№ 17246
гр. София, 26.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 75 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ИВ. И. АНГЕЛОВА
при участието на секретаря СНЕЖАНКА К. КИРИЛОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ИВ. И. АНГЕЛОВА Гражданско дело
№ 20231110147282 по описа за 2023 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
във вр. с чл. 240 от ЗЗД за сумата от 5000 лева, ведно със законната лихва, считано от
15.11.2019 г. /датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда/ до изплащане на сумата, както и иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 92, ал.1 ЗЗД сумата от 1200 лв., представляваща неустойка за
периода от 01.12.2018 год. до 15.11.2019 год.
Ищецът-Г. Н. С. твърди, че между него, в качеството му на заемотадател и
ответницата, в качеството й на заемател е сключен договор за заем от 30.05.2018 год.,
по силата на който е предоставил на С. И. П. сумата от 5000 лева, която последната е
следвало да върне до 30.11.2018 год. Поддържа, че ответницата не е изпълнила
задължението си връщане на дадената сума в уговорения срок, поради което на
15.11.2019 год. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417
от ГПК, въз основа на което е образувано ч.гр.д. №66047/2019 год. по описа на СРС,
75 с-в и е издадена завед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК. Със заповедта е разпоредено С. И. П. да заплати на Г. Н.
С. сумата от 5000 лева, представляваща задължение по договор за заем от от
30.05.2018 год. и сумата от 1200 лева, представляваща лихва за забава за периода от
30.11.2018 год. до 15.11.2019 год.. Излага, че ответника е подал възражение по чл. 414
от ГПК, което обуславя правния му интерес от предявяване на настоящите искове.
Моли съда да постанови съдебно решение, по силата на което да признае за
установено, че ответникът му дължи процесните суми.
Ответникът-С. И. П. е депозирала в срок отговор на исковата молба. Не оспорва
1
наличието на облигационни отношения между нея и ищеца, възникнали по силата на
договора за заем, получаването на процесната сума, както и че не е изпълнила
задължението си за връщането й. Твърди, че ищецът е отказал да получи сумата от
5000 лв., поради което претенцията за неустойка е неоснователна. Прави възражение
за нищожност на клаузата на чл. 2.4 от Договора за заем от 30.11.2018 г., уреждаща
неустойка като накърняваща добрите нрави, в условията на евентуалност моли съда да
намали неустойката поради прекомерност.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Въз основа на заявление от 15.11.2019 год., подадено от Г. Н. С. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от
ГПК по гр.д. № 66047/2019 год. по описа на СРС, 75 състав, с която е разпоредено С.
И. П. да заплати на Г. Н. С. сумата от 5000 лева, представляваща задължение по
договор за заем от от 30.05.2018 год. и сумата от 1200 лева, представляваща лихва за
забава за периода от 30.11.2018 год. до 15.11.2019 год., ведно със законната лихва от
15.11.2019 г. до окончателното й плащане. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът
е депозирал възражение срещу заповедта, поради което с разпореждане от 06.07.2023
год. съдът указал на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в
едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. Съобщението за
постановения съдебен акт било надлежно връчено на заявителя, като настоящият иск е
предявен в указания срок.
Като доказателство по делото е приет Договор за заем от 30.05.2018 год.,
съгласно който Г. Н. С., в качеството му на заемодател е дал на заем на С. И. П. сумата
от 5000 лева, която последната е следвало да върне в срок до 30.11.2018 год.. Според
чл. 2.1 договорът служи като разписка за предадената сума. Съгласно чл.2.4 при забава
заемополучателят дължи на заемодателя месечна лихва за забава в размер на 100 лева
месечно до окончателното връщане на дадената в заем сума.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
Договорът за заем е двустранен, неформален и реален договор, по силата на който
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а
заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи, след изтичане на уговорения
срок, респ. след покана, ако срок не е уговорен. За действителността му е необходимо
страните да са постигнали съгласие относно съдържанието на договора, което го
определя като договор за заем, т.е. за предаване на парична сума срещу задължението
същата да бъде върната, както и да е осъществено реално предаване на паричната сума
от заемодателя на заемателя.
2
В настоящия случай за безспорни са обявени обстоятелствата относно
наличието на договорни правоотношения между страните, получаването на сумата от
5000 лева предмет на договора за заем, както и че дадената на заем сума на е върната.
Доколкото ответникът не твърди, а и не е ангажирал доказателства, че е върнал
сумата от 5000 лева, предмет на договора за заем, съдът приема, че искът с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е основателен и доказан и следва да бъде уважен.
По иска с правнооснование чл. 422, ал.1 от ГПК вр. с чл. 92, ал.1 от ЗЗД.
Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. Следователно като договорно съглашение между страните
неустойката има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, които
възникват и се проявяват едновременно. Фактическият състав, който следва да се
осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнението
на договора, е наличие на валидно договорно задължение, неизпълнение на
задължението, уговорена неустойка. Съгласно чл.2.4 страните са постигнали съгласие,
че се дължи месечна лихва в размерна 100 лева до връщане на дадената на заем сума,
което задължение съдът приема, че има неустоечен характер, доколкото се претендира
сума, надхвърляща размера на законната лихва.
Съгласно чл.79, ал.1 от ЗЗД ако длъжникът не изпълни точно задължението
си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или
да иска обезщетение за неизпълнение. С тази рапордба законодателят е предвидил, че
кредитор, който не получи изпълнение в отклонение, от сключения договор по време,
обем и качество има право на обезщетение за вреди, когато тези вреди са в пряка и
непосредствена последица от неизпълнението, като при паричното задължение по арг.
от чл. 81, ал. 2 от ЗЗД длъжникът не може да се освободи от отговорност за
неизпълнението, тъй като то е винаги възможно. Законодателят е предвидил, че при
неизпълнение на парично задължение винаги се дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата – чл. 86 от ЗЗД, като кредиторът не доказва
вредите си, а законодателят е приел, че задължително при неизпълнение на парично
задължение е налице намаляване на имуществото на кредитора с поне стойността на
законната лихва. За действително претърпените вреди в по-висок размер, кредиторът
може да иска обезщетение съобразно общите правила. С оглед нормите на чл. 9 и чл.
92 от ЗЗД следва да се приеме, че страните са свободни да уговорят обезщетение за
вида неизпълнение, който са приели, че може да настъпи. Неустойката, предвидена за
неизпълнение на парично задължение има за цел да обезпечи изпълнение на
задължението и да служи като обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. Свободата на договаряне може да се упражни от страните
стига уговорките за неустойки да не нарушават забранителни императивни норми и
3
нормите на добрите нрави. Добрите нрави са неписани етични правила, приети в
обществото, които целят да създадат равнопоставеност, добросъвестно упражняване
на правата и взаимно зачитане на правата на гражданите. Те са граница, въведена от
законодателя при зачитане на договорната свобода съгласно разясненията в ТР 1/2009
г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Съгласно ТР 1/2009 г. от
15.06.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС при определяне на основанието за
накърняване на добрите нрави се взема предвид – какъв е видът на неизпълнението,
има ли други обезпечения за този вид предвидено неизпълнение, съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваното неизпълнение на задължението
за вреди.
При така наведените твърдения за нищожност на клаузата за неустойка съдът
следва да прецени дали страните при сключване на договора, са нарушили добрите
нрави, към момента на сключване на договора, като съобрази и че автономията на
волята и свободата на договарянето не са неограничени /Решение № 776 от 05.01.2011
Г. по гр. д. № 969/2009 г., ІV Г.О. на ВКС/. Добрите нрави не са писани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като при преценката за
нищожност следва да се съобразят естеството на задълженията, изпълнението на които
се обезпечава с неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи – поръчителство, залог, ипотека, съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и други.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
Както беше посочено по-горе страните са се съгласили, че при забава за
връщане на дадената на заем сума се дължи лихва в размер на 100 лева месечно до
окончателното й връщане респ., че видът на уговорената неустойка е за забава
изпълнението на задължението за връщане на главницата, като целта е да се обезщетят
вредите от неизпълнение на паричното задължение в срок. В случая размера на
годишната лихвата не надхвърля три пъти размера на законната лихва /487,54 лева
определена по реда на чл. 162 от ГПК, чрез лихвен калкулатор за просрочени
задължения към НАП/. Размерът, който е формиран при сключване на договора
действително е над действащия размер на законната лихва, но неустойката освен
обезщетителна функция има и други функции – обезпечителна и санкционна, като
целта е да се стимулира изпълнението и да предотврати допускане на неизпълнение. В
случая уговорената неустойка не излиза извън присъщите й функции и уговорката не е
в разрез с тези функции. Уговореният размер на неустойката не накърнява принципа
на справедливостта, с което да води до накърняване на добрите нрави. Уговореният
размер на неустойката като определен над законната лихва изпълнява предвидените
в чл. 92 от ЗЗД цели. Изложеното мотивира съда да приеме, че не е налице нищожност
4
на тази уговорка поради накърняване на добрите нрави. В случая липсва уговорен
краен срок за начисляване на неустойката, но отново не може да се приеме и че
липсата на уговорен краен срок на начисляване на неустойката изключва присъщите й
функции, който извод се налага от действието на чл. 92 от ЗЗД, предвиждащ, че
страните могат да уговорят неустойка за неизпълнение на задължението с цел да
репарират вредите и да стимулират изпълнението. В този смисъл уговорката за
неустойка без краен предел, не нарушава изискването за справедливост.
Неизпълнението, осъществявано от длъжника на паричното задължение за връщане на
главницата в срок, води до начисляване на неустойка. Липсата на краен срок на
начисляване сам по себе си не означава придаване на неустойката на различни от
предвидените в закона цели.
Предвид изложеното съдът приема, че иска е основателен и доказан и следва
да се уважи така както е предявен за сума в размер на 1200 лева и за периода от
30.11.2018 год. до 15.11.2019 год.
С оглед изхода на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените в настоящето производство
разноски в размер на 1326 лева и сумата от 624 лева, представляваща разноски по гр.
д. № 66047/2019 г. по описа на СРС, 75 с-в.
Воден от горното
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422, ал.1
от ГПК във връзка с чл. 240, ал.1 от ЗЗД и чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 92,
ал.1 ЗЗД, предявени от Г. Н. С., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. ////////, чрез
адв. К., против С. И. П., ЕГН **********, с адрес: гр. //////, че С. И. П. дължи на Г. Н.
С. сумата от 5 000 лева (пет хиляди лева), представляваща неизплатена сума по
договор за заем от 30.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 15.11.2019 г. до окончателното й изплащане и сумата от 1200 лева (хиляда и двеста
лева), представляваща неустойка дължима на основание чл. 2.4 от договор за заем от
30.05.2018 год. за периода от 01.12.2018 год. до 15.11.2019 год, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 от ГПК по гр.дело № 66047/2019 г. по описа на СРС, 75 с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК С. И. П., ЕГН ********** да
заплати на Г. Н. С., ЕГН ********** сумата от 1326 лева (хиляда триста двадесет и
шест лева), представляващи направените по настоящото делото разноски и сумата от
624 лева (шестстотин двадесет и четири лева), представляваща разноските по гр.д. №
66047/2019 г. по описа на СРС, 75 с-в.
5
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6