№ 18
гр. София, 06.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Нели Куцкова Въззивно гражданско дело №
20211000502126 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивната жалба на ДЪРЖАВАТА,
представлявана от МИНИСТЪРА НА ФИНАНСИТЕ, подадена от срещу решението на
Софийския градски съд, І Гражданско отделение, 8 състав, постановено на 05.04.2021
г. по гр. дело № 13 905/2018 г., коригирано с решение за поправка на очевидна
фактическа грешка от 17.05.2021 г., с което държавата е осъдена да заплати на ищеца
Б. Д. сумата 513 062,13 лева, представляваща обезщетение за понесени имуществени
вреди в резултат от нарушение на правото на ЕС.
Във въззивната жалба се твърди на първо място, че решението е недопустимо.
Посочва се, че съгласно доклада по делото, съдът е приел, че правното основание на
исковете е чл.2в от ЗОДОВ и едва с решението си е приел, че правното основание е
чл.2в от ЗОДОВ във връзка с чл.4, § 3 от ДЕС, което е лишило ответника от
възможността за защита по така посочената правна квалификация – чл.4, § 3 от ДЕС.
Поддържа се също, че необосновано съдът е приел, че по отношение на заварените
производства, каквото е настоящото, е приложим общият съдопроизводствен ред, но
по отношение на дължимите такси и разноски е приложим ЗОДОВ. Излагат се доводи,
че държавата, представлявана от министъра на финансите, не притежава нито
материалноправна, нито процесуалноправна легитимация по така заведения иск, тъй
като по силата на чл.7 от ЗОДОВ държавата отговаря чрез нейните органи, които са
причинили вредите, а не чрез МФ. Цитира се съдебна практика, съгласно която
1
легитимирани ответници са Народното събрание и съдът, постановил отнемането на
недекларираната сума. Сочи се също, че съдът е нарушил диспозитивното начало и се е
произнесъл извън предмета на спора като е приел, че е налице неоснователно
обогатяване на държавата – при положение, че с иска се претендира обезщетение за
вреди.
По отношение на основателността на исковата претенция се излагат доводи за
неправилност на обжалваното решение – „поради неправилно приложение на
процесуалния закон“ – ЗОДОВ. Твърди се, че съдът е приложил частично реда по
ЗОДОВ като избирателно е преценил кои норми на ЗОДОВ да приложи и кои – не.
Излагат се доводи, че след като съдът е приел, че правната квалификация на иска е по
чл.2в от ЗОДОВ, по делото е следвало да бъде конституирана прокуратурата, което
съдът не е извършил. Твърди се също, че решението е и необосновано, тъй като в
мотивите е налице разминаване относно акта на наказателния съд – присъда или
споразумение.
Излагат се и съображения, че нито ищецът, нито съдът сочат конкретно
нарушена норма от общностното право, а оплакванията на ищеца за противоречие на
националната правна уредба с правото на ЕС са неоснователни и недоказани.
Поддържа се, че отговорността на държавата за вреди от съдебен акт може да бъде
ангажирана във връзка с решения на юрисдикции, които се произнасят като последна
съдебна инстанция /дело С-224/01/ и др./ и единствено при наличие на окончателен
съдебен акт Съдът на ЕС приема, че може да се претендират вреди от съществено
нарушение на правото на ЕС. А в случая ищецът не се е възползвал от правния способ,
установен в националното законодателство за обжалване на съдебния акт пред ВКС
или за отмяна по реда на чл.420, ал.2-4 от НПК. Според жалбоподателя, недопустимо е
гражданският съд да извършва контрол за правилността на постановени в хода на
наказателното производство и влезли в сила съдебни актове от наказателните
съдилища.
Освен това се сочи противоречие на приетото от СГС с практика на ВКС
/Решение № 17/05.03.2021 г. по гр. дело № 1457/2020 г. на ВКС, 4 г.о/, според което
съдебните актове не могат да се основават на практика на СЕС, която не е
съществувала към датата, към която се твърди, че е извършено нарушението.
Иска се обезсилване на решението като недопустимо в частта, с която държавата
на осн. чл.31, ал.1 от ГПК е осъдена да заплати на осн. чл.2в от ЗОДОВ във връзка с
чл.4, § 3 от ДЕС е осъдена да заплати на ищеца сумата 513 062,13 лева обезщетение за
вреди. При условията на евентуалност – ако съдът приеме, че решението на СГС е
допустимо, се иска отмяната му като неправилно и необосновано и отхвърляне на
исковата претенция срещу държавата изцяло. Претендира се и присъждане на
разноски.
2
Въззиваемият ищец – Б. Д. – гражданин на Кралство Нидерландия, чрез
упълномощения си представител оспорва жалбата. В подадения срещу нея отговор се
излагат съображения, че оплакванията на ищеца са неоснователни, тъй като държавата
следва да отговаря за вредите, причинени от нарушаване на правото на съда. Цитира се
решението по делото „К.“ /дело С-224/01/.
Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение. Искане за
присъждане на разноски за производството пред въззивната инстанция не е направено.
В частта, с която производството е прекратено по отношение на ответниците
НАРОДНО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ и СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, решението на СГС не е обжалвано от ищеца.
Софийският апелативен съд, след като обсъди събраните по делото
доказателства, като взе предвид доводите и възраженията на страните, намира
следното:
Производството пред Софийския градски съд е било образувано по исковата
молба, подадена от Б. Д. – гражданин на Кралство Нидерландия, срещу Република
България, представлявана от министъра на финансите, срещу Народното събрание на
Република България и срещу Софийския окръжен съд. Поискано е солидарното
осъждане на тримата ответници, да заплатят на ищеца обезщетение за имуществени
вреди, причинени в резултат от нарушение на правото на ЕС и на осн. чл.4, § 3 от ДЕС.
Като конкретно нарушение на правото на ЕС е посочено несъответствието на
разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК с тази на чл.9, § 1 от Регламент 1889/2005 на
Европейския парламент и на Съвета.
Видно от приложеното към исковата молба копие от присъда, постановена на
28.05.2014 г. по НОХД № 476/2013 г., Сливнишкият районен съд е признал
подсъдимия Б. Д. за виновен в това, че е извършил на престъпление по чл.251, ал.1 от
НК, тъй като е нарушил разпоредби на Регламент /ЕО/ № 1889/2005 на ЕП и Съвета,
както и на националния Валутен закон, регламентиращи задължение за деклариране на
парични средства пред митническите органи при пренасяне на такива средства през
границата на страната. С присъдата е постановено отнемане в полза на държавата на
недекларираната сума – 262 242,70 евро и 194,15 турски лири – с обща левова
равностойност от 513 062,13 лева.
Присъдата е била обжалвана от подсъдимия Д. и протестирана от прокурора. С
решение от 13.12.2014 г. /неподлежащо на обжалване/, постановено по въззивно НОХД
№ 391/2014 г., Софийският окръжен съд е потвърдил присъдата на районен съд
Сливница.
3
Исковата молба е постъпила в СГС на 19.10.2018 г. – преди приемане на
разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ, публикувана в ДВ брой 94/2019 г. В §6, ал.2 от ЗИД
на ЗОДОВ, публикуван в ДВ брой 94/2019 г., е постановено от законодателя, че
„Неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от
съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и
касационно обжалване.“ В цитираната разпоредба е налице непълнота на закона, тъй с
нея се решава само въпросът, кой съд доглежда тези дела, но не и по кой ред.
Съдът намира, че след като настоящата искова молба е подадена преди влизане в
сила на разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ, исковата претенция следва да бъде
разгледана по реда на съществуващите към датата на предявяването й процесуални
норми. Обстоятелството, че в решението си градският съд е цитирал и ЗОДОВ, не може
да обоснове недопустимост на съдебния акт, а само неправилност. Недопустимо би
било решение, с което съдът се е произнесъл по непредявен иск, какъвто не е
настоящият случай.
При предявен иск за заплащане на обезщетение за вреди, настъпили от
нарушение на правото на ЕС материалноправно легитимирана да отговаря е Държавата
– независимо от това, кой неин орган е допуснал нарушението. В случая не е
приложима нормата на чл.7 от ЗОДОВ, която определя органите, срещу които следва
да бъде насочена исковата претенция. Законосъобразно СГС е прекратил
производството срещу ответниците НС и СОС, които имат качеството на процесуални
субституенти по отношение на държавата. В цитираната разпоредба от ЗИД на ЗОДОВ
изрично е посочено, че този закон се прилага към исковете, предявени след влизането
му в сила. Процесуалната легитимация на ответника се определя от разпоредбата на чл.
31, ал. 1 от ГПК, а именно – Държавата чрез министъра на финансите. А както е
прието и в Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от
ГПК по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК „Отговорността на Държавата за вреди може
да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е
допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който
случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай
държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него
решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко
държавни органи искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или
някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на
един и същи правен субект - Държавата. Недопустимо е предявяването на иск за
обезщетение против Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в
едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно
по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален
4
субституент, който извършва действия в процеса от свое име.“
Следователно, законосъобразно градският съд е прекратил производството
срещу ответниците НС и СОС, доколкото е недопустимо разглеждането на делото
солидарно срещу държавата и нейните процесуални субституенти.
Искът, предявен срещу държавата, представлявана от министъра на финансите е
допустим.
Правното основание на предявения в настоящото производство иск може да се
извлече от разпоредбата на чл.7 от Конституцията на Република България, която
въвежда отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или
действия на нейни органи или длъжностни лица, от разпоредбата на чл.4, § 3 от ДФЕС
/съответно ДЕС/ и най-вече от трайната практика на СЕО/ СЕС по въпросите за
отговорността на държавите-членки за вреди, причинени от актове на националните
съдилища. По силата на принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, § 3 от
ДЕС, в рамките на своите правомощия всички органи на държавите-членки,
включително административните и правораздавателните органи, имат задължението да
гарантират спазването на нормите на правото на Съюза.
След постановяване на решенията по делата „А. Ф. срещу Република Италия“
/обединени дела С-6/90 и С-9/90/ и „Г. К. срещу Република Австрия“ /дело С-224/01/, е
утвърдено принципното правило, че всяка държава-членка е длъжна да поправи
вредите, причинени от нарушение на правото на ЕС, извършено от държавен орган,
включително и от национален съд, действащ като последна инстанция. От богатата и
непротиворечива практика на СЕО/СЕС са извлечени условията, при които може да се
претендира отговорност на държавата за вреди, претърпени в резултат от нарушаване
на общностното право.
За да възникне обективната отговорност на държавата на посочените основания,
следва да са налице три предпоставки:
1. Да е налице нарушение на общностна правна норма, предоставяща права на
частноправни субекти;
2. Нарушението да е сериозно, съществено. /В българският превод на решението
по делото К. – т.53, правилото е формулирано както следва: „Отговорност на
държавата за нарушение на общностното право от решение на национален съд,
отсъждащ като последна инстанция, може да се породи само в изключителни случаи,
когато съдът е в явно нарушение на приложимото право“ . 3. Да съществува
пряка причинна връзка между нарушението и настъпилите вреди. Тази предпоставка е
типична и за националното законодателство, регламентиращо обезщетяването на
вреди.
В настоящия случай вредите са настъпили в резултат от решението на
5
националния съд, отсъждащ като последна инстанция, а именно – Софийския окръжен
съд.
Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че „недопустимо е
гражданският съд да извършва контрол за правилността на постановени в хода на
наказателното производство и влезли в сила съдебни актове от наказателните
съдилища.“ В решението по дело С-224/01 /К./ – т.39, Съдът приема, че „признаването
на принципа на отговорността на държавата за решение на съда, който се произнася
като последна инстанция, няма за последица да постави под въпрос силата на
пресъдено нещо на това решение. Производствата, насочени към ангажиране на
отговорността на държавата нямат същата цел и не е задължително да включват
същите страни както в производството, приключило с решение, което е придобило
сила на пресъдено нещо. Ищецът по иск за установяване на отговорността на
държавата, ако искът му бъде уважен, ще гарантира обезщетяване на причинените
вреди, но не задължително съставлява изявление за анулиране на статута на
пресъдено нещо на съдебното решение, заради което е причинена вредата. Във всеки
случай, принципът за отговорността на държавата, присъщ на правния ред на
Общността изисква такова обезщетение, но не за ревизия на съдебното решение, на
което се дължи вредата.“
По смисъла на чл.7 от Конституцията, в понятието "незаконен акт" е вложено
съдържание, което обхваща не само задълженията на публичните власти към
частноправните субекти, предвидени в националното законодателство, но и тези
задължения, които произтичат от международните договори, съответно ратифицирани
и обнародвани. А след присъединяването на Република България към Европейския
съюз в обхвата на това понятие се включват и актовете на правото на ЕС /съгласно
чл.4, ал.3 от Конституцията на РБ/. С тази конституционна норма на международния,
наднационален правов ред, установен от европейското законодателство, действащ на
територията на РБ, се придава предимство над нормите на вътрешното право, които му
противоречат /в този смисъл и Решение № 42/01.07.2019 г. на ВКС – ІІІ г.о,
постановено по реда на чл.290 от ГПК по гр. д. № 1914/2018 г./.
Приложимият в случая Регламент 1889/2005 г. на Европейския парламент и на
Съвета установява хармонизирани норми за контрол на движението на пари в брой,
които влизат и излизат от Съюза, с цел предотвратяване, възпиране и избягване на
изпирането на пари посредством въвеждането на принципа на задължително
деклариране на суми над 10 000 евро, което позволява събирането на информация за
тях. Чл.4, §2 от този регламент предвижда, че: "Ако задължението за деклариране,
предвидено в член 3, не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани след
издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени в
националното законодателство". Член 9, §1 от регламента гласи: "Всяка държава-
6
членка въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за
деклариране по чл. 3. Тези санкции следва да бъдат ефективни, съразмерни и
възпиращи".
Цитираните разпоредби създават правомощия за държавите-членки да изискват
деклариране на парите в брой, трансферирани през границите на Общността, както и
извършване на проверка за произхода им. Въпреки че в общностното право няма
хармонизация в областта на санкциите, приложими от държавите-членки при
неспазване задължението по чл. 3 от Регламент /ЕО/ 1889/2005 г., този източник
защитава едно оправдано правно очакване на частно-правните субекти, че
недекларираната сума да бъде задържана само временно при определени условия,
позволяващи извършване на необходимите проверки и събиране на информация за
произхода на трансферираната сума, както и едно правно очакване за
пропорционалност на предвидените за нарушението санкции.
След приемането на Република България за член на ЕС през 2007 г.
разпоредбите на Валутния закон и НК са изменени с цел хармонизиране на вътрешното
ни законодателство в съответната област с правото на ЕС, вкл. и с Регламент 1889/2005
г. Тези изменения са приети едва през 2017 г., като с изменението на чл.251, ал.1 от НК
е променен размерът на предвидената като наказателна санкция глоба – от двойната
сума на предмета на престъплението, на една пета от стойността на предмета на
престъплението. Разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК обаче е отменена едва с
изменението на НК, обнародвано в ДВ бр. 83/22.10.2019 г. Въпреки че към момента на
постановяване на осъдителната присъда от 28.05.2014 г. разпоредбата на чл. 251, ал.2
от НК е била действаща, същата е била в несъответствие с чл.4, §2 от Регламент
1889/2005 г., която не допуска отнемането на недекларираната сума като санкция за
неизпълнение на задължението за деклариране, а допуска единствено задържането й с
цел, да се позволи на компетентните органи да извършат необходимия контрол и
проверка във връзка с произхода на сумата, предназначението и местоназначението й.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, §1 от регламента, при неспазване на
задължението по чл. 3 от него държавите-членки са компетентни да изберат санкции,
които считат за подходящи, но този избор следва да се осъществи при спазване
правото на Съюза и на неговите общи принципи, включително принципа на
пропорционалността, който в случая е и изрично прогласен от нормата на чл. 9, §1,
който изисква санкциите да са „съразмерни“, а именно – да не надхвърлят границите
на необходимото за постигане на легитимно преследваните от законодателството цели
и да бъдат в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения. Съвместното
прилагане на наказанието лишаване от свобода по чл.251, ал.1 от НК с отнемане в
полза на държавата на недекларираната сума на осн. чл.251, ал.2 от НК е в явно
нарушение на принципа на пропорционалност.
7
Такова е и тълкуването, дадено с по-късно постановените определения на СЕС
от 12.07.2018 г. по дело № С-707-17 и от 30.01.2019 г. по обединени дела С-335/18 и С-
336/18, постановени по преюдициални запитвания, отправени от Районен съд –
Свиленград, от Софийския градски съд и Софийския апелативен съд. В тези
определения на СЕС е прието, че кумулирането на някое от наказанията по чл.251, ал.1
от НК с отнемането на недекларираната сума на осн. чл.251, ал.2 от НК е в пряко
противоречие с разпоредбите на чл.4, §2 и чл.9, § 1 от Р 1889/2005 г.
Това тълкуване действа от момента на влизане в сила на тълкуваната норма, а по
отношение на българската държава – от 2007 г., когато България става държава-членка
на ЕС. Следователно, в същия смисъл нормата на регламента е следвало да се разбира
и към 2014 г., когато е постановена присъдата от РС – Сливница, съответно решението
на Софийския окръжен съд. Съгласно чл.4, § 3 от ДЕС, държавите-членки са длъжни за
осигурят спазването на правото на ЕС, като прогласеното там задължение за лоялно
сътрудничество изисква от тях да гарантират върховенството и ефективното прилагане
на правото на ЕС. Даденото от съда тълкуване не създава нови норми, не създава нови
задължения, а указва как тълкуваната разпоредба е трябвало да бъде разбирана и
прилагана от самото начало. В този смисъл прeюдициалните тълкувателни решения
действат с обратна сила, което означава и че към 2014 г. Народното събрание не е било
изпълнило задължението си да хармонизира вътрешното право с правото на ЕС.
Същевременно и Сливнишкият районен съд, както и Софийският окръжен съд са
имали възможността да съобразят противоречието между разпоредбата на чл.251, ал.2
от НК с тази на цитираните норми от регламента или окръжният съд да отправи
преюдициално запитване. Бездействието на окръжния съд, постановил окончателния
съдебен акт, по същността си представлява нарушение на правото на ЕС.
Така допуснатото нарушение е достатъчно съществено, съобразно критериите,
установени в практиката на СЕС /решението на Съда по по съединени дела C-46/93 и
C-48/93 /Brasserie du pecheur et Factortame/; С-224/01 /Кobler/ и др.
С оглед на изложеното, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния,
че държавата, представлявана от министъра на финансите, дължи обезщетение за
вредите, причинени на частно-правния субект в резултат от нарушение на правото на
общността и на осн. чл.4, §3 от ДЕС.
Неоснователно е също така и оплакването, че съдът е разгледал исковата
претенция на основание „неоснователно обогатяване“. Такова непрецизно смесване на
институтите на „непозволено увреждане“ и „неоснователно обогатяване“ е допуснато в
исковата молба. Първоинстанционният съд обаче е приел правилната правна
квалификация на предявения осъдителен иск – чл.4, §3 от ДЕС.
Относно друго оплакване, че в доклада си съдът е приел, че правното основание
на исковете е чл.2в от ЗОДОВ и едва с решението си е приел, че правното основание е
8
чл.2в от ЗОДОВ във връзка с чл.4, § 3 от ДЕС, което е лишило ответника от
възможността за защита по така посочената правна квалификация – чл.4, § 3 от ДЕС:
Видно от окончателния доклад на СГС, обективиран в определението му от 21.02.2020
г., в него е прието, че „Съдът е сезиран със субективно съединени искове с правно
основание чл.2 от ЗОДОВ, вр. с чл.4, §3 от ДЕС“. Следователно, неоснователно е
оплакването, че ответникът е бил лишен от възможността да се защитава срещу иск с
правно основание чл.4, §3 от ДЕС.
Обстоятелството, че поради цитираната по-горе непълнота в § 6 от ЗИД на
ЗОДОВ относно реда, по който следва да бъдат разглеждани образуваните преди
изменението дела, СГС е записал в решението си, че правното основание освен чл.4, §3
от ДЕС, е и по чл.2в от ЗОДОВ, не води до незаконосъобразност на решението. Поради
същата причина не е порок на първоинстанционното производство и това, че в него не
е бил конституиран прокурор. Едно евентуално процесуално нарушение би довело до
отмяна на постановения съдебен акт по същество, само ако такова нарушение би
довело до нарушаване на правата на участниците в производството. Както беше
посочено по-горе, такава хипотеза по настоящото дело не е налице.
С оглед на изложените съображения, въззивният съд намира, че жалбата на
Държавата, представлявана от министъра на финансите, е неоснователна, поради което
обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено.
За производството пред въззивната инстанция представителят на въззиваемия
ищец не претендира присъждане на разноски.
Воден от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението на Софийския градски съд, І Гражданско
отделение, 8 състав, постановено на 05.04.2021 г. по гр. дело № 13 905/2018 г.,
коригирано с решение за поправка на очевидна фактическа грешка от 17.05.2021 г.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му, при
спазване на изискванията на чл.280 и чл.284 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10