Р Е
Ш Е Н
И Е
№
260043
гр. Габрово, 15.12.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Габровски окръжен съд в открито
заседание на деветнадесети ноември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. ТОПАЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: В. ГЕНЖОВА
Г. КОСЕВА
при
секретаря В.
Килифарева, като разгледа докладваното от
съдията Косева В.гр.д.№342 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе предвид следното:
С решение №121
от 27.03.2020г. по гр.д. №2110/ 2019г. Габровският районен съд
е отхвърлил предявените от ЗПГ,
търговско дружество, регистрирано съгласно законодателството на Федерална
република Г, с peг. № ***, със седалище и адрес на управление Г., гр. Б., ул. "М." №**, представлявано
от управителя ЕМ, с пълномощник адвокат М.М.,
против Н.Т.И., ЕГН:**********, с адрес ***, с пълномощник адвокат И.Ж., искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата 848,82 евро с левова равностойност по
курс на БНБ 1 660,15 лева, представляваща
извършен банков превод на заплата към ответника, ведно със законната лихва от
датата на постъпване на исковата молба в съда - 04.11.2019г. до окончателното изплащане
на сумата, сумата 32,74 лева, представляваща лихва за забава за периода от
23.08.2019г. до 01.11.2019г., както и сумата 317,49 лева, представляващи направени от ищеца разноски за
извършване на заверки, легализация, поставяне на апостил и преводачески услуги, като
неоснователни и недоказани.
В законният срок решението
е обжалвано от ЗПГ, чрез адвокат М.М., като неправилно,
постановено в противоречие на материалния закон, на събраните в хода на делото доказателства, погрешен
анализ и неправилно разпределение на доказателствената тежест. В жалбата се изложени следните основни възражения: Неправилно
първата инстанция приела, че не е налице неоснователно обогатяване от страна на
Н. И., поради "липсата на доказано прекратен трудов договор".
Неправилно било прието също, че сумата е изплатена на ответника на общо
формулирано от него основание "възнаграждение, командировки, извънреден
труд", без да са представени доказателства в подкрепа на същото. Такива не били предвидени в трудовият
договор, а по делото било установено и прието от съда, че след завръщането си в
България на 14.12.2018г. ответникът не е
пътувал в Германия и не е престирал труд по трудовият договор. Начислените възнаграждения
по трудовият договор, за целия период на неговото действие, били изплатени на Н. И. и доказателствата в
тази насока не били оспорени по делото. Съдът приел, че не е налице валидно
прекратяване на трудовият договор, тъй като същото следвало да се извърши в
писмена форма, но съществуването на едно трудово правоотношение не било единственият факт, определящ
задължението на работодателя да заплаща възнаграждение- такова се дължало само
при положен труд. След
прибирането си в България през м. декември 2018г., Н.И. повече не е престирал
труд към ЗПГ,
още
по-малко през м. март 2019г., поради което сумата от 848,82 евро му е била преведена без
основание. В тежест на ответника е било да докаже наличието на
основание, по силата на което сумата от 848 евро да му е заплатена, но това не било направено.
Претендирано е обжалваното решение да се отмени и
Н.Т.И. да бъде осъден да заплати на ЗПГ сумата от 848.82 евро, с левова равностойност
по курс на БНБ 1660,15 лева, представляваща погрешно извършен банков превод на
заплата към ответника, както и сумата от 32,74 лева, представляваща лихва за
забава за периода от 23.08.2019г. до 01.11.2019г., ведно с извършените и доказани пред
първата инстанция разноски, както са посочени в исковата молба и в събраните по
делото писмени доказателства.
В
отговора на Н. И. въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Не били налице хипотезите на
чл.55 ал.1 ЗЗД- получаване на исковата сума от страна на ответника без правно
основание или на отпаднало основание, тъй като
страните били обвързани от валидно правно
отношение, произтичащо от сключения между тях трудов договор. Обстоятелството дали ответникът
действително е полагал труд през м.март 2019г. било неотносимо към предмета на
предявения иск. След като не било установено по делото надлежно
прекратяване на трудовия договор между страните, то и преведената сума от
848.42 евро не е получена без основание, а е вземане на работника на основание
съществуващо трудово правоотношение. Приложима по аналогия била разпоредбата на чл. 271 ал.1 от КТ,
съгласно която процесната сума била добросъвестно получена, поради което не подлежи на връщане.
Окръжният
съд, като взе предвид представените по делото доказателства и обсъди
възраженията в жалбата, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Първата инстанция е
квалифицирала предявените срещу ответника претенции по чл. 55 ал.1 пр.1 ЗЗД-
неоснователно обогатяване /преведена по банкова сметка ***60,15 лева без
основание/ и чл. 86 ЗЗД- лихва за забава /върху неоснователно получената от
ответника сума/. Районният съд е приел, че ответникът получил сумата на
основание сключеният между него и ищеца трудов договор във ФРГ, който не било
доказано да е прекратен на 29.12.2018г. в писмена форма съгласно
изискването на чл. 623 от Г. кодекс. Обстоятелството,
че в действителност работникът не
полагал труд след 29.12.2018г., включително през м. март 2019г., за който получил
сумата на 05.04.2019г., според съда било от значение при разглеждане на
договорните отношения между страните, а не в производство за неоснователно
обогатяване. За да стигне до извода, че трудовото правоотношение не е
прекратено между страните, както твърди ищецът, поради което е налице действащ
трудов договор между тях към датата на извършеното плащане, въпреки
неполагането на труд от ответника по същия, районният съд е тълкувал текста на чл.623 от Г. кодекс,
публикуван в интернет- страница, за която е приел, че е публично известен
легитимен източник на законодателството на ФРГ. Приел е също, че удостоверението за социално
осигуряване от 16.07.2019г., съгласно което ищцовото дружество е предоставило на съответната
служба за социално осигуряване данни за прекратяване на социалното осигуряване
на ответника във ФРГ, поради "отписванс на края на трудовото
правоотношение", като е посочен период на работа 01.10.2018г. -
29.12.2018г., не доказвало прекратяване на трудовият договор. Според
първоинстанционният съд, тъй като
обстоятелствата, на които се основават предявените искове, се съсредоточават
именно върху недоказаното твърдение за прекратен
трудов договор между страните, то ответникът успешно е доказал възражението си, че е налице правно
основание за получаване на преведената му на 05.04.2019г. сума в размер на
848.82 евро, а именно - сключеният между него и ищеца трудов
договор от 05.10.2018г., продължил да действа между страните и към датата на
извършеното плащане, съобразно представените по делото доказателства.
По
изложените съображения районният съд е приел, че предявеният главен иск за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата 848.82 евро, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, следва да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан, а
уважаването на предявените акцесорни
искове за мораторна лихва в размер на 32,74 лева за периода от 23.08.2019г. до
01.11.2019г. и за сумата 317.49 лева, представляваща
направени разходи за извършване на заверки, легализация, поставяне на апостил и
преводачески услуги, е в зависимост от уважаването или отхвърлянето на главния
иск, като с оглед отхърлянето на същия, тези искове също са неоснователни и недоказани.
Постановеното
от пърата инстанция решение е недопустимо, следва да се обезсили и делото да се
върне за ново разглеждане от друг състав
на РС от стадия на определяне на приложимия материален закон и евентуално-
съдържанието на чуждото материално право.
Първоинстанционният районен съд е
провел производството по делото и се е произнесъл по претенциите на ищеца- търговско дружество, регистрирано съгласно
законодателството на ФРГ, квалифицирайки спора по българският закон- чл. 55 ал.1 ЗЗД, прилагайки
смисъла и разбирането на българскат правна норма.
При
казус като настоящия обаче, притежаващ белезите на гражданско дело с презграничен характер /международен елемент, съдът следва
първо служебно да прецени дали е международно компетентен по конкретният иск,
носещ белезите на реституционен такъв- неоснователно обогатяване, да определи
приложимото право и съответната квалификация на претенцията с оглед приложимото
право. Всичко това следва да бъде направено с проекто- доклада по делото, като
съответното определение по част от тези въпроси може да бъде обжалвано от
страните по делото.
Кодексът на международното частно
право /КМПЧ/, макар и основен източник на българското международно частно
право, не урежда специална международна компетентност на българските съдилища
по искове за неоснователно обогатяване. А в случая следва да се има предвид
обстоятелството, че Б. и Г. са страни членки на ЕС и към момента е в сила
Регламент /ЕО/ №864/2007г. на
Европейският парламент и на съвета от 11
юли 2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Рим ІІ/. При действието на посоченият регламент
българският съд следва да приложи него, ако приеме, че е сезиран с иск с
квалификация в обхвата му, каквото е неоснователното обогатяване, тъй като
същият има преимущество пред КМЧП и
вътрешното законодателство. Първо следва да се прецени налице ли е
специална или изключителна компетентност
на съд при така предявеният иск за
неоснователно обогатяване, или следва да
се приложи общата компетентност уредена
в Регламент /ЕО/ 1215/2012г., като за целта се изложат съображения от първата
инстанция, които подлежат на самостоятелен съдебен контрол. Предвид
обстоятелството, че ищецът претендира връщане на полученото от ответника,
поради липса на правно основание, както и предвид твърдението му, че е
прекратил трудовият договор, въз основа на който такива суми са получавани от Н.
И. до м. декември 2018г. /което изрично е посочено в исковата молба/, следва да
се разсъждава и преценява не само международната компетентност на българскят
съд, но и приложимото право- коя хипотеза на чл. 10 от Регламента Рим ІІ
за неоснователното обогатяване е
приложима, кое право е приложимо и как следва да се квалифицират претенциите по
същото.
Всичко това първоинстанционният съд е
длъжен служебно да направи, дори да няма искания или възражения от страните в
тази насока- чл.28 КМЧП, съгласно който международната компетентност се
проверява служебно. Първоинстанционният съд следва да се произнесе с
определение по тези въпроси, по които страните
вземат становище и участват и което подлежи на инстанционен контрол.
Ако
първоинстанционният съд стигне до заключение, че е международно компетентен да
се произнесе по предявеният иск и е налице хипотеза за приложимост на друго
право, в случая правото на Република Г., той трябва да провери как това право
урежда тежестта на доказване, а не пряко да приложи собственото си разбиране от
вътрешното право /както в случая е разсъждавано по отношение на обсъжданото
трудово правоотношение между страните/. По
въпроса относно задължението на съда да установи служебно
съдържанието на приложимото чуждо право, относимо към фактическата обстановка,
е налице формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК: Решение №156 от
21.01.2020г. по гр.д.№336/2019г. ІІ ГО ВКС, Решение
№ 426 от 21.11.2011г. по гр.д.№ 74/2011г. на ВКС, І г.о., Решение № 115 от
15.08.2016г. по т.д.№ 3428/2014г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 205 от
20.10.2015г. по гр.д.№ 412/2015г. на ВКС, ІІІ г.о. и др. За целта той може да си послужи със способите предвидени в международни
договори, да изисква информация от Министерството на правосъдието или от друг
орган /напр. – Министерство на външните работи/, както и да приобщи становища на експерти и
специализирани институти в областта на международното право и т.н. Страните също могат
да участват в процеса на установяване на приложимото право, като представят
документи, установяващи съдържанието на разпоредбите на чуждото право, на които
те основават своите искания или възражения, или по друг начин да окажат
съдействие.
Съдът разполага с правомощие да задължи
страните да съдействат при установяване на съдържанието на приложимото чуждо
право- указания
по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК. Предмет на установяване е не само съответната
позитивно- правна норма, но също така тълкуването и съдебната
практика по нейното приложение, поради което допустим източник на информация
съставляват правно-информационни системи, официални
справочници и др. С оглед спазване на принципа
за равенство в процеса /чл. 9 ГПК/, за съда съществува задължение да осигури възможност на страните да се
уведомят за резултата от предприетите в тази връзка действия в хода на
съдебното дирене – преди даването на ход на устните състезания, за да се гарантира равна възможност за всяка от тях да защити позицията
си по въпросите относно съдържанието на приложимото чуждо право и неговото
тълкуване, посредством което ефективно да въздейства върху крайния съдебен акт,
доколкото съществуването на претендираните / отричаните субективни права е в
зависимост от правните норми. Чуждото право не
съставлява факт, включително не е общоизвестен или съдебно известен факт, а
дори за тях се изисква страните да бъдат уведомени от съда в хода на диренето /чл. 155 ГПК/, за да им се
осигури възможност за становище и евентуално оспорване. Изискванията съдържанието на чуждото право да се установява преди
даването на ход на устните състезания е необходимо и
с оглед осигуряване възможността да се упражни ефективен контрол за
законосъобразността по отношение на постановения от районният съд акт.
На основание гореизложенто решението
на първата инстанция следва да бъде обезсилено като недопустимо и делото да се
върне за ново разглеждане от друг състав
на РС от стадия определяне на приложимия материален закон и евентуално-
съдържанието на чуждото материално право.
Водим от гореизложеното съдът
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение №121
от 27.03.2020г. по гр.д. №2110/ 2019г. на Габровският
районен съд.
Връща делото на първоинстанционният
съд за ново разглеждане от друг състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: