвиден в НПК. С оглед изложеното,
макар и да са категорични, изявленията на св. В., че е разпознала конкретно
лице по снимка, но това лице не е подсъдимия, при липсата на съответен протокол
за разпознаване те в тази част са лишени от каквато и да е доказателствена
стойност.
Колебанията на св.В.при идентификацията
на извършител на престъплението в досъдебното производство съпътстват и нейното
участие в съдебното производство. В нито
един момент в производството пред СРС тя не е идентифицирала автора на
престъплението нито в лицето на подсъдимия, нито в лицето на съпоставения
свидетел З.Ц. ( л. 325, стр.1, СП, СРС). Даденото от нея описание на общи признаци,
по които твърди, че е разпознала конкретно установено лице пред св. И., действително
сочат за разпознаване на живо, т.е. точно така както твърди св. И.. Т. напр. в разпита си пред СРС св.В.е
разказала, че се е ориентирала за ръста
на разпознатото пред разследващ полицай И. лице, което навежда да е било
проведено разпознаване на живо, доколкото снимков материал, в частност на
главата на съпоставените лица, не може да визуализира данни за техния ръст (л.
62, СП). От друга страна още в началото
на своя разказ св.В.изрично е уточнила, че св. И. е показала снимки на различни
лица, т.е. разпознаването е било по снимки. Същественият извод е, че каквото и
да е било естеството на проведените от св. И. процесуално-следствени действия,
резултатът, получен от тях, не уличава подсъдимия като автор на престъплението.
Показанията на свидетелкатаВ.повдигат и други
спорни въпроси, свързани с подадения писмен сигнал, приложен на л. 8 във връзка
с оспорването на подписа на лицето,
посочено като негов автор (л. 62, стр.2, СП). При наличието на други самостоятелно
съществуващи непреодолими пречки за обосноваване на обвинителната теза правилно
СРС е счел, че разрешаването на този въпрос също не би могло да има значение за
крайния изход на делото.
Аргументите за допуснати
съществени неотстраними процесуални нарушения при разпознаване на подсъдимия по
снимки се извличат от следния доказателствен анализ.
Първоинстанционният съд е отделил
специално внимание на протокола за разпознаване, съставен от разследващия
полицай К., приложен на л. 41-л.43, ДП с
оглед неговото доказателствено значение от формална страна. Той е единственият
протокол, удостоверяващ разпознаване, противно на твърденията на св. И. за
разпознаване на живо и на твърденията на св.В.за разпознаване, което не е било
проведено от разследващ полицай К.. Изискването на чл. 128 НПК за съставяне на
протокол за всяко действие по разследването придобива смисъл именно в случаите,
в които следва да се закрепи вярно и точно изявление на участник в съответното действие, за да бъдат
преодолени обичайните последици на времето, свързани с избледняване или заличаване
на спомени. Дори и да се приеме, че невъзможността на св.В.да идентифицира
подсъдимия като автор на престъплението в съдебното производство е резултат от
обичайното избледняване на спомени, това не отменя задължението на съда да
провери достоверността на всеки един източник на доказателства. Изпълнението на
строго определени процесуални правила при съставянето на протоколите е гаранция
за вярно документиране на определени факти и обстоятелства. Едно от
императивните изисквания на закона е участието на поемни лица при
разпознаването. Посочените в протокола за
разпознаване поемни лица са Ю. Т. и С. П. формално изпълняват това предписание
на закона ( л. 44, л. 45 ДП). И двете поемни лица са били разпитани от
първоинстанционния съд достатъчно подробно относно релевантните факти (л. 193, л.194, СП, СРС). При този разпит е
било изяснено, че и двете
свидетелки са неграмотни и единствено
могат да потвърдят подписа си върху
протокола за разпознаване на подсъдимия. С. П. е уточнила допълнително, че е
положила подписа си в присъствието на
възрастна жена, както и че е видяла снимки. Първоинстанционният съд не е
приобщил чрез прочитане показанията на св. Ю. Т. и С. П. от досъдебното
производство, в които е документирано изявление на двете свидетелки, че
възрастната жена е посочила конкретно
установено лице в протокола под № 2, т.е. подсъдимия (л.44 л. 45, ДП). Налице са
противоречия между така протоколираните твърдения в досъдебното производство и
твърденията на същите свидетелки в съдебното производство в частта им дали е
било проведено разпознаване по снимки,
както и дали са възприели конкретни изявления на разпознаващото лице. Първоинстанционният
съд не е приложил процедурата по чл. 281, ал.4 НПК вр. с ал.1, т.1 НПК за приобщаване на свидетелските
показания, дадени от св. П. и Т. в досъдебното производство, за да бъде
разрешено това противоречие, като в мотивите си е изложил съображения за
процесуална пречка, свързана с пълната неграмотност на поемните лица (стр.7 от
мотивите на СРС). В тази връзка въззивният съд дължи отговор на въпроса дали и как
показанията на поемните лица от досъдебното производство, ако бъдат прочетени,
биха могли да преодолеят твърдението на самата пострадала, че разследващият полицай
не е показвал снимки и тя не знае какви
факти тя и те са удостоверили с подписа си.
Въззивният съд намира, че
преценката на първия съд за допуснати неотстраними процесуални нарушения при съставянето на
протоколите за разпит на поемните лица П. и Т., както и на протокол за
разпознаване в частта, в която се документира тяхното участие, е правилна и
обоснована. Тази преценка се споделя и от настоящия съдебен състав като
предопределя извод, че е напълно
безпредметно прочитането на показания, които са били документирани при
съществени неотстраними процесуални нарушения. Процесуалното нарушение,
допуснато при разпит на св. П. и Т. в досъдебното производство, е свързано с факта,
че съдържанието на съответните протоколи за разпит не е било обявено на
поемните лица по начин, който да
преодолее несъмнено установената пълна неграмотност на тези участници в процесуално-следственото
действие.
Въззивният
съд счита, че неграмотността на поемните лица на практика е изключвала възможността
те като свидетели лично да упражнят свои основни права, предвидени в разпоредбата на чл. 122 НПК- да си служат с бележки за цифри, дати и други данни, ако се отнасят до техните показания. Тази неграмотност е факт и към момента
на съставяне на протокола за разпознаване, на който се позовава обвинението. Следователно
тя изключва и възможността за пълноценно участие на поемните лица при
разпознаването, тъй като те изначално не биха могли да упражнят изрично
регламентираните права на поемните лица по чл. 137, ал.4 НПК, в. т.ч. и да направят възражения относно достоверността
на вписванията в протокола. Това тяхно
право произтича и от разпоредбата на чл. 118, ал.1, т.3 НПК, както и от общото
правило за обема на правата, с които се ползват свидетелите.
В
редица случаи съдилищата
са квалифицирали неграмотността като недостатък на съответното
лице, т. напр. когато се визира лице с процесуално качество на обвиняем / в този
смисъл Р № 501/1983 г. на ВС, І НО, Р № 99/1992 г. на ВС -
ІІ НО/. В актуалната практика на ВКС тази позиция е изоставена, като последователно
се приема, че
неграмотността не се явява физически и психически недостатък, не оказва влияние
върху свидетелската годност и следва да се приравни на невладеене
на български език по смисъла на чл. 94, ал. 1, т. 4 НПК / т. напр. Решение № 317 от 02.10.2015 г. по Н. Д. № 1033/2015 г., Н. К., ІІІ Н. О. на
ВКС, Решение № 82 от 03.04.2018 г. по Н. Д. № 176/2018 г., Н. К., І Н. О. на ВКС/. По аналогия след като
неграмотността е преодолима пречка и съставлява относително
задължителна предпоставка за участието на защитник, ако неграмотното лице е с
процесуалното качество на обвиняем и желае да има защитник, на още по-силно
основание тя е преодолима пречка и за пълноценното участие на свидетел. Ето
защо към аргументите на първия съд за отказ от прочитане на дадените в
досъдебното производство показания на свидетелите Т. и П. поради тяхната
неграмотност следва да се направят следните уточнения. Поначало процесуалният
закон възлага на органа на досъдебното
производство ангажимента да огласи пред свидетеля показанията му, залегнали в
протокола за разпит, както и да удостовери в протокола начина, по който е
изпълнил това свое задължение. Ако свидетелят е грамотен, е достатъчно вписването
на това обстоятелство и декларация на свидетеля, че е прочел съдържанието на
протокола преди да го подпише. В НПК не
е изрично регламентиран отговорът на въпроса как се удостоверява огласяването на
съдържанието на протокола пред неграмотния свидетел. Въззивният съд счита, че в
този случай са приложими процесуални правила, относими към случаите, в които
участник в процеса не владее български език, в т.ч. и писмено, а също и процесуални
правила, относими към други действия на
разследващия орган, каквито са например хипотезите по чл. 228, ал.2 НПК, чл.
228, ал.3 НПК или общите правила по чл.
236, ал.1 НПК, чл. 236, ал. 3 НПК за представяне и връчване на протоколи за
действия по разследването.
Ако се изхожда от позицията, че неграмотните свидетели Т.
и П. не владеят писмено български език, е приложима по аналогия процесуална
фигура, подобна на преводача и тълковника чрез осигуряването на свидетел на
провежданите от разследващия орган процесуално-следствени действия. Разследващият орган е разполагал с
правомощия да осигури такъв свидетел и в негово присъствие след съставянето на
протокола (за разпит или за разпознаване) лично да го прочете на неграмотните
свидетели, като обяви на глас неговото съдържание. Не е съществувала пречка
действието по прочитане на протокола от страна на разследващия орган да бъде
удостоверено не само с неговия подпис, но и с подписа на лицето, ангажирано
като свидетел за изпълнението на неговите задължения. По описания начин и чрез прочитане на протокола за разпит на неграмотния свидетел в
присъствието на трето лице разследващият орган е разполагал с възможност да ангажира
това лице с удостоверителна функция по отношение на факта, че в изпълнение на
изискванията на чл. 236 от НПК съдържанието на протокола за разпит е било
сведено до знанието на свидетеля, който не може да чете и пише на български
език. Така органите на досъдебното производство са пропуснали необратимо при
наличието на условията на чл. 117 и сл. от НПК да ангажират в подкрепа на
обвинението в производството пред съда в качеството на свидетел такова „трето“
лице за конкретни обстоятелства във връзка със законността на действията на
разследващия орган по чл. 236, ал. 1 от НПК. Касае се за наложил се в практиката подход в
случаите на чл. 236, ал.1 и ал.3 НПК при прочитането на протокола за разпит да присъства трето лице с цел да
се гарантира законосъобразното изпълнение на задълженията на органа на
досъдебното производство, в частност и задължението да обяви съдържанието
на съставения от него протокол на лицата, които са участвали в съответното
действие (в
този смисъл например Решение № 221 от 21.02.2018 г. по
Н. Д. № 812/2017 г., Н. К.,
ІІ Н. О. на ВКС).
Ако се изхожда от подхода на законодателя по чл. 236,
ал.1 и ал.3 НПК да ангажира лично разследващия орган при извършването на
определени процесуално-следствени действия с удостоверяване в протокола на
затруднения участник да възприеме неговото
съдържание или на затруднения участник
да го подпише, то не е съществувала пречка при разпит на неграмотен свидетел да се
приложи по аналогия и тази процедура. Изложеното по-горе означава, че при
разпит на неграмотен свидетел обявяването на съдържанието на протокола е било
допустимо да се осъществи чрез прочитането му на глас от разследващия орган дори
и в отсъствието на трето лице, ангажирано като свидетел за законосъобразно изпълнение на това
действие. Прочитането на протокола от разследващия орган обаче е следвало да бъде вписано в съответния
протокол и евентуално с оглед установената доказателствена тежест, ако се
оспорва, удостоверяването да бъде проверено чрез разпит на поемните лица. В настоящия случай обаче
в протокола за разпознаване на
подсъдимия от пострадалата, както и в протоколите за разпит на поемните лица в
досъдебното производство е удостоверено, че участниците лично са прочели тяхното съдържание и удостоверяват с подписа си
това обстоятелство (л. 41, л.44, л.45 ДП). Едновременно с това разследващият
орган е удостоверил, че лицата, които са прочели лично протокола за
разпознаване, както и протоколите за
разпит, са неграмотни. С други думи, в протоколите за разпит на неграмотните
свидетели – поемни лица са удостоверени взаимно изключващи се обстоятелства.
Процесуалното нарушение, допуснато при разпит на поемните лица в досъдебното
производство, е съществено, тъй като се отнася до неизпълнение на основното
задължение на разследващия орган да обяви на участниците в съответното действие
съдържанието на протокола, който го удостоверява. То е и неотстранимо, тъй като
с оглед централното място на съдебното производство, изведено от разпоредбата
на чл. 7, ал.1 НПК, съдът не разполага с правомощия да връща делото на органите
на досъдебното производство за повторно събиране на доказателства, а е длъжен
сам да ги събере или да провери съдържанието на събраните в досъдебната фаза,
когато повторното им извършване е невъзможно. Ето защо предявяването пред св.В.на
фотоалбума към единствения протокол за
разпознаване, който уличава подсъдимия
като автор на престъплението, е било допустимо. Въззивният съд също счита, че е
съществувала необходимост за провеждането на това действие. То е довело до
установяване на ново обстоятелство, а именно, че св.В.за първи път в съдебното производство вижда
предявения фотоалбум. С оглед изложеното, в съдебната фаза не са събрани
доказателства за връзка между подсъдимия и престъплението, за което е бил
предаден на съд, като същевременно е опровергано удостоверяването в основното
обвинително доказателство, послужило като основание за повдигане на съответно
обвинение.
Липсата на доказателства да идентичност на подсъдимия с
лицето, което е получило от пострадалата
инкриминираната сума, както и доказателства за съпричастност към други
действия, довели до съставомерния общественоопасен резултат, не може да бъде
отстранена нито с изследваните в досъдебното производство трафични данни,
относими към ползвания от пострадалата стационарен телефон, нито с показанията
на св. Д., който е бил установен като собственик на кореспондиращия
комуникатор, ползван при провеждане на инкриминираните разговори с
пострадалата. В показанията си св. И. е
посочила, че сим-картата, използвана за входящ разговор, е била от
предплатена услуга на „Виваком” с притежател К.Д.. В тази част нейните
показания са потвърдени от писмените доказателства, предоставени от мобилния
оператор ( л.12, ДП). Св. Д. от друга страна е разказал, че срещу
сумата от 20.00 лева е регистрирал на свое име карти по искане на лице с името
Валентин, което в съда бил разбрал, че се казва В. ( л.132, стр.2, СП, СРС). В производството пред СРС обаче св. Д. е бил
категоричен, че подсъдимият не е лицето, с което той е имал комуникация във връзка с процесната
сим-карта и което познава с името „Валентин“. От прочетените на основание чл. 281 , ал.5 НПК
показания, дадени от св. Д. в ДП е установено, че лицето, по чието нареждане
била закупена процесната сим карта, е „
голям ром, много пълен“ с името „Евгени“. При проведеното с участието на св. Д.
разпознаване по снимки, при което е била съпоставена и снимка на подсъдимия,
също не е било идентифицирано конкретно лице (л. 51- л. 54, ДП). Останалите
гласни доказателства, в частност – събраните с
показанията на св. А.В. не са били установени релевантни за изхода на
делото факти и обстоятелства.
Във връзка с очертаната непълнота на
доказателствата следва да се посочи, че единствените обвинителни доказателства,
относими към авторството на престъплението, са или неубедителни, или са събрани
при съществени нарушения на процесуалните правила. Отделно от това, органите на
досъдебното производство са пропуснали през 2010г. да съберат данни за
евентуална охрана чрез видеозаснемане в района пред съответния клон на банка
„ДСК“, пред който пострадалата е предала инкриминираната сума на неустановения
извършител на престъплението, а към настоящия момент предвид изминалия период
от време такова изследване е напълно безпредметно.
Във връзка с установените факти и
обстоятелства първият съд е стигнал до правилни изводи от правна страна, а
именно, че от обективна страна св.В.е жертва на престъпление по чл. 209, ал.1 вр. с чл.20, ал.2 НК,
но липсват доказателства за неговия автор. Следователно протестът е неоснователен, а
първоинстанционната присъда следва да се потвърди. С оглед липсата на основания
за изменение или отмяна на първоинстанционния съдебен акт, е безпредметно да
бъдат обсъждани въпроси, свързани с индивидуализация на наказанието.
Изготвилият протеста прокурор не е
упражнил правото си да го допълни след като е бил уведомен за възможността да
се запознае с мотивите към
първоинстанционната присъда, поради което в пределите на въззивната
проверка на практика не са наведени конкретни доводи в подкрепа на твърдението,
че е бил постановен неправилен и незаконосъобразен съдебен акт. Обвинението е било
изградено въз основа на предположението, че единственият протокол за
разпознаване на подсъдимия удостоверява вярно фактите и обстоятелствата,
описани в него. Удостоверителната стойност на протокола за разпознаване обаче
подлежи на проверка с всички средства, предвидени в НПК, още повече, че по арг.
от чл. 14, ал.2 НПК доказателствата и средствата за тяхното установяване не
могат да имат предварително определена доказателствена сила. Първоинстанционният
съд е изследвал задълбочено доказателствената стойност на този протокол, с
което е изпълнил своите задължения по чл. 107, ал.3 НПК, които включват
проверка както на доказателствата, които
уличават подсъдимия, така и на тези, които го оправдават.
Установяването на участие от страна
на подсъдимия в извършеното престъпление е един от основните факти по чл. 102,
т.1 НПК, то е един и от основните въпроси, на които съдът следва даде отговор в
присъдата съгласно чл. 301, ал.1, т.1 НПК. При отрицателен отговор на който и
да е от въпросите по чл. 301, ал.1, т.1 и т.2 НПК единственият възможен изход в
съдебното производство е постановяването на оправдателна присъда. По изложените
съображения първоинстанционната присъда следва да се потвърди.
Така мотивиран и на основание
чл.338 от НПК, чл.334, т.6 от НПК, въззивният съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 23.10.2014г. по НОХД П-7570/12г. по описа на СРС, НО, 102
състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване и
протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.