РЕШЕНИЕ
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№…………..,гр.София,
18.02.2021г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV ”в”
състав, в открито
съдебно заседание, проведено на осемнадесети февруари две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Елена Иванова
Златка Чолева
при участието на
секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа
докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 9519 по
описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
Обжалва се решението
на СРС, 49 състав под № 355481 от 07.03.2018г., постановено по гр.дело №
13327/2017г. ,в частта, с
която е прогласена на основание чл.26,ал.1, пр.1 от ЗЗД нищожността на клаузата
на чл.3, ал.5 от договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL18479/
27.12.2006г., сключен между „Българска пощенска банка“ АД /с ново фирмено
наименование „Ю.Б.“ АД и А.Е.А., а именно: действащият Базов лихвен процент на
банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него става
незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателия
за новия размер на Базовия лихвен процент за жилищни кредити и датата, от която
той е в сила чрез обявяването му на видно място в банковите салони.
Договорените в настоящия договор надбавки не се променят“ , в частта , с която „Ю.Б.“ АД / с предишно наименование „Българска пощенска
банка“ АД/ е осъдено да заплати на А.Е.А. , на основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД- сумата от
3 333,32 евро, представляваща недължимо платена сума в резултат на
изменение на лихвения процент на договорната лихва за периода 26.03.2012г.-
26.02.2017г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата
молба /02.03.2017г./- до окончателното изплащане, както и на основание
чл.86,ал.1 от ЗЗД – сумата от 713,46евро- обезщетение за забавеното плащане на
горепосочената главница за периода 02.03.2014г.- 01.03.2017г. Решението се
обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът „Ю.Б.“ АД
заявява искане за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваните части като незаконосъобразно и неправилно. Поддържа
неправилност на извода на съда, с който е прието, че спорната договорна клауза не е индивидуално
договорена. В тази връзка, моли
настоящата инстанция да съобрази факта, че макар договорът за кредит да е
типов, то ищецът не твърди при подписването му да е заявил възражения /несъгласие/ с неговите клаузи. Счита, че
само при заявено от ищеца – кредитополучател несъгласие с конкретна договорна
клауза, следва да се обсъжда въпросът за наличието или липса на възможност на
същия да влияе върху съдържанието на тази клауза. Поддържа, че при превратно
тълкуване на нормата на чл.146,ал.4 от ЗЗП първоинстанционният
съд е приел, че процесната договорна клауза не е
индивидуално договорена, като не е взел предвид факта, че ищецът не е релевирал твърдения за заявено от него несъгласие с тази
клауза към датата на подписване на договора за кредит. Възразява, че ищецът не
е се е възползвал в случая от възможността да поиска промяна на предложените от
банката клаузи на процесния договор. Възразява, че от
първата инстанция е игнориран и фактът,
че договорът е сключен с посредничеството на „Диора“
ООД, т.е.- ползвал е професионални услуги при встъпване в кредитното
правоотношение, поради което позоваване на слаба подготвеност и информираност
от страна на ищеца е неоснователно.
Намира, че неправилно от първата инстанция не е зачетен и фактът, че
ищецът е лице с юридическо образование.
Възразява, че от първата инстанция въобще не е обсъдена приложимостта на
изключенията по чл.144,ал.2, т.1 и
чл.144,ал.3,т.1 от ЗЗП. Намира,
че неправилно от първата инстанция не е зачетена констатацията на вещото лице
по ССЕ - за наличие на обективни причини за повишаването на БЛП, обосноваващи
дори по-голямо увеличение на лихвата.
Счита, че ирелевантен е фактът, дали договорът
за кредит препраща или не към Методологията за определяне на БЛП , като намира,
че правно значим само факта дали Методологията е била приложима при преценка на
промяната. Моли съда да зачете факта, че
преди 2010г. банката не е имала нормативно установено задължение да публикува
Методологията в интернет сайта си, а от момента на установяване на това
нормативно задължение е спазвала същото.
На последно място- възразява, че в нарушение на процесуалните правила от
първата инстанция не е допусната поисканата от него допълнителна задача към
ССЕ. Като последица от действителността
на процесната договорна клауза поддържа, че
заплатената от ищеца договорна лихва за процесния
период от време е дължима- на договорно основание. Счита за неправилен извода
на първоинстанционния съд, с който е прието, че
претенцията за паричното вземане на ищеца се погасява с общата 5 годишна давност. Твърди, че претандираните от ищеца като недължимо платени суми
представляват лихви по процесния договор, поради
което и по отношение на тях приложение намира кратката 3 годишна давност. С
изложените съображения, подробно развити в жалбата и депозирани по делото
писмени бележки, ответникът мотивира искането си за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и
отхвърляне на предявените искове, като неоснователни. Претендира присъждане на направените по
делото разноски.
Въззиваемият
А. Е.А. ,
оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване на
обжалваното решение като законосъобразно и правилно по съображения, подробно
развити в депозирания в срока по чл.263,ал.1 от ГПК писмен отговор.
Софийски
градски съд, като взе
предвид становищата и доводите на страните и прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл.235,ал.2 и ал.3 т ГПК, приема за установено
следното:
При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Ето защо съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на
доводите, заявени с въззивната жалба, от които е
ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на
първата инстанция, с които е мотивирана основателността на предявения установителен иск по чл.26,ал.1,пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.143 от ЗЗП относно клаузата на чл.3,ал.5 от процесния договор само относно промяната на лихвата и тази
на претенцията по чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД – в рамките на доказания и уважен
размер от 3 333,32 евро. Ето защо и на основание чл.272 от ГПК, препраща
към тях. В допълнение на изводите на първата инстанция и във връзка със
заявените с въззивните жалби доводи, настоящият
съдебен състав приема следното:
По иска с
правно основание чл.26,ал.1,пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.143
от ЗЗП:
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно
възражението на ответника, заявено с жалбата - за неприложимост на ЗЗП по
отношение на процесния договор за кредит, обосновано
от ответника с изключенията, установени от разпоредбите на чл.144,ал.2,т.1 от
ЗЗП и чл.144,ал.3,т.1 от ЗЗП. Законовите изключения, регламентирани от
посочените правни норми, намират приложение само в хипотезата, при която са
налице основателни причини за изменението на цената на договора, които
основателни причини се дефинират като такива, дължащи се на външни фактори,
/като въздействие на свободния пазар и/или на държавен регулатор/ ,
необусловени от волята на доставчика, които следва да са ясно и недвусмислено
определени, и за тях потребителят да е получил информация. Като второто условие
за приложение на изключението по чл.144,ал.2,т.1 от ЗЗП е и предвидена с
договора възможност /право/ за потребителя незабавно да прекрати договора при
промяна на лихвения процент. В конкретния случай в процесния
договор за кредит безспорно не е
предвидена правната възможност за потребителят – ищец да прекрати договора при едностранно
изменение на цената /каквато представлява договорната /възнаградителна
лихва/ от страна на доставчика на финансовата услуга. Ето защо и само на това основание
е изключено приложението на чл.144,ал.2,т.1 от ЗЗП. Неоснователен е доводът на ответника, че за
ищеца с договора е гарантирано правото да се откажат от него, като погасят
предсрочно кредита. Договорената правна
възможност за ищците-кредитополучатели с чл.8 от процесния
договор - да върнат отпуснатия кредит предсрочно /преди настъпване на крайния
договорен срок/, категорично и безспорно
представлява отделно и самостоятелно основание за прекратяване на договора и не
попада в приложното поле на чл.144,ал.2,т.1 от ЗЗП, свързано с едностранното
изменение на изменение на договора от доставчика на финансовата услуга.
Настоящият съдебен състав приема, че законосъобразно и правилно с обжалваното
решение е прието, че спорната договорна клауза в частта, с която е предвидено,
че БЛП, като елемент, определящ формирането на размера на възнаградителната
лихва, не подлежи на договоряне
и промените в него стават незабавно задължителни за потребителите /чл.3,ал.5 от
договора/ е неравноправна, на основание
чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП. Със спорната
договорна клауза е установено правото на
ответника да променя дължимата договорна лихва при липса на точно , ясно и
недвусмислено определени обективни критерии и методика по които се формира
единият от елементите на договорната лихва, а именно – променливият елемент БЛП,
съгласно изискването на чл.147,ал.1 от ЗЗП. При липса на точно и конкретно
определени обективни критерии, които да
определят формирането на БЛП, настоящата инстанция приема, /както
законосъобразно е прието и от първата инстанция с обжалваното решение/, че този елемент на договорната лихва, е
предоставен единствено на едностранната
волята на ответника- кредитор в нарушение на изискването за
добросъвестност, регламентирано от нормата на чл.143 от ЗЗП –т.10 и т.12. Методологията за образуване на БЛП, на която
се позовава ответникът като известна на ищеца- публикувана на сайта на банката,
не представлява част от съдържанието на процесния
договор за кредит. Съгласно легалната дефиниция на нормата на чл.430,ал.3 от ТЗ, договорът за банков кредит е формален, като
изискването е за писмена форма. Поради това, за
да стане част от съдържанието на процесния
договор методиката следва да е подписана от ищците-кредитополучатели, или
най-малкото следва изрично в процесния договор за кредит да е удостоверено, че тя е неразделна
част от него, както и да е удостоверено,
че тя е предоставена надлежно в писмена
форма на ищците, съгласно изискването на чл.58,ал.1 от Закона за кредитните
институции, което не се установява по делото.
В конкретния случай, спазването на изискването на чл.58,ал.1 от Закона
за кредитните институции не се установява. При липсата на ясна методология,
регламентираща условията, реда и начинът за
промяна на БЛП, законосъобразно с обжалваното решение е прието, че тази
промяна не почива на обективни външни фактори, породени от въздействието на
свободния пазар и /или от държавен регулатор /напр. БНБ/. След като промяната на БЛП е предоставена едностранно
на волята на ответника, спорната
договорна клаузи на чл.3,ал.5 е неравноправна, като попадаща в приложното поле
на чл.143,т.10 и т.12 от ЗЗП и като такава, на основание чл.146,ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.26,ал.1 от ЗЗД – е нищожна.
Съдът намира за неоснователно възражението на
ответника за наличие на изключението по чл.146,ал.1,предл.2
от ЗЗП, обосновано с индивидуално договаряне с ищеца при сключване на процесния
договор. Видно от съдържанието на
договора, същият е типов- за определен вид кредитен продукт, като от ответника,
в съответствие с носената от него доказателствена
тежест по чл.154,ал.1 от ГПК, /изрично разпределена от въззивния
съд / и при изрично предоставена от въззивния съд
процесуална възможност по реда на чл.266,ал.3 от ГПК – не са ангажирани никакви
доказателства, от които да се установява проведено индивидуално договаряне с ищеца, при което последният да е имал възможност да
влияе върху съдържанието му. Фактът, че
ищецът е ползвал посредник при сключването на процесния
договор /“Диора“ ООД/ и обстоятелството, че ищецът е
с юридическо образование, са ирелевантни при
преценката за индивидуалното договаряне по смисъла на чл.146,ал.1 от ЗЗП. В
тази връзка следва да се посочи, че индивидуалното договаряне е свързано с
доказване от страна на ответника на реално предоставена от него и обезпечена
възможност на кредитополучателя да влияе на съдържанието на договорните клаузи
и категорично не може да бъде сведено само до предоставянето на
потребителя-кредитополучател на договора за предварително запознаване със
съдържанието му, което е задължително при сключване на писмен договор. Що се
отнася до ползвания от ищеца посредник при сключването на договора за кредит,
доколкото ролята на посредника се изчерпва със свързването на двете страни по
договора, наличието на такъв не може да обоснове извод за индивидуално
договаряне. Дори да се приеме хипотетично за доказан от ответника фактът, че от
посредника е била предоставена и
професионална помощ на ищеца под формата на информация, то този факт би
повлиял единствено информираността на ищеца , но той категорично не влияе, не
обуславя и не гарантира правната възможност на ищеца в рамките на договорното
правоотношение с ответника да определя
съдържанието на процесната договорна клауза,
свързана с договорната лихва. На последно място, притежаваният от ищеца образователен ценз / юридическото
образование/, сам по себе си няма как да
му гарантира и обезпечи правната възможност да влияе на съдържанието на
договорната клауза, доколкото ответникът в съответствие с носената от него доказателствена тежест не установява, именно с оглед на
този ценз на ищеца да е обезпечена възможност, различна от тази на останалите
потребители, да променя съдържанието на договорната клауза.
На последно място, съдът приема, че не е допуснато и
соченото от въззивника-ответник допуснато процесуално
нарушение от първата инстанция, произтичащо
от отказа за поставяне на допълнителна задача към ССЕ. Както е посочено и в
постановеното от въззивната инстанция определение по
чл.267 от ГПК, в случая не се касае за допълнителни задачи на ССЕ, свързани с
отговорите на вещото лице по изготвената експертиза, а за нова задача, която
ответникът е могъл и е следвало да постави с отговора на исковата молба.
Процесуалният му пропуск да стори това води до прилагане на неблагоприятните
последици на преклузията- оставяне без уважение
искането за поставяне на новата задача към ССЕ, заявено с молбата на ответника
от 06.112.2017г.
С оглед изложените мотиви, настоящата инстанция
приема, че законосъобразно и обосновано СРС е приел за доказан и основателен
предявения установителен иск с правно основание
чл.26,ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.143 от ЗЗП досежно процесната клауза на
чл.3,ал.5 от договора за кредит.
По иска с правно основание чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД
При горния изход на делото по иска с правно основание
чл.26,ал.1,пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.143 от ЗЗП относно
спорната клауза на чл.3,ал.5 от договора
за кредит обосновано и правилно с обжалваното решение СРС е приел, съгласно
неоспореното заключение на допълнителна ССЕ от 28.11.2017г., че сумата от 3 333,32
евро се явява заплатена от ищеца без основание /при начална липса на такава/ и
на съгласно чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД – подлежи на връщане от ответника. Неоснователно е възражението на ответника за
погасяване претенцията на ищците по чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД с изтичане на кратката
тригодишна давност. Вземането за недължимо платена сума, /т.е. за вземане,
основано на фактическия състав на
неоснователното обогатяване/ , не е периодично, както неоснователно поддържа
ответникът, поради което и по отношение на него приложение намира общият 5
годишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД, който към
датата на предявяване на ИМ не е изтекъл за процесното
вземане.
При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1
от ГПК на въззиваемия-
ищец се дължат разноски за въззивната инстанция в
размер на 2 500,00лв.- адвокатско възнаграждение. Съдът намира за
основателно заявеното от въззивника-ответник
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК- за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от въззиваемия. При липсата
на фактическа и правна сложност на делото в настоящата инстанция съдът намира,
че адвокатското възнаграждение ,
заплатено от въззиваемия следва да бъде намалено до
размера на сумата от 656,00лв., като при определянето му съобразява и извършените от адвоката-пълномощник на въззиваемия процесуални действия и факта, че във въззивното производство не са събирани доказателства.
Воден от горните мотиви, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 49 състав под № 355481
от 07.03.2018г., постановено по гр.дело № 13327/2017г. ,в обжалваната част, с
която е прогласена на основание чл.26,ал.1, пр.1 от ЗЗД нищожността на клаузата
на чл.3, ал.5 от договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL18479/
27.12.2006г., сключен между „Българска пощенска банка“ АД /с ново фирмено
наименование „Ю.Б.“ АД и А.Е.А., а именно: действащият Базов лихвен процент на
банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него става
незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателия
за новия размер на Базовия лихвен процент за жилищни кредити и датата, от която
той е в сила чрез обявяването му на видно място в банковите салони.
Договорените в настоящия договор надбавки не се променят“ , в частта , с която „Ю.Б.“ АД / с предишно наименование „Българска пощенска
банка“ АД/ е осъдено да заплати на А.Е.А. , на основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД- сумата от
3 333,32 евро, представляваща недължимо платена сума в резултат на
изменение на лихвения процент на договорната лихва за периода 26.03.2012г.-
26.02.2017г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата
молба /02.03.2017г./- до окончателното изплащане, както и на основание
чл.86,ал.1 от ЗЗД – сумата от 713,46евро- обезщетение за забавеното плащане на
горепосочената главница за периода 02.03.2014г.- 01.03.2017г. и в частта за разноските.
В останалата отхвърлителна
част, като необжалвано, първоинстанционното решение е
влязло в сила.
ОСЪЖДА„Ю.Б.“
АД да заплати на А.Е.А. - сумата от 656,00лв.- разноски по делото за въззивното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС в 1 месечен срок от връчването му на страните при наличието на
основанията по чл.280,ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.